Морелси

Петдесет и осем

Изследвайте една карта. Търсете най-слабо проучените, най-малко посещаваните, най-дивите, най-странни, най-опасни, най-проблематични отвсякъде части на морелсите.

От една точка на северозападния край на света нататък се простират окрайнини, пълни с неизвестност. На изток от тази планина и плато, и място, из което бродят чудовища, има петна от тревожни, оскъдно скицирани релси; най-тъмните полярни ледени дупки на юг си имат своите ужасни страни и тъй нататък. В тези диви краища релсите като че са пияни от необичайности. Релсите не слушат. Стрелките не се държат така, както им е наредено, земята не е толкова здрава и стабилна, там стават шибании и белѝ, самото желязо е отлято така, че да погажда номера на влаковете. Ужасно скандални нередности.

Тук божествата са си бърникали по релсите един на друг — воюващи сестри и братя, за да си осуетят взаимно плановете. Подобни участъци е имало, откакто ги има морелсите. и така и ще бъде, докато ги има.

Ще е глупаво да се каже за всяко едно подобно място, че е непроходимо. Дълго нещо е това историята, съществуват, съществували са и ще съществуват много влакове. Почти всичко в крайна сметка се случва. По-малко спорно обаче, та дори съвсем безспорно, е твърдението, че подобни участъци са най-малкото страшно трудни.

Петдесет и девет

Търсачите на останки търсеха останки — най-вече един от тях. Пиратите пиратстваха. Флотските влакове издирваха и завладяваха острови за Манихики. А животните?

Talpa Ferox. Той никога не е бил най-предвидимият кърт. Неговата хищност и мощ са го направили подземен крал. А сега?

Не бе останало никакво съмнение, че Джак Присмехулника, философията на капитана, е променил поведението си. Копаеше тунели по-бързо, зигваше по-малко и не загваше чак толкова като някога, повече праволинействаше. Направо можеше да си го наречете „бягство“.

Страстта на капитанката към кърта бе заразила нейния екипаж. Ентусиазмът е вирус, също както и любопитството, и вманиачаването. Някои не се поддаваха: неколцина плюваха отвратено, докато препускаха с влака, и храчките им попиваха в пръстта; други гледаха да лобират по-тънко пред офицерите, като ги насърчаваха обратно към по-традиционния лов. Вуринам се тревожеше. Но те бяха малцинство.

Офицерите на Нафи се редуваха да следят малкия екран, а влакът не спираше дори и през нощта. Преминаваха с рев покрай усамотени махалички — бучици светлина като светулки, покрай скали. Джак Присмехулника отиваше на север. Далеч от обичайните си свърталища.

— Това щеше да ти хареса — прошепна доктор Фремло на палубата, докато се взираше в нощното нищо, в тънките светлини на влака, които разтваряха ципа на мрака и пак го затваряха. — Надявам се, че животът на търсач ти понася добре.

Върху един риф от останки лежаха развалините на изядени от ръждата влакове, разпръснатите кости на железничари. Брулени от вятъра черупки на огромни буболечки-свредели, бръмбари, навити стоножки, отпреди много хора. Птиците избягваха това оскъдно прорязано от релси пространство, но точно тогава поне едно същество кръжеше във въздуха над него.

Покритата с боклуци земя кипеше. Нещо се надигна. С хленч, суетня, сред вдигнала се прах и отломки от смет, нагоре се издигна покрита с метал въртяща се кула, машина, дълъг вагон, който се надигна от подземието и се стовари накриво, с пухтене, напреки на релсите. Подземница с лъскав и заплашителен дизайн. Прахът, който вдигна при преминаването си, се уталожваше около нея, люкът ѝ се отвори и от него щръкна глава. Подземничарката огледа околностите и свали далекогледа си от лице, толкова мръсно и оплескано с гориво и смазка, че кожа почти не се виждаше.

— Е, добре — измърмори си тя. — Чисто е. — Тя щракна с пръсти. С поредица от издрънчавания и сърдити изпухтявания шасито на земекопа започна да се разгръща в крайници, съставени от многобройни сегменти, механични хващачи. Трависанде Сироко огледа боклукопейзажа с професионално безпристрастие. Пътуваше нататък, където според слуховете имаше наскоро разбит търговски влак за оплячкосване. Сироко присви устни. Да си помислите, че пресмяташе цените на боклуците, които вижда — и щяхте да сте прави.

Нещо пикира отгоре и се отклони към нея. Щураше се възбудено във въздуха.

— Здрасти — рече Сироко. Бинокълът ѝ се извъртя нагоре, подвижните обективи забръмчаха и защракаха. — Ха здрасти, вярно! — възкликна тя. — Ти не си тукашен. — Тя пак присви устни и този път това нямаше нищо общо с парите.

— Малко месо — каза тя. — и въже. Като че ще хвърлям примамка в небето. Имаме си гостенин.

Шейсет

Шам се кри. Часове наред, кажи-речи, друго не прави. Здравата се криеше, влагаше цялата си енергия.

След онзи безумен скок към осеяната със скали свобода ето го тук — с взривения пиратски влак зад гърба си, разпръснат и размятан по релсите, флотата на Манихики настъпваше, оцелелите пищяха, шумотевицата на последните остатъци от битката, ръмженето на хищници. Воят на пленници.

Шам се приплъзна надолу по сипея до стръмен склон, затулен от вятъра, в сенките на камъните, и се разтрепери, когато студът на този самотен остров го скова. Сгуши се в една хлътнатина и обгърна коленете си с ръце. и зачака. и двете борещи се помежду си сили го искаха за себе си, а той не искаше никоя от тях.

Как бе редно да постъпи?

Шумотевицата не трая дълго. Той чуваше как вият последните пирати, докато последните от флотата слухтяха за последните доловими звуци. и между всичко останало издирваха него. Чу как грамадният влак се връща, откъдето беше дошъл. Чу вагонетките, с които от някаква патрицианска милост войската на Манихики събираха ранените пирати, да се отдалечават лениво.

Шам се опитваше да отпъжда мисълта, че не може да остане вечно така. Затваряше очи и се опитваше да прогони от мислите си постоянно кръжащия в тях образ на Робалсон, отнесен надалече сред огън и пушек.

През втория-третия час след последната схватка, дълго след като всички звуци замлъкнаха, той се вслушва в абсолютната безвлаковост на острова. Чуваше гларелси, вятър, прах, който шкури камъка. Претърси джобовете си внимателно, като същински изследовател, за някое сбъркало се да попадне там парченце карта. Намери ядки и остатък от лепкаво блокче. Изяде мизерната си вечеря.

А после се стъмни. Как и кога успя да се стъмни?

А после той заспа.

Нямаше какво друго да прави, лишен от избор, изтощен, изплашен, гладен, съвсем и напълно сам, Шам се оттегли от будното състояние и изненадан, че изобщо е способен на това, заспа.

Събуди се много рано — студът го разрязваше като кремък, а небето се беше просветлило, ала не беше ясно. Беше се вдървил като жалка кукла, като сноп влажни вейки. Обгърна се с ръце и се заслуша как стомахът му души като вълк. Онова, което най-сетне го накара да стане, беше, че от ужаса му писна.

Този ден той бе изследовател. Сред морелсите край брега видя останките на пиратския влак и тук-там — зловещите останки на мъртвите неизвозени оттук пирати.

Неговият остров беше сигурно около две мили в обиколка. Бреговете му бяха абсурдно стръмни и обрасли с бръшлян и лози от всякакви нискорасли видове, от някои от които висяха на малки чепчици нещо като плодове. Той предпазливо ги опита. Отвратителна, горчива, кашкава гадост, която изплю. Стомахът му заскимтя. Но пък вода имаше. Тя църцореше надолу от някакъв висок водоносен пласт. Шам долепи устни до струйката и засърба, без дори да забелязва колко е студена и острия ѝ минерален вкус.

Островът ехтеше от звуци. Шумоленето на птиците, бъбленето на други неща, които млъкваха, щом той се приближи, само за да извисят глас отново зад гърба на Шам. Изкатери се, докъдето можеше, без да рискува, и се загледа по-нагоре, където може би върхът се забиваше в горното небе. Спусна се до чакълестия бряг, където островът се срещаше с тъмните, древни релси.

Няколко парчетии и дреболии лежаха разпръснати покрай брега. Даже можеше и да ги достигне с пръчка, ако се пробва. Загубени неща от пиратските джобове, отломки от влаковзривове. Нещица, твърде дребни, че търсачите да им обърнат внимание, и твърде неугледни за птиците, които обичаха лъскавото.

Щом се сети за търсачите, това го подсети за Шроук. Въпреки че те не бяха търсачи, разбира се. Може би тъкмо затова се беше сетил за тях. Разумът, помисли си той, понякога ги върши едни такива странни. Шам се замисли за Калдера, съвсем малко по-млада от него, как управлява своя невъзможно модерен влак. Тя не би и спряла заради подобни олющени боклуци.

Имаше много думи за онова, което притежаваше тя. Хъс, живец, стръв, жар. Калдера и Деро направо преливаха от всичко това. Като че за никой друг не беше останало. Шам седна на брега. По-скоро тупна върху него със скръстени крака. Взе едно парче дърво и го зачопли с нокът.

Това тук трябва да е печално известно люпило на острови, предизвикващи влакокрушения. Виждаше и други навътре в морелсите, оттатък черупките на вагони и локомотиви. Разпердушиненият „Таралеш“ бе само последният. Дори и толкова близо до границите на картата търсачите бяха идвали и отнасяли най-лошото или най-доброто от разрушенията. Но там имаше и купища негодни за нищо отпадъци.

Шам погледна надолу. и осъзна, че с нокътя на палеца си бе придал на старото парче дърво в ръцете му чертите на лице.

Най-близкият до неговия остров, забеляза той, беше с по-тучна растителност, по-нисък и по-равен. Обрасъл с дървета. Може би те даваха плод. Шам се облиза. Между този бряг и онзи се простираха може би две мили релси. Между всички тези линии минаваха ивици бурна пръст. и движение. Животинско движение. Шам потрепери.

Гръбнак от каменисти, издадени над земята островчета се бе изпънал от брега нататък и всеки от тях бе покрит с бурени и дърлещи се птици. Камъните стърчаха накриво, като счупени зъби, между траверсите, за да запращат железничарите на земята. Шам виждаше остатъци от товари, разсипани и мумифицирани или изгнили; ръчна количка, покрита с дебел слой ръжда; натрупана пирамида от повредени части от двигател; изпотрошен камбуз.

Стомахът му мърмореше — нетърпеливо животинче. „Какво искаш от мен?“ — попита го той и се помъчи да овладее паниката си. Една сюрия птици литна към него и за миг той си представи, че може да е предвождана от Дейби, който идва да щракне гальовно със зъби пред лицето му. Но не беше той, а само някаква анонимна, злонравна, бомбардираща с гуано чайка.

Другият остров изглеждаше все по-изкусителен. „Вече не съм дете — помисли си Шам. — Не бива да приемам нищо наготово. — Щом си го помисли, една птица изграчи и Шам прие това за аплодисменти. — Цял живот са ми разправяли за опасностите, които крие пръстта — помисли си той. — Може и да е вярно. Но… — Той не отлепяше очи от пълния с храна остров оттатък тесния морелски проток. — Но пък може и да им е от полза всеки да го вярва. Хората да се страхуват да стъпнат на нея.“

Без да си дава време да се замисля, Шам закрачи.

Изпъчи гърди, вторачи се напред и потегли с маршова стъпка от края на скалистия бряг. Стъпи върху най-близката релса, положи крак между траверсите и железата и продължи.

„Аз ходя — помисли си той. — По пръстта.“ — и продължи да върви и да пресича линия след линия. Засмя се. Ускори крачка. Нададе вик. Спъна се. Пльосна се на земята. Тропаше по траверсите. Пръстта се разтресе.

О… Да, пръстта определено се размърда. Шам се надигна, вече не се смееше. Ето го, спрял, загледан обратно към брега. Който изглеждаше ужасно далече.

Земята вече не се тресеше, земята направо се разтърсваше. Пак. Той гледаше отвратен как над нея се издига хребет. Нещо мърдаше под земята. То идваше към него. „Провал на експеримента“ — помисли си Шам, врътна се и побягна.

Побягна, а зад него се чуваше бум, тряс, стърженето на земята. Кал обсипа Шам, когато онова, което идваше, пръсна земята изотдолу. То се приближаваше към него с дрънчене.

Шам нададе вопъл и се юрна. С два последни огромни скока успя да се приземи обратно върху спечената, камениста земя, почти издухан от воя на преследвача си — нещо подобно на свирещ чайник и на късо съединение едновременно. Той се препъна, претърколи се и се обърна да погледне.

Лъскава, сглобена от сегменти черупка с щракащи щипци отзад — дупечелюстите. То пак се загърчи и се скри от светлината. Щипалка. О, Каменнолики. Шам извади късмет. В по-инакво настроение тя можеше да го погне и по брега.

Той взе един голям камък и го метна в неспокойната земя по дирята на щипалката. Отново тътен — и той видя главата на месояден червей. Вихрушка от козина и корави като желязо нокти — една разярена земеровка се подаде от земята, колкото да го дръпне надолу.

Накъдето и да погледнеше Шам, земята между траверсите, пръстта около релсите, калта под подпорите, клокочеше. Той кресна по възбудените птици, малките му се присмяха, а по-големите го подканиха да се върне още по-навътре.

— Добребедамусеневиди! — кресна им той. — Пръстта е опасна, да!

Шейсет и едно

На този етап съществуваше намерение да се каже, че този западен терен бе толкова хлъзгав, колкото малцина железничари са виждали някога, с такива странни и нелепи релси — теренът, до който Шроук бяха стигнали дотогава и из който и по който пътуваха. Но още не му е дошло времето.

В мига, в който това е осъществимо, Шроук ще се намерят. Та това са Калдера и Деро в края на краищата — все едно можеш да ги пренебрегнеш!

Съществуват чудовища под земята, и по дърветата над нея, и увиснали от тези дървета към палубите по покривите на вагоните, съществуват и твари, които едва ли могат да се нарекат животни, които гледат от горното небе, и всяко от тях може да открие, да подуши, да нацели Шроук. Няма да е редно да ги зарязваме цяла вечност. Но въпреки че самите релси навсякъде са в изобилие, разперени и разпрострели се във всички посоки, ние можем да пътуваме по линиите само една по една.

Това е разказ за едно кърваво момче. Шроук заслужават свой собствен разказ и ще го получат. Защото техните дела и Шамовите сега са преплетени. Неразривно.

Шейсет и две

Възможно ли беше? О, те смятаха, че да. Бяха повярвали, че те, екипажът на „Медис“, ще влязат в Музея на Завършеността.

и отново, докато „Медис“ продължаваше да се носи по морелсите, държейки на прицел Джак Присмехулника, те разговаряха за Шедни ап Йес, хванал неуловим сурикат, съответстващ на игривата вежливост. Плячката на Хуми — пустинна костенурка, известна като Бошевел, куполовиден символ на неотстъпността. Гуя и Самов, издирили и открили кралица на термитник (съмнение) и бандикут, голям колкото бик (предразсъдъци).

Често настояваха, че най-лошото, което може да се случи на някого, е да се сдобие с мъдростта, към която се е стремил.

— Фу — възкликна доктор Фремло. — Повярвайте, повечето хора действително искат онова, което искат. Сдобиването с него може да си има и лошите страни, но добрите, както и лошите страни на неуспеха, солидно натежават срещу тях.

Вече нямаше никакви преструвки, че това е най-обикновен лов. Дали от вярност към Нафи заради вълненията, които можеха да преживеят, или заради внезапно станалата не чак толкова немислима възможност за богатствата, които се полагаха на влак, завършил мисията си, повечето от екипажа бяха доволни да не обръщат внимание на останалите къртове и да следват сигнала на предавателя — към забутани кътчета на морелсите, където големи южни къртове си нямаха работа да копаят, които би трябвало да са твърде топли, земята им — твърде корава или мека, твърде прошарена с многобройни жили от останки — като жилки сланина в пържолата.

В едно мъничко градче „Медис“ бе изментен от търговци на дизел, които коректно ги изментиха, че ужасно много бързат и нямат време за размяна. Изненадаха бюргерите на Маркеса, като помахаха към чакълестия бряг, но не спряха. Навлязоха отвъд всякакви граници, освен границите на най-умозрителните карти. Сред бурни релси. Диви брегове, по които дърветата се тресяха от движенията на животни сред тях. Безименен атол, от който обстрелваха влака с ръчно оръжие. Куршумите само рикошираха с драматично свистене, но си беше страшно.

— Още малко остана — уверяваха се те помежду си. Но всички до един се бояха от злобното коварство, което Джак Присмехулника — грамаден и ужасен, ала тъп звяр, не би трябвало да притежава. Ала като че го притежаваше. То ги бе отвело до места, където релсите бяха зацапани и не лъщяха.

— Доста отдавна никой не е идвал насам — отбеляза Драмин.

и от ясното небе отгоре се разнесе рев, басов грохот, като че буря известяваше, че иде. От него косите на екипажа настръхнаха, влакът се разтрепери, облъхнаха ги прах и вятър. Тишината след него бе по-тиха от всяка тишина от много време насам. Яшкан се опита да се разкиска, но нервите решиха, че е неуместно.

— Какво, в името на Каменноликите… — обади се Вуринам, сякаш беше тайна. Отговори му самата капитанка.

— Джак Присмехулника.

Тя се наведе над релсите.

— Джак Присмехулнико! — провикна се тя. — Джак Присмехулнико! Джак Присмехулнико! — Най-сетне тя се обърна и изрева, без да се обръща към никого конкретно, срещу всички: — Дайте — му — газ — на — тоя — влак!

Влакът се втурна по посока на звука, в опасните морелси, осеяни с чакъл. Невидимият кърт отново нададе зов.

— Да го вземат мътните! — прошепна някой. Пътят напред беше преграден от огромни каменни колони. Откъм левия борд зееше огромна пропаст. Дупка в тъканта на земята, мили в диаметър, с дълбочина стотици метри, толкова дълбока, че ти се свиваше стомахът. Линиите стигаха до ръба ѝ и стърчаха изпотрошени. Из ямата бяха разпръснати траверси и отломки от релси. Гледката предизвикваше мъка. Релси там, където не можеше да ги стигне ни ангел, ни търсач на останки. Там, долу, лежаха руини от влакове.

Джак Присмехулника призова трети път. Беше близо. „Медис“ се насочи към отсечка между разкривена антена и грамадния каньон.

— Стрелочници! — извика Мбендей. — Готови!

Те се наредиха с дистанционните устройства и куките в ръце.

— Хайде, господа и дами! Да покажем на този звяр как действат къртоловците! — Еба Шапи метна лоста си и задаващият се възел прещрака гладко, и релсите застанаха на мястото си, щом „Медис“ се приближи.

Но точно тогава, шумно, страшно, когато предните им колела бяха едва на няколко стъпки от него, той се размести отново, върна се по своя воля в първоначалното положение и „Медис“ премина по него и пое наляво, право към пролома.

Шейсет и три

Пандемониум. Бездната бе близо. Капитанката крещеше и с най-бързата от бързите мисли, най-енергично натискане на копчета и мятане на лостове от най-героичните стрелочници, нова смяна на линията ги спаси от неминуема гибел. Йенс Торн се бе навел надолу и натискаше копчета, за да ги отведе вдясно.

— Те пак се местят, капитане! — извика той. Стрелките се връщаха обратно, възлите заговорничеха да ги съборят в ямата.

Стрелочниците се бореха с механизмите, побеждаваха възлите, които един по един, ужасяващо, се мъчеха да ги запратят наляво. Поеха надясно към скалната колона, напредването беше борба.

— Клопка от свадата на боговете! — извика Мбендей.

— Капитане? — попита Вуринам. — Всичко наред ли е?

— Не — отвърна Нафи. — Има нещо… — Тя се загледа в стълба, покрай който трябваше да минат; той хвърляше неимоверно дълга сянка върху света. Те се намираха в тази сянка. Капитанката вдигна микрофона си и произнесе:

— На оръжие!

В първите мигове екипажът не разбра.

— На оръжие! — повтори капитанката.

После се разнесоха писъци.

Разгъваха се от местата, където лежаха, прикрити от каменносивата си кожа, изскачаха внезапно от пещери в стените на подобния на кама остров — към тях прииждаха змиеподобни твари.

— Какво, в името на Схватливия Ом…? — прошепна Вуринам.

Бяха три, бяха пет, бяха седем твари. Извиваха се, мятаха се, безоки, ала не безусти — всяка завършваше с кръг с бордюр от лигави венци и хитинови зъби.

— Оръжията! — крещеше някой. Някой стреляше. Къртоловци тичаха за пушките си. — На оръжие, сега! — Гърчещите се твари се издигнаха над земята. От пулсиращите им усти бликнаха лиги, и закапаха, оставяйки лепкави дири там, където захапваха. Железничарите стреляха, куршуми жилеха нападателите като пощурели мухи. Подобните на пипала чудовища се отдръпваха назад, а после отново нападаха, бързи като камшици.

Едно се стовари с ужасен засмукващ звук на гърдите на Йоркай Теодосо. Той изпищя. То го дръпна от влаковата палуба, разтърси го и го запокити към острова, който подминаваха.

— Огън! Огън! — кресна капитан Нафи. Железничари крещяха името на Теодосо. Когато куршумите се забиха в кожите на нападателите, оттам шурна черна кръв. Те се свиха на кълба, ала недалече и не за дълго; и отново скочиха, хапеха на сляпо, устите им влажно мляскаха.

Нахвърлиха се на екипажа. Яшкан нададе вопъл и побягна, като стреляше с пистолета на сляпо зад гърба си. Едва не уцели Линд. Мбендей се сниши под една спирална извивка, прескочи друга, съсече трета с мачете. Хлъзгавата твар се сгърчи в спазъм и от нея закапа лепкава слуз на огромни буци.

— Огън и ускорение! — кресна капитанката. — Натисни педала! Напред, давайте! — Примките отново връхлетяха надолу и отново намериха плячка. Едно от тях захапа Сесили Клайми за лявата ръка, друго — за дясната. Нейните другари ревяха името ѝ. Втурнаха се към нея, сграбчиха я, Линд и Мбендей, и дори ломотещият Яшкан се протягаха, за да я хванат, но двете страшилища-усти се движеха съгласувано, в ужасно съвместно усилие и я смъкнаха пищяща от влака в движение. Екипажът сега стреляше целенасочено, разсичаше, обзет от друго чувство, не от паника.

— Клайми! — крещяха те. — Теодосо!

Колегите им вече ги нямаше. Бяха ги издърпали пред очите им в скалата. Звяр филиз след звяр филиз се опитваха да впримчат влака, докато се движи, засмукваха стържещите колела, цепещата се палуба.

— Няма! — Крещеше самата Нафи. — Не някъде отзад, а там, сред всички, стреляше с оръжие в ръка; смени поредица от шипове и остриета на лявата ръка, докато се спря на гадно назъбено острие и съсече с него гънещия се враг.

— Трябва да се върнем! — извика Вуринам, но влакът продължаваше да се носи напред все по-бързо, а тварите нападаха отново. — Трябва да се върнем за тях! — Бинайтли изрева, стреля със скорострелно оръдие и изчадията се разтрепериха. Надигна се вълна, уви се като тирбушон и се издигна висока колкото острова.

— Боже мой! — възкликна Фремло. — Та то е едно същество!

Върху камъка шиите се сливаха в едно-единствено дебело, жилаво тяло, което се извиваше чак до горното небе. На самия връх на земната форма, на равнището на отровните облаци, се разполагаше издутото от разреден газ тяло на съществото — като короната на огромно дърво, цялото отрупано с плодове — зорки очи.

Планината се разтресе, бреговата линия се огъна. „Медис“ успя да се отдалечи на безопасно разстояние от пропастта от едната страна и чудовището от другата и спря на слънце. Обърканият, смазан екипаж се събра. Някои плачеха.

— Какво беше това, да го вземат проклетите дяволи? — изруга някой.

— Сцилер — отвърна Фремло. Докторът погледна капитанката, после страшилището зад тях. Вече не виждаха пипалата му беше ги прибрало и лежеше неподвижно. — Нарича се сцилер. Диша там, горе, а израстъците, с които се храни, спуска тук. А това… — Докторът посочи каньона. — Това е дупката на Крибда. Затова сцилерът ловува тук — защото, за да не те завлекат в дупката, трябва да се приближиш до нея.

— Тези релси! — викна Вуринам. — Дето те отвеждат в проклетата дупка! Защо ангелите не ги поправят?

— Те не са повредени — отвърна доктор Фремло. — На това място релсите трябва да бъдат точно такива. Това е стара, стара-престара клопка.

— Капитане! — възкликна Вуринам. — Трябва да се върнем!

Капитанката проверяваше тракера. Нищо не каза.

— Мислех, че това място е легенда, да му се не види — издърдори Вуринам, впери очи в Нафи и рязко изправи гръб.

— Вие сте знаели! — извика той.

Последва мълчание. Нафи вдигна глава и го погледна в очите. Не изглеждаше стресната. Тя остави скенера. Разпери изкуствените си пръсти.

— Без шикалкавене, господин Вуринам — каза тя. Изложете обвинението си.

— Знаели сте къде се намираме! — издиша той. — Но тъй като проклетият ви кърт е наблизо, си замълчахте. Нямаше какво да се церемоните с нас и да минаваме по заобиколния път. — Той се задави и млъкна. Всички от екипажа ги гледаха втренчено, с широко отворени очи.

— Други? — попита най-сетне Нафи. — Друг с подобни обвинения? Говорете свободно. — Нищо. — Много добре. Чувала съм за това място, както и вие. и е вярно, че когато господин Мбендей каза, че стрелките не слушат, в ума ми изникна някаква вероятност. Затова, ако вашият съд ми отправя обвинение в недоосмислени идеи, в мимолетни спомени, то се признавам за виновна.

Ако обаче твърдите, че умишлено съм позволила на своя екипаж да се подложи на опасност — как смеете, сър? — Тя тръгна към Вуринам. — Не съм ви чула да се оплаквате от маршрута ни, нито от целта ни. Не съм ви чула да се отказвате да поемете своя дял от всичко онова, което ни се наложи да правим, ако искаме да постигнем успех в това начинание.

Вуринам се гърчеше под погледа ѝ.

— Вие продължавате да преглеждате онзи скенер — каза той. — Все още искате да знаете къде се намира този проклет кърт повече от всичко.

— Да! — кресна Нафи и вдигна ръка — шумната си, дрънчаща ръка — и я разтърси. — Да, така е! Него ловуваме. Затова сме тук. Ако нещо може сега да помогне на семейството на Клайми да поддържа жива паметта за нея и за Теодосо, да осмисли това ужасно преживяване, това е да победим звяра. Да впримчим философията. О, да, господин Вуринам, аз искам Джак Присмехулника!

Капитанката продължаваше да му размахва юмрук. Лампичките по него мигаха, той трещеше. Но… чакайте…

— Ръката ви! — възкликна Вуринам. — Капитане! Онази твар ви е ранила, вие… кървите?

Изкуствената ѝ ръка се беше пукнала и, съвсем непонятно, от пукнатината бликаше кръв.

— Как е възможно тя…?

— Къде е…?

Самата капитанка се взираше като омагьосана в червените капки като всички останали. Фремло веднага притича и започна да опипва и да оглежда с присвити очи повредения крайник. Нафи като че се освести, опита се да изтръгне ръката си, ала докторът нямаше да търпи това и продължи с прегледа.

— Раната е доста тежка, капитане — обяви най-сетне доктор Фремло, пусна ръката с презрение, защото беше се нажежила, обърна се към екипажа и продължи. — Ръката ви, капитане. Тази, която бе покрита с метал и къртова кост през цялото това време. Тя всъщност изобщо не липсва, само е скрита. Вашата все още налична лява ръка е ранена, капитане.

Тишината се разпълзя като нефтено петно. Нафи спокойно се изправи. Нито за миг по лицето ѝ не трепна срам. Бавно, показно, без да трепне под втренчените погледи на екипажа си, тя вдигна кървящата ръка.

— Действително — рече тя най-сетне. — Ще ми е нужно да се погрижите за нея.

— През цялото време! — прошепна Вуринам. Мбендей се взря в Нафи, после — пак в приятеля си Вуринам, взираше се ту в нея, ту в него. — Вие сте лъгали! — продължи Вуринам. — Това е било игра! Аха, разбирам. Било е, за да ви вземат на сериозно. — Вуринам се размърда заядливо в мръсното си палто, широко разтворил очи. — За да не странят от вас.

Това, тази бутафорна липса, бе знак за устременост, за чест. Дали Нафи се бе страхувала, че ако притежаваше оригиналното си тяло цяло-целеничко, ще ѝ липсва нужната непреклонност? Несъмнено изглеждаше така.

Тя изправи гръб.

— Има хора… — заговори тя. Говореше с най-великолепния си глас. — … чиято вяра… в техните философии… произтича от нещо, което им е било отнето. Които се нуждаят от това ужасно захапване и разкъсване, за да пришпорят своя блян. Своята мъст.

Това е проява на слабост! — заяви тя. — Аз не желаех да го чакам. Ала не бих пропуснала да позная какво е да търпиш тези мъки заради една философия. и следователно… и поради това… — Тя вдигна своята механична ръка ръкавица. — Не разбирам вашата мисъл. Моята непреклонност, господин Вуринам, е такава, че аз едновременно и се жертвах, и отказах да се жертвам.

Добре казано! Един по един членовете на екипажа отново впериха очи във Вуринам. Той тропна от яд.

— Та това нищо не значи, да го вземат дяволите! — отчая се той. — Това са само празни приказки!

— Нещо ми се върти в ума — обади се доктор Фремло. — За това може да се спори, но точно сега къде е Джак Присмехулника не бива да ни занимава. Забравете за малко за кожата, костите и електрическите вериги на нашия капитан. — Отнякъде се разнесе шум, стържене на двигател. — Да се съсредоточим върху най-важното. Току-що загубихме двама приятели. — Лекарят поизчака, за да го осъзнаят. — Важно е не толкова къде се намира къртът, а какво прави той.

Фремло посочи прохода, през който бяха минали.

— Смятате ли, че си е лежал тук и е вдигнал такава врява точно в онзи момент, точно когато се намирахме на онова място, случайно? Той е искал ние да минем оттук. Подмамвал ни е в капана.

— Не говори дивотии… — понечи да възрази някой.

— Той ни примамва към опасността — прекъсна го Фремло. — Къртът се опитва да ни убие.

Дълго време подир това говореше само вятърът. Като че Джак Присмехулника се смееше — струваше им се, че долавят гръмогласно къртово кикотене… Но не.

— О, Каменноликите да са ни на помощ! — възкликна най-сетне Жед де Иимер. Капитан Нафи размърда пръсти като конски копита. — Какво ще правим? — попита Жед. — От това по-смахнато няма накъде.

Би било просто невъзпитано от страна на реалността да не откликне на подобно предизвикателство. Щом последната дума излезе от устата на Жед, се чу свистене, сякаш нещо падаше, и едно дребно, стегнато, тежко телце тупна от въздуха право в ръцете на Вуринам.

Всички се развикаха. Вуринам извика и залитна назад, но кацналото в ръцете му същество се вкопчи здраво в него и Вуринам съзря цвъртящата му муцунка. Прилепът на Шам. Дейби, с мигащия предавател на крачето.

Шейсет и четири

Време ли е за Шроук?

Още не.

Шейсет и пет

Шам запретна ръкави, слезе на брега и се загледа в разбитите влакове.

С внимание, усилие и храброст успя да се закрепи върху желязото, траверсите, различните отломки от природен произход и от претърпелите крушение железници, до които можеше да достигне. Дори вървя по пръстта, където се налагаше, повлякъл подире си стъкмена от подръчни материали количка. Най-сетне стигна до развалините на някога величествен товарен влак, обра му обзавеждането. Разкопа земята и изрови отломки.

Работата беше опасна, ала той се справяше. Стоварваше находките си на брега. Събираше боклуци. Още няколко разходки до претърпелия крушения влак, и Шам натрупа цял метър ню останки. Когато се свечери, той започна да ги стъкмява. На изгрев-слънце той гордо стоеше в колиба.

Успя да проникне в трюма на стария влак, където откри, че по щастлива случайност той е карал семена. Засади ги. Продължи да строи и вдигна малко градче от рифелувана ламарина. Посевите му израснаха. Шам събираше дъждовна вода и тъчеше лен. Опитомяваше местни животни и докарваше още неща от влака. Печеше хляб.

На втората година се почувства малко самотен и тогава за щастие се натъкна на отпечатъците от стъпки на друго човешко същество на острова. Проследи ги и срещна туземец, който се слиса, ала и се впечатли от него и стана негов верен слуга. Заедно продължиха да строят и след още няколко години Шам успя да сглоби истински влак и напусна новата държава, която бе основал с остатъците от старите времена, които му вършеха работа, и пое обратно към Стрегай с развети от вятъра коси.

Нищо подобно не се случи.

Шам седеше премръзнал, изплашен, прегладнял на брега и се взираше в нищото. От тази фантазия не му стана по-добре. Никак не беше убедителна.

Дъвчеше… ами, някакво листо, което намери.

— Ммм — каза той. На глас. — Напомняш на бор. Ти си първата съставка на новото питие, което ще приготвя. — Направи гримаса и преглътна. — Ще те нарека физбунт.

Той действително си беше построил заслон от отпадъци, но би се поколебал да заяви, че това бяха издирени от него останки — бяха си просто боклуци, разхвърляни по брега. Би се поколебал и да каже, че го е „построил“ — по-скоро беше подпрял някакви неща върху други. Би се поколебал и да го нарече „заслон“ — беше по-скоро купчина.

— Трус… — произнесе той и подсмръкна. — Воам…

Техните надежди за него… Толкова глупави ли бяха? Дали крайната им цел — той поне да се отърка в някоя философия, толкова ужасна ли изглеждаше сега?

Вятърът го духаше и на него му се струваше, че му се подиграва. Все едно казваше презрително „Пффффф!“ на мощния му провал като влакокрушенец. „Както ще да е“ — казваше му вятърът и го млатеше по главата. Идеше му да се разплаче. и си поплака — малко. Само няколко сълзи в ъгълчетата на очите му. и то само защото се взираше във вдигнатия във въздуха пясък, ама пък всъщност не беше само заради това.

Шам прекара много време, загледан в останките, също като в бляновете му. Беше много гладен. Вече бяха минали два дни. Много беше гладен. По цял ден гледаше разбитите влакове, разперените, подобни на кости остатъци от кранове, разпръснатите вагонетки, посини и разкървави палеца си, докато го използваше като грубо длето или шило, с което да дяла бавно оформящата се във фигура пръчица. Питаше се какво ли ще стане с него.

Пръснати вагонетки. Някои бяха взривени, други — прекатурени наопаки. Една полускрита сред шубраци на няколко десетки метра от брега, в посока вдясно, стоеше на колелата си.

На колела. Върху релси.

Шам бавно се изправи и отиде до мястото, където започваха релсите. Та това и вагонетка за разходка не беше. Нямаше мотор. Даже и стени нямаше. Това беше древна, миниатюрна, плоска дрезина. Общо взето, дъска, с лост като климушка, които двама оператори да помпат нагоре-надолу, за да завъртат колелата.

Помпа за двама, която, като е на зор, можеше да задвижва и един човек.

Всъщност…

„Всъщност — помисли си Шам — стига вече!“

Взрян право във вятъра, веещ над морелсите, примигащ заради вдигнатия от него прах и понесен от вихрушката на собствената си решителност, Шам усети как нещо вътре в него се задейства. Отдавна спрели колелца, напрегнати, за да се зацепят едно за друго. Напрягаше се да се стегне.

Шам преглътна. Като релсоплавател, какъвто си и беше, с уменията, на които беше обучен, той набеляза на око релсов маршрут до вагонетката и захвърли недовършената си дялана с нокът фигурка.

Не трябва ли просто да останеш?

Шам чу този вътрешен глас неведнъж. Докато събираше безполезния си багаж — туй-онуй от боклука по брега. Докато се протягаше и нахъсваше. Страхливата част от разума му го питаше дали е съвсем сигурен, че не предпочита да поизчака? То не се знаеше, можеше пък да се случи нещо.

Стига! Накара го да млъкне. Изненада сам себе си, като настъпи тоя хленч, все едно беше някаква гадост, търкаляна по палубата от вихър. „Не, не бива да чакам — помисли си той. — и няма!“

Трябваше да потегли. Шам изобщо не се замисли какъв е залогът — просто знаеше, че няма да стои и да чака. Искаше храна, искаше мъст, искаше да намери стария си екипаж. и се тревожеше за Шроук. Враговете им продължаваха да ги дебнат.

Застана на брега и размаха ръце. Съблече се гол до кръста. Беше отслабнал. Загреба шепа камъчета и започна да ги мята за заблуда. и още една. После, докато неговите снаряди все още падаха тук-там, скочи върху най-близката траверса. Тръгна по релсата. Удържаше равновесие върху желязото и прескачаше от талпа на талпа. Пак метна шепа заблуждаващи камъни. Стигна един възел и тръгна по отклонението, и прескочи няколко метра гладка земя до друга релса.

Шам се люшкаше, Шам залиташе, Шам мяташе още камъни. Той вървеше по релсите! Беше сред морелсите! Единственото по-лошо нещо беше да стъпва по самата земя.

Тихо, не си и помисляй за това. Той се затича бързо, и още по-бързо, сърцето му тупкаше силно, следваше планирания маршрут, докато с мощен скок и тържествуващо ахване скочи и се приземи върху дрезината. Притихна.

— Дейби, как ти се струва, а? — изпъшка той. — Какво ще кажеш, Калдера?

Не беше почнал да се умопобърква. Знаеше, че прилепът е другаде, че по-голямата Шроук бе на безброй мили оттам. Спомни си цветовете на хубавата козинка на първия, откровения поглед на втората, онзи поглед, който го караше да се смущава. Изправи се. Застанал там, на новата си стойка, на Шам съкрушително му писваше да се чувства съкрушен. Колкото повече работеше, осъзна той, толкова по-бързо работеше.

Разбира се, дръжката се беше запоила от ръждата, но той се зае с нея и я заудря с камък. Опита се да смаже механизма с остатъците от грес по него. Пак и пак и пак. Удряш, мажеш.

Дарите му продължиха толкова дълго, че морелсите, морелските животни започнаха да не му обръщат внимание. Бавно фауната взе да се отказва, а Шам продължаваше непохватно да борави с техниката. Муцуната на кърт с треперещ нос се показа от пръстта наблизо — екземпляр, голям горе-долу колкото него. Той подуши във въздуха, издаде продран гърлен звук, а Шам не му обърна никакво внимание. Пасаж от земни червеи колкото ръката му се виеше между траверсите. Чу се тракането на люспи като удари на пластмаса върху пластмаса — заровена в земята щипалка; мярна мандибулите ѝ и му стана ясно: много хубаво, че беше на платформата. Бам, мазка, дрън, мазка. Вече се стъмняваше, а Шам все така удряше и мажеше.

и тогава дръжката се размърда. Размърда се, а Шам нададе вик и се отпусна върху нея с цялата си тежест, краката му увиснаха във въздуха и със скриптене и хрущящото мрънкане на предаващата се ръжда, тя бавно слезе надолу, а колелетата на дрезината, и те с негодуващи врясъци, се завъртяха.

Това беше превозно средство за двама. и да дърпаш нагоре, и да буташ надолу беше изтощително. Много бързо ръцете и раменете го заболяха. Скоро вече страшно го боляха. Но дрезината вървеше и с всяка измината педя тя се движеше все по-бързо, старите ѝ чаркове си припомняха своите роли, люспите оксид се лющеха.

Шам, замаян, пееше железничарски песни, помпаше и навлизаше все по-навътре в… — Боже, ама то беше късно!… — в здрача над морелсите.

Нямаше светлина, ала виждаше. Нямаше много облаци, а луната светеше с всички сили и лъчите ѝ пробиваха цялото горно небе. Шам не можеше да пътува бързо. Спираше и пак потегляше, за да почиват клетите му крайници. На възлите забавяше. Най-общо продължаваше по съществуващата траектория; само понякога, по прищевки, за които не си задаваше въпроси, се напрягаше да удря или рита стари стрелки, докато сменят посоката си и да поеме по ново отклонение.

Шам нямаше представа накъде отива. Но въпреки че мръзнеше и се движеше със скорост, която не беше скорост, а наказание, той бе спокоен. Не беше уморен, въпреки че Каменноликите знаеха, че би трябвало да бъде, а умиротворен. Вслушваше се в мученето на подземните животни, във виковете на нощните ловци. Видя краткия биолуминесцентен проблясък на хищник в горното небе — приличаше на мигащо с цветни светлинки нервно влакно или на дантела. Отблизо, знаеше той, сигурно този оплитащ в мрежата си звяр внушаваше чудовищен ужас, но точно тогава това не му пречеше да бъде коприна, развявана от вятъра, да бъде прекрасен.

Може би бе заспал. Отвори очи, бледата светлина на деня струеше, а той продължаваше да помпа. Скръц, скръц, хленч — тези звуци се бяха превърнали в звуците на живота му. Часове наред помпане, спиране и потегляне отново, и се появи нов пасаж. Ларви колкото крака му излизаха на повърхността, пъхаха се в тунели, движеха се групово със същата скорост като него на старата дрезина.

А сега какво? От челюстта на един от мърморещите зверове се подаваше остатък от кука. Някой се беше опитал да я хване някога. Той ги последва. Гледаше как собствената му издължена сянка се люшка нагоре-надолу и помпа собствената си издължена сянка на дрезина. Зави към кипящата земя зад един шубрак, където ларвите играеха.

Играеха ли? Защо бяха спрели? Животните бяха вкарвани в клопка. Оплетени във фини мрежи. Шам се пробуждаше. Обзети от паника, ларвите се гърчеха, мятаха и пръскаха прах. „Сега наистина нямаше да е много трудно да хванеш една“ — помисли си Шам и едва не припадна от натрупалия се глад.

Зачуди се какво ли да направи, за да улови някоя, как би могъл да я сготви, дали ще му понесе да я яде сурова, и когато стомахът му се размърда и му каза да, най-вероятно ще му понесе, Шам чу звуци, по-различни от дращенето на неспокойната земя.

Погледна нагоре. Към него се носеха издути платна. Шам се втренчи. Облиза пресъхналите си устни с пресъхнал език. и най-сетне нададе треперлив, продран вик.

Не беше мираж. Това бяха платна. и те идваха насам.

Шейсет и шест

Валеше, и дъждът правеше калта и гладкия метал на морелсите и траверсите хлъзгави. Леещите се облаци скриваха горното небе. „Медис“ клечеше под проливния дъжд.

До него не клечеше, а по-скоро стърчеше от калта земекопачката „Пинчон“. Капитан Нафи стоеше там, обкръжена от своите офицери, около тях се бе събрал екипажът, а до нея, в средата на кръга на горната палуба на „Медис“, стоеше Трависанде Сироко.

Когато Дейби кацна на палубата, екипажът направи бърз оглед на околностите и видя една тръба да стърчи от земята не особено далече. Въртеше се, за да ги наблюдава, и се влачеше в пръстта. Перископ. Земята се бе надигнала и разтворила и един глас бе прокънтял от високоговорителите на изравящата тунели машина:

— Ахой! Извинете за безпокойството. Има нещо, което трябва да научите.

— Гледай ти — каза Сироко, щом се качи на борда на „Медис“ и се загледа в сцилера с чудовищните корени в далечината. — Не бях виждала такъв от, охо… А това е ямата на Крибда, нали? Как ми се ще да сляза там долу! Всичките тези отломки! Обаче скалата е много твърда и там има такива кърлежи, че не е за вярване! Както и да е, аз си падам по архиостанки.

Сироко вдигна ръка. Разни стърчащи бъзикни по защитния ѝ костюм също се бяха надигнали, сякаш в отклик.

— Нека обясня защо съм тук. Срещнах вашия младеж в Манихики. Побъбрихме си. Изглеждаше свястно момче.

— Той е с теб, нали? — провикна се някой. Тя завъртя очи.

— Знаете ли какво му казах аз? — рече тя. — Като се раздърдори, това ми ти търсачите, онова ми ти останките и тям подобни? Казах му да си стои при екипажа. Точно затова вдигнах вежди, като малко по-късно чух да разправят, че бил с мен. Щото не е.

Та значи поела в дадена посока, усука го неопределено тя, да пробере евентуалната нова развалина, останала след намесата на един определен влак, за която ѝ известили в Манихики. Влак, който даже би могъл да има нещо общо с техния изчезнал младеж. и тъй тя пътувала нататък, когато ей това тук копелдаче паднало от небето.

— Имаше писмо — каза тя. — Стори ми се, че имам някакъв спомен за прилеп, споменаван от Шам. Той носеше писмо, което реших, че бихте искали да видите. и затова поразпитах. Вие оставяте подире си следа, нали знаете. Къртоловен влак там, където не му е мястото. Къртоловен влак, погнал най-големия дивеч, далече-далече от местата, които му се полагат. — Тя се усмихна. — Мъчех се да ви намеря. А после изведнъж през последните два дни ей този — тя посочи Дейби — превъртя. Почна да хвърчи, все едно е чул нещо. Последвах го.

Как би могъл прилепът да знае къде се намира „Медис“? Сироко сви рамене.

— Да не мислите, че ще вървя подире му през целите морелси заради едното здраве? Аз си имам занаят, и моят занаят са останките. Нямам влечение към миткане подир прилепи ей тъй за едното нищо.

— Е? — попита капитан Нафи. — Защо го последва?

Сироко вдигна писмото, написано с почерка на Шам. Нафи посегна да го грабне, но Сироко отстъпи назад и го прочете на глас, сама, на наострилия уши екипаж.

— Моля ви! — зачете тя. — Аз съм пленник на влака „Таралеш“…

Когато приключи, отново последва дълго мълчание. Екипажът, търсачката, прилепът и капитанката стояха подгизнали на палубата на „Медис“, без да забелязват дъжда, и се гледаха. Всеки се взираше — в Сироко, в другите — и те в него, в капитанката.

— Каменнолики мои! — възкликна някой.

— Това е нелепо — заяви капитанката и сграбчи листа. Въпреки кървенето изкуствената ѝ ръка като че работеше отлично, както винаги. Следите от молив върху хартията се разтичаха от дъжда. — Невъзможно е дори да се разчете какво пише тук — рече тя, — а камо ли кой го е написал. Твърде възможно е това да е някаква сложна шашма, разигравана и аз не зная заради какво.

— Нима? — Беше доктор Фремло. — Някой тук сериозно ли иска да се преструваме, че вярваме, че Шам по свой избор ще пусне Дейби? Това е тъкмо търсачката, с която уж е заминал. Обаче ето я нея, без Шам до самата си същина. А ето го и неговия любим въздушен вредител, на който знаем, че е предан поради някаква си там своя сбъркана сантименталност и който му отвръща със същата обич — той е тук, обезумял от нетърпение да го последваме нанякъде. Където и да е нашият другар по екипаж, той не е там по свой избор.

— Това няма никакъв смисъл! — процеди Нафи през зъби. — Не знам защо някой се мъчи да ми попречи да… — Тя погледна нататък, където се подвизаваше Джак Присмехулника, после се взря в Сироко. — Каква е целта ти? Ти искаш от нас…

— Нищо не искам от вас — прекъсна я Сироко. — Просто предавам писмо, пристигнало по прилеп. и с това приключих. — Тя отиде до парапета.

— Нямам представа откъде се е взело тук това животно — рече капитанката. — Знаем ли, то може и да е избягало и загубило Шам. Нито една част от тази история няма никакъв смисъл.

Екипажът се взираше в нея. Капитан Нафи затвори очи.

— Както му казах веднъж — рече тя, — сантиментите и къртоловните влакове не вървят заедно.

— Няма по-сантиментално място — обади се доктор Фремло — от къртоловния влак. За щастие.

Вуринам се заоглежда ту към едната, ту към другата страна на палубата, внезапно обзет от наперена настойчивост; стараеше се да погледне колкото се може повече хора в очите. Прокашля се. Шам. Най-некадърният помощник на влаков лекар на света. Не можеше да играе на обръчи. Екипажът се взираше.

— Аз му желая най-доброто — обади се внезапно Яшкан, — обаче не можем…

— Най-доброто? — възкликна Вуринам. — Ти?!

— Славата на търсачите ги изпреварва — рече Нафи и погледна Сироко. — Ние нямаме представа защо е дошла тук. и какво търси. Какви са целите ѝ. Господин Мбендей, определете курса. — Тя извади скенера, размаха го, за да улови сигнал, разтърси го два пъти. Близостта на предавателя на крака на Дейби явно му влияеше. Дейби изцвърча и потрепери. Дъждът барабанеше като пръсти. Никой не тръгваше наникъде. Екипажът се оглеждаше във всички посоки.

— Господин Мбендей — каза капитанката. — Вие ще ни начертаете курса. Ние сме на някакви си мили от най-големия кърт, който и вие, и аз, и всеки от нас някога сме виждали. — Капитанката бързо посегна и улови Дейби с оголената си ръка от плът. Той запърха, Сироко изсъска и го хвана за другото разперено крило. Двете разпънаха прилепа помежду си. Той изцвърча.

— Звяр — рече Нафи, — който аз преследвам още от момиче. Звяр, отчаяно желаещ да го хванем. — Гласът ѝ ставаше все по-силен. — Ние сме само на един изстрел с харпун от една философия. Аз съм ваш капитан.

Железничарите гледаха как капитан Нафи дърпа, а търсачката дърпа в другата посока. Разпънаха крилата на Дейби. Той изписка уплашено.

— Шам… — измърмори Вуринам. Като че се гласеше да продължи, но в този миг Драмин се прокашля. Всички го погледнаха. Готвачът вдигна пръст, явно мислеше.

— Момчето е… — каза той най-сетне и по гласа му си личеше, че е изненадан от собствените си думи — … в беда.

— Какво? — възкликна Яшкан, но изрекъл-неизрекъл думата, Линд, негов другар в не едно разиграване на Шам, притисна пръст до устните му.

— Господин Мбендей — рече Вуринам. — Мога ли да предложа да се заемем със задачата и да насърчим този дневен прилеп да полети? Бас държа, че той ще полети обратно към него. Може би да попитаме тази търсачка откъде е дошла?

— Добра идея — рече Мбендей. — Мисля, че това е отлично предложение. — Той погледна Нафи. — Капитане? Ще издадете ли заповедта?

Капитан Нафи местеше поглед от едно лице към друго. Някои гледаха с копнеж нататък, където се таеше Talpa ferox. Други изглеждаха съкрушени. Направо се чуваше пляскане на крила, докато парите, които си въобразяваха как влизат в джобовете им след въображаемия им успешен лов на Джак Присмехулника, въображаемо отлитаха. Ала повечето — капитанката видимо и предпазливо протакаше — нямаха колебания. Зад учтивата молба на Мбендей се таеше бунт.

Капитанката сведе очи. Дълбоко от гърдите ѝ се изтръгна звук. Въздишка. Тя вдигна глава и зарида, вдигаше очи все по-високо и по-високо и накрая се взря право в изсипващото се небе и нададе вопъл. Протяжен, гръмък вой. Жалба по загубеното. Екипажът ѝ я даде. Тя въпреки всичко бе добър капитан.

Тя привърши. Сведе очи. Пусна прилепа и той се сгуши в прегръдките на Сироко.

— Господин Мбендей — рече тя. Гласът ѝ бе съвършено спокоен. — Намерете ни възел. Стрелочници, готови! Госпожо, мадам, Сироко, търсачке, човек. — Тя не направи пауза. — Прилепът според нас помни посоката, от която е дошъл. А той сега доверява ли ви се?

Търсачката вдигна рамене. и да се бе усмихнала, усмивката ѝ бе тъй неуловима, че бе трудно да я различиш.

— Аз ще се навъртам около вас — каза тя. — По пътя няма начин да няма останки.

— На позиция! — провикна се капитанката. Влакът се разтресе, когато двигателите запалиха. — Намерете начин да заобиколим тази яма. Търсим един млад железничар на име Шам ап Сурап.

Шейсет и седем

Лавираха, местеха стрелките с вещина, с вятъра и против него, плъзгаха се от релса на релса с бързи докосвания на точките — пътешествениците идваха. Група железничари с отделни мотриси. Всяка беше лека, направена от закалено дърво. Никоя не бе обременена с двигател — бяха ветроходи, с мачти и покрити със сложна бъркотия от триъгълни платна. Платната им се издуваха от поривите на вятъра. Ветроходните мотриси се носеха на зигзаг през морелсите. На носа на мотрисата водач стоеше Шам.

Още продължаваше да се диви на безшумния ход. (Дори и докато се мъчеше да ги накара да помръднат, по дяволите.) Речникът му от наименования на тракането беше безполезен за тези номади — самите им колела бяха от дърво, а вибрациите им, които той усещаше със стъпалата си, бяха по-меки и по-шепнещи от всички, които му бяха познати. Трябваше да въведе нови думи, след като се върне в Стрегай. Храхуум при умело изпълнена смяна на линиите, техтехтех по дълга права отсечка.

Спасителите му — баджерите, следваха стадо къртове: къртове с рижа козина колкото коне, бързи, своенравни по природа и още повече заради нападенията на баджерските питомни ястреби, които връхлитаха като пикиращи бомбардировачи, и тракащите зъби на кучетата, които търчаха заедно с тях по дирята им, от тормоза на ловците, които ги мъчеха с копия, за да ги уморят. Мотрисите лъкатушеха напряко на пътя на животните, съгласувано, с разлюлени платна.

Това преследване разчиташе на възникналите възможности, рискуваха в движение към и от капаните — мрежи, от които баджерите събираха по-голямата част от месото. Край един такъв капан намериха Шам, който вече халюцинираше от глад и изтощение.

За няколко дни свикна с подправките, с които готвеха неговите спасители, и със сушеното на въздух, леко вмирисано къртово месо, с което търпеливо му възвърнаха здравето. Беше облечен с остатъците от старите си дрехи, които успя да запази и не му бяха толкова големи, че да падат от него, наред с одеждите от кожи и козина на баджерите.

Един мъж, само малко по-голям от Шам, дойде и застана зад него. Как му беше името, Стофер или нещо такова? Той беше един от тези, които поназнайваха някоя и друга дума на релсокреолски и беше запален да научи и още. С неколцина от баджерите Шам успяваше със запъване да провежда разговори на проста смесица от езици.

Шам знаеше, че неговата настоятелност започва да ги дразни.

— Е…? — попита той. — Кога? Кога Манихики?

Младежът вдигна рамене. Шам дори не знаеше със сигурност, че отиват точно там.

Баджерите без съмнение бяха спасили живота му. Шам знаеше и че няма нито право, нито причини да очаква те да нарушат ритъма на собствения си живот. Но бе отчаян, и нямаше търпение, и не можеше да се удържи да не пита. Пътешествията на релсовите номади ги отвеждаха, както разбра той, от време на време до места, където се въртеше търговия и където можеха да го оставят. Това бяха главно малки пазарни селца и изолирани ловни общества сред морелсите. Може би и пиратски градове. Е, това щеше да е интересно. Както и да е. Понякога обаче отиваха да търгуват в някой от по-големите центрове — много рядко — в Манихики.

Доколкото Шам можеше да прецени, неговата пламенна умолителна кампания бе успяла да убеди баджерите да включат този град сред спирките на безкрайното си пътешествие мъничко по-рано, отколкото щеше да се случи иначе. Несъмнено щеше да е опасно, но това бе най-големият му шанс да намери начин да се прибере у дома или да последва Шроук. Междувременно му оставаше единствено да се утешава с два факта: първо, че пътува много по-бързо, отколкото ако пътуваше сам; и второ, че не е мъртъв.

Шам се опита да се научи на ветроходство. Постоянно се безпокоеше за Калдера и Деро. Флотата щеше да ги преследва. Успокояваше се със знанието, че ако някога в която и част на морелсите е съществувала двойка, способна да избяга от такъв тотален враг, то това бяха Калдера и Деро Шроук. То го караше да се усмихва.

Тъкмо тези мисли, мислите за това семейство му напомниха за нещо. Шам бе разказал на своите спасители малко от своята история, колкото успя. Те като че не бяха съвсем изненадани. Което на свой ред изненада него. Може би те вечно спасяваха влакокрушенци и приютяваха очаровани пътници, помисли си той.

и тогава в него се пробуди един спомен. Нещо, което Калдера беше казала в задръстената си от останки кухня за подготовката на родителите си, за проучванията им. Те бяха морелсолози. Бяха се подготвили прилежно за своето пътуване. Те, внезапно си спомни Шам, бяха издирвали и проучвали специфичните познания на морелските номади.

— Шроук! — произнесе той настоятелно. — Познавате ли ги? Шроук? Във влак?

— Шрууд? — замърмориха баджерите помежду си. — Шот? Шрахт?

— Шроук!

А! Един-двама си спомниха името!

— Минали години — каза един. — Учи релси.

— Какво ви питаха те? — попита Шам. Пак мърморене.

— Небеса — казаха те.

Небеса?

— Разкази. За… — мрън, мрън, мрън, баджерите спореха коя дума е най-подходяща.

— Окаяно — каза някой. — Сърдити ангели.

Така, помисли си напрегнато Шам. Пак окаяност.

— Плач — казаха баджерите. — Вечен плач.

Да, беше го чува и преди. Окаян плач. Както и да го тълкуваш, помисли си Шам, не звучи много-много като райски Небеса.

Шейсет и осем

Най-често вечер баджерите от тази трупа намираха място, където релсите се събираха на едно място, подреждаха в кръг подвижните си домове, доколкото могат, и палеха огън на земята направо сред морелсите. Готвеха и обсъждаха разни неща. Пускаха полудивите кучета, които ловуваха покрай тях, на светло и на топло.

Като гостенин — отначало почитан, а сега, боеше се той, вече им ставаше малко досаден — Шам бе гощаван с прилични парчета месо. Друг път специфичните черти на този начин на живот биха го очаровали, щеше да се научи на въдичарство, да залага мрежи за бягащите буболечки, да пее песните, да играе на зарове, на виковете, с които зовяха ловните птици. Но точно сега изобщо не му беше времето. Всяка сутрин той се будеше рано и се заглеждаше в хоризонта, отвъд къртичини и хълмове на термити, право напред, без да забелязва появяващите се тук-там пещери с останки.

Когато баджерският екипаж на Шам забеляза платната на друга група, те се отклониха, за да се срещнат с тях. Докато те се мотаеха, събираха заедно мотрисите си на весели вечери, разменяха новини и клюки, които различни ентусиасти му превеждаха шепнешком на ухо, на него направо му се плачеше.

— О… Казаха, този човек умря, мраволъв го изял. — Пауза, мигове на скръб. — Тази другата група намерила, ъм, място за лов… То добро, те казва трябва ние отиде. — „Ох, да го вземат мътните, моля ви се, недейте!“ — помисли си Шам. — Те искат да знаят ти кой. Как ние тебе намерил. — и баджерите разказаха историята за Шроук, пиратите, Шам и флотата.

Същата вечер прескачаха от мотриса на мотриса доста повече от обикновено. Неприкритото внимание на едно баджерско момиче горе-долу на неговата възраст смути и стресна Шам. След дълбоко ошашкване и колебания той избяга от нея и се тръшна в леглото си; където напълно безуспешно се помъчи да заспи. „Друг път“ — помисли си той, о, де да беше друго време!

На другата сутрин групите се разделиха с церемониално прощаване и Шам забеляза, че са си разменили няколко членове. Цялата веселба, предполагаше той, му бе струвала едва половин ден. Но няколко дни по-късно отново забеляза бързо приближаващи се платна и направо му идеше да се разреве от яд.

Този път обаче нямаше да има почивка, лафче и вечеря. Когато те се приближиха, той забеляза израженията по лицата им — изражения на нещастие и гняв. Те размахваха флагове и сочеха. Сочеха право към Шам.

Неговите спасители се опитаха да обяснят. Някъде нещо твърде ценно за баджерите било нападнато. На място, където ходели да ловуват и събират реколтата. Не било случайно. и било някак свързано с Шам.

— Какво говорят те? — възкликна Шам.

Не го обвиняваха, въпреки че го гледаха подозрително и гневно. Беше по-скоро намек, отколкото вменяване на вина. Нищо не беше сигурно — тези пътешественици не бяха видели нищо с очите си, предаваха изопачени сведения така, както са били предадени на тях. Но въпреки че с отдалечаването от източника подробностите се губеха, мълвата, която тичаше по релсите и сред скитнишките банди свързваше извършеното — някакво зверство, извършено от свирепи пирати, избиването на някаква банда и отравянето на ловните им полета, с историята за спасяването на Шам при таляна.

Малцината оцелели от нападението казаха, че нападателите им търсели някого, настоявали за сведения, за да спрат със зверствата. Загубено момче. Момче от Стрегай, което се загубило и избягало от пирати.

— Ние тръгва. — Всички подготвяха мотрисите и оръжията си. — Виж. Всички баджери тръгва. — На изток. Към мястото, където се беше случило, каквото се е случило. Далече от Манихики и от всяка посока, в която можеха да са потеглили Шроук.

— Ама… — На Шам му идеше да го удари на молба. — Не можем да губим повече време!

Но как би могъл? Това бе техният народ. Как да не отидат?

Нищо не ги бе подготвило. Три дни след като се отправиха на изток, двете банди заедно, те стигнаха покрайнините на обширното пространство, където се бе случило нападението. Където Шам си мислеше, че може да открият ранени бегълци, може би останките на мъртъвци, разбита ветроходна банда.

Във въздуха се носеше смрад. Смрад на химикали, по-гадна от всяка, която Шам бе подушвал някога. Пред тях се кълбеше дим.

— Вижте — посочи Шам. Отдолу лъхаше воня. Очите на Шам се отвориха широко. Петрол и отпадъчни води, залели земята между релсите, корените на дърветата, те капеха от клоните върху самите релси. Железничарите маневрираха, завиваха, направляваха мотрисите с мрачни лица.

Настана скръбно мълчание. Дори и колелетата сякаш тракаха приглушено, докато минаваха покрай потрошените и разпръснати останки на баджерски мотриси. В края на полезрението си Шам забеляза кула, огромна машина от онези, които осейваха морелсите и черпеха енергия от дълбините на плоскоземието. Тя не помръдваше, над нея не се виеха отходни газове.

— Разливане ли е имало? — попита Шам. — Избухване? Това ли се е случило тук?

Още платна се приближаваха. Мълвата пълзеше и бандите се насочваха насам. Със сигнали и цветни флагове те си разменяха малкото сведения, които знаеха, и те идеха все по-отдалече, бавно, все по-отвратени и нещастни, в зоната, която като че се разтваряше, залята и съсипана от индустриална помия, дефолианти и токсини.

— Това не е повредена сонда — каза Шам. Това бе убийство, касапница, извършена над пейзажа. Някой изпращаше послание на баджерите. Оттук нататък тук нямаше да растат диви посеви. Нямаше никакъв лов и нямаше да има още години наред. Земята не помръдваше, всички животни гниеха в дупките си.

Сред приближаващите превозни средства Шам видя едно много по-голямо от трополящите дървени мотриси. Навсякъде около него баджерите се взираха в остатъците от петролните бойни действия. Шам присви очи. Големият влак идеше от далечината и изпускаше дизелов пушек.

Въпреки опустошението наоколо, унинието и гнева на спътниците му цялото тяло на Шам се разтресе от шока, защото влакът, който приближаваше през опропастените земи, придружаван от носещи се леко баджерски мотриси, идеше напряко през новопогубените морелси, беше „Медис“.

и макар баджерите да бяха вперили безпомощно погледи в катастрофата, Шам нададе радостен вик. А после и още един, когато като муцунест гръм от небето право в ръцете му падна и го целуна със силно пухтене Дейби, прилепът.