Мечът на Ликтора

15 ТОЙ Е ПРЕД ТЕБ!

Съпругът, който трябваше да се прибере преди вечеря, така и не се появи, и ние четиримата — жената, старецът, момчето и аз — се нахранихме без него. Отначало бях сметнал, че жената ме е излъгала с цел да ме отклони от каквото там престъпно намерение би могло да ми хрумне, но когато мрачният следобед напредна в онази особена тишина, която предвещава буря, стана очевидно, че наистина е вярвала в думите си и че започва сериозно да се тревожи.

Вечерята ни беше почти толкова проста, колкото можеше да се очаква, но гладът ми беше толкова голям, че съм я запомнил като една от най-засищащите. Ядохме варени зеленчуци без сол и без масло, черен хляб и малко месо. Никакво вино, никакви плодове, нищо прясно и нищо сладко — въпреки това си мисля, че изядох повече от другите трима взети заедно.

Когато се навечеряхме, жената (чието име се оказа Каздое) взе от един ъгъл дълга тояга с метален връх и тръгна да търси съпруга си, като преди това ме увери, че не се нуждае от придружител, а на стареца, който, изглежда, не я чу, каза, че нямало да се отдалечава много и скоро щяла да се върне. Понеже старецът продължи да си седи отнесено до огъня, аз прилъгах момчето да се приближи и след като спечелих доверието му, като му показах Терминус Ест, позволих му да го хване за дръжката и да се опита да го вдигне, го попитах не трябва ли Севера да слезе и да се погрижи за него, след като майка му е излязла.

— Тя се върна снощи — каза ми момчето.

Помислих, че говори за майка си, и казах:

— Сигурен съм, че и тази вечер ще се върне, но не мислиш ли, че Севера би трябвало да се погрижи за теб сега, когато нея я няма?

Както правят понякога малките деца, които не са овладели достатъчно изразните средства на езика, за да спорят с възрастните, то сви рамене и се опита да ми обърне гръб.

Хванах го за раменцата.

— Искам сега да отидеш горе, Севериън, и да й кажеш да слезе. Обещавам, че няма да й сторя нищо лошо.

Той кимна и тръгна към стълбата, бавно и неохотно, като каза:

— Лоша жена.

Тогава, за пръв път, откакто бях прекрачил прага на къщата, старецът заговори:

— Бекан, ела тук! Искам да ти кажа за Фечин. — Нужни ми бяха няколко секунди да осъзная, че се обръща към мен, понеже ме е взел за зет си.

— Фечин беше най-лошият от всички ни. Високо диво момче с червени косми по ръцете чак до пръстите. Като ръцете на маймуна, тъй че ако ги видиш да се протягат иззад някой ъгъл да вземат нещо, ще си речеш, ако не беше големината им, че го е грабнала маймуна. Веднъж ни взе големия меден тас, онзи, дето мама правеше в него кървавиците, видях му аз ръката, ама не казах кой е бил, щото ми беше приятел. Повече ни го намерих, ни го видях таса, нищо че с Фечин все бяхме заедно. Преди мислех, че си е направил лодка от него и се е пуснал по реката, щото и на мене ми беше хрумвало да го направя. Тръгнах надолу по реката да търся таса, обаче се мръкна преди да се усетя, а даже не бях тръгнал да се връщам. Може пък да е излъскал дъното му да се оглежда в него — понякога си рисуваше суратя на картинка. Може пък да го е напълнил с вода, та да си види отражението.

Бях се приближил към него, отчасти защото говореше неясно и отчасти от уважение, защото старото му лице ми напомняше малко за това на учителя Палемон.

— Веднъж срещнах един човек на вашата възраст, който е позирал на Фечин — казах аз.

Старецът вдигна очи към мен. Толкова бързо, колкото сянката на птица пресича някоя сива черга, метната на тревата пред къщата, видях как проблясъкът, че не съм Бекан, идва и си отива. Той обаче не спря да говори, нито показа по друг начин, че е разбрал. Сякаш онова, което казваше, беше толкова неотложно, че трябваше непременно да го каже на някого, да го излее в нечии уши преди да се е изгубило завинаги.

— Лицето му никак не приличаше на маймунско обаче. Фечин беше красив — най-красивият в околността. Винаги можеше да получи храна или пари от някоя жена. Можеше да получи всичко от жените. Помня как веднъж с него вървяхме по пътеката, която водеше към старата воденица. Имах парче хартия, дето ми го беше дал учителят. Истинска хартия, не съвсем бяла, малко кафеникава, тук-там с петънца, приличаше на пъстърва в мляко. Учителят ми я даде, за да напиша писмо вместо мама — в училище винаги пишехме на плочи, после ги изтривахме с една гъбичка, когато трябваше да напишем нещо друго, а ако никой не ни гледаше, удряхме гъбичката с плочата и я запращахме към стената или към нечия глава. Но Фечин обичаше да рисува и докато вървяхме, аз си мислех за това как се променя лицето му, ако се случи да има хартия, на която да нарисува картинка, дето да може да си я запази. Той само тях си пазеше. Всичко друго губеше или го подаряваше, или го изхвърляше, а аз знаех, че мама има да казва много, обаче реших, че ако пиша съвсем ситно, може да го събера на половината лист. Фечин не знаеше, че имам хартия, но аз я извадих да му я покажа, после я сгънах и я скъсах на две.

Някъде над главите ни се чу пискливият глас на момченцето, но не разбрах какво каза.

— Не помня по-слънчев ден от онзи. Слънцето беше живнало, също като човек, който е бил болен вчера и утре пак ще се поболее, но днес ходи и се смее толкоз бодро, че ако някой странник дойде и го види, хич няма и да си помисли, че му има нещо, че е болен и така нататък, а ще реши, че лекарствата и постелята са за някой друг. В молитвите винаги се казва, че Новото слънце ще е толкоз ярко, че да не можеш да погледнеш към него, и до онзи ден бях смятал, че просто така е редно да се говори, както когато казваш за едно бебе, че е красиво, или хвалиш новата придобивка на някой добър човек, и че даже две слънца да има на небето, спокойно ще можеш да си ги гледаш и двете. Но през онзи ден разбрах, че приказките са си верни и светлината по лицето на Фечин беше повече, отколкото можеха да издържат очите ми, щото се насълзяваха всеки път, когато го погледнех. Благодари ми, продължихме по пътечката и стигнахме до една къща, в която живееше едно момиче. Не помня как й беше името, ама наистина беше красива, с онази, кротката красота. Дотогава не бях и подозирал, че Фечин я познава, но той ме помоли да почакам и аз седнах на първото стъпало пред портата.

Някой по-тежък от момчето стъпваше горе в посока към стълбата.

— Не стоя много вътре, но като излезе, а момичето го гледаше през прозореца, разбрах какво са правили. Погледнах го и той разпери дългите си тънки маймунски ръце. Как можеше да сподели с мен своето? Накрая накара момичето да ми даде половин самун хляб и плодове. Нарисува ме от едната страна на хартията, а от другата нарисува момичето, но не ми даде рисунките, а си ги запази.

Стълбата изскърца и аз се обърнах. Както и очаквах, по нея слизаше жена. Не беше висока, но формите й бяха закръглени, а кръстчето — тънко. Роклята й беше почти толкова опърпана, колкото и на стопанката, но много по-мръсна. Гъста кестенява коса се спускаше по гърба й. Мисля, че я познах още преди да се обърне и да видя високите скули и издължените кафяви очи — беше Аджиа.

— Значи през цялото време си знаел, че съм тук?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос. Изглежда, си дошла тук преди мен.

— Просто се сетих, че ще тръгнеш насам. Така се случи, че пристигнах малко преди теб и казах на стопанката какво ще ми направиш, ако не ме скрие — рече тя. (Предполагам целеше да разбера, че има съюзник тук, пък бил той и нищожен.)

— Опитваш се да ме убиеш още откакто те зърнах сред тълпата в Салтус.

— Това обвинение ли е?

— Лъжеш.

Това бе един от малобройните случаи, когато бях успявал да хвана Аджиа неподготвена.

— Какво имаш предвид?

— Само че се опитваше да ме убиеш още преди Салтус.

— С аверна. Да, разбира се.

— И след това. Аджиа, знам кой е Хетор.

Зачаках отговора й, но тя не каза нищо.

— Когато се запознахме, ти ми каза, че имало някакъв стар моряк, който искал да заживееш с него. Стар, грозен и беден, така го нарече, и аз не можах да проумея защо красива млада жена като теб въобще би обърнала внимание на такова предложение, още повече че не беше изпаднала до просешка тояга. Имаше си брат близнак, който да те защитава, а и магазинчето ви осигуряваше някаква прехрана.

Беше мой ред да се изненадам. Тя каза:

— Трябваше да ида при него и да го подчиня. Както съм го подчинила сега.

— Мислех, че само си му обещала себе си, ако ме убие.

— Обещах му това и много други работи и го подчиних. Той е пред теб, Севериън, и чака да му пратя съобщение.

— С още някой от зверовете си? Благодаря за предупреждението. Това е било, нали? Заплашил ви е, теб и Аджилус, с домашните си любимци, които е донесъл от други сфери?

Тя кимна.

— Дойде да си продаде дрехите и те бяха като онези, каквито са се носели на старите кораби, плавали много отдавна отвъд ръба на света, и не бяха маскарадни костюми, ментета, или дори плячкосани от някоя стара гробница, след като са лежали столетия в мрак, а си бяха почти нови. Каза, че корабите му — всичките му кораби — се изгубили в чернотата между звездите, където годините застиват. Изгубили се така, че дори Времето не могло да ги намери.

— Знам — рекох аз. — Йонас ми каза.

— След като разбрах, че ще убиеш Аджилус, отидох при него. За някои неща той има желязна воля, а в други е слаб като дете. Единственият начин да постигна нещо с него бе като му отдам тялото си, затова направих всичките странни неща, които поиска от мен, и го накарах да повярва, че го обичам. Сега би направил всичко, за което го помоля. Накарах го да те проследи, след като ти уби Аджилус, със среброто му платих на мъжете, които ти уби при старата мина, а съществата, които е подчинил, ще те убият, ако не го направя аз преди това.

— Предполагам си смятала да изчакаш, докато заспя, да слезеш тук и да ме убиеш.

— Първо щях да те събудя, след като притисна ножа си в гърлото ти. Но детето ми каза, че знаеш за присъствието ми, и реших, че така може да е по-приятно. Кажи ми обаче — как се досети за Хетор?

Повей на вятъра се вмъкна през тесните прозорци. От него огънят запуши, а старецът, който отново се беше умълчал пред огнището, кихна и плю върху жарта. Момченцето, което беше слязло от таванското помещение, докато двамата с Аджиа си говорехме, ни гледаше с огромни, неразбиращи очи.

— Трябваше да се сетя много по-рано — казах аз. — Моят приятел Йонас е бил точно такъв моряк. Сигурно го помниш — видя го при входа на мината, а и предполагам си знаела за него.

— Знаехме.

— Може да са били от същия кораб. Или е имало някакъв знак, по който да се разпознават, или най-малкото Хетор се е боял, че ще бъде разпознат. Както и да е, той рядко се приближаваше до мен, когато пътувах с Йонас, въпреки че преди това бе показал силното си желание да бъде в моята компания. Мернах го в тълпата, когато екзекутирах една жена и един мъж в Салтус, но той не се опита да ми се натрапи тогава. По пътя към Двореца на Самодържеца с Йонас го видяхме, че върви след нас, но той хукна към мен чак след като Йонас се беше отдалечил, макар че сигурно отчаяно е искал да си прибере нотюлата. Когато го хвърлиха в преддверието на Двореца, той не понечи да седне при нас, въпреки че Йонас беше полумъртъв, но нещо, оставящо след себе си лигава диря, претърсваше мястото, когато си тръгнахме.

Аджиа не каза нищо, но в мълчанието си можеше да мине за младата жена, която бях видял да отключва кепенците, охранявали витрината на прашното магазинче в деня, след като напуснах нашата кула.

— Сигурно сте ми изгубили следите по пътя за Тракс — продължих аз, — или ви е забавило нещо. Дори след като сте открили, че сме в града, сигурно не сте знаели, че ръководя Винкулата, защото Хетор прати огненото си същество да ме търси из улиците. После сте открили някак Доркас в „Патешкото гнездо“…

— Самите ние бяхме отседнали там — каза Аджиа. — Бяхме пристигнали едва преди няколко дни и те търсехме, когато се появихте. После, когато си дадох сметка, че жената в мансардната стаичка е лудото момиче, което намери в Ботаническата градина, пак не се досетихме, че ти си я настанил там, защото онази вещица в странноприемницата каза, че мъжът носел обикновени дрехи. Обаче си помислихме, че може да знае къде си и че ще е по-склонна да го сподели с Хетор. Той не се казва Хетор, между другото. Твърди, че името му е много по-старо и едва ли някой го е чувал.

— Казал е на Доркас за огненото същество — рекох аз, — а тя ми каза на мен. И преди бях чувал за онова нещо, но Хетор е знаел името му — нарекъл го е „саламандър“. Тогава това не ми направи впечатление — когато Доркас го спомена, — но после се сетих, че Йонас знаеше как се нарича черното нещо, което ни преследва малко преди да стигнем до Двореца на Самодържеца. Нарече го „нотюла“ и каза, че хората на корабите го нарекли така, заради топлината, която излъчвало. Щом Хетор е знаел името на огненото същество, изглеждаше твърде вероятно и то да е било измислено от моряци, което пък означаваше, че самият той има нещо общо със съществото.

Аджиа се усмихна.

— Излиза, че вече знаеш всичко, а и аз съм ти в ръцете — стига да можеш да развъртиш огромния си меч тук.

— В ръцете си ми и без меча. Беше ми в ръцете и при входа на мината, между другото.

— Но пък ножът ми все още е у мен.

В този миг майката на момчето влезе в стаята и двамата млъкнахме. Тя ни изгледа удивено, първо Аджиа, после мен. Сетне, сякаш никоя изненада не можеше да надвие мъката й или да я отклони от онова, което трябваше да направи, тя затвори вратата и я залости.

Аджиа каза:

— Той ме чу да се движа горе, Каздое, и ме накара да сляза. Иска да ме убие.

— И как мога да му попреча аз? — уморено попита жената. Обърна се към мен: — Скрих я, защото каза, че й мислиш злото. И мен ли ще убиеш?

— Не. Както няма да убия и нея, и тя много добре го знае.

Лицето на Аджиа се разкриви от гняв, така както лицето на друга красива жена, изваяно с оцветен восък от самия Фечин може би, би се променило под жежкия език на пламък, би се стопило и изгоряло едновременно.

— Ти уби Аджилус и тържествува! Не съм ли и аз достойна да умра като него? Бяхме една плът и кръв! — Не й бях хванал вяра, когато каза, че има нож, но така и не я видях да го вади преди да се озове в ръката й — един от кривите кинжали на Тракс.

От известно време във въздуха тегнеше предчувствие за наближаваща буря. Сега гръмотевицата изтрещя някъде сред върховете над нас. Когато ехото й позаглъхна, нещо друго му отговори. Не мога да опиша този глас — не беше съвсем като човешки вик, нито като животински рев.

Умората на Каздое се изпари като по чудо, заменена от най-отчаяна припряност. Под всеки от тесните прозорци висеше тежък дървен капак — тя вдигна най-близкия, сякаш не тежеше повече от тиган за палачинки, и го намести с трясък на мястото му. Вън кучето залая трескаво, после млъкна. Чуваше се само трополенето на първите капки дъжд.

— Толкова рано — извика Каздое. — Толкова рано! — После викна на сина си: — Севериън, махни се оттам!

През един от незалостените прозорци чух детски глас да вика:

— Татко, не можеш ли да ми помогнеш?