Митично подвеждане

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА:

Както ми е обичаят в кризисни моменти, аз се обърнах за напътствия към моя зелен ментор. На свой ред Аахз реагира с хладнокръвното си здравомислие, което бях свикнал да очаквам.

Той спипа тахойския делегат за предницата на туниката и го повдигна, докато краката му се заклатушкаха във въздуха.

— Какво е това?! — запита го, оголвайки зъби.

— Глаа… саклхх… — отвърна онзи.

— Ъ-ъ… Аахз? — намесих се. — Може бе ще говори по-разбираемо, ако има как да диша.

— Ох! Вярно — призна наставникът ми и смъкна Сивобрадия надолу, докато той пак застана върху нозете си. — Чудесно. Обяснявай!

— Кк… какво да обяснявам? — запъна говорителят, озадачен не на шега. — Вие виждате отборите от нашите съответни градове. Можете да ги отличите по техните шлемове и…

— Не на мен тия! — прогърмя Аахз. — Това не са тупани. Тупаните са или кльощави, или тлъсти.

— А-а-а! Разбирам — рече Сивобрадия, който бе започнал да схваща ситуацията. — Опасявам се, че си бил подведен. Не всички хора от Тупания си приличат един на друг. Някои са фенове, а някои са играчи — атлети. Феновете са така… малко не във форма, но това следва да се очаква. Става дума за работници, които поддържат градовете и фермите. Играчите са нещо различно. Те не правят нищо, освен да тренират и тъй нататък. С поколенията тези люде са израсли забележимо по-едри от общата популация на феновете.

— Забележимо по-едри ли? — намръщи се Аахз и изгледа с кръвясали очи игрището. — Че те приличат на друг вид.

— Виждал съм подобни неща в инакви измерения — вметна Гюс, — ама никога чак до такава степен.

— Е, Големия Юлий ни предупреди за прекалената ни самоувереност — въздъхна тролът.

— Какво, какво? — примигна Сивобрадия.

— Търси бой — заяви Дружан, като отново влезе в ролята си. — Хрупан обича бой.

— Уф — изпъшка говорителят. — Твърде добре. Ако няма нищо друго, аз просто…

— Не тъй бързо — прекъснах го. — Искам да знам защо състезателите са толкова много. Нали тази игра се играе от отбори с по пет човека?

— Така е — кимна Сивобрадия. — Допълнителните хора са резерви… нали разбираш, на мястото на ония, които по време на мача бъдат контузени или убити.

— Убити? — преглътнах аз.

— Както вече казах — обади се делегатът и си тръгна, — възхищавам се на вашата увереност да докарате само петима играчи.

— Убити — повторих и отчаяно се обърнах към Аахз.

— Не се паникьосвай, момче — изръмжа моят ментор, оглеждайки противниците. — Това е дребно влошаване на положението, но ние можем да пригодим стратегията си.

— Какво ще кажете за стария гамбит „Разделяй и владей“? — предложи Злабрадва, като се присъедини към Аахз.

— Правилно — рече Гюс. — Те не са свикнали да играят тристранни мачове. Може би ще успеем да ги насъскаме едни срещу други.

— Няма да стане — заявих категорично.

— Не се настройвай толкова отрицателно бе, Скийв — отсече первектът. — Понякога старите номера са най-добри.

— Няма да стане, защото те няма да играят един срещу друг… а само против нас.

Бързо им съобщих онова, дето по-рано ми каза Грифин. Когато приключих, отборът неловко мълчеше.

— Е — въздъхна най-подир Аахз, — нещата биха могли да са и по-лоши.

— По кой начин? — запитах безцеремонно.

— Глийп?

Моят дракон току-що бе забелязал подробност, която ние, останалите, бяхме пропуснали. Двата отбора извеждаха на полето своите ездитни животни. За разлика от играчите те не бяха обозначени с цветовете на съответния тим… но пък и не беше необходимо. Просто нямаше как да бъдат сбъркани помежду си.

Вегаският звяр бе подобно на котка създание със злобно приплескана глава — дълго почти колкото Глийп, то се плъзгаше по земята с преливаща грация, която се разваляше само от неравния вървеж на прекалено големите му задни нозе. Макар в момента движенията му да бяха бавни и лениви, то изглеждаше като нещо, което може да хукне със зашеметяваща скорост, щом пожелае. Освен това изглеждаше много, много пъргаво. Бях сигурен, че туй чудо е способно да те завре в някой ъгъл като… ами като котка.

Ездитният звяр на Та-хоу бе също тъй забележителен, но доста по-труден за описване. Приличаше на малко, облечено в броня хълмче, чийто връх се издигаше на осем фута над земята. Бих го взел за прекомерно израсло насекомо, ала то имаше повече от шест крака. Всъщност притежаваше стотици крака, които виждахме, щом се раздвижеше, а го правеше сякаш с еднаква лекота във всяка посока. Спреше ли на място, бронята му се спускаше додолу, като същевременно скриваше и пазеше тънките му крайничета. Не можах да разбера къде са му очите, обаче забелязах, че нито веднъж не се блъсна в нищо… поне по случайност.

— Глийп?

Моят любимец бе извъртял глава, за да ме погледне. Ако беше разчитал на обяснение или нареждания, не му излезе късметът. Нямах и най-мъглявата идея как да се разправям със странните създания. Вместо това погалих мустаците му — както се надявах — успокояващо. Макар че не исках да призная пред своите съотборници, но увереността ми за този мач ставаше все по-малка и по-малка… а тя поначало не бе кой знае каква.

— Не се вторачвайте веднага — промълви Гюс, — обаче аз забелязах Танда.

— Къде? — запита Дружан и тутакси изви шия натам, където сочеше гаргойлът.

Естествено бях видял Танда по-рано и бях забравил да я покажа на останалите. Почувствах се възглупаво, но това не беше нищо ново. Дано прикрия смущението си, се облещих заедно с другите към плуващата във въздуха фигура на девойката.

Куигли разбра, че гледаме към него, и започна нервно да се пипка. Явно не бе достатъчно уверен в новооткритите си сили, та се усещаше наистина неудобно под груповото ни любопитство. Чувството му за неудобство повлия на магията му… или поне на левитацията. Тялото на Тананда взе така да се гмурка надолу и да се люшка, че аз се уплаших да не би той да я изтърве на глава.

— Ако тоя магьосник е единственото ни препятствие — реагира Гюс, — мисля, че можем просто да се плъзнем нататък и да си я приберем.

— Не можем — отряза Аахз, клатейки масивния си врат. — Нашият юнак обеща да не прави нищо, което да постави онзи на магьосник в лошо положение.

— Това важи за вас двамата — опъна се гаргойлът, — обаче Дружан и аз нищичко не сме обещавали, понеже…

— Виж какво, Гюс — прекъсна го Дружан, — няма начин да тръгнем срещу думата на Скийв. Не бива да го измамутим.

— Може и да си прав — изръмжа каменният мъж. — Чисто и просто си помислих, че ще е по-лесно, отколкото да ни строшат главите, като играем тая тъпа игра.

Тук бях съгласен с Гюс. Фактически бях щастлив да открия нещо, с което да мога да се съглася. Доводът на трола за мамутите нямаше никакъв смисъл.

— Струва ми се, лорд магьоснико — избоботи Хю Злабрадва, — че обещанието, дето си дал, не е било най-мъдрия обет.

— Айде бе — сопна се Аахз, като се обърна към него. — Ти генерале, разбира се, говориш въз основа на дългия си опит в общуването с демони.

— Ами-и… всъщност…

— Тогава ти предлагам да си държиш езика зад зъбите, що се отнася до мъдростта и способностите на Скийв. Не забравяй, че той е твоят билет за връщане оттук. Без негова милост доста ще има да си походиш до вкъщи.

Отървал се с малко, Злабрадва се оттегли физически и вербално.

— Благодаря, Аахз.

— Трай, момче — изръмжа менторът. — Хю е прав. Постъпката ти беше глупава.

— Но ти каза…

— Смятай, че е рефлекторно — махна с ръка люспестия. Човек трябва да заслужи правото да критикува моя чирак… а този представител на бунашката военна мисъл не отговаря на условията.

— Е, ами-и-и… все пак благодаря — завърших непохватно.

— Няма защо.

— Хей, Аахз — обади се Дружан. — Хайде да вдигнем тоя… Трофея де, от центъра на игрището и да го оставим нейде на сигурно място.

— Къде например? — сряза го моят учител. — Ние сме единствените на стадиона, на които се доверявам.

— Какво ще кажеш за нашата врата? — предложи Гюс и посочи широката мрежа в съответния участък от триъгълника.

— Звучи добре — съгласи се Аахз. — Момче, след секунда ще се върна.

Бях толкова привикнал към лудницата на тупанския стадион, че почти не я забелязвах. Когато обаче съотборниците ми се захванаха да местят Трофея, хорът от дюдюкания и подвиквания, който избухна, насмалко да ме оглуши. Моите колеги отвърнаха с подходящ апломб, размахвайки юмруци и правейки гримаси към ония, дето ги освиркваха. Това ужасно се хареса на тълпата. Ако им се беше харесало още мъничко повече, щяха да нахлуят долу на игрището и да ни линчуват.

Тъкмо се канех да подметна на своите другари да престанат да дразнят сборището и генерал Злабрадва ми даде знак да си поговорим.

— Лорд магьоснико — започна той внимателно, — надявам се да разбираш, че с предишния си коментар не съм искал да те обидя. Чувствам, че съм леко на нокти. Никога не съм водил война пред публика.

— Забрави я, Хю — успокоих го аз. — Ти беше прав. Като погледна назад, виждам, че обещанието бе наистина недообмислено. Между другото… името ми е Скийв. Щом сме заедно в тази каша, изглежда някак глупаво да държим на формалностите.

— Благодаря ти… Скийв — кимна генералът. — Всъщност аз разчитах да споделя насаме с теб един личен въпрос.

— Готово — повдигнах рамене. — За какво?

— Би ли могъл да ми съобщиш нещичко повече за това чудесно създание, на което преди малко бях представен?

— Чудесно създание? — удивих се аз. — Кое чудесно създание?

— Ами нали знаеш… Маша.

— Ха, Маша? — разсмях се от сърце. Сетне забелязах, че чертите на Злабрадва се изостриха. — Исках да кажа… О-о-о, онова чудесно създание! Какво желаеш да научиш?

— Тя омъжена ли е?

— Маша? Ммм… Не. Мисля, че не.

Генералът потисна въздишка на облекчение.

— Има ли някакъв шанс тя някога да ни посети в Посилтум?

— Съмнявам се — отвърнах. — Но ако искаш, мога да я попитам.

— Великолепно! — просия Хю Злабрадва и стовари ръка върху рамото ми в опасен за моите кости израз на дружелюбност. — Ще смятам това за обещание.

— За какво? — примигнах. Думите му някак си ми звучаха познато.

— Знам как ти държиш на обещанията си — продължи генералът. — Изпълни този обет и ще откриеш, че аз умея да бъда ценен приятел… Също както умея да бъда опасен враг, ако ми противодействаш. Разбрахме ли се добре?

— Но аз…

— Ей, момче — извика Аахз. — Я побързай и се качвай на тоя глупав дракон! Мачът ще започне всеки момент!

Дотолкова бях погълнат от нашия разговор със Злабрадва, че напълно бях престанал да следя какво друго ставаше на полето.

Отборите на Та-хоу и Вегас се бяха върнали край страничните линии, оставяйки по петима състезатели на игрището. Котката и бръмбарът вече имаха ездачи и в нервно очакване крачеха и се плъзгаха напред-назад.

В центъра на терена — там, където по-рано бе Трофеят — стоеше висок тупан с раирана в черно и бяло туника и държеше топка. Тук използвам думата топка доста свободно. Предметът, който той крепеше, бе куб от някаква мастиленочерна гъбеста материя. Квадратна топка! Още една дребна подробност, която Откачалко не беше счел за нужно да спомене.

Без да си давам труд да се сбогувам с генерала, аз се обърнах и спринтирах към Глийп. Каквото и да имаше да става, определено не исках да го посрещна пеша.