Мечът на Ликтора

9 САЛАМАНДЪРЪТ

Звездите вън ми се сториха по-ярки и за пръв път от много седмици Нокътя не тежеше болезнено върху гърдите ми.

Когато се спуснах по тясната пътека, вече не се налагаше да се обръщам и да спирам, за да видя града. Той се разстилаше пред мен с десет хиляди примигващи светлинни, от наблюдателницата на замъка Асиез до отраженията от прозорците на караулното във водата, която бързаше през Капулус.

Всички порти бяха вече затворени за мен. А ако димарчиите още не бяха препуснали из града, щяха да го направят преди да стигна до равната земя до реката, но аз бях твърдо решен да видя Доркас още веднъж преди да напусна града, а по някаква причина не таях съмнение в способността си да го направя. Тъкмо обмислях планове как да се прехвърля през стените след това, когато една нова светлина блесна далеч в ниското.

От това разстояние изглеждаше малка, точица като останалите, и в същото време въобще не беше като тях и умът ми, предполагам, я е разпознал като светлина единствено по простата причина, че не познавах нищо друго, на което да я оприлича. През онази нощ в некропола, когато Водалус беше възкресил мъртвата жена, видях пистолет да стреля на максимална мощност — енергиен лъч, който разцепи мъглата като светкавица. Този огън не беше като онзи, но беше по-близо до него от всичко друго, което ми идваше наум. Грейна за миг и угасна, и един удар на сърцето по-късно усетих горещата вълна върху лицето си.

Не знам как, но в тъмнината съм подминал малката странноприемница, наречена „Патешко гнездо“. Така и не разбрах дали съм завил не където трябва, или просто съм подминал скритите зад капаци прозорци, без да забележа табелата, която висеше над тях. Каквато и да е била причината, скоро се озовах по-далече от реката, отколкото би трябвало да бъда. Крачех по улица, която поне за известно време се виеше успоредно на скалната стена, и усещах ноздрите си пълни с миризмата на изгорена плът като при жигосване. Канех се да се върна назад, когато се сблъсках в тъмното с една жена. Сблъскахме се толкова силно и неочаквано, че едва не паднах, и докато залитах, чух как тялото й тупна на камъните.

— Не ви видях — казах аз и протегнах ръка да я вдигна.

— Бягай! Бягай! — отрони задъхано тя. А после: — Ох, помогни ми да стана. — Гласът й ми се стори смътно познат.

— Защо да бягам? — Вдигнах я на крака. На слабата светлина виждах бледото петно на лицето й и дори, както ми се стори, нещо от страха, изписан на него.

— То уби Джърмин. Жив го изгори. Тоягата му още гореше, когато го открихме. Той… — Изречението остана недовършено, удавено в риданията й.

— Какво е изгорило Джърмин? — Когато не ми отговори, я разтърсих, но от това тя само заплака още по-силно. — Не те ли познавам отнякъде? Говори, жено! Ти си ханджийката на „Патешкото гнездо“. Заведи ме там!

— Не мога — каза тя. — Страх ме е. Нека се облегна на ръката ви, сир. Трябва да се скрием някъде.

— Добре. Ще идем в „Патешкото гнездо“. Не може да е далеч… сега пък какво има?

— Прекалено далеч! — изплака тя. — Прекалено далеч!

На улицата имаше нещо. Не знам дали бях пропуснал да усетя приближаването му, или присъствието му бе недоловимо до този момент — но сега определено беше там. Чувал съм от хора, които се боят от мишки, че ги усещат от мига, в който влязат в някоя къща, дори животинките да не се виждат. Същото беше и сега. Имах усещането за жега без топлина и макар въздухът да не миришеше на нищо, усетих, че нещо изцежда силата му да поддържа живота.

Жената, изглежда, още не го беше усетила. Каза:

— Снощи е изгорило трима близо да харената и един тази нощ, така казаха, близо до Винкулата. А сега и Джърмин. Търси някого — така казват.

Спомних си за нотюлите и за съществото, което беше сумтяло покрай стените на преддверието в Двореца на Самодържеца, и казах:

— Мисля, че вече го е открило.

Пуснах я и се обърнах, после се обърнах още веднъж, опитвайки се да разбера къде се намира. Жегата нарасна, но светлина нямаше. Изкуших се да извадя Нокътя и да се ориентирам под светлика му. После си спомних как той беше събудил каквото там спеше под мината на маймуночовеците и се уплаших, че светлината само ще позволи на това нещо — каквото и да беше то — да ме види. Не бях сигурен, че мечът ми би свършил повече работа, отколкото срещу нотюлите, когато с Йонас бягахме от тях в кедровата гора. Въпреки това го извадих.

В същия миг прокънтяха копита и се чу вик, сетне двама димарчии излетяха с трясък иззад един ъгъл на няма и стотина крачки пред мен. Ако имах повече време, бих се усмихнал при вида им, който толкова много се приближаваше до фигурите, които си бях представял. Сега обаче блясъкът на пиките им очерта нещо тъмно, разкривено и приведено, което стоеше помежду ни.

То се обърна към светлината, каквото и да беше, и сякаш се разтвори, както се разтварят цветята, извиси се кажи-речи по-бързо, отколкото можеше да го проследи окото, и изтъня, и се превърна в същество от блещукащ воал, горещо и в същото време напомнящо влечуго, като онези шарени змии, които ловците донасят от джунглите на север и които са си влечуги, въпреки че приличат на изваяни от оцветен емайл. Конете на войниците се изправиха на задните си крака и зацвилиха обезумяло, но един от мъжете, с повече самообладание, отколкото аз бих имал на негово място, стреля с пиката си в сърцето на съществото, което стоеше насреща му. Изригна светлина.

Ханджийката на „Патешкото гнездо“ се срина на гърдите ми и понеже не исках да я загубя, я подхванах със свободната си ръка.

— Мисля, че търси жива топлина — казах й. — Би трябвало да нападне конниците. Ще се измъкнем.

В този момент съществото се обърна към нас.

Вече казах, че изотзад, когато се разтвори към конниците, приличаше на влечугоподобно цвете. Това впечатление се запази и сега, когато го видяхме в пълната му ужасяваща величественост, но към него се прибавиха и още две. Първото беше усещането за наситена и другоземна горещина — все още приличаше на влечуго, но такова, което гори по начин, невиждан на Ърт, сякаш пустинна отровна змия е паднала в сфера от сняг. Второто беше за парцаливост, която се вее под напора на вятър, който не е от въздух. Все още приличаше на цвят, но такъв, чиито венчелистчета в бяло, бледожълто и пламенно са били прокъсани от някаква чудовищна буря, родена в собственото му сърце.

И във всички тези впечатления, обвивайки и пропивайки ги, присъстваше ужас, който не съм в състояние да опиша. Той ме лиши от цялата ми решимост и сила, така че за миг не можех нито да избягам, нито да го нападна. Двамата със съществото бяхме сякаш фиксирани във времева матрица, която нямаше нищо общо със случвалото се преди и след това и която — понеже ни държеше неподвижни, а бяхме единствените й обитатели — не можеше да бъде променена от нищо.

Нечий вик разруши магията. Втора група конници се появиха в галоп на улицата зад нас и при вида на съществото пришпориха конете си за атака. След няма и миг вече бяха при нас, сред пълно безредие, и само по милостта на Света Катерина не ни стъпкаха. Ако някога се бях съмнявал в храбростта на архонтовите войници, то в онзи миг се простих с тези си съмнения, защото и двете групи се нахвърлиха върху чудовището като хрътки върху елен.

Напразно. Последва ослепителен блясък и усещане за страховита горещина. Все така придържайки изпадналата в полусвяст жена, аз хукнах по улицата.

Бях решил да свърна в пряката, откъдето се бяха появили конниците, но в обхваналата ме паника (а паниката беше не само моя, а и на Текла, която пищеше в главата ми) завих твърде късно или твърде рано. Вместо на очаквания стръмен наклон към ниската част на града се озовах в малък двор без изход, оформен върху издадена от скалната стена каменна платформа. Докато разбера какво се е объркало, съществото, смалило се пак до разкривената си лилипутска форма, но излъчващо ужасяваща и видима енергия, запречи единствения вход към двора.

На слабата звездна светлина можеше да мине и за изгърбен старец в черно палто, но никога не бях изпитвал такъв ужас, с какъвто ме изпълни видът му. В дъното на двора имаше колиба — по-голяма от покритата кошара, където живееха в страдание болното момиче и брат му, но построена по същия начин, от кал и тръстика. Изритах вратата й и влетях в малкия, подобен на заешка дупка лабиринт от отвратителни стаички, втурнах се през първата във втора, оттам в трета, където спяха половин дузина мъже и жени, от нея в четвърта — където ме чакаше прозорец, гледащ към ширналия се град в ниското, почти като моята собствена амбразура във Винкулата. Това беше краят, най-вътрешната стая в къщата, и висеше като лястовиче гнездо над пропаст, която в онзи миг ми се стори бездънна.

Откъм предната стая се чуваха гневните гласове на хората, които бях събудил. Вратата се отвори с трясък, но който и да бе дошъл да изхвърли натрапника, явно бе видял блясъка на Терминус Ест, така че спря като закован, изпсува и се обърна. Миг по-късно се чу писък и разбрах, че огненото същество вече е в колибата.

Опитах се да изправя жената, но тя се срина в краката ми. От другата страна на прозореца нямаше нищо — плетът на стената свършваше няколко лакътя по-надолу, а трегерите, поддържащи пода, не стърчаха напред. Отгоре надвисналият покрив от изгнила тръстика не предлагаше повече опора за ръцете ми от някоя паяжина. Докато се мъчех да го достигна, ме заля светлинен порой, който унищожи всички цветове и хвърли сенки, тъмни като графитеночерното на плаща ми, сенки като пукнатини във вселената. Знаех, че или трябва да се бия и да умра, както бяха направили конниците, или да скоча, така че се завъртях с лице към нещото, което бе дошло да ме убие.

То още беше в предната стая, но го виждах през вратата, разтворило се както преди, на улицата. Изгореният наполовина труп на някаква бедна старица лежеше на каменния под пред него. Съществото сякаш се сгъна над тялото и мога да се закълна, че в движението му се четеше нещо подобно на любопитство. Плътта на старицата се покри с мехури и се напука като месо на скара, после се отдели от костите. Миг по-късно дори и костите се бяха превърнали в белезникава пепел, която съществото разрита по пътя си към мен.

Вярвам, че Терминус Ест е най-доброто острие, изковавано някога, но знаех, че не ще постигне нищо срещу силата, помела толкова много кавалеристи. Хвърлих го настрани с неясната надежда някой да го намери и да го върне на учителя Палемон и извадих Нокътя от торбичката, която висеше шията ми.

Нокътя беше последната ми, макар и слаба надежда, но само секунда ми бе нужна да разбера, че и той не ще оправдае очакванията ми. По какъвто и начин съществото да осезаваше света наоколо си (а по движенията му бях заключил, че е почти сляпо на Ърт), то виждаше ясно скъпоценния камък и не се страхуваше от него. Бавният му ход прерасна в бързо и целенасочено движение напред. Стигна до прага… закълби се дим, нещо изтрещя и съществото изчезна. Светлина избликна изотдолу, през дупката, която то бе прогорило в тънкия под, който започваше там, където свършваше каменната издатина. Отначало беше безцветната светлина на съществото, последвана от бързо менящи се пастелни цветове — електриково, зюмбюлено и тъмнорозово. Сетне само бледата червеникава светлина на подскачащи пламъци.