Мираж

36

Седях в средата на леглото в покоите ми, придърпала колене към брадичката си, а светещите сфери ми мърмореха нещо тихо. Тук говорех толкова малко, че бях забравила как възприемат някои звуци и започват да ги повтарят пред теб. Но сега в приглушения им шепот се долавяха само задъхани хлипове и ридание.

Опитвах се да не мисля какво ще стане с Марам сега, когато Надин се беше добрала до нея. Принцесата бездруго се доверяваше на толкова малко хора, а сега крехката връзка, която бях успяла да създам помежду ни, беше безвъзвратно разрушена и всичко, за което се бях надявала, се беше изпарило. Мекотата, която Марам бе започнала да проявява към андаланците, щеше да претърпи пълен обрат. Тя щеше да затвори сърцето си за тях още повече, убедена, че аз съм доказателство за тяхната долна предателска природа.

Малките и големите загуби ми причиняваха еднаква мъка и когато най-после успях да заспя, тежестта на всичко, което бях сторила, ме повлече като камък към бездната на неспокойния полусън.

Не знаех колко дълго съм спала, но когато отворих очи отново, в стаята още беше тъмно. За момент се вторачих объркано в тъмнината. Светлината на сферите стана по-ярка, на постепенни нежни пулсации, и освети фигурата на Тала, наведена над мен и протегнала ръка към рамото ми.

— Тала? — изграчих дрезгаво. — Какво правиш тук?

А после си спомних всичко и рязко седнах в леглото, измъчвана от болезнените удари на сърцето си.

— Какво е станало?

— Амани — повтори Тала, — Идрис е тук.

Сепнах се и се огледах.

— Какво?

Отдръпнах се от нея и се опитах да се изправя. Осъзнах, че цялата треперя, докато се опитвам да възприема думите й. Как беше възможно Идрис да е тук? Това крило беше затворено и отделено от останалата част от Зияана и да се опита да влезе в него… Да дойде тук! Дихиа, това беше такъв огромен риск! Имах чувството, че халюцинирам, когато различих силуета му на двора.

Той прекоси пространството помежду ни и аз изхлипах тихо, сломена от мъка. Сърцето ми се сви от болезнен трепет, когато той се наведе и ме целуна. Останахме така, с ръце, обвити около другия, няколко дълги секунди.

Накрая той вдигна глава и опря чело в моето. После прокара палец по бузите ми и избърса сълзите, чиято поява дори не бях усетила.

— Какво… Какво правиш тук? Как изобщо разбра къде да ме търсиш?

Той ми се усмихна леко.

— Реших да рискувам и попитах Тала — обясни тихо. — А тя рискува, като ми помогна.

Погледнах през рамо към Тала — беше застанала на прага на стаята ми, свела очи и заровила ръце в гънките на полата си.

— Не биваше да… — започнах аз, но спрях.

Опасността бе по-невъобразима от всякога — и той го знаеше отлично. Ако Надин или някой от дроидите й решеше да мине оттук, ако Марам нахлуеше, все още бясна, щяхме да платим за това не със собствения си живот, а с този на семействата си.

— Толкова бях уплашен, Амани — продължи той. — Разбрах, че си ти в мига, в който остана да помогнеш на онова момче.

Издадох странен звук, нещо средно между ридание и смях, и той се засмя.

— Никога не съм познавал по-смел човек от теб.

— Не смел — прошепнах аз. — А глупав. Наивен до мозъка на костите.

Той притисна устни към челото ми и прокара пръсти през косата ми.

— Какво са ти направили, Амани?

Отново зарових лице в рамото му. Не исках да отговарям. Щях да се разплача, ако му кажех какво бе станало, а исках споменът за тази наша среща да остане недокоснат от кошмара. Исках да съхраня този миг завинаги в сърцето си — ръцете му, обвити около мен, брадичката му, опряна на темето ми, равномерните удари на сърцето му под ухото ми.

— Добре съм — казах накрая. — Но Марам е бясна.

— Да — засмя се той. — Разбира се.

Отдръпнах се от него.

— Открила е семейството ми, Идрис. Майка ми и баща ми. Братята ми…

Той ме спря нежно и пак ме придърпа към себе си.

— Всичко стана по моя вина — прошепнах. — Не знам какво да направя.

Нямаше какво да направя — нито аз, нито той. Положих глава на рамото му и се вслушах в дишането му с надеждата да ме успокои.

— Иска ми се… — проговори той най-после, опрял длани на кръста ми. — Иска ми се да се бяхме родили в друго време.

Усмихнах се. Думите прозвучаха като мечтателен каприз, прекалено нетипично като за Идрис.

— Аз също — отговорих. — Или ватийците да не се бяха появявали.

— Щяхме ли да се срещнем тогава?

— Понякога… Понякога Дихиа отрежда на двама души да се обичат независимо от препятствията.

Той се подсмихна.

— Но не помага нещата да се наредят така, че те да могат да прекарат живота си заедно.

Опитах да се усмихна.

— Премеждията и трагедиите са вдъхновението за всички поеми.

Идрис се засмя.

— Да бъда с теб… — започна той, а аз пак затворих очи. — Амани… Да бъда с теб е като да си бъда у дома. Не съм се чувствал така от… не знам откога.

Никога не бях изпитвала чувства като тези към Идрис. Когато бях с него, ми се струваше, че цялата галактика е отворена пред мен, че можем да направим всичко, да постигнем всичко, ако само се опитаме.

— Да избягаме заедно — прошепна той.

Стиснах реверите на сакото му. Исках да го направя. Сам Дихиа знаеше колко го исках. Но не можех. Родителите ми, братята ми винаги щяха да са в опасност. Ватийците щяха да си изкарат на тях яда за всяка моя постъпка. Трябваше да съм тук. Трябваше да остана тук. Трябваше да се подчиня.

Пръстите ми стегнаха хватката си още повече, докато се опитвах да преглътна онова, което знаех, че трябва да сторя.

— Знаеш не по-зле от мен, че сега рискът е твърде голям. Семейството ми…

— Амани…

— Моля те — прекъснах го с треперещ глас. — Те дори не знаят защо ги нападнаха така…

Искаше ми се да затворя очи, за да не виждам отражението на скръбта си в очите му. Изглеждаше самотен — също толкова самотен, колкото се чувствах аз, застанала пред него. Можех да видя как щеше да се развие бъдещето — мрачно и безрадостно. Идрис се беше превърнал в другата ми половина и сега трябваше да се лиша от такава голяма част от себе си.

— Ще можеш ли да заставиш сърцето си да забрави моето, Амани? Ще можеш ли да се откажеш от мен с такава лекота?

— Никога — отговорих със свирепа страст и придърпах пак лицето му към своето. — Никога.

— Тогава избягай с мен — прошепна той. — Ще отидем където пожелаеш. Умолявам те, Амани…

— Би ли могъл да го направиш? — попитах го. — Наистина? Да изоставиш семейството си на милостта на ватийците?

Той затвори очи. Когато ги отвори пак, разбрах какъв ще бъде отговорът му.

— Не — каза той с дрезгав глас. — Както и ти не би могла да изоставиш твоето.

— Нямаше да бъдем хората, които сме, ако бяхме способни да избягаме — казах аз и взех дланите му в своите. — Нямаше да се обичаме, ако бяхме такива хора.

За момент си го представих. Не бягството ни, а един свят, в който ватийците не съществуват. Свят, в който пътищата ни можеха да се пресекат, в който бих могла да потърся покровителство от висшестоящите, в който бих могла да пиша стихове, без да се боя от наказания, в който бихме могли да се обичаме спокойно и щастливо, без ограничения и страх.

Притеглих го към себе си, за да го целуна. Надявах се да може да вкуси мечтата от устните ми, да запазя този спомен завинаги. Устните му, притиснати към моите, ръцете му, обхванали лицето ми, тялото ми, притиснато към широките му гърди.

Най-после се отдръпнах и си поех дълбоко дъх.

— Не можем… Не можем да поемаме такъв риск втори път — насилих се да кажа. — Не можем… Аз не мога да рискувам последиците, които биха сполетели семейството ми. Не можем… да бъдем заедно… повече.

— Амани…

— Знаехме го от самото начало — казах тихо и вдигнах очи към неговите. — Знаехме, че ще стане така.

— Глупаво ли е от моя страна, че бях започнал да се надявам?

— Ако е било, то значи и двамата сме били глупави — отговорих. — Не знам дори как да се сбогувам с теб.

— Недей. Ще бъдем разделени. Но нищо няма да промени факта, че те обичам.

Целунах го отново и казах:

— Ламма бада ятатхана, хуби джам ала фатанна… ман ли рахийм шаквати… фил хуби мин ла‘вати.

Той се засмя.

— Какво…

— Това е песента, която ти изпях — отвърнах аз и му се усмихнах в отговор. — През онзи ден в Уздад.

— Какво означава?

— Когато се появи пред мен, красотата му покори сърцето ми — прошепнах, опряла чело в неговото. — Кой ли ще успокои терзанията, породени от несподелената любов?

— Амани…

Не исках да се разплача пак. Не исках последния път, когато ще си позволя да го докосна така, сякаш е мой, да бъде вгорчен от сълзите. Не исках да запомня завинаги как съм нарушила мига.

— Обичам те — казах тихо, притиснала лице към гърдите му. — Обичам те.

Когато се обърнах, за да се отдалеча от него, имах чувството, че на краката ми са вързани камъни. Принудена бях да впрягам цялата си воля за всяка стъпка и имах чувството, че ми отне цяла вечност да стигна до вратата на покоите си. „Не се обръщай“ — заповядах си, но вече усещах как обръщам глава. Той стоеше там, където го бях оставила, отпуснал ръце, заобиколен от меко пулсиращи сфери. Първите утринни лъчи проникваха през покрива и го озаряваха като ореол на фона на вратата.

Наложих си да се обърна.

Тала ме чакаше в покоите ми. Не каза нищо, докато ми помагаше да се отпусна на леглото. Когато положи длан на косата ми, се пречупих. Свих се на топка, сякаш ако не притиснех парченцата от разбитото си сърце, щяха да се разпилеят завинаги, и заплаках. Сигурно никога повече нямаше да го видя, а ако го видех, щеше да бъде на официални събития, където всички щяха да ни наблюдават. Никога повече нямаше да мога да бъда с него насаме. Мъглявият образ на мечтаното ми бъдеще беше изчезнал.

Без да казва нищо, Тала ме прегърна и бавно ме залюля. Нямаше какво да ми каже, за да облекчи онова, което изпитвах, нямаше с какво да ми донесе утеха. Такъв беше животът под ватийско господство.