Митично подвеждане

ГЛАВА ДЕВЕТА:

Когато пристигнахме, Та-хоу бръмчеше като кошер от трескава дейност. Приготовленията за предстоящите боеве бяха в разгара си и всеки вършеше нещо. Изненадващото бе, че повечето от тези приготовления нямаха военен характер.

— Туй пък всичкото какво е? — запитах нашия местен гид.

— Нали ви казах — обясни той, — стягаме се за война с Вегас.

— На това ли му викате стягане за война? — рекох аз, оглеждайки се с невярващи очи околовръст.

— Разбира се — кимна Грифин. — Както схващаш, сувенирите не се правят самички.

Наоколо не се виждаше ни копие, ни униформа. Вместо тях гражданите пъргаво произвеждаха значки, постери и маломерни фланелки, украсени с надписи „Спечели войната“.

— Това е най-великата работа, дето се е случила на Та-хоу през целия ми живот — довери ни се нашият водач. — Имам предвид, че сувенирите за Голямата игра са стандартна изработка. Ако им направиш добър дизайн, можеш дори да ги тикнеш в някой склад за излишъци и да ги продадеш следващата година. Тая военна история спипа всички по бели гащи. Сума ти народ се оплаква, че не са ги предупредили достатъчно рано, та да сварят да припечелят от нея. В момента в Съвета е вкарано проекторешение да се отложат враждебните действия с още един месец. Зад него стоят апапите, търгуващи с плетени шапки и одеяла за стадиона. Претенциите им са, че обявяването на война толкоз наскоро ще нанесе щети на техния бизнес, като създаде несправедливо предимство за онези търговци, дето работят със стоки от типа на стикери за брони на коли и постери, които биха могли да се пуснат на бърза ръка.

Не проумявах по-голямата част от речта му, обаче Аахз беше очарован.

— Тия приятели наистина знаят как да воюват! — заяви той с неприкрито въодушевление. — Повечето измерения изкарват военните си печалби от договори за муниции и оръжия. Да ти кажа, момче, ако не бързахме толкова, щях да си водя записки.

На Аахз рядко му се случва да демонстрира възхищението си от някого (да не говорим за цяло измерение), а и никога по-рано не съм го чувал да признае, че има нещо около това как се правят пари, което той все още може да научи. Установих, че феноменът ми действа на нервите.

— Като става дума за бързане — вметнах аз, — би ли ми казал защо сме тръгнали да разговаряме с магьосника на Та-хоу?

— Много просто — усмихна се моят ментор. — Повечето чародеи държат един за друг. Съществува известна лоялност към онези, които се занимават със същата работа, и тя надминава всички национални или дименционни връзки. С малко късмет ще можем да си осигурим помощта му за освобождаването на Танда.

Настъпи кратка пауза.

— Това е странно — отбелязах сухо накрая. — Магьосниците, които съм виждал досега, обикновено ще си издерат очите. Определено съм останал с впечатлението, че нищо не биха искали повече от туй да зърнат конкурентите си, и по-точно нас, да пукнат на място.

— Има и такъв елемент — призна Аахз, — но погледни нещата от друг ъгъл. Ако той не пожелае да ни помогне, тогава вероятно ще се окаже главният ни противник и ние ще искаме да проучим какво може и какво не може да върши, преди да съставим плана си. И в двата случая ще се стремим да го видим колкото е възможно по-бързо.

Навярно сте забелязали, че оценките на Аахз за ситуацията обикновено далеч не са успокояващи. Някой ден може би ще привикна с тях, но през това време се уча да реагирам в постоянното състояние на сляпа паника.

За малко пътят ни бе препречен от една тълпа, която слушаше някакъв млад подстрекател. Той им говореше от временно издигната платформа. Доколкото успях да разбера, протестираха срещу бойните действия.

— И ви казвам, хора, че Съветът крие от нас информация!

Сред насъбралите се взе да се надига ропот.

— Като граждани на Та-хоу ние имаме право да знаем фактите за тази война!

Реакцията стана по-шумна и по-яростна.

— Как можем да определяме вероятностите за същата война, да не говорим пък да залагаме интелигентно, ако не познаваме фактологията?

Когато най-после се промъкнахме край тях, тълпата беше на границата да изпадне в дива истерия.

— Кои са тия люде? — запитах.

— Букмейкъри — сви рамене Грифин. — Добре ще е Съветът да внимава какво върши. Те са едно от най-силните лобита в Та-хоу.

— Нали ти казах, подходът им направо внушава благоговение — промърмори замечтано Аахз.

— Ние искаме да защитим правата си! Дайте ни фактите! — пищеше подстрекателят. — Ние трябва да знаем състава на поделенията, бойните планове…

— Ама те лаят не това дърво, което е нужно — отбеляза Грифин. — Не са получили информацията, защото военните все още не са измислили генералния план.

— Защо не им обясниш? — предложих му.

Нашият водач вдигна подигравателно вежди към мен.

— Смятах, че бързахте да видите магьосника — контрира той.

— Ох, вярно — отвърнах аз, леко смутен заради недоглеждането.

— Слушай, Грифин — обади се Аахз. — Все се каня да те питам. Какво всъщност предизвика войната?

За пръв път от срещата ни с него нашият невръстен гид показа някакво чувство, което не беше досада или страх.

— Тези копелета от Вегас ни откраднаха Трофея — гневно изръмжа той. — Сега възнамеряваме да си го вземем обратно или да разберем причината.

За разлика от друг път в момента нямах нужда от лакътя на Аахз в ребрата ми, за да се сетя да си мълча. Въпреки това го получих.

— Откраднали вашия Трофей, а? — невинно подхвърли первектът. — И знаеш ли как са го направили?

— Една тяхна шайка организирала набег и офейкала в деня след Голямата игра — с горчивина в гласа заяви Грифин. — Вмъкнали са се току подир залез слънце и избягали, преди стражите да успеят да реагират на алармата.

Споменът за групата, която влезе и после напусна Трофейния център, докато Тананда и аз чакахме, проблесна в моя ум. Това изясняваше някой-друг въпрос от ония, дето не ми даваха мира: например „Къде е отишла статуята?“ и „Как тъй пазачите пристигнаха толкова бързо?“. Та ние не бяхме задействали никакви аларми! Шайката от Вегас го бе сторила — като без да иска, ни е издала на стражите!

— Щом Трофеят означава толкоз много за вас, би следвало да се грижите по-добре за него — намекна Аахз.

Грифин се извърна като вихрушка към люспестия и за миг си помислих, че наистина се кани да го удари. Сетне, в последния момент, хлапакът си припомни, че насреща му стои магьосник, и отпусна ръце. Сподавих една тиха въздишка на облекчение. Имам предвид, че Аахз е здравеняк! В моето родно измерение Буна бях впечатлен от неговата сила, а тук, на Тупания, аз изглеждах здравеняк в сравнение с местните жители. Ако Грифин го бе халосал, Аахз щеше да го разкъса на парчета… в буквалния смисъл на думата!

— Нашите мерки за сигурността на Трофея бяха повече от адекватни — заяви с равен глас гидът ни. — Е, при нормални обстоятелства. Крадците обаче са получили магическа помощ.

— Магическа помощ? — рекох аз, изкаран най-подир от умълчаването ми.

— Точно така — енергично закима Грифин. — Как иначе биха съумели да преместят толкова тежка статуя, преди да пристигнат пазачите?

— Биха могли да го сторят и без магия — предположи менторът. — Ако, да речем, неколцина яки мъже се захванат с тая работа.

— В друг случай щях да се съглася с теб — призна нашият водач, — но в този ние наистина спипахме демона, който им е помагал.

Възцари се продължително мълчание. Нито Аахз, нито пък аз искахме да зададем следващия въпрос. Бояхме се какъв може да се окаже отговорът. Най-накрая учителят ми отвори уста.

— Демон, казваш? — запита с най-широката си усмивка. — И какво стана с него?

Тонът му бе лековат и нехаен, ала в очите му имаше блясък, който не ми хареса. Озовах се в уникалното положение да се безпокоя за съдбата на цяло едно измерение.

— С демона ли? — сключи вежди Грифин. — О, магьосникът го държи в плен. Може би когато се срещнете, ще ви позволи да му хвърлите един поглед.

— Кой магьосник? Онзи, дето отиваме да го видим? — настоя Аахз. — Той е уловил въпросния демон?

— Да, точно така — отвърна гидът. — Защо питаш?

— Тя още ли е в безсъзнание? — изтърсих.

Този път лакътят на Аахз почти ме сгъна на две, обаче беше прекалено късно. Грифин бе спрял на място и ме наблюдаваше страхотно напрегнато.

— Откъде научи, че е в безсъзнание? — в гласа му звучеше подозрение. — И защо говориш за него в женски род?

— Не знам — ловко заметох следите аз. — Трябва да е заради нещо, което ти си казал.

— Казах, че сме спипали демон — опъна се хлапакът, — но не и как, а що се отнася до пола му…

— Слушай — рязко го прекъсна люспестият мъж, — цял ден ли ще стоим тука да спорим, или ще ни заведеш при магьосника?

Грифин ни гледа заканително някое време, па сетне сви рамене.

— Вече пристигнахме — обяви той, като посочи шарена врата в стената. — Магьосникът живее именно тук.

— Тогава, синко, не клюмай просто така — ревна Аахз. — Почукай и извести за нас.

Нашият водач потисна едно възмутено изпухтяване, но послушно пристъпи и похлопа на показаната врата.

— Ей, Аахз — изсъсках, — к’во ще кажем?

— Това го остави на мен, момче — измърмори той в отговор. — Ще се опитам да го попроуча, а оттам нататък ще караме по слух.

— По какво сме щели да караме? — намръщих се.

Первектът извъртя очи.

— Момче… — подхвана явно без удоволствие.

Точно в този миг вратата се отвори и отвътре се показа съсухрен старец, който запримига на слънчевата светлина.

— Грифин! — възкликна той. — Какво те води насам?

— Ами, господине — позапъна се нашият гид, — аз… тоест двама гости искат да говорят с вас. Те твърдят, че… Ами магьосници са.

При тия думи старият човек се сепна и бързо стрелна поглед към нас, преди да прикрие реакцията си с приятелска усмивка.

— Магьосници, казваш! Е, влизайте направо, господа. Юнак, мисля, че ще е по-добре да изчакаш отвън. Нали разбираш, професионални тайни и такива ми ти работи.

— Ммм… всъщност аз си правех сметка да си тръгвам — притеснено измъмли Грифин.

— А, не, почакай тук — сега в гласа на стареца се прокраднаха стоманени нотки.

— Да, уважаеми господине — преглътна водачът ни и облиза устни.

Когато последвахме чародея в неговото жилище, се опитах да скрия нервността си. Ако оставим настрани факта, че нямахме и най-смътна представа за мощта на този човек или някакви гаранции, че изобщо някога ще излезем живи оттук, просто не виждах за какво да се безпокоя. Нали така?

— Аахз — прошепнах, — проучи ли вече тоя тип?

— Малко е раничко да се каже — отвърна саркастично моят ментор. — Междувременно имам дребно поръчение за теб.

— Например?

— Например провери аурата му. Веднага.

Едно от първите неща, които научих от первекта, беше как да обследвам аурата — магическото поле около хора или предмети. Стори ми се странно да го правя тъкмо сега, но се подчиних и огледах нашия домакин с нефокусирани очи.

— Аахз — ахнах, — той притежава аура! Направо излъчва магия! Не мога да предприема нищо срещу толкова могъщ човек.

— Момче, възможно е да има и друго обяснение. Може би и той като нас е с маска за преобразяване.

— Така ли мислиш? — промълвих с надежда.

— Ами-и — проточи наставникът от Перв — старецът носи амулет-преводач — същия като нашия. Значи спокойно бихме могли да се обзаложим, че не е от това измерение. Пък и в гласа му усещам нещо познато.

Диалогът ни се прекъсна, защото бяхме стигнали до целта си. Влязохме в малка стая с оскъдна мебелировка: една голяма маса, заобиколена от няколко стола.

— Господа, може би ще седнете — махна подканящо към столовете възрастният чародей — и ще бъдете така добри да ми кажете за какво желаете да разговаряте с мен.

— Не бързай толкова — предизвикателно възрази Аахз, като вдигна десница. — Ние сме навикнали да знаем с кого си имаме работа. Ще ни окажеш ли любезността да отстраниш маскировката си, преди да започнем?

Магьосникът отведе очи встрани и взе нервно да кърши ръце.

— Значи я забелязахте, а? — кисело произнесе той. — Много ясно. Както вече сигурно сте разбрали, аз съм относително нов в тази професия. Изобщо не съм от вашата класа, ако схващате какво имам предвид.

Заля ме огромна вълна на облекчение, ала Аахз остана скептично настроен.

— Просто си махни дегизировката, а? — натърти.

— Ох, добре, добре — въздъхна нашият домакин и почна да бърника в джоба си.

Зачакахме търпеливо да намери онуй, дето търсеше. После чертите на лицето му взеха да се размазват… тялото му стана по-високо и по-пълно… докато най-накрая видяхме…

— Така си и мислех! — възтържествува Аахз.

— Куигли! — ахнах аз.

— Ей това вече е наистина страшно неловко — изропта ловецът на демони и се изхлузи надолу в стола си.