Мираж

13

Няколко седмици след завръщането от Аталазия седях и наблюдавах пръстите на Тала, докато тя вплиташе мъниста от полускъпоценни камъни в косите ми. Първия път, когато ми показа с какви накити ще я украси, зяпнах от изумление. Но времето беше оказало привичния си ефект и луксът, който ме заобикаляше като двойничка на принцесата, вече не ме учудваше.

— Тала? — казах тихо.

Тя вдигна очи от косата ми и улови погледа ми в огледалото с усмивка.

— Хм?

— Така и не ти благодарих.

— За какво?

— Задето… Задето спаси роклята ми от навечерието на пълнолетието ми.

Не можех да й благодаря за стиховете. Струваше ми се прекалено опасно дори да ги споменавам на глас, а и си давах сметка, че по всяка вероятност тя щеше да се направи, че не знае за какво става дума. Но свитъкът ми беше помогнал да оцелея през всичките седмици тук. Исках да й покажа колко съм благодарна, задето беше останал у мен.

— Знам, че не си била длъжна да го направиш.

Тя сведе пак поглед към плитките ми. От усмивката не беше останала и следа.

— За нищо. Няма нужда да го споменаваш повече.

Загледах се в нея, после кимнах.

— Разбира се.

Останахме в спокойно, уютно мълчание още няколко минути. Предполагах, че тя предпочиташе така. Беше проявила добрина към мен, да, но никога не се беше опитвала да се сприятели с мен. Сигурно познаваше отлично цената на приятелствата в Зияана.

— Канех се да те попитам — започна тя след малко. — Как мина балът? Как беше с амира?

Вдигнах вежди изненадано. Никога не питаше как минават дните ми и не бях сигурна дали въпросът й имаше за цел да започне разговор.

— Е, хайде де — продължи тя с мила усмивка. — Марам е обект на завистта на всяка андаланка. Идрис ибн Салих е красив, а и с драматична история. Как ти се стори?

За свой ужас усетих, че се изчервявам. „Красив“ ми се струваше твърде слаба дума. Но беше и невероятно обаятелен — елегантният начин, по който танцуваше, деликатното докосване от време на време, бързите остроумни отговори — и знаех, че трябва да е много съобразителен, щом е успял да оцелее в присъствието на Марам така дълго. Но въпреки че съзнавах всичко това, пак ми беше трудно да устоя на чара му.

Усмихнах се неволно.

— Беше принц — казах най-после. — Какво повече може да се каже?

Тя изцъка тихо.

— Колко мъгляво! — каза, а миг по-късно: — О!

Беше пристигнал дроид, изпратен да ме повика.

Никога не бях посещавала покоите на Марам. Всъщност почти не бях напускала изоставеното източно крило. Струваше ми се опасно да излизам извън пределите му, но дроидът ми даде було, преди да тръгнем, и сега прикривах лицето си с него, ужасена, че може да се изплъзне и да падне.

Както подозирах, покоите на Марам изглеждаха по същия начин, както преди окупацията — множество помещения в кушаилски стил. Стените бяха покрити с червени, оранжеви и зелени плочки, а таваните и украсите по стените бяха изваяни в геометрични форми в зелижки стил и стари надписи на кушаилски. Под краката ми нямаше килими, само хладен каменен под, а мебелите бяха от тъмно дърво, тапицирани с луксозни платове и пълни с пера. Всичко беше ниско, в кушаилски стил, и отляво се виждаше масичка за чай с кушаилски комплект прибори и възглавници за седене около нея.

Представяла си бях, че омразата на принцесата към собствената й култура я е накарала да премахне всяка следа от кушаилски стил в покоите си. Мислех си, че се е постарала да изличат поне гравираните на кушаилски думи — знаех, че всички са цитати от „Заветът“. А ето че…

Принцесата се беше излегнала на един диван с лице към отворените врати на балкона. Виждах дървената решетка и долавях ромоленето на фонтан и птичите песни, както и шумоленето на листата, гонени от фалшивия бриз, който духаше през двора под балкона. Носеше със себе си аромата на плодове — смокини и портокали. Миришеше, сякаш бях у дома.

— Толкова е красиво тук! — казах, без да мисля, забравила за миг, че не водя обикновен приятелски разговор.

Но Марам явно остана доволна.

— От самото начало исках да водим уроците ти тук, но Надин отказа — рече тя, по-скоро сякаш на себе си, отколкото на мен.

Оставих наметалото да се свлече от раменете ми, свалих булото и ги преметнах през облегалката на един стол, преди да седна до нея.

— Нали вие сте принцесата? — попитах, без да се замислям. — Защо вие не вземете решението?

На лицето й трепна мимолетна усмивка.

— Ако… не — когато стана кралица, ще правя каквото сметна за добре — сви рамене тя. — Надин е икономка на баща ми.

Когато каза думата, присви устни с неприязън. После добави:

— Засега може да прави каквото и когато пожелае.

Отново не успях да задържа езика си зад зъбите:

— Това изглежда много…

— Тя е Висш ватиец. Чистокръвен — прекъсна ме Марам, загледана в далечината. — Баща ми… цени това. Всички го ценят.

Нямаше какво да отговоря. Възцари се неловка тишина, през която тя сякаш обмисляше собствените си думи и неприятното напомняне за причината, поради която двете си приличахме толкова. Марам не беше само от ватийски произход. Изведнъж си представих как трябва да я е пренебрегвал баща й поради обстоятелствата около нейното зачеване. Малцина извън Зияана вярваха, че старата кралица се е омъжила за Матис доброволно. Бракът им беше продиктуван от необходимостта — той беше единственият начин да спрат кръвопролитията, да бъдат спасени последните останали семейства, да се осигури мир. Или поне мир сред махзените.

От двора долетя птичи крясък и Марам се сепна, извадена от унеса.

— Не затова те повиках — каза тя и стана от дивана.

Изправих гръб.

— Имаме задача за теб.

— Някакъв план, който ще ме изпрати на сигурна смърт, значи? — попитах, без да се усетя.

Думите увиснаха помежду ни — изречени с нейния глас, с нейното сухо чувство за хумор, съвършено остри и благороднически. Ако не бяха излезли от моята уста.

Тя се разсмя — кристален, звънък изблик. Изгледах я несигурно, но видях, че раменете й се отпускат, и тя пак се настани до мен.

— Харесваш ми повече с остър език, селско момиче — каза тя, а усмивката продължи да подръпва ъгълчетата на устните й.

Проявих достатъчно разум да не отбележа „Или поне днес“ и сведох очи към ръцете й, вместо да отвърна на погледа й.

— Каква е задачата, Ваше Височество?

Смехът й не беше разсеял напрежението, което витаеше над нас — или поне не и за мен. Вече знаех колко светкавично се менят настроенията й и колко бързо можеше да вземе рязък обрат усмивката й или някоя проява на приятелско отношение. В следващия миг си спомняше нещо или пък аз правех нещо по определен начин, или пък просто решаваше, че иска да бъде друга. Затова зачаках, наблюдавайки внимателно.

— О, да — каза принцесата и преметна плитката си през рамо. — Баба ми, вдовицата Султана — трябва да я посещавам в замяна на съгласието й да остане извън двореца. Целта е да демонстрирам… — Тя махна с ръка небрежно и завърши: — Нещо. Добрата воля между завоевателите и диваците. Тази година вместо мен ще отидеш ти.

Нямаше как да прикрия объркването си. Предназначението ми беше да служа за двойничка на принцесата, в случай че имаше някаква опасност. Какво можеше да й се случи по време на посещение на бабините й имения? Твърде късно забелязах здраво стиснатите й зъби. Но като никога преди сега тя не се взираше в мен, а в един гоблен, окачен на отсрещната стена на стаята. Стиснах ръце в скута си и я проследих с поглед, докато заобикаляше дивана, за да излезе на балкона.

Не опря ръце на парапета, както бих направила аз. Вместо това отново застана напълно неподвижно, с една ръка нехайно стиснала полите на роклята, а другата беше спокойно отпусната. Изглеждаше като картина — същинско въплъщение на андаланското величие, пламнало в червено.

— На планетата, където тя живее, има бунтовници — продума най-после с опасно равен глас. — Някои подозират, че са успели да развият дейността си благодарение на обстоятелството, че тя не взима мерки срещу тях.

Не знаех как да отговоря. Всички андаланци ненавиждаха Марам — нямаше как да се отрече. Но баба й, независимо колко патриотично беше настроена, не може да е подкрепила заговор за убийството на единствената си внучка.

Марам погледна към мен за миг, после отново се обърна към градината долу с безразлично изражение.

— Няма защо да си придаваш такова шокирано изражение. Такива са вашите порядки, нали? Между племената ви непрекъснато бушуват междуособни разпри.

Въздъхна и допълни:

— Върви си. Уморих се от теб. Надин ще ти обясни останалото.

Насилих се да проговоря, докато ставах, с натежал от ярост с глас:

— Предполагам, че е в кръвта ни.

После си тръгнах.