Мираж

26

Имението на Галена се намираше на север, отвъд морето, още по-далеч на север от Аталазия. Беше разположено в полите на една планинска верига и построено от бял камък, който сияеше ослепително дори на фона на снега. Високите бойни кули и конусовидните му покриви го отличаваха от архитектурата, с която бяха свикнали повечето гости от юг. Още преди да слезем от кораба дочувах воя на планинските ветрове, които свличаха преспи сняг и ледени висулки от зъберите.

Настаниха ме в покоите в една от кулите от северната страна, с изглед към стръмния склон, по който се излизаше от замъка. В камината на спалнята вече пращеше огън. За миг се зачудих кой ли е живял тук, преди да конфискуват имота и да го предоставят на Галена. Не знаех дори името на народите, които живееха толкова далеч на север. Кой изобщо е имал волята да построи такъв замък? Кой би бил достатъчно упорит да остане?

Някой почука на вратата и още преди да стигна до нея, тя се отвори и разкри посетителя.

— Идрис! — възкликнах, неспособна да сдържа усмивката си.

Той се намръщи и погледна през рамо, сякаш беше сбъркал вратата. Миг по-късно осъзна, че не го посреща Марам, а аз, и лицето му разцъфна в широка усмивка. Усетих как ме залива вълна от щастие. Никога нямаше да спра да се радвам, когато някой познаеше, че съм аз — особено когато този някой беше Идрис.

— Не мислех… — започна той, щом влезе.

— Мислех, че ще съм сама — казах аз и затворих вратата.

Идрис продължаваше да се мръщи объркано.

— Току-що пристигнах. С Марам се скарахме и бях решил да не идвам.

— Дошъл си да й се извиниш — отбелязах развеселено.

— Нещо такова. Какво правиш тук, където не я грози никаква опасност?

— Домогванията на полусестра й представлявали опасност за душевното й здраве — обясних аз. — Или нещо от този род.

— Не съм те виждал толкова спокойна от доста време.

Беше прав. Вече два пъти бях разговаряла насаме с Марам и се бях измъквала невредима. Твърде ниска летва като за приятелство, съзнавах това. Но сега тя ми се струваше по-истинска и смятах — надявах се — че аз също изглеждам по-истинска за нея. Никога нямаше да бъдем приятелки, но…

Но какво? Не знаех.

Една прислужница почука на вратата и надзърна вътре.

— Разопаковахме роклята ви, Ваше Височество. Да я донесем ли?

— Да — казах и хвърлих поглед на Идрис.

Лицето му незабавно придоби напълно безстрастно изражение. Миг по-късно се поклони и каза:

— Ще се видим, когато си готова.

Роклята, на която се беше спряла Марам, беше по-скоро във ватийски, отколкото в кушаилски стил — черна, с овално деколте и ръкави от черна коприна. Полите й бяха тесни на бедрата, на коленете започваха да се разширяват съвсем леко и завършваха като малко езерце от плат около глезените ми. На раменете имаше сребърни еполети, а коланът беше тънък, не по-дебел от малкия ми пръст, и съставен от преплетени сребърни криле. Беше открила колието, което бях споменала — нокти от тъмно сребро, стиснали голям изумруд — и сега то висеше на шията ми, като от време на време се удряше леко в ребрата ми. Обиците бяха направени от същото тъмно сребро, оформено като множество пера, които трептяха в дъгоцветни отблясъци при всяко мое движение.

Видът ми в огледалото показа, че цялостният ефект е впечатляващ. Прислужницата отметна назад косата ми, за да открие обиците, но я остави да се спуска на свободни къдрици.

Очите на Идрис се разшириха, когато ме видя.

— Изглеждаш…

— Благодаря ти — казах аз, широко ухилена. — Да вървим.

Балът щеше да се проведе в централния двор — място, което представляваше наполовина градина и наполовина бална зала, с висок стъклен таван, който да улавя и задържа топлината на слънчевите лъчи. Стените бяха покрити с изящно украсени огледала, а високо над главите ни се носеха няколко полилея, които се поклащаха леко нагоре-надолу, сякаш под тях вееше вятър. Всичко беше обкичено с бели цветя — преливащи над парапетите и увити около стенните свещници.

Успях да запазя изражението си на спокойно безразличие, докато си проправяхме път през тълпата. Разпознавах повечето лица, а когато някое ми убегнеше, стисвах Идрис леко за ръката. Галена явно бе поканила не само ватийските благородници, които живееха на Андала, а и такива от други планети в системата ни. Не можех да разбера защо са се съгласили да предприемат толкова дълго пътешествие, но явно хората със знатно потекло разполагаха с предостатъчно време.

— Марам!

Тео. И жена му, моранитката. Двамата се откъснаха от групичката си и се приближиха. Тео ме целуна, както беше направил в Аталазия, а жена му остана мълчалива до него.

— Изглеждаш просто разкошно — каза той. — Идрис!

— Тео! — отговори той. — Добре изглеждаш. Бракът ти се отразява добре.

Тео се ухили.

— И за двама ни се отнася. Нали така, скъпа моя?

Момичето, което явно наистина имаше очи само за съпруга си, засия към него в отговор, но не обели и дума. Усмихнах й се.

— Говорили ватийски? — попитах.

Тео не се обиди от въпроса.

— Просто е срамежлива. Още не е свикнала с ватийските порядки.

— Моранитите нямат никакви причини да се боят от нас.

Изгледах момичето критично. Планетата Моран не беше покорена много време преди Андала, но бяха паднали по-бързо, бяха се предали по-лесно.

— Моран толкова различна ли е от Андала? — допълних.

Помислих си, че няма да ми отговори, но тя поклати глава, все още забила поглед в краката си.

— Не, Ваше Височество — каза, а после добави: — Изглеждате добре, Ваше Височество, както вие, така и Негова светлост.

Вдигнах вежди учудено и погледнах Идрис, който се усмихна слабо.

— Иска да каже, че изглеждаш щастлива — намеси се Тео. — И е така, братовчедке — щастлива и ведра.

Насилих се да се усмихна въпреки предупредителния звънец, който заби като аларма в ума ми.

— Благодаря!

Трябваше да пусна ръката на Идрис, но се тревожех, че така само ще привлека повече внимание към това. Изглеждахме ли по-близки, отколкото Марам и Идрис обикновено? Толкова зле ли прикривах чувствата си?

— Не поглеждай веднага — прошепна Идрис в ухото ми, — но Галена идва насам.

— Е — отговорих аз, като си наложих да не се обръщам. — Стискай ми палци.

Да съветвам Марам беше едно. Но тук, изправена срещу неминуемата среща лице в лице с Галена, собствените ми съвети ми се струваха наивни и недообмислени. Не знаех почти нищо за особите от кралски произход — и още по-малко за завистливите полусестри.

„Животът ти зависи от това“ — напомних си.

Бях усъвършенствала имитацията си на Марам. Но ако тя откриеше, че не съм отвърнала подобаващо на евентуална нападка от страна на Галена, щях да си платя за това. Независимо от приятелското й държание напоследък. Преди Галена да стигне до нас, една ръка ме докосна по лакътя.

— Мила моя! — чух глас, докато се обръщах да видя кой е.

Офал вак Миранус беше една от любимите братовчедки на Марам. Познах я от холотаблета — широко разположени очи и необичайно тъмна коса, а носът и бузите й бяха обсипани с толкова гъсти лунички, че приличаха на маска. Беше по-възрастна от мен и Идрис. Марам ми бе разказала, че тя й е носела тайно бонбони, когато е била мъничка, а по-късно й е показала как да обучи ловния си рух. Офал ми се усмихна с топла, очарователна усмивка и не можах да се сдържа да не й се усмихна в отговор. Марам ме беше предупредила, че братовчедка й оказва такъв ефект върху околните.

— Офал! — поздравих я аз и й позволих да ме целуне по бузата.

— Не мисля, че съм те виждала в нещо толкова елегантно досега — каза тя, като се отдръпна крачка назад да ме огледа по-добре. — Отива ти. Прави те още по-впечатляваща.

Усмивката ми се разшири още повече и издърпах ръка от тази на Идрис, за да хвана Офал под ръка.

— Как са хрътките ти? — попитах я, докато се отдалечавахме.

Тя се засмя.

— О, хайде де — не е това въпросът, който искаш да ми зададеш.

— Хубаво — склоних аз. — Как ти се стори тя?

— Бясна. Знаеш, че не обича да догонва.

— Колко жалко! Можеше да получи повече, ако се беше научила.

Офал ми се ухили дяволито.

— Не зная дали езикът ти е станал по-остър, или просто винаги си мила с мен.

Нямах какво да й отговоря. Езикът на Марам винаги ми се беше струвал остър като бръснач — така тънко наточен, че беше също толкова вероятно да се счупи, колкото и да пореже някого.

— Може би полусестра ми просто изважда на показ най-лошите ми черти.

Братовчедката ми хвърли бърз поглед, подсмихна се и поклати глава. За секунда се почувствах така, сякаш целият свят се наклони на една страна. Не бях Марам, съзнавах това. Нямаше как да го забравя. Но не усетих кога съм станала толкова добра в имитирането й, в това да бъда нея около други хора. Не бях сторила никакво зло на Галена, но ми беше приятно да обменям хапливи коментари по неин адрес с Офал. Може би повече, отколкото трябваше.

— Да си потърсим място за сядане — предложих аз. — Знаеш, че никак няма да й се иска да ме поздрави.

Бях загубила Идрис от поглед, но докато с Офал се настаним на една пейка, отрупана с бели цветя, той вече се беше върнал. Подаде ни по една малка чашка, пълна с димящ течен шоколад, и ме целуна по бузата.

— Внимавай — промърмори тихо.

Обмислих дали да си замълча, а накрая казах:

— Ти трябва да седнеш.

Офал изпръхтя, поднесла чашата към устните си.

— Галена така ще се подразни от това, когато се появи.

Изпитах леко задоволство.

— Хубаво.

Идрис не се възпротиви и не оспори казаното от мен, но спря за миг и ме погледна в очите. После седна и се облегна, както винаги небрежно спокоен.

Можех да си представя как изглеждахме отстрани — царствени, изискани, весело усмихнати. Идрис изглеждаше строг и дистанциран, сякаш следеше за опасност. Когато бях по-малка, си бях представяла какво е да си на такова увеселение и да се смееш безгрижно. Марам и Офал не страдаха от тегобите, които сполетяваха момичетата на село. Никога не бяха гладували, по ръцете им не се бяха образували мазоли от дълго бране на плодове. Никога не се бяха свивали от страх пред чуждоземци, нахлули в дома им.

Когато Галена се приближи, спря за момент малко встрани от групичката ни и зачака. Предполагах, че очаква двамата с Идрис да станем, но аз опрях длан в бедрото му, за да го задържа на място. Най-после се обърнах към нея и видях ясно кога го проумя. Видях я как сравнява наум цената, която щеше да плати, ако си отидеше, с цената, която щеше да се наложи да плати със собственото си достойнство. В крайна сметка етикетът победи, тя пристъпи напред и коленичи изящно.

— Марам! — проговори тихо. — Присъствието ти е чест за мен.

Косата й беше почти сребриста на цвят, както беше присъщо за Висшите ватийци, а роклята беше в античен стил — дълга, с плавни линии и асиметрично рамо. На шията й висеше голям медальон с герба на ватийците. Изглеждаше като завоевател от главата до петите. Използвах целия гняв, който таях в себе си, откакто ме отведоха в Зияана, откакто ме отвлякоха в навечерието на пълнолетието ми — откакто отнеха наследството ми — и го вложих в гласа си.

— Галена! — отвърнах с хладен глас. — Вече познаваш Нейна светлост Офал и годеника ми, Негова светлост Идрис.

Не й дадох позволение да се изправи.

— Разбира се — каза тя.

После вдигна глава и аз я оставих да ме гледа. Чаках погледът й да се спусне към висулката на колието ми. Беше много по-веща в изкуството да държи емоциите си под контрол. Видимо стисна зъби, когато го видя, но не долових нищо друго.

— Благодаря за поканата — казах и най-накрая й дадох знак да стане. Когато се изправи, протегнах към нея празната чаша и изчаках да я вземе. — Храната е прекрасна.

А после се извърнах отново към Офал, без да й обръщам повече внимание. Самата Офал едва успяваше да сдържи смеха си. Долната й устна се разтрепери така, че се видя принудена да я прехапе. Не чух стъпките на Галена да се отдалечават, затова се извърнах пак към нея и наклоних глава.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Видях как стисна чашата така силно, че кокалчетата й побеляха.

— Не, Ваше Височество — отговори през стиснати зъби. — Насладете се на празненството.

Прекарах остатъка от нощта опиянена от успеха си, смеейки се заедно с Олаф и още неколцина приятели. Лесно беше да забравя, че не съм Марам, че това не са моите приятели, че това не е моят живот. Лесно беше да се насладя на всичко това — особено когато Идрис ме заведе да танцуваме. Когато стана време да се оттеглим, бях като замаяна от собствения си триумф.

— Яде твърде много захар — каза Идрис, докато ме водеше нагоре по стълбите.

— Не съм — отвърнах. — Просто чувствам, че тази вечер удържах победа.

Той въздъхна, но не каза нищо.

Изкъпах се с надеждата, че топлата вода ще ме успокои достатъчно, че да заспя, но не подейства. Когато излязох, увита с кърпи и със спуснати коси, дори не можах да се насиля да си легна.

Бях открила, че дневната, в която можеше да се влиза от покоите ми, свързва моите стаи с тези на Идрис. Той тъкмо беше застанал над масата, все още с мокра коса, и подреждаше една дъска за шатрандж.

— Реших, че може да поиграем — каза той. — Освен ако не си прекалено уморена.

— Трябва ли да играем на масата?

Високата маса никак не ми се нравеше, нито пък също толкова високите столове, които ватийците предпочитаха. Принцът тихо премести дъската на пода и отиде да вземе две възглавници.

— Изглеждаш уморен.

Той се настани на възглавницата и леко ми се усмихна.

— Тези събития ме изтощават. Но не съм чак толкова уморен.

— О?!

— Никога преди не ми се е случвало да погледна към отсрещния край на залата и да знам, че имам съюзник там — обясни той, без да ме поглежда. — Усещането беше… ново.

— Наистина ли?

— Знаеш ли, че придворните и благородниците в моите кръгове не дружат помежду си? — попита той с тъжна усмивка и някак далечен поглед. — Отначало се опитахме. Мислехме… Мислехме, че всички сме заложници, но ако се обединим, можем да укрепнем достатъчно, за да се опълчим на ватийците. Щяхме да си върнем крепостите, да отмъстим за семействата си. Ватийците бяха спечелили само защото не бяхме единни. Или поне така смятахме.

Протегнах ръка към неговата. Изражението му стана още по-отчуждено, но същевременно стисна дланта ми, сякаш му беше опора.

— Отне ни три месеца да разберем, че страхът е по-силен от лоялността. Някое момче изчезваше внезапно или пък нападаха някой по-незначителен род и тогава ни ставаше ясно, че ватийците са се добрали до някого. Че са ги наплашили и са ги настроили срещу останалите от нас. В края на първата година вече никой нямаше доверие на никого.

Не успях да прикрия ужасеното си изражение. Да си представя такъв свят ми се струваше невъзможно — независимо от факта, че вече живеех в него. Никога не се бях съмнявала в някого от приятелите си, никога не се бях питала дали някой от тях би ме продал на ватийците срещу обещание за пощада или безопасност. Знаех, че в ранния етап на окупацията това е било често явление, но сега…

— Съжалявам — казах накрая. Това беше всичко, което ми дойде наум.

Идрис поклати глава и погледна към дъската.

— А Марам… Не е ли тя съюзник?

При този мой въпрос той вдигна очи към мен, сякаш да каже: „Сериозно ли питаш?“

— Тя… не е надеждна. През повечето дни сме приятели. Или поне толкова близо до приятели, колкото бихме могли да бъдем. Но тя цени уважението на ватийските благородници много по-високо от моето. Което често ме поставя в трудни ситуации.

— Повече или по-малко трудни от ситуациите, когато спориш с нея? — попитах аз, победена от собственото си любопитство.

Той се ухили в отговор.

— Чудех се кога ще попиташ.

Не можех да не му се усмихна. Нежно прибрах една къдрица зад ухото му.

— Е, не смятах, че е от типа хора, с които останалите смеят да се карат.

— Обикновено е така — въздъхна Идрис. — Не знам какво ме прихвана. Тя коментира нещо по адрес на Фурат и аз избухнах.

— Избухнал си?

— Фурат и аз сме в горе-долу еднакво положение. Знаеш това. Попитах Марам дали мисли същото и за мен и тя се разгневи.

Отдръпнах се назад стъписано.

— Изненадана съм, че не ти е издрала очите. И че изобщо си рискувал да ти ги издере.

— Заслужаваше си — каза той, като вдигна поглед към мен. — Имам чувството, че сега… залогът е по-голям. Имам по-основателна причина да… да ми пука, предполагам. Лесно е да не правиш и да не казваш нищо. Не искам повече да избирам лесния път.

Усетих как шията ми поруменява и извърнах очи. Двамата замълчахме и стаята притихна, като се изключи пращенето на огъня. Идрис наруши тишината:

— Искаш ли да местиш първа?

Не проговорихме дълго след това. Уменията ми не се бяха развили дотолкова, колкото ми се искаше, и неведнъж ми се наложи да се наведа замислено към дъската и да се опитам да измисля план за бягство. Идрис беше методичен — бавно си проправяше път към моята територия през дъската. Ако някога получеше възможността да управлява истинска войска, бях сигурна, че ще бъде доста опасен. Търпението му ме изумяваше.

— Мамиш — смъмри ме той.

— Не мамя!

— Косата ти закрива дъската — обясни обвинението си и перна леко една моя къдрица.

За момент не можах да схвана какво има предвид. А после се разсмях и се дръпнах назад.

— Извинявай — казах и започнах да събирам кичурите, които се спускаха над раменете и по тила ми с една ръка. Той ме наблюдаваше така съсредоточено, сякаш очакваше да открие фигурка за шатрандж, скрита сред тях. — Никога преди не е била толкова дълга. Понякога забравям.

Устните му се свиха скептично.

— Мръщи се колкото искаш — продължих. — Но фермерските дъщери нямат времето, с което благородничките разполагат, за да се грижат за изобилие от коса. Майка ми ме подстрига през зимата. Защо си ме зяпнал?

Плитката беше едва наполовина готова, но знаех, че внезапно затреперилите ми пръсти няма да ми позволят да я довърша. Идрис се взираше в мен така, сякаш цялото му търпение е било изострено и превърнато в поглед, способен да реже метал. Същият поглед, с който ме беше гледал, когато бяхме в Уздад. Не се бяхме виждали от онзи следобед насам и частица от мен се изпълваше с радостен трепет при мисълта какво би могло да се случи. Останалата част от мен обаче…

— Не разбирам как някой би могъл да те сбърка с нея — проговори той най-после.

Очите ми се разшириха.

— Заради случилото се с Галена ли го казваш? Направих нещо не както трябва ли?

Той се засмя тихо.

— Не, в онзи момент беше съвършено копие на Марам.

— Какво тогава искаш да кажеш?

Той облегна брадичка на юмрука си. Пламъците на огъня хвърляха сенки по лицето му, така че можех да различа сянката на миглите върху бузата му, но не около самите очи. Омагьосваше ме както никой друг преди. Не просто исках да го гледам — исках да го докосна. Пръстите ми тръпнеха от желанието да се пресегна напред и да ги прокарам през косата му.

Той разтърси глава, сякаш се будеше от сън.

— Моите извинения. Държа се… По-уморен съм, отколкото смятах.

Отново можех да дишам, макар че не откъсвах очи от него. Изведнъж наистина бе придобил уморен вид — раменете му се превиха, заслони с длан очите си.

— Можем да продължим следващия път, когато се видим, ако искаш.

— Не знаем кога ще е това — каза той.

Опрях чело в неговото и преплетох пръсти с неговите още по-плътно. Единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Пламъците увеличаваха контраста в чертите на лицето му — тъмнокафявите петънца в очите му, тънкия избледнял белег на брадичката му, черно-червеникавите оттенъци на косата му.

— Никога… Преди не мислех за предстоящата сватба с Марам — каза той. — Изглеждаше толкова далеч в бъдещето.

— А колко далеч е? — попитах, макар че не исках да чувам отговора.

— След като навърши осемнайсет и признаят правата й върху трона. Винаги съм…

Хватката му около ръката ми се стегна още повече.

— Какво?

— Бракът ми изглеждаше необходим — каза той почти шепнешком, сякаш се мъчеше да признае нещо пред самия себе си. — За Андала. За бъдещето й. Но сега…

Вдигнах длани към лицето му.

— Сега?

Не бях сигурна, че искам да чуя и този отговор.

Той не довърши изречението си. Вместо това се наведе напред и ме целуна. Изпитах облекчение, примесено с желание. Бях избягвала — и двамата бяхме избягвали това — да мисля за бъдещето ни, за това какво означаваше ролята ми като тайна имитация на неговата годеница. Избягвах да се вглеждам в собствените си чувства. Но го исках за себе си завинаги. Поне това можех да призная.

Вложих всичко от това чувство в целувката, стиснала плата на робата му с пръсти, докато ръцете му откриха косата ми и я разплетоха, сякаш бе искал да го направи още откакто започнах да я сплитам.

Когато най-после се разделихме, ми беше трудно да дишам. Положих ръка на рамото му.

— Всеки път, когато те видя, Амани, е като подарък, като отмора — каза той и прокара ръка през къдриците ми. — Но всеки момент, прекаран заедно, означава, че потвърждението на нейното наследство и бракът ни приближават все повече.

Тази мисъл ме накара да се поколебая и изличи досегашния радостен трепет. „Имаме ли избор?“ — питах се. Живеехме в света на ватийците и веригите им го бяха оковали за Марам. Беше обвързан с нея и титлата й по същия начин, по който аз бях свързана със сянката й.

— Имаме това — казах аз, като положих длан върху сърцето му. — Но светът ще реши какво ще стане с нас.

Той притисна устни към челото ми.

— Омръзна ми да оставям съдбата си в ръцете на света.