Мираж

8

Следващия следобед Тала дойде и ме поведе по едно стълбище към обграден с илюминатори балкон. От двете страни на широкия прозорец стоеше по един златист дроид, а пред него — диван, отрупан с възглавници. Тя ми направи жест да седна и махна с ръка на един от дроидите. Стъклото на илюминатора, което до този момент имитираше дървени панели, се проясни като постепенно разнесъл се дим.

Градината долу беше поне толкова голяма, колкото фермата на родителите ми, и ми изглеждаше повече като кътче от рая, отколкото като градина. През зелената трева се преплитаха пътеки, застлани с бели камъни, върху които хвърляха сенки нарови дървета, натежали от плод. Тук-там се виждаше блещукане на фонтани, а през източния край течеше поточе, което се виеше покрай няколко малки овощни градини. В средата на всичко това се издигаше огромен павилион.

Наблюдавах как свитата на Марам пристига на групи и вълни. Тала шепнеше имената им в ухото ми — последен урок преди финалното изпитание на бала. Гласовете им се процеждаха в малката ниша, където бяхме застанали — явно дори махзените в Зияана не бяха изключение от непрекъснатото наблюдение на ватийците. Заеха местата си около масата в павилиона, като подреждаха наметалата и полите на роклите си като венчелистчета на диви цветя. Косите им бяха спуснати, разресани така, че да блестят красиво на утринната светлина, и с вплетени в тях скъпоценни камъчета и златни и сребърни нишки. Бяха се стекли тук от цяла Андала, доколкото разбрах, само двама бяха от град Уалили.

Наблюдавах внимателно Марам, докато вървеше към масата. Доволна бях, че съм скрита от погледа й. Чертите й бяха пропити с високомерие, с което не можех да се сравнявам. Дори след обучението си не можех да проумея гордостта и ненавистта, от които беше обхваната. Какво ли беше да живееш така — с целия свят прострян в краката ти?

Вървеше спокойно, без да бърза, а шлейфът на роклята й се влачеше на поне метър зад нея. Следваха я две момичета ватийки, а до нея вървеше млад мъж. Беше висок, с тъмнокестенява къдрава коса, която стигаше малко под ушите му, и с мургава кожа, която сякаш би могла да потъмнее още повече под пустинното слънце. Човек можеше да го сбърка с някой от принцовете на стария свят, ако не беше лицето му — гладко избръснато според традициите на ватийците и без даан.

— Кой е той? — попитах.

— Амирът, Идрис ибн Салих.

Едва прикрих изненадата си. Бану Салих бяха най-голямото племе, което имаше роднинска връзка със стария андалански кралски род, и първото племе, което се опълчи на ватийското нашествие. По онова време фамилиите наброяваха хиляди и бяха вложили цялата си мощ, за да помогнат в отбраната. Но никой не беше оцелял срещу ватийците. Бану Салих бяха издържали, докато не настъпи Чистката, и кралицата — майката на Марам — бе започнала да ги умолява да се предадат. Като част от условията на капитулацията Идрис, последният жив наследник на Бану Салих, беше обещан на Марам. Сега той беше неин годеник, окончателно подчинен на ватийската корона.

Не можех да спра да го гледам, докато закуската продължаваше пред нас. Изглеждаше така спокоен в присъствието на Марам — побутваше я игриво с лакът, предлагаше й храна от чинията си, навеждаше се да й прошепне нещо на ухо. Потреперих. Изглеждаха доста близки. Не можех да го разбера.

— Леяан, изглеждаш твърде щастлива за такъв ранен час — обърна се Марам небрежно към една от придворните си дами и момичето вдигна ръка, за да прикрие устата си.

Бях забелязала, че се усмихва, макар че все се стремеше да потисне усмивката си.

— Не разбирам какво имате предвид, Ваше Височество.

Принцеса Марам вдигна тъмна вежда.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг — отговори. — В Зияана няма неразкрити тайни.

Какво смяташе да отговори на това момичето така и не се разбра — прекъсна я високият звук на огромните врати, които се отвориха тъкмо в този момент. За миг сякаш всички замръзнаха на място, втренчени в жената, която пристъпи пред тях. Идрис скочи на крака и се затича към нея с вик. Тя разпери ръце и дори от това разстояние ясно видях радостния блясък в очите й и широката й усмивка, когато го видя. Той я прегърна силно, вдигна я на ръце и я завъртя два пъти във въздуха. Шлейфът на роклята й в наситеночервен цвят, подобен на вино, прошумоля зад нея. Обърнах се към Тала, за да попитам коя е жената, но гласът на Идрис ме прекъсна.

— Позволете ми да ви представя — започна той, като застана пред принцесата, — лейди Фурат…

— От рода Уатаси — довърши Марам с равен глас. — Вече се познаваме добре.

Стрелнах с поглед Тала, но тя се беше съсредоточила върху разиграващата се пред нас сцена. Ако Фурат беше от рода Уатаси, значи беше братовчедка на Марам, роднина по линия на бившата кралица, майката на Марам. Те бяха зидейни, не кушаили, и владееха крепости в Кармута, на юг. Съюзът им със Зиядите и Салихите отпреди стотици години им беше дал сигурност по времето на гражданската война. Усетих как мрачното ми любопитство събужда далечни спомени за онова, което бях научила — Фурат беше последната от рода на Уатасите. Кралят беше екзекутирал родителите й, както и по-големия й брат. Също като Идрис, тя беше единствената останала жива наследница на клана си. Какво беше накарало краля да пощади едно малко дете в началото на окупацията? И защо тя би се върнала доброволно в Зияана?

— Не е ли… Не беше ли тя изпратена в изгнание? — прошепнах на Тала.

— Виж — отвърна тя, — даанът й го няма. Вероятно това е била цената, която е била принудена да плати, за да й позволят да се върне.

Побиха ме хладни тръпки — тя се беше съгласила да жертва онова, за което аз бях готова да платя всяка цена само и само да го задържа.

— Какво те води в кралския двор, братовчедке? — попита принцеса Марам.

Фурат коленичи с изискано движение.

— Дойдох да ви служа — отговори тя, свела очи към земята. — Както повелява дългът ми.

Марам стисна устни, а очите й проблеснаха.

— Ще видим.

След няколко дни на наблюдения като това Надин отново изпрати да ме повикат, за да ме изпита. За да се представя успешно, трябваше да демонстрирам познания в областта на сложните взаимоотношения, които Марам поддържаше с издигащите се махзени — андалански благородници, внедрени в новата имперска система — и класата на Висшите ватийци. Този път в двора беше и Марам, застанала до Надин със сурово изражение.

В дни като този беше лесно да се почувствам дребна и незначителна. Косата на Марам беше украсена със златни верижки, на устните й проблясваше червило, обшитите й със скъпоценни камъни чехли също блестяха на светлината. Рядко изглеждаше отпусната, но сега у нея се долавяше някакво спокойствие, увереност. Знаех какво чувства — проличаваше в погледа й. Беше уверена, че ме превъзхожда, че въпреки сходния ни външен вид бъдещата кралица е тя, не аз. Беше лесно да се почувствам незначителна, когато тя излъчваше тази увереност, но и беше лесно да се почувствам в безопасност. Когато Марам беше уверена, всички бяха в по-голяма безопасност.

— Е, да видим какво е научила. Може ли да назове приближените ми по име? — каза Марам, без да откъсва поглед от мен.

— Попитайте я — отвърна Надин.

Марам не каза нищо, само вдигна вежди, сякаш да ме подкани. Мълчанието й ме подразни и аз заговорих, без да се замислям:

— Фурат от рода Уатаси, Ваше Височество. Наследница на вдовицата Султана от луната Гибра.

Ръката на принцесата се стрелна светкавично. Днес носеше цели четири пръстена и всички те оставиха ясен белег на бузата ми. Болката обхвана цялото ми лице и усетих вкуса на кръв. Сърцето ми заби така бързо в гърдите, че едва успявах да си поема дъх. Въпреки болката обаче усетих да ме обзема мрачно задоволство. Аз бях андаланката, кушаилското момиче с кушаилски черти. Фактът, че принцесата се беше родила с моето лице — със същата кафява кожа, къдрава тъмна коса и тъмни очи, със същото чело, скули и устни — беше върхът на жестокостта, изумителна несправедливост. Ако не беше тази взаимовръзка помежду ни, нямаше да бъда отвлечена от селото си. Още щях да живея със семейството си. Не откъсвах поглед от очите на Марам.

— Защо започваш с нея? — попита ме тя, като гневно стисна лицето ми с една ръка.

— Запомних я… — започнах аз и тя ме удари отново, по другата буза.

— Фурат — изсъска принцесата срещу мен, — е една лишена от наследство и титла братовчедка без земи или бъдещи шансове за издигане. Няма нищо за запомняне.

Очите й се бяха разширили, бузите — поруменели, а на един от пръстените й забелязах с почти нереално чувство на ужас капки моя кръв. Беше така странно да усетя как спокойствието ме облива като тиха вълна. Още бях уплашена, още съзнавах, че Марам може да ме нарани. Но нещо у мен се беше променило. Вече знаех, че може да промени тялото ми, но няма власт над духа ми. И още по-удовлетворяващо — разбрала бях, че има слабост, че не е чак толкова различна от мен. Че не е недосегаема.

— Не бива да се оставяте да ви раздразва до такава степен — обади се Надин с равен, хладнокръвен глас. Осъзнах, че има предвид не мен, а Фурат. Присъствието ми бе прекалено незначително, че да му се обръща някакво внимание. — Както сама казахте, тя е просто една лишена от наследство братовчедка.

— Защо? Защо я остави жива? Защо й позволява да живее с баба ми?

Уязвимостта в гласа й ме изпълни както с удовлетворение, така и със страх. Вече се бях научила, че моментите на слабост правят Марам най-жестока.

— Достатъчно наказание за нея е обстоятелството, че е била лишена от всичко, което е могла да бъде и да има — напомни й икономката. — Трябва да я съжалявате, а не да се боите от нея.

Твърде късно осъзнах, че щеше да е по-добре, ако бях свела поглед. Когато Марам се обърна пак към мен, лицето й беше зловещо, неподвижно.

— Наслаждаваш ли се на това? — попита ме тя, най-после овладяла гласа си. — Допада ли ти да гледаш обекта на ненавистта си да страда?

Хвана ме за гърлото, а пръстените й се впиха в плътта ми така, че едва можех да дишам.

— Не се безпокой — погали дъхът й ухото ми. — Скоро ще разбереш.

Блъсна ме назад така силно, че залитнах и паднах. Докато се окопитя, тя вече вървеше към изхода, а шлейфът на роклята й се развяваше леко зад нея.