Мираж

33

— И така — каза Марам. — Права ли бях?

Спрях да си играя с полата и вдигнах глава.

Докато ме нямаше, Матис най-после я беше обявил за законна имперска наследница на системата Уамалих и прилежащите й планети. Тя изглеждаше щастлива — бе получила онова, което желаеше. Но имаше моменти, в които улавях, че не изглежда толкова доволна — сякаш тежестта на бъдещите й отговорности й тежеше, погледът й беше отчужден, пръстите й не спираха да си играят нервно с верижката на медальона от майка й. Може би я бях надценила — но донякъде ми се струваше, че е възможно нехайството, с което говореше за бъдещото си възкачване на трона, да е породено от нещо по-дълбоко, което не показваше пред околните. Питах се дали наистина беше повече дъщеря на майка си, отколкото на баща си, но не може да си позволи да се издаде.

Церемонията по официалното потвърждаване на наследството беше утре — подозирах, че са го пришпорили, защото кралят иска да отвлече вниманието на хората от напредъка, който бяха постигнали бунтовниците в източните райони — нападенията и унищоженията на депата за муниции на ватийците. Марам се беше появила в покоите ми с три сандъка, пълни с рокли, под предлог, че иска да й помогна да избере коя да носи на церемонията.

— За какво? — попитах.

— За рода Салих — отвърна тя и продължи да си играе с медальона на шията й. Майчиният й медальон.

— Това сигурно ще ви изуми, Ваше Височество, но не, не бяхте права.

Тя се засмя.

— О, не думай!

— Някои от тях се боят от вас — онези, които са около вашата възраст. Но по-старите… Всички те скърбят за вас.

— Не знаех, че съм починала — вдигна вежда тя.

— Вие… — започнах аз, но млъкнах.

Твърде често забравях, че има граници, които не бива да прекрачвам. Твърде често допусках заблудата, че Марам и аз сме равни.

— Обожавам, когато изведнъж осъзнаеш, че си на път да кажеш нещо невероятно безочливо — провлачи тя. — Малцина притежават това умение. Продължи, моля те.

— Вие приличате на майка си. Мисля, че им е мъчно, задето не ги цените. Семейството е важно — особено за род, който е на път да изчезне.

Тя дори не погледна към мен.

— Добре щеше да бъде, ако се бяха досетили за това, преди да се бяха опитали да се домогнат до властта ми, когато бях дете.

Въпреки резкия й тон пръстите й се бяха вкопчили в медальона така, че кокалчетата бяха побелели. Искаше ми се да й кажа, че никой не я смята за отговорна за окупацията, Чистката или която и да било от злините, сторени от баща й. Никой не виждаше Матис, когато погледнеше към нея — докато тя не започнеше да му подражава. Но нямаше начин да го направя, нямаше как да я уверя. И най-важното от всичко — тя най-вероятно нямаше да се вслуша в думите на едно селско момиче от някоя си там луна. Било то и нейна двойничка. Марам ме наблюдаваше с любопитство и известно объркване.

— Караш ме да си мисля, че бих се радвала, ако имах близначка — каза тя и върза косата си назад. — Истинска сестра, приятелка, а не съперничка.

Улових се, че се усмихвам леко при тези думи.

— По-добре щеше да ви се отрази една по-голяма сестра, струва ми се.

Тя вдигна вежда.

— Защо смяташ така?

— По-големите братя и сестри защитават по-малките. Или поне добрите такива.

Очаквах да изсумти пренебрежително, но тя само замислено се втренчи в отражението ни в огледалото.

— Може би — промълви след малко.

После извади напред медальона, стисна го в ръка и продължи:

— Понякога… Понякога си спомням майка ми. Знам, че хората си мислят, че… Е, не съм сигурна какво точно си мислят. Но аз я обичах и когато умря… Така и не й простих за това. Понякога ми се струва, че… — Марам затвори очи. — Понякога ми се струва, че тя също не би ми простила за онова, което направих. За онова, на което станах свидетел.

Отвори очи и разтърси глава, сякаш да се разсъни, и допълни:

— Не знам защо ти споделям това.

Отправих й слаба усмивка.

— Нито пък аз.

Тя се втренчи в мен, сякаш пазех някаква тайна, която можеше да проумее, ако се вгледа достатъчно внимателно.

— Кажи ми какво да правя — прошепна.

Челюстта ми увисна.

— Какво?

— Кажи ми — повтори тя, взряна в мен с разширени очи, — как да… Как бих могла да… Как да управлявам народ, който ме мрази? Как… Как да бъда кралицата, която баща ми иска да бъда, когато майка ми се обръща в гроба, задето изобщо си мисля такова нещо?

— Човек не носи отговорност за онова, което жестоките господари вършат уж от негово име.

— Аз нося все пак някаква отговорност.

— Но какво можете да направите сега?

Тя извърна поглед, стиснала зъби от мъка и ярост. Поколебах се, но взех ръката й в своята.

— Трябва да мислите за дните и годините, които предстоят, като за игра на шатрандж. Ако искате да помогнете, няма друг начин.

Тя кимна.

— Съжалявам.

— Съжалявате?

— За… За нещата в началото. Нищо не би могло да промени онова, което вече направих. Но…

— Сестрите понякога се карат.

Тя се засмя унило.

— Сестрите не насъскват ловни птици една срещу друга.

— Щом така смятате, значи не сте чела достатъчно кушаилски приказки.

Слаба, но искрена усмивка изплува бавно на лицето й.

— Ти… наистина ли гледаш на мен така? Като на сестра?

Вместо да ме погледне, беше забила поглед в ръцете си и ту стискаше, ту отпускаше хватката си около медальона.

— Аз съм най-малкото от децата в семейството ми — обясних аз. — По-големите ми братя винаги са ме закриляли. А сега… Сега ще се опитам да закрилям вас.

Очите й се разшириха леко, тя се наведе към мен и притисна устни към бузите ми бързо и едва забележимо, преди да вдигне качулката над косата си и да си спусне булото.

Загледах се след нея, докато си отиваше, и се запитах какво ли ще се случи — с ясното съзнание, че следващия път, когато я видя, ще се е приближила с още една стъпка към възкачването си на престола.

Прекарах остатъка от вечерта свита до прозореца в спалнята си и потънала в размисъл. Бях се оказала права за Марам — за желанията и страховете й. Искаше да бъде добра кралица, но ватийците бяха оказали влиянието си и тя се боеше твърде много, за да предприеме правилните действия. Нуждаеше се от помощ.

Комуникаторът, залепен за висулката на колието ми, изсвири остро и оглушително високо. Сепнах се объркана, преди да установя откъде идва шумът. Пръстите ми потрепериха, докато отлепвах гелоподобната повърхност. Имахме правило — винаги аз звънях, никога не ме търсеха те. Ако рискувах да изпиукам изведнъж пред някого другиго, бързо щяха да ме хванат.

— Да? — проговорих с дрезгав глас.

Някой си пое дъх рязко от другата страна, сякаш с облекчение.

— Слава на Дихиа! — каза Аринаас. — Разтревожих се, че няма да успеем да се свържем с теб навреме.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Навреме за какво?

— Изпратихме агент в Уалили, който ще присъства на церемонията по случай обявяването на наследницата на трона — обясни тя. — Той е най-точният ни стрелец и задачата му е да убие Марам. Матис вероятно ще присъства, затова сме инструктирали човека да убие първо него, разбира се — ако има такава възможност.

Безпокойството ми се превърна в паника. Пръстите ми изтръпнаха, не можех да си поема дъх. Да убият Марам? Не! Не и когато най-после изглеждаше възможно да бъде убедена да се превърне в истинска андаланска кралица. Не и когато можехме да спасим животи, вместо да ги жертваме в кръвопролития.

— Не можете!

— Това е война, Амани — каза тя с твърд глас. — Можем и ще го направим.

— Не — повторих, трескаво обмисляйки какво да кажа. — На утрешната церемония няма да присъства Марам, а аз.

Аринаас вдиша рязко.

— Намери начин да се измъкнеш от церемонията, Амани. Разбираш ли ме?

— Кажете на убиеца да не прави нищо!

— Не си принцеса, за да ми заповядваш — сопна се тя. — А и е възможно да не успея да се свържа с него. Пътува от източните райони. Съобщението може да не стигне до него навреме.

— Моля те, Аринаас — прошепнах аз.

Чух я как си поема дъх отново.

— Дихиа да ни е на помощ.