Мечът на Ликтора

35 СИГНАЛЪТ

Отдолу ми се беше сторило, че корабът е кацнал върху самата кула, но не беше така. Всъщност висеше на десетина разкрача над главите ни — твърде високо, за да ни предпази от шибащия дъжд, от който плавните извивки на корпуса му лъщяха като черен седеф. Докато зяпах нагоре към него, волю-неволю се замислих за платната, които кораб като този може да опъне, за да лови с тях ветрищата, които духат между световете. А сетне, тъкмо когато се чудех дали екипажът няма все пак да надникне надолу и да ни види нас, тритоните, странните и непохватни същества, които пълзят по дъното под корпуса на кораба им, един от членовете му наистина слезе, с главата напред като катерица, обвит в оранжево зарево и притиснал ръце и крака към корпуса, макар той да беше мокър като камък в река и излъскан като острието на Терминус Ест. Носеше маска, каквато често съм описвал, но сега вече знаех, че е маска и нищо друго. Когато забеляза Осипаго, Барбатус и Фамулимус, той спря да се спуска и вместо него от кораба се спусна тънка нишка, която светеше в оранжево и приличаше на лъч светлина.

— Сега трябва да тръгваме — каза Осипаго на Баландерс и му подаде Нокътя. — Помисли си добре за нещата, които не ти казахме, и помни онова, което не ти беше показано.

— Така ще направя — каза Баландерс с глас, който прозвуча толкова сериозно, колкото не помнех да съм го чувал.

После Осипаго хвана нишката и се плъзна нагоре по нея, докато тя не зави покрай корпуса и какогенът не се скри от погледа ни. Но неизвестно защо ми се стори, че не се плъзга нагоре, а надолу, сякаш корабът беше свят сам по себе си и притегляше всичко свое със сляпа алчност, така както го прави и Ърт. Или пък Осипаго просто бе станал по-лек от нашия въздух, като моряк, който се гмурва в морето от кораба си, а след това се издига отново, така както аз бях изплувал, след като скочих от лодката на хетмана.

Каквато и да беше истината за странното им придвижване, Барбатус и Фамулимус го последваха. Фамулимус махна с ръка миг преди извивката на корпуса да я скрие от очите ни — докторът и Баландерс несъмнено помислиха, че им маха за довиждане, но аз знаех, че е махнала на мен. Пелена от дъждовни капки ме шибна в лицето и ме заслепи въпреки качулката.

Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, корабът се издигна и се отдалечи, не нагоре или на север или на юг, изток или запад, а просто се смали в посока, която не бих могъл да посоча с пръст, след като изчезна от погледа ми.

Баландерс се обърна към мен.

— Чу какво казаха.

Не разбрах какво има предвид и рекох:

— Говорих с тях, да. Като ми отвори портата, доктор Талос всъщност ме покани да го направя.

— Те не ми казаха нищо. Не ми показаха нищо.

— Да видиш кораба им — казах аз — и да си говорил с тях — всичко това не е нищо.

— Тикат ме напред. Винаги напред. Тикат ме, сякаш съм вол, който водят на заколение.

Приближи се до стената и плъзна поглед по безкрайната шир на езерото, което приличаше на море от мляко под ударите на дъжда. Зъбците на крепостната стена бяха с няколко педи по-високи от мен, но той подпря ръце на тях като на парапет и аз зърнах синия светлик на Нокътя в единия му юмрук. Доктор Талос ме подръпна за плаща и замърмори, че било по-добре да се скрием от бурята, но аз не исках да се прибирам.

— Започна се много преди ти да си се родил. В началото ми помогнаха, макар и само като ми подсказваха мисли и задаваха въпроси. Сега само ми намекват. Сега ми казват само толкова, колкото да разбера, че дадено нещо може да бъде направено. А тази вечер не ми казаха и толкова.

Исках да му внуша да не отвлича повече островитяни за експериментите си, но понеже не знаех как, казах, че съм видял избухващите му куршуми и че те несъмнено са изумителни, истинско велико откритие.

— Натрий — каза той и се обърна с лице към мен, огромната му глава се извисяваше далеч горе в тъмното небе. — Ти нищо не знаеш. Натрият е най-обикновен химичен елемент, който морето ражда в безкрайно изобилие. Мислиш ли, че щях да го дам на рибарите, ако не беше най-проста играчка? Не, аз съм своето собствено велико произведение. И съм единственото си велико произведение!

Доктор Талос прошепна:

— Огледай се — това не ти ли е познато? Всичко е точно както казва той!

— Какво искаш да кажеш? — прошепнах аз на свой ред.

— Замъкът! Чудовището! Човекът, който се учи! Чак сега ми просветна. Няма начин да не знаеш, че така, както важните събития от миналото хвърлят сянката си върху идните векове, така и сега, когато слънцето пътува по пътя си към вечния мрак, нашите собствени сенки препускат към миналото, за да терзаят човешките сънища.

— Ти си луд — казах. — Или се майтапиш.

— Луд? — избоботи Баландерс. — Ти си луд. Ти и твоите фантазии за вълшебства. Представям си как ни се присмиват. Те ни смятат за варвари… мен, който съм се скапвал от работа в продължения на три човешки живота.

Протегна ръка и отвори дланта си. Сега Нокътя грейна за него. Посегнах да го взема, но с едно рязко движение Баландерс го хвърли. Как проблясна в мрака на плющящия дъжд! Сякаш най-ярката звезда на небосклона бе паднала, прорязвайки нощта.

И тогава чух крясъка на езерните хора, които чакаха от външната страна на стената. Не им бях дал сигнал, но сигнал им беше даден, при това чрез единствената постъпка, с изключение може би на нападение срещу самия мен, която би ме накарала да го дам. Терминус Ест изскочи от ножницата си преди още да е стихнал бойният вик. Вдигнах го за удар, но преди да направя нужната ми стъпка към гиганта, доктор Талос скочи помежду ни. Вдигна някакво оръжие да парира удара й и аз реших, че е вдигнал бастуна си, и ако сърцето ми не се късаше заради изгубения Нокът, щях да се изсмея, когато го посякох. Острието ми издрънча о стомана и макар със сетни сили, докторът успя да парира донякъде удара ми. Баландерс се стрелна покрай мен, преди да съм дошъл на себе си, и ме отхвърли върху парапета.

Не успях да избегна навреме удара на доктора, но черният ми плащ, изглежда, го заблуди и макар острието му да одраска ребрата ми, накрая прокънтя, ударило в камък. Цапардосах го с дръжката и той падна.

Баландерс не се виждаше никъде. След миг ме осени, че слепият му бяг е имал за цел вратата зад гърба ми, а ударът, който ми беше нанесъл, просто му е хрумнал между другото, така както човек, чиито мисли са съсредоточени върху нещо друго, духва свещта преди да излезе от стаята.

Докторът лежеше проснат върху каменните плочи, които всъщност бяха покривът на кулата — плочи, които вероятно бяха с най-обикновен сив цвят през деня, но сега изглеждаха удавеночерни. Червената му коса и брада все още се виждаха, колкото да разбера, че лежи по корем с извъртяна на една страна глава. Нямах впечатлението да съм го ударил чак толкова силно, макар че е възможно и да не си знам силата, както се е случвало да ми казват. Все пак имах усещането, че под цялата си демонстративна самоувереност доктор Талос е бил по-слаб, отколкото всички ние, с изключение на Баландерс, бихме предположили. В онзи миг можех лесно да го убия — трябваше само да замахна с Терминус Ест.

Вместо това се наведох да взема оръжието му — тънкото сребърно острие, което бе паднало от ръката му. Беше наострено само от едната страна и не по-широко от показалеца ми, но изключително остро — както се полагаше на меча на един хирург. После осъзнах, че дръжката му всъщност е дръжката на бастуна, който толкова често бях виждал. Бастун с оръжие вътре, като онзи, който Водалус беше използвал в нашия некропол. И се усмихнах под дъжда, като си помислих за доктора, който левга след левга бе носил своя меч, без на мен дори да ми хрумне за съществуването му, докато самият аз бях мъкнал своя на гърба си. Върхът му се беше строшил при удара в камъните. Метнах счупения меч през парапета, както Баландерс беше метнал Нокътя, и тръгнах към долните нива на кулата му да го убия.

Докато се бяхме изкачвали по стълбите, се бях твърде унесъл в разговора си с Фамулимус и не бях обърнал внимание на помещенията, през които бяхме минали. Най-горното си го спомнях само като място, където всичко изглеждаше покрито с ален плат. Сега видях червени глобуси — лампи, които горяха без пламък като сребърните цветя, които покълнаха от тавана на широката стая, където се бях срещнал с трите същества, които вече не можех да наричам какогени. Въпросните глобуси стояха върху пиедестали от слонова кост, които изглеждаха леки и стройни като костите на птици и се издигаха от под, който не беше под, а море от платове, всичките червени, но с различни отсенки и от различни материи. Над стаята се простираше балдахин, поддържан от раменете на атланти. Беше ален, но обшит със стотици сребърни плочки, така добре излъскани, че в тях човек можеше да се огледа почти толкова добре, колкото в броните на преторианците на Самодържеца.

Чак на последното стъпало осъзнах, че помещението е не друго, а спалнята на гиганта, всъщност леглото му, пет пъти по-голямо от нормалните размери, и на едно ниво с пода, а вишневочервените му и карминени чаршафи са разхвърляни по аления килим. В същия миг зърнах и нечие лице сред овъртените постелки. Вдигнах меча си и лицето се скри, но аз се приближих и дръпнах една от пухените завивки. Пасивният педераст отдолу (ако наистина беше пасивен педераст) стана и се изправи пред мен с безстрашието, което понякога проявяват малките деца. И той наистина беше малко дете, макар почти да не ми отстъпваше по ръст — голо и толкова дебело момче, че огромният му корем почти закриваше миниатюрните му полови органи. Ръцете му бяха като розови възглавници, овързани със златни ленти, а от продупчените му уши висяха златни халки с мънички камбанки, нанизани по тях. Косата му също беше златна и къдрава и изпод къдрите на бретона си той ме гледаше с големите сини очи на невръстно дете.

Колкото и да беше голям, и до ден-днешен не мога да повярвам, че Баландерс е практикувал педерастия в смисъла, който обикновено придаваме на тази дума, макар че може и да се е надявал на нещо такова, когато момчето порасне достатъчно. Предполагам, че точно както е възпирал собствения си растеж, отпускайки му юздите само колкото да спаси исполинското си тяло от опустошителното бреме на годините, така е засилил растежа на това бедно дете, възползвайки се докрай от антропософичните си познания. Казвам това, защото изглежда сигурно, че се е сдобил с детето едва след като пътищата ни се разделиха.

(Оставих момчето, където го намерих, и до ден-днешен нямам представа какво е станало с него. Доста вероятно е да е умряло, но също така е възможно езерняците да са го отгледали или пък хетманът и хората му да се го намерили по-късно и да са направили същото.)

Онова, което видях на долния етаж обаче, заличи от главата ми всяка мисъл за детето. Тази стая беше така обвита в мъгла (която определено не беше там, когато бяхме минали през нея по пътя си към покрива), както предната беше обвита в червен плат. Беше жива пара, която вреше, както, ако напрегнех въображението си, бих си представил, че се е виела свещената дума, когато е излязла от устата на Всесъздателя. Докато я зяпах, един човек от мъгла, бял като гробищен червей, изникна пред мен и заразмахва копие с назъбено острие. Преди да се усетя, че е най-обикновен фантом, мечът ми мина през китката му, сякаш прерязваше стълб от дим. Той моментално започна да се смалява, мъглата сякаш се сриваше в самата себе си, докато главата му не се смъкна на височината на кръста ми.

Продължих още няколко стъпала надолу и се озовах в студена, размътена белота. По нея заскача отвратително същество, което, също като мъжа, беше направено от мъгла. При джуджетата главата и торсът са с нормални размери, или по-големи, но крайниците, макар и мускулести, остават малки като на дете. При това същество беше обратното — ръцете и краката му бяха по-големи от моите и излизаха от изкривено, недорасло тяло.

Антиджуджето размахваше тънък меч и като отвори уста в мълчалив писък, заби оръжието си във врата на мъжа, без да обръща внимание на копието му, което се беше забило в собствените му гърди.

В същия миг чух смях и макар рядко да го бях чувал да се смее, знаех чий е смехът.

— Баландерс! — извиках аз.

Главата му се издигна от мъглата, точно както съм виждал планински върхове да се издигат над мъглата на зазоряване.