Митично подвеждане

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА:

— Четирима? — повтори слисан Аахз.

— До пет броя съвсем добре — информирах го високомерно, — а ти, аз, Гюс и Дружан правим само четворка. Един, двама, трима…

— Ясно! Схванах идеята — прекъсна ме моят учител, като изгледа начумерен двамката ми другари. — Слушай, Гюс! Предполагам, че Бърфърт не е с теб, така ли е?

— Хайде, Аахз — сопнах се, — не можем да заявим, че един саламандър е член на отбора.

— Трай, момче. Какво ще отговориш, Гюс?

— Този път не — сви рамене гаргойлът. — Налетя на някакво свое гадже и спонтанно решиха да идат заедно на ваканция.

— Гадже? — запита Аахз, като повдигна вежди.

— Точно така — кимна Гюс. — Можеш да кажеш, че тя му е старо пламъче.

— Хе, старо пламъче — ухили се тролът. — Тая наистина си я бива.

По изключение и аз загрях шегата и се присъединих към Гюс и Дружан, когато те се засмяха от сърце, докато Злабрадва и Юлий придобиха озадачен вид.

Первектът ядно завъртя очи.

— Само това ми трябваше — простена той. — Не стига, че ни липсва един играч, ами и тези, дето съм ги намерил, са малоумни. Когато приключите напълно, съм открит за предложения къде да търсим пети човек за отбора.

— Аз ще заема мястото — спокойно каза Хю Злабрадва.

— Ти? — преглътнах аз и смехът ми застина.

— Разбира се — потвърди генералът. — Това е мой служебен дълг.

— Може би не съм бил ясен — намеси се Аахз. — Посилтум по никакъв начин не е включен в тая работа.

— Обаче неговият магьосник и чиракът му са замесени — добави натъртено Злабрадва. — Вие и двамата сте граждани на кралство Посилтум, при туй особено известни. Дали ви харесва, или не, моят дълг е да ви защитавам с всички средства, които имам на разположение, а в този случай ще рече — с мен самия.

Не се бях сетил за такъв вариант. В определен смисъл беше доста мило. Въпреки това не умирах от желание Хю да се изложи на опасност за наша сметка.

— Ъ-ъ-ъ… оценявам твоето предложение, генерале — започнах внимателно, — но играта ще се състои много далеч оттук.

— Щом вие можете да издържите пътуването, и аз мога — твърдо заяви Злабрадва.

— Ама ти не разбираш!

— Момче — подсети ме с нотка на размисъл в гласа си Аахз, — защо не му представиш неговите потенциални съотборници?

— Какво? О, съжалявам. Генерал Хю Злабрадва, това е Гюс, а пък това — Дружан.

— Не — усмихна се моят ментор. — Имах предвид да му ги представиш.

— Ох! — рекох аз. — Уважаеми генерале, запознай се с останалите членове на отбора.

И докато говорех, развалих магията за преобразяване, „разголвайки“ трола и колегата му в истинския им вид.

— Гюс! — изрева Големия Юлий. — Стори ми се, че познавам гласа ти.

— Здрасти, Юлий! — махна гаргойлът. — Как е пенсията?

— Доста скучна. Хей, налейте си вино!

Каменният Гюс пристъпи напред и взе двете кани с еликсир от отмалелите ръце на генерала, като подаде едната на Дружан. Дойде ми наум, че аз съм единственият човек от екипа, който не печели вино от цялата работа.

Хю стоеше като закован на място, а очите му се стрелкаха от гаргойла към трола и обратно. Беше леко пребледнял, но за негова чест не бе отстъпил дори на инч.

— Е, Злабрадва — ухили се Аахз, — все още ли искаш да се присъединиш към отбора?

Генералът нервно облиза устни, сетне откъсна поглед от Гюс и Дружан.

— Естествено — обяви той. — Ще бъда горд да се бия редом до такива… ценни съюзници. Разбира се, ако те ме приемат.

Това прехвърли горещия картоф в нашите скутове.

— Какво мислиш, Скийв? — запита Аахз. — Ти си шефът.

Поправка: това прехвърли картофа в собствения ми скут. Люспестият има неприятния навик да се отказва от водачеството точно когато положението стане деликатно. Започвах да подозирам, че туй невинаги е съвпадение.

— Е, лорд магьоснико — избоботи Злабрадва, — ще приемеш ли моите услуги за твоята експедиция?

Тук загазих. Никой не би могъл да отрече стойността на генерала в бъдеща битка, но той никога не ми е бил много приятен като личност. А като съотборник…

— Глийп!

Предупреждението обаче закъсня! Преди да успея да се стегна, нещо масивно ме удари отзад и ме просна по лице върху земята. Слизестият език, който се зае с тила на главата ми, и придружаващият полъх на невероятно лош дъх можеха да имат само един-единствен източник.

— Глийп! — оповести гордо любимият ми дракон и за кратко преустанови усилията си да достигне моята физиономия.

— Какво прави тук този глупав звяр? — прогърмя Аахз, без да бъде трогнат от нашето повторно емоционално обединение.

— Питай Злабрадва — подхили се Юлий. — Той го докара.

— Кой, Хю ли? — примигна менторът, който се смая толкова, че забрави за гнева си.

Аз самият бях малко изненадан. Бутнах настрани Глийп, мигом се изпрах на крака и насочих въпросителен взор към генерала.

За пръв път от нашия първоначален сблъсък Хю Злабрадва се чувстваше неудобно. Яростният войн, дето не би трепнал пред армия, магьосник или демон, сега не можеше да ни погледне в очите.

— Той беше… ами след като вие двамата изчезнахте, той просто загуби интерес към всичко — промълви генералът. — Никой друг не смееше да го приближи и аз си помислих… исках да кажа… видя ми се логично да…

— Злабрадва го доведе да играе с моя дракон — разясни тържествуващо Юлий. — Изглежда, че нашият суров генерал има слабост към животните.

Главата на Хю рязко се изправи.

— Глийп служи добре на кралството в последната кампания — изтърси разгорещен той. — Справедливо е някой да се погрижи за неговите нужди — като ветеран.

Крясъците му обаче не заблудиха никого. Изобщо нямаше основания Злабрадва да се чувства отговорен за моя звяр. А дори и да се бе почувствал, за него би било лесно да заповяда на някои от своите войници да наглеждат любимеца ми, вместо да се заеме с това лично, както беше направил. Истината бе, че той харесваше Глийп.

Сякаш за да потвърди нашите подозрения, моят дракон започна да лудува край Хю, въртейки глава и опашка по начина, който знаех, че е запазен за партньорите по игра. Генералът стоически не му обръщаше внимание… което съвсем не е лесно.

Получи се малка пауза.

— Ъ-ъ-ъ… генерале? — наченах предпазливо.

— Да?

В мене се вторачиха чифт ледени очи, които сякаш ме предизвикваха да коментирам поведението на звяра.

— Що се отнася до по-раншния ни разговор — обясних набързо, — сигурен съм, че говоря и от името на останалите в отбора, когато казвам, че се чувстваме едновременно доволни и горди от възможността ти да бъдеш на наша страна в наближаващата военна игра.

— Благодаря, лорд магьоснико — поклони се той. — Вярвам, ще откриете, че вашето доверие в мен не е било неоправдано.

— Е, след като уредихме това — изкиска се Аахз, потривайки длани, — къде е големият дракон? Ще трябва да се поупражняваме.

— Спи — сви рамене Юлий.

— Спи? — повтори досущ ехо Аахз.

— Точно така. Влезе в обора и изяде повече от половината добитък там. Сега кърти като пън. Вероятно няма да се събуди поне в близките два месеца.

— О, два месеца! — простена навъсен менторът. — И какво ще правим тогава? Момчето трябва да има нещо, което ще язди в играта.

— Глийп! — каза моят любимец и се търкулна на земята в нозете ми.

Первектът се втренчи в мен.

— Той го рече, не аз — заявих невинно.

— Не мисля, че имаме голям избор, Аахз — изтъкна Гюс.

— Ако не си им свикнал, който и да е дракон ще ти се стори доста страшен — допълни Дружан.

— Добре, бе! Добре! — изкриви лице люспестият мъж и вдигна ръце в знак, че се предава. — Щом всички вие искате да рискувате, ще се съглася. Стига да не ме побърква с неговото непрекъснато…

— Глийп? — попита звярът и завъртя глава, за да види защо крещи Аахз.

— Значи сме готови да започнем упражненията? — вметнах бързо-бързо.

— Смятам, че по-готови от това няма да бъдем никога — изръмжа Аахз, гледайки кръвнишки дракона.

— Знам, че туй не е моя битка — намеси се Големия Юлий, — но какви стратегии сте разработили?

— Все още не сме — призна демонът от Перв, — ама ще измислим нещо.

— Може би ще успея да ви помогна. Навремето бях доста добър в тактиката на малките отряди. Ясно ли ви е какво имам предвид?

Следващите няколко седмици бяха интересни. Забележете, че не казвам „поучителни“, а само интересни. Освен дето се учехме да работим заедно като отбор, напредъкът на отделните членове на нашия екип не беше голям.

Разбира се, може да изтъкнете, че с тези същества, които имахме в тима си, няма какво толкоз да се напредва. Такова беше и тяхното мнение. Пък и не бе лесно да се спори с тях. Ако се изключи моя милост, физическото им състояние варираше от отлично до невероятно. И нещо повече, всички те бяха опитни ветерани от безброй битки и военни кампании. От онова, което бяхме видели у тупаните, всеки един в нашия отбор спокойно би могъл да се справи с петима от противниците ни — а взети заедно…

Може би точно това ме тревожеше: всички моментално решиха, че сме в състояние да спечелим като на шега. Зная, че туй тревожеше и големия Юлий.

— Момчета, вие сте прекалено самоуверени — мъмреше ни той, клатейки глава от яд. — В боя само силата не е достатъчна. Ясно ли ви е какво имам предвид?

— Ние имаме не само сила — прозина се Аахз. — Разполагаме със скорост, пъргавина, издръжливост и при наличието на Гюс — и с подкрепа от въздуха. Пък и наш Скийв крие няколко трика в ръкава си като магьосник.

— Забрави опитност — контрира Юлий. — От колко време ония играят тази игра? Вече петстотин години? Може и те да са разработили някой свой собствен трик…

С такива инатлийски спорове Големия Юлий ни караше да практикуваме допълнително чрез заплаха, придумване и ласкателства. За беда в центъра на преобладаващата част от тренировките бях аз.

Дори само да седиш върху гърба на Глийп беше достатъчно трудно. А да остана в седлото, докато хвърлям или ловя топка, се оказа почти невъзможно. Драконът не ме улесняваше с нищо. Той предпочиташе сам да преследва кълбото или да стои закован на място, чешейки се със задния крак, вместо да следва моите заповеди. Най-накрая се наложи да послъгвам, като се обърнах към магията, за да се задържа зад тила на това ездитно животно. Малко левитация плюс мъничко летене и изведнъж жокейските ми умения се подобриха стократно. Даже и да подозираше, че използвам нещо друго освен чувството си за равновесие, Аахз не обелваше дума.

Проблемът за овладяването и хвърлянето на топката бе решен с добавянето на тояга. Дружан изскубна една дебела фиданка, а генералът употреби своята вечно увиснала на колана му брадва, та да окастри клонките и корените й. Резултатът беше единайсетфутова сопа, с която можех или да ударя кълбото на земята, или да го размажа във въздуха, ако някой го метнеше или ритнеше нависоко. Сопата бе по-масивна, отколкото бих желал, но допълнителната тежест запращаше топката по-далеч всеки път, щом я цапнех. Естествено използвах малко магия, за да я насочвам, тъй че не се случваше често да пропускам и обикновено тя отиваше там, където аз исках.

От друга страна, Глийп отиваше, където на него му щукнеше. Макар моята тояга понякога да помагаше — както да го накарам да се движи, така и да въведа дребни промени в посоката на курса ми, — тоталният контрол все още ми се изплъзваше, когато най-после дойде денят на нашето заминаване.

Ние петимата (шестимата, ако се включва драконът) се събрахме в средата на тренировъчната ливада и си взехме сбогом с Юлий.

— Съжалявам, момчета, че не мога да тръгна с вас — заяви печално той, — но нали разбирате, както знаете, напоследък не съм толкова млад.

— Не се безпокой — махна с ръка Аахз, — скоро ще се върнем. Можеш да дойдеш, като празнуваме победата.

— Хайде пак — начумери се Големя Юлий. — Предупреждавам ви, не празнувайте преди битката. След петстотин години…

— Добре, господине — прекъсна го бързо Аахз. — Вече си ни го казвал. Сега по-хубаво да тръгваме, че ще изпуснем мача. Не ми се ще да загубим служебно.

С тези думи той хвърли един поглед да види дали всички сме на мястото си и задейства И-скачача.

Миг по-късно бяхме отново на Тупания.