Мираж

3

Стори ми се, че са изминали много минути, макар че няма как да са били повече от няколко секунди, преди да осъзная случващото се. Преди да забележа, че музиката е стихнала, смехът — замлъкнал, а щастието — заменено със страх.

Когато пораснеш на място като Кадиз, във времена като нашите се научаваш да разпознаваш знаците. Пълната тишина, последвана от тихото, почти нечуто потракване на метал в скала. Мекото жужене, толкова слабо, че човек едва го долавя. Ватийците рядко изпращаха хора в домовете ни. А когато го направеха… Жестокостта на хората едва ли познава граници. Затова изпитахме облекчение, когато на прага се появиха имперски дроиди — от хром и сребро, с оформени в остри хищнически линии тела.

Имперските дроиди не бяха проектирани с цел да приличат на хора. Бяха винаги с поне една глава по-високи от повечето хора, а скелетите им бяха направени от екселсиор и адамант и сияеха в сребристо. Лицата им бяха напълно безизразни, като се изключи тънкият светещ бял панел, който минаваше за очи, а главите им бяха обрамчени от ветрилообразна дъга плътен метал. Създателят им бе избрал да оформи телата им така, че да наподобяват гръдни кошове, лишени от плът, така че видът им не беше подобен на чудовище, а напълно чудовищен. Не бяха предназначени да се бият във войни, но стоте им килограма метал бяха напълно достатъчни да сплашват и тормозят. И дроидите бяха много успешни в изпълнение на тази задача.

Насилието, на което бяха склонни ватийските мъже, лесно се компенсираше от хладните изчисления, с които дроидите определяха дали животът е по-изгоден от смъртта в определен момент. И андаланският живот беше цена, която винаги намираха за приемлива.

Дроидите — бяха общо осем — още не бяха проговорили. Строиха се на прага, тихи като смъртта и също толкова неумолими.

Подскочих, когато около лакътя ми се уви нечия ръка, но се оказа брат ми. Изражението му беше мрачно.

— Азиз и нашите? — попитах с възможно най-тих глас.

— В дъното са — отговори той.

— Всички момичета от четиринадесет до двадесетгодишна възраст да се подредят на западната стена — нареди един от дроидите.

Гласът му отекна така, сякаш в него имаше човек, който говори през метална тръба. По гърба ми полазиха ледени тръпки, но пристъпих напред.

— Недей — каза Хуснаин и ме стисна още по-силно за лакътя.

— Не ставай глупав — изсъсках. — Ами ако ни сканират и установят, че съм излъгала? По-добре да ида сега и да се свърши.

Разбирах страха му. Всички бяхме чували историите — ватийците се появяваха без предупреждение, когато твърде много от нас се събираха на едно място. Бояха се от евентуален бунт, а където се срещат мнозина, бързо възникват бунтове — или поне такова беше тяхното мнение. Баща ми накуцваше, защото беше присъствал на такова събиране на млади години, а имаше и хора — включително по-големия брат на баща ми — които изчезваха и не се завръщаха. Бях прекалено малка, за да си спомням кой знае какво, но познавах пулсиращия страх, който натежаваше в гърдите ти, когато дроидите нахлуеха в някоя сграда. Познати ми бяха виковете на жените, които знаеха, че вероятно ще останат вдовици.

Хуснаин явно се готвеше да протестира, изкривил лице от гняв.

— Нямат право!

Ватийците никога не бяха прекъсвали навечерието на пълнолетието — празник, посветен на щастието на младите хора в селата ни — сега, когато бяхме останали толкова малко. Или поне не го бяха правили досега.

— Така или иначе го правят — потупах го по ръката. — Пусни ме и скоро всичко ще отмине. Обещавам.

Хуснаин явно се поколеба, но после ме пусна. Бяхме близки, защото си приличахме в толкова много отношения. Но в това бяхме различни. Аз разбирах света, в който живеехме, последствията от отказа да се подчиниш. А Хуснаин… Той не обичаше да се прекланя пред когото и да било и най-вече — пред несправедливите. По-скоро би рискувал живота си в името на една идея, вместо да оцелее, за да доживее да продължи да се бори и на следващия ден.

Хората в помещението се разделиха мълчаливо — момичетата на посочената възраст минаха вляво, а останалите останаха отдясно. Въздухът беше станал задушен и вече не напомняше мъгла като от приятен сън. Сега приличаше повече на погребален покров.

Два от дроидите се приближиха към нас и започнаха да ни разделят — една напред, друга назад. Кхадижа беше застанала до мен и двете се държахме за ръка, вкопчени така силно, сякаш пръстите ни щяха да се счупят.

Прясно татуираният даан лъщеше на бузите и челото й на светлината от факлите — струваше ми се, че никога преди не е изглеждала така красива. Тя стисна дланта ми още веднъж. Лицето й беше също толкова безизразно, колкото и моето. Нямаше обучение, което да ни подготви за момента, в който ще се изправим срещу дроидите на ватийците, но всички знаехме какво да правим. Не биваше да показваме никакъв страх, никакви чувства — нищо, което да ги накара да спрат поглед върху теб.

На всеки няколко секунди от двата дроида се разнасяше по-високо бръмчене, а после — остро изпиукване, преди да минат на следващото момиче. Едва когато останаха само няколко момичета, преди да дойде нашият ред, осъзнах какво правят — широк зелен лъч сканираше лицето на всяка девойка, преди пиукането да извести, че могат да я пуснат. Явно търсеха някого.

Сякаш чух гласа на Азиз, който ме предупреждаваше за издирванията на бунтовниците, за опасността да те сметнат за техен помощник или съмишленик. Тук нямаше бунтовници — само жителите на едно земеделско селце, които щяха да загиват от глад през идните месеци заради изпепеленото им препитание. Обходих присъстващите с поглед. Ето го Адил, майстора на парфюми, куц с единия крак. Ибн Хазм, последния член на семейство, което се числеше сред по-заможните преди войната. Родителите на Кхадижа, фермери и берачи на плодове. На всички тук им беше известна цената на участието в подмолни действия против ватийците. Никой тук не би поел такъв риск.

Останах неподвижна, вперила поглед в една от мъждукащите факли, когато единият дроид пристъпи пред мен, наведе се напред и сканира лицето ми. Звукът, който издаде миг по-късно, не беше острото пиукане, а силно дрънчене — като от аларма. Остана приведен пред мен, сякаш замръзнал от объркване. Сърцето ми подскочи — да се отличаваш от останалите, никога не беше добър знак. Да бъдеш различен означаваше да чуеш как ватийците нахлуват в дома ти посреднощ.

Хвърлих поглед към вратата, през която бяха влезли, а после — към задния изход. Ако се затичах, нямаше да успея да стигна навреме и сигурно при гонитбата щяха да ранят или убият някои от приятелите, които ме заобикаляха.

— Отведете я — каза дроидът.

— Не! — чу се гласът на Хуснаин, който си проправи път през тълпата, докато не застана до мен. — Няма да ви позволя.

Без предупреждение дроидът извади фазера, закачен на единия му крак, и се прицели в челото на брат ми. Дроидите никога не настройваха фазерите си на такава честота, че само да те зашеметят. Най-лесно щеше да бъде да замръзна, да изпищя, да се предам. Но макар че Хуснаин беше по-голям от мен, аз бях тази, която се грижеше за него.

— Спри — казах пак с твърд глас и пристъпих пред него. — Няма защо да се стига до насилие.

— Ще дойдеш с нас — каза дроидът, без да сваля фазера.

Зарових треперещите си ръце сред гънките на полата си и поклатих глава.

— Кажете ми какво искате от мен. Имам права.

Думите прозвучаха кухо. Нямах права, разбира се. Бях бедно момиче от почти забравена от света луна. И бях млада — не разполагах с нито една бележка в досието, която да потвърждава някаква проява на лоялност към ватийците от моя страна.

— Ще дойдеш с нас или доброволно, или насила — каза дроидът.

— Нима — повторих аз.

Твърде късно осъзнах глупостта си. Никой не се опълчваше на ватийците, още по-малко пък на техните дроиди, които бяха глухи за молби и емоционални изблици. Усещах как кръвта пулсира във върховете на пръстите ми, почти дочувах как частите на машината пред мен се движат, когато тя се обърна от мен към Кхадижа. Не се чу звук, когато стреля с фазера. Усетих само внезапното отслабване на хватката на Кхадижа около дланта ми. Пръстите й се изплъзнаха от моите, а тялото й залитна напред. Свлече се на колене на земята, а после падна на една страна с широко отворени очи заради шока. Беше с бяла рокля с избродирани зелени шевици. На рамото й разцъфна петно кръв като червено цвете и обагри зелените шарки, които се преплитаха по ръкавите й. Ръцете й се бяха отпуснали настрани, разперени като на счупена кукла. Тази вечер беше спуснала черната си коса свободно и тя се беше разпиляла около главата й, тъмна като полунощ, сякаш погребален саван, който я скриваше от погледа ми.

Сега вече не можех да дишам. Сега вече сърцето ми биеше прекалено бързо, дробовете ми се свиха, цялото ми тяло изтръпна. Кръвта от ръката й се разливаше като тъмно езеро. Майка й изпищя първа, а после настана хаос. Не можех да мисля. Успях да помръдна само защото Хуснаин ме дръпна назад и ме тласна да се затичам. Но не беше достатъчно бърз — никой не беше успявал да избяга от ватийците. Около левия ми лакът се затегна метална ръка и спрях с рязко залитане.

— Не! — изкрещях, но беше твърде късно.

Дроидът хвана брат ми за рамото и го хвърли така, че той прелетя през почти половината двор. Тялото му се блъсна във фонтана със звук, който накара кръвта ми да замръзне, и се свлече безжизнено на земята.

— Пусни ме! — опитах се да се изскубна от похитителя си и да изтичам при брат си, докато всички наоколо бягаха с писъци и бързаха да приберат децата си, да избягат.

Не можех да видя останалите от семейството си. Само Хуснаин, проснат неподвижно по очи, забравен от всички наоколо. Изкрещях пак, но дроидите ме повлякоха с тях независимо от отчаяната ми борба, ритниците и виковете.

— Хуснаин!

Гърлото ми сякаш беше продрано от писъци, но той не помръдна и никой не спря, за да му помогне. Завлякоха ме нагоре по рампата към ватийския крайцер и последната ми гледка към дома беше касбата, озарена от пламъците на огъня, който един от дроидите подпали вътре, миг преди вратите да се затръшнат.