Митично подвеждане

ГЛАВА СЕДМА:

— Чакай сега да видим дали съм те разбрал добре — промърмори Аахз, който мереше пода на стаята с крачки. — Ти си се измъкнал без драскотина, обаче Танда са я заловили. Така ли е?

— Не можех да попреча! — простенах, клатейки глава. — Връхлетяха връз нея, а ти беше казал…

— Знам, знам — махна с ръка моят ментор. — Правилно си постъпил. Просто се опитвам да добия ясна представа за положението. Сигурен ли си, че туй е било на Тупания? Онова шашаво измерение с ниските бледолики чешити? Или кожа и кости, или камара лой?

— Точно така — потвърдих. — Кръстосвал ли си го?

— Чувал съм за него — сви рамене Аахз, — но никога не ми се е случвало да го посетя. Разправят, че е малко нещо в комарджийския кръжец.

— Трябва да е заради Голямата игра — допуснах в пристъп на просветление.

— Това, което не мога да разбера — дивеше се люспестият, без да обръща внимание на моята забележка, — е какво сте правили там вие двамата.

— Ъ-ъ… донякъде беше заради мен — признах си с изтънял гласец.

— Заради теб? — примигна от учудване Аахз, като чак спря и се вторачи в лицето ми. — Кой ти е разказвал за Тупания?

— Никой — поясних бързо-бързо аз. — Не че съм искал да идем точно там. Бях гладен, а Танда рече, че най-близкото място, където мога да намеря нещо за хапване, е тъкмо Тупания.

— Знам какво е — направи гримаса наставникът. — Яденето винаги е проблем, когато пътешестваш из измеренията — дори и на хуманоидните.

— Още по-зле става, ако изобщо не ходиш в хуманоидни светове — съгласих се.

— Това факт ли е? — промърмори Аахз, оглеждайки ме с явно подозрение. — Между другото кои измерения посетихте?

— Ъ-ъ-ъ… не мога да си спомня всички имена — заувъртах аз. — Тананда… ммм… имаше чувството, че в някои от по-затънтените кътчета съществува по-малка вероятност да си създадем неприятности.

— Как изглеждаха местните обитатели? — притисна ме первектът.

— Не се ли отклоняваме от темата? — попитах отчаяно. — Истинският въпрос е за Танда.

За мое удивление кроежът ми сполучи.

— Имаш право, момче — въздъхна Аахз. — Добре. Искам хубавичко да си помислиш. Сигурен ли си, че не знаеш кой или защо я е нападнал?

Разговорният ми гамбит бе рикоширал. Запитването ме изправи пред истинска дилема. От една страна, не можех да очаквам демонът да състави план за спасителната операция, ако не е запознат напълно със ситуацията. От друга, не горях от особено желание да призная какво сме вършили, когато са пленили Тананда.

— Ъ-ъ — рекох, като избягвах погледа му, — мисля, че в края на краищата мога да се сетя няколко неща за ония измерения. Имаше едно, дето…

— Чакай малко — прекъсна ме Аахз. — Ти току-що заяви, че би следвало да се съсредоточим върху проблема с Танда. Сега не се отклонявай…

Спря насред изречението и внимателно ме изгледа.

— Момче, ти криеш нещичко от мен — оповести със студен глас, който не оставяше никакво място за спорове. — Хайде, изплюй камъчето! Какво не си ми казал за тая катастрофа?

Думите му увиснаха очаквателно във въздуха и изведнъж ми се стори, че повече не мога да отлагам.

— Ами… — започнах, като се прокашлях — не съм сигурен, но смятам че онези, които пипнаха Танда, са градските стражи.

— Стражи? — начумери се менторът. — Защо им е на тях да пипват Танда? Всичко, което сте сторили, е било да хапнете и евентуално да попазарувате.

Не отговорих, понеже внезапно проявих интерес към детайлното разглеждане на своите нозе.

— Това е всичко, дето сте правили, нали?

Опитах се да продумам, ала словата не излизаха от гърлото ми.

— Абе, какво всъщност правехте? — изръмжа Аахз. — Давай. Говори. Трябваше да разбера, че не е било само… Хей! Нали не сте убили някого?

Две здрави ръце ме стиснаха за раменете и главата ми заподскача от едно не твърде нежно разтърсване.

— Никого не сме убивали! — изкрещях, което се оказа доста трудно, тъй като челюстта ми се движеше в различна посока от езика. — Просто крадяхме.

— Крадяхте!?!

Ръцете върху моите рамене отпуснаха захвата си така бързо, че тупнах на земята. За щастие имах присъствието на духа да смекча падането със задника си.

— Направо не ми се вярва! Крадели! — Аахз насочи своя зов към тавана. — И всичко туй, понеже ти си се опитал да задигнеш нещо.

Задникът ме болеше, но трябваме да се справям с по-неотложни дела. Отчаяно се мъчех да облека в думи обяснението си, когато осъзнах — с известно изумление, — че первектът се смее.

— Крадели! — повтори той. — Знаеш ли, Скийв, за минута ти наистина ме накара да се впрегна. Хм… А аз си помислих, че работата е действително дебела.

— Искаш да кажеш, че не си бесен? — попитах невярващо.

— Бесен? Как не! — заяви Аахз. — Както гласи една стара поговорка, ще откажеш момчето от джебчийство, когато… Майната му! Повечето демони са крадци. Ако нямаш никакви местни пари, това е единственият начин да получиш нещо.

— Смятах, че здравата ще се разстроиш — запелтечих аз, все още не смеейки да повярвам на добрия си късмет.

— Виж, момче, не ме разбирай накриво — строго ме поправи моят наставник, — не съм във възторг от туй, че си се захванал с кражби. Предполага се, че ти учиш магия… от онзи вид, който те издига до поста на кралски магьосник, а не от вида, който свършва с това, че бягаш по някоя тъмна уличка. Но като се вземе всичко под внимание, би могъл да се справиш далеч по-зле при първото си солово пътуване из измеренията.

— Уф, Аахз, благодаря ти — просиях.

— Така че дай да го видя — усмихна се той и протегна длан.

— Какво да видиш, сър?

— Онуй, дето си го откраднал — настоя. — Щом си дошъл тук направо от местопрестъплението, предполагам, че то трябва да е още у теб.

— Ъ-ъ-ъ… всъщност — преглътнах, отново избягвайки погледа му — аз… тоест ние не го взехме. Навярно си е все така нейде на Тупания.

— Да не искаш да кажеш, че си минал през цялата тая разправия, оставил си да уловят Танда и си пристигнал при мен с подвита опашка, без дори да си дадеш труда да вдигнеш онова, което си възнамерявал да откраднеш?

Върху лицето на Аахз пак се сбраха буреносни облаци. Разбрах, че съм на косъм от това отново да изпадна в беда.

— Но ти каза… — започнах да протестирам.

— Зная, че от теб не се очаква да си крадец! — прогърмя моят ментор. — Но щом веднъж си решил да опиташ, очаквам поне да си успяващ крадец! Само като си дам сметка, че един мой чирак не може дори да състави годен план…

— Планът беше на Тананда — обадих се плахо.

— Така ли? — Аахз сякаш леко се умилостиви. — Както и да е, ти би трябвало да го обмислиш сам, преди да се включиш.

— Обмислих го — възразих аз. — Доколкото мога да съдя, би следвало да сработи.

— О, нима? — долетя язвителният отговор. — Много интересно. Защо не ми разкажеш всичко за този проект, който не е сработил, след като ти си го одобрил?

Придърпа един стол и седна пред мен, с което не ми остави никаква възможност, освен да разправя цялата история. Наистина му изложих всичко (плана, славеевия под, магическите щитове), като се изключи какво и защо сме се опитвали да откраднем. Щом привърших, подигравателната му усмивка се бе превърнала в умислено смръщване.

— Имаш право, момче — призна той най-подир. — Би трябвало да сработи. Единственото, което ми идва наум, е, че са прехвърлили вашата мишена някъде другаде — за да я пазят на сигурно място, — обаче това е безсмислено. Питам се защо им е да вземат всички тия охранителни мерки, ако ще скътат мишената на някое друго място? А и тази група, която се е мотала около сградата, точно преди вие да влезете, ми се вижда малко подозрителна.

Поседя вглъбен още няколко минути, сетне въздъхна и вдигна рамене.

— Е, добре — заяви. — Никой не печели винаги. Не се е получило и туйто. Хайде, момче. Дай да поспим.

— Да поспим? — ахнах. — Ами Танда?

— Какво Танда? — набръчка чело Аахз.

— Те я държат затворничка на Тупания! — възкликнах аз. — Няма ли да се опитаме да я спасим?

— О, това ли било! — разсмя се моят учител. — За нея не бери грижа. След малко и сама ще си дойде.

— Но тупаните са я хвърлили в затвора! — настоях.

— Така ли мислиш? — ухили се Аахз. — Абе, момче, я поспри и разсъждавай мъничко. Спомни си, че тя може да прескочи в друго измерение всеки път, когато си пожелае. Единствената причина да не се върне заедно с теб е, че са я проснали в несвяст. Щом се свести, ще цъфне тук. Помни ми думите.

Нещо в неговата логика не ми звучеше правилно, ала не можех да посоча какво именно.

— Ами ако я екзекутират, преди да е дошла в съзнание? — запитах.

— Да я екзекутират? — навъси се люспестият. — Обирът не е бил успешен, тъй че не виждам защо някой ще се разстройва чак толкова, че да я премахне.

— Не знам, Аахз — промълвих. — Целият град изглеждаше здравата развълнуван заради Трофея и…

— Трофея? — прекъсна ме господинът. — Ти говориш за Трофея от Голямата игра? Той к’во общо има с това?

— Ами-и… мм, точно него се опитахме да откраднем — обясних му.

— Него ли? — възкликна Аахз. — Вие двамата май не си играете на дребно! Какво сте искали да… не, като поразмисля, недей да ми казваш. От логиката на тази жена винаги ме заболява главата.

— Ех, сега вече разбра защо се страхувам, че могат да я екзекутират — натъртих аз, тайно облекчен, загдето не се наложи да разкрия причината за нашата кражба.

— Има известна възможност — призна той, — но въпреки това смятам, че първо ще й позволят да се свести. Публичните дела са драматични, особено когато става дума за нещо, което е толкова солидно, като да се опиташ да свиеш Трофея от Голямата игра. Да му се не види, Танда си я бива достатъчно, та току-виж решила да остане и на процеса, преди да се покаже отново тук.

— Наистина ли мислиш така? — не мирясвах.

— Сигурен съм — уверено заяви первектът. — Сега дай да поспим. Изглежда, че си изкарал тежък ден.

Оттеглих се неохотно в леглото си, но не заспах веднага. Все още нещо се изплъзваше на умствения ми взор — нещо важно. Докато лежах, мозъкът ми пак преброди моето пътуване: гледките, миризмите, странните същества…

— Аахз! — ревнах, като мигом седнах в постелята. — Аахз! Събуди се!

— Какво има? — сънливо изръмжа менторът, опитвайки се да се надигне.

— Току-що си спомних! През цялото пътуване аз поддържах нашата маскировка.

— И що от туй? — сопна ми се Аахз. — Това е добро упражнение за теб, обаче…

— Не разбираш ли? — не го оставях на спокойствие — Ако аз съм тук, а Танда е в безсъзнание на Тупания, значи тя е без маскировка! И те ще видят, че тя не е една от тях — че е демон!

Последва момент на застинало мълчание, сетне партньорът ми скочи на крака и се надвеси над мен.

— Не седи така, момче — изръмжа той. — Взимай И-скачача. Отиваме на Тупания!