Мечът на Ликтора

19 ПРИКАЗКА ЗА МОМЧЕТО НА ИМЕ ЖАБОК

На един планински връх отвъд бреговете на Ърт някога живяла прекрасна жена на име Ранно лято. Тя била кралицата на онази земя, но съпругът й, кралят, бил груб, коравосърдечен човек, и понеже тя го ревнувала, той също я ревнувал и убивал всеки мъж, когото сметнел за неин любовник.

Един ден Ранно лято се разхождала в градината си и видяла прекрасно цвете, каквото не била виждала дотогава. Цветчето му било по-червено и от най-червените рози и ароматът му по-силен, но стройното му стебло било без бодли, гладко като слонова кост. Тя го откъснала и го занесла на едно усамотено място и докато го разглеждала на спокойствие там, започнало все повече да й се струва, че това въобще не е цвете, а любим, за какъвто винаги си била мечтала — силен и в същото време нежен като целувка. Соковете на цветето проникнали в нея и тя заченала. На краля обаче казала, че детето е негово, и понеже я пазели добре, той й повярвал.

Родило се момче и по желание на майка му го кръстили Пролетен вятър. При раждането му били повикани всички учени, които познавали звездите, за да му направят хороскоп, и не само онези, които живеели на планинския връх, а и много от най-великите магове на Ърт. Дълго се трудили те над звездните си карти и девет пъти се сбирали на тържествен съвет. Накрая обявили, че в битка Пролетен вятър ще е непобедим и че нито едно от децата му не ще умре преди зрелостта си. Тези предсказания зарадвали краля.

Докато Пролетен вятър растял, майка му забелязала, че детето най-много се радва на полетата, цветята и плодовете, което тайничко я изпълвало с радост. Всички растения разцъфвали под допира на ръцете му и не мечът, а ножът за подкастряне лягал най-добре в ръката му. Но когато пораснал, избухнала война и той взел копието и щита си. И понеже бил кротък по характер и се подчинявал на краля (когото мислел за свой баща и който от своя страна вярвал, че е негов баща), мнозина смятали, че предсказанието ще се окаже погрешно. Не станало така. В разгара на битката той се сражавал хладнокръвно, смелостта му била добре преценена, а предпазливостта му — трезва. Никой генерал не бил по-плодовит откъм стратегии и военни трикове и никой офицер — по-съвестен към всяко свое задължение. Войниците, които повел срещу враговете на краля, били подготвени толкова добре, че приличали на мъже от бронз, закалени в огън, а към Пролетен вятър изпитвали такава вярност, че били готови да го последват и в Света на сенките, царството най-далеч от слънцето. После хората казвали, че не друг, а пролетният вятър събарял кули, и не друг, а пролетният вятър потопявал кораби, макар че не това имала наум Ранно лято, когато му избрала името.

Станало така, че пътищата на войната често довеждали Пролетен вятър до Ърт и той чул за двама братя, които били крале. От двамата, по-старият имал няколко сина, а по-младият — една-единствена дъщеря, момиче на име Горска птица. Когато това момиче станало жена, убили баща й, а чичо й, понеже не искал тя да роди синове, които да потърсят правата си над бащиното й кралство, записал името й в списъка на непорочните жрици. Това не се харесало на Пролетен вятър, защото принцесата била красива, а баща й му бил приятел. Един ден той отишъл сам в света на Ърт и там видял Горска птица да спи до един поток и я събудил с целувките си.

От любовта им се родили две момчета близначета, но макар жриците от ордена да били помогнали на Горска птица да скрие от краля растежа им в утробата си, не могли да скрият бебетата след раждането им. Още преди Горска птица да ги е видяла, те сложили децата в една кошница, постлана с одеяла от пух, и ги занесли до брега на същия поток, където я бил заварил Пролетен вятър, пуснали кошницата по водата и си отишли.

Надалеч плавала кошницата, по сладки и солени води. Други деца биха умрели, но децата на Пролетен вятър не можели да умрат, защото не били стигнали още зрелостта си. Водните чудовища вилнеели край кошницата, а маймуните я замеряли с пръчки и орехи, но тя продължавала да се носи напред, докато накрая не стигнала до един бряг, където две бедни сестри перели дрехи. Тези добри жени я видели и започнали да викат, а когато викането не помогнало, запретнали поли до кръста, нагазили в реката и издърпали кошницата на брега.

И понеже ги донесла водата, децата били кръстени Рибок и Жабок, и когато сестрите ги показали на съпрузите си и се видяло, че са деца със забележителна сила и красота, всяка си избрала по едно. Сестрата, която си избрала Рибок, била женена за овчар, а съпругът на сестрата, която избрала Жабок, бил дървар.

Тази сестра се грижела добре за Жабок и го кърмила от гръдта си, защото наскоро била загубила собственото си дете. Носела го увит в шал на гърба си, когато мъжът й отивал в дивите земи да сече дърва за огрев, затова майсторите разказвачи казват, че е била най-силната от всички жени, понеже носела на гърба си цяла империя.

Минала година и Жабок вече можел да стои прав и да прави по няколко крачки. Една вечер дърварят и жена му седели до малкия си огън на една горска полянка в дивите земи и докато жената на дърваря приготвяла вечерята, Жабок се приближил голичък до огъня и застанал там, като се топлел на пламъците. Дърварят, който бил грубоват, но добър човек, го попитал: „Харесва ли ти?“, и макар никога да не бил проговарял дотогава, Жабок кимнал и казал: „Червено цвете“. В същия миг, казват, Ранна пролет се размърдала неспокойно в леглото си на планинския връх отвъд бреговете на Ърт.

Дърварят и жена му останали удивени, но нямали време да поговорят за това, нито да прилъжат Жабок да каже още нещо, нито дори да поговорят как ще се похвалят на овчаря и жена му, щом ги видят. Защото миг по-късно на полянката се чул ужасен звук — онези, които са го чули, казват, че бил най-страховитият звук в света на Ърт. Толкова малко от чулите го са оцелели, че той си няма име, но е нещо като жужене на пчели и нещо като звука, който издава котка, ако котките бяха големи колкото крави, и нещо като звука, на който най-напред се учат гласохвърлячите — гърлено жужене, което сякаш идва отвсякъде едновременно. Било песента, която пеят смилодоните, когато допълзят близо до плячката си, песента, която плаши дори мастодонтите, до такава степен, че често хукват в грешната посока и биват намушкани изотзад.

Всесъздателят сигурно познава всички тайни. Той е изговорил дългата дума, която е нашата вселена, и малко неща се случват, които не са част от тази дума. И така, по негова воля, една могилка се издигала недалеч от огъня, там където в най-древни времена се намирала велика гробница. И макар бедният дървар и жена му да не знаели нищо за това, два вълка си били построили дом там, къща с нисък покрив и дебели стени, с галерии, осветени от зелени лампи, спускащи се сред разрушени мемориали и строшени урни, иначе казано, къща, каквито вълците обичат най-много. Там вълкът осмуквал костния мозък от бедрената кост на един корифодонт, а вълчицата, неговата жена, кърмела вълчетата си.

Чули те песента на смилодона и го проклели на Сивия език, както вълците могат да проклинат, защото по закон никой звяр не може да ловува близо до дома на друг хищник, а вълците са в добри отношения с луната.

Когато изрекли дългото си проклятие, вълчицата казала:

— Каква ли плячка може да е това, която Касапина, този глупав убиец на водни коне, е открил, когато ти, о, съпруже мой, който надушващ гущерите, подрипващи по камъните на планините отвъд Ърт, се задоволяваш да ръфаш някакъв си изсъхнал кокал?

— Аз не ям леш — отговорил й кратко вълкът. — Не търся червеи в утринната трева, нито дебна жаби в плитчините.

— Колкото и Касапина не пее за тях — казала съпругата му.

После вълкът вдигнал глава и подушил въздуха.

— Той е на лов за сина на Месчия и дъщерята на Месчиане, а ти знаеш, че нищо добро не идва от такова месо. — При тези му думи вълчицата кимнала, защото знаела, че сред живите твари единствено синовете на Месчия избиват всички, когато един от рода им е бил убит. Това е защото Всесъздателят дал Ърт на тях, а те отхвърлили дара му.

След като изпял песента си, Касапина изревал така, че листата опадали от дърветата, после изпищял, защото проклятията на вълците са силни проклятия, докато свети луната.

— Защо е толкова тъжен? — попитала вълчицата, която ближела личицето на една от щерките си.

Вълкът подушил отново.

— Изгоряла плът! Скочил е в огъня им. — После двамата се засмели, както се смеят вълците — мълчаливо и така, че всичките им зъби се показват. Ушите им били щръкнали като палатки в пустиня, защото се ослушвали за Касапина, който се лутал из храсталака и дирел плячката си.

Вратата на вълчата къща била отворена, защото когато някой от двамата си бил у дома, не ги било грижа кой влиза и по-малко излизали, отколкото влизали. Допреди миг входът бил огрян от лунната светлина (защото луната винаги е добре дошла във вълчите къщи), но сега притъмнял. Едно дете стояло на прага, малко поуплашено от мрака може би, но привлечено от силната миризма на мляко. Вълкът изръмжал, но вълчицата извикала с най-майчинския си глас:

— Влез, мъничък сине на Месчия. Аз ще те накърмя до насита, ще те стопля и ще те измия. Децата ми ще ти бъдат другарчета в игрите — най-добрите на света, с блеснали очета и бързи крачета.

Като чуло това, момчето влязло, а вълчицата побутнала своите паленца с пълни с мляко коремчета, и го приласкала на гърдите си.

— Каква полза от такова същество? — попитал вълкът.

Вълчицата се засмяла.

— Можеш да смучеш кокал от едномесечна мърша и да ми задаваш такъв въпрос? Помниш ли когато тук вилнееше война и армиите на принц Пролетен вятър бяха плъзнали по земята? Тогава синовете на Месчия не преследваха нас, защото се преследваха и убиваха един друг. След битката им ние излязохме, ти, аз и целият Сенат на вълците, и дори Касапина и Онзи, който се смее, и Черния убиец, тръгнахме сред мъртвите и умиращите и си избирахме всеки според вкуса си.

— Вярно е — казал вълкът. — Принц Пролетен вятър стори велики неща за нас. Но това Месчиянско пале не е той.

Вълчицата само се усмихнала и казала:

— Подушвам дима на битката по кожата му и в козинката на главата му. — (Това бил димът на Червеното цвете.) — Двамата с теб отдавна ще сме станали на прах, когато първата колона се изниже с маршова стъпка през портата на неговата стена, но тази първа колона ще наплоди хиляди други, които да нахранят децата ни и техните деца и децата на техните деца.

Вълкът кимнал при тези й думи, защото знаел, че вълчицата е по-мъдра от него, и така както той можел да подушва неща, които лежат отвъд бреговете на Ърт, така тя можела да вижда дните отвъд дъждовете на следващата година.

— Ще го нарека Жабок — казала вълчицата. — Защото наистина Касапина дебне за жаби, както каза ти, о, съпруже мой. — Тя смятала, че казва това, за да направи комплимент на вълка, задето с такава готовност се бил съгласил с желанието й, но истината била, че кръвта на народа от планинския връх отвъд Ърт течала във вените на Жабок, а имената на онези, които носят кръвта, не могат дълго да останат скрити.

Див смях се проточил отвън. Това бил гласът на Онзи, който се смее и казвал:

— Там е, господарю! Там, там, там! Тук, тук, тук е дирята! Влезе във вратата!

— Виждаш ли — казал вълкът — какво става като споменаваш злото. Да назовеш е да призовеш. Такъв е законът. — И той свалил меча си и опипал ръба му.

Прагът потъмнял отново. Входът бил тесен, защото само глупците и храмовете имат широки врати, а вълците не са глупци — всъщност входът бил толкова тесен, че Жабок почти го бил изпълнил, когато застанал там малко преди това. Сега Касапина го изпълнил целия, като завъртял рамене напред, за да влезе, и привел огромната си глава. Понеже стената била много дебела, входът приличал на проход.

— Що дириш тук? — попитал вълкът и облизал плоската страна на острието си.

— Което си е мое и само това — казал Касапина. Смилодоните се бият с по един закривен нож във всяка ръка, а и той бил много по-едър от вълка, но предпочитал да не влиза в двубой, защото мястото било твърде тясно.

— Въобще не е било твое — казала вълчицата. После оставила Жабок на пода и се приближила толкова близо до Касапина, че можел да я удари, стига да посмеел. От очите й изскочил огън. — Ловът ти е незаконен и плячката ти е незаконна. Той вече сука от мен и е вълк навеки, заклет в луната.

— Виждал съм и мъртви вълци — казал Касапина.

— Да, и си ял плътта им, въпреки че е била прекалено развалена дори за мухите. Може и моята да изядеш, ако някое дърво падне и ме убие.

— Казваш, че е вълк. Трябва да бъде изправен пред Сената.

Касапина облизал устните си, но със сух език. Може би на открито би предизвикал вълка, но нямал смелост да се изправи и срещу двамата, а знаел, че ако заварди входа, те ще вземат Жабок и ще се оттеглят към проходите под земята сред повалените дялани камъни на гробницата, и не след дълго вълчицата ще го нападне в гръб.

— Ти какво общо имаш със Сената на вълците? — попитала го вълчицата.

— Колкото и той, навярно — казал Касапина и тръгнал да си търси по-лесно месо.

Сенатът на вълците се сбирал при всяко пълнолуние. Идвали всички, които могат, защото се смятало, че онези, които не дойдат, планират измяна, като тази да вардят говедата на синовете Месчиянови в замяна на огризки например. Вълк, който не се бил явил на два Сената, трябвало да бъде съден при появата си и вълчиците го убивали, ако Сенатът го намерел за виновен.

Вълчетата също трябвало да се явяват пред Сената, където всеки голям вълк можел при желание да ги огледа, за да се увери, че баща им е бил истински вълк. (Случва се някоя вълчица да легне с куче от едната проклетия, но макар синовете на кучетата често да са съвсем същите на вид като вълчите палета, винаги имат някъде по тялото си бяло петно, защото бялото е цветът на Месчия, който помнел чистата светлина на Всесъздателя, и синовете му все още я оставят като белег върху всичко, до което се докоснат.)

И така вълчицата се изправила пред Сената на вълците по пълнолуние, вълчетата й си играели в краката й, а Жабок — който наистина заприличал на жаба, когато сипещата се през прозорците лунна светлина оцветила кожата му в зелено — застанал до нея, вкопчен в козината на полата й. Президентът на глутницата седнал на най-високото място и дори да бил изненадан от появата на Месчиянов син пред Сената, ушите му не го показали. Запял:

Когато вълчетата бивали изправяни пред Сената, родителите им нямали право да ги защитават, в случай че някой отправи обвинение в измамност. По всяко друго време обаче се смятало за убийство, ако някой дръзнел да им стори зло.

„Думайте сегау-ау-ау!“ Стените върнали ехото така, че в къщите в долината синовете Месчиянови залостили вратите, а щерките на Месчиане притиснали уплашено децата си.

Тогава Касапина, който изчаквал зад последния вълк, излязъл напред.

— Защо се бавите? — казал той. — Аз не съм умен — твърде силен съм да бъда умен, както добре знаете. Но тук има само четири вълчета. Петото не е вълк, а моята плячка.

При тези му думи вълкът попитал:

— Какво право има той да говори тук? Той със сигурност не е вълк.

Дузина гласове му отговорили:

— Всеки може да говори, ако вълк го призове за свидетел. Говори, Касапино!

Тогава вълчицата освободила меча си в ножницата и се приготвила за последната си битка, ако се стигнело до бой. На демон приличала тя с изпитото си лице и горящи очи, защото ангелът често е не друго, а просто демон, който стои между нас и врага ни.

— Казваш, че не съм вълк — продължил Касапина. — И казваш право. Знаем как мирише един вълк, знаем как изглежда и какви звуци издава. Тази вълчица тук е взела този син Месчиянов за свое пале, но всички ние знаем, че да имаш майка вълчица още не значи, че си вълк.

Вълкът извикал:

— Вълци са онези, чиито майка и баща са вълци! Аз взимам това пале за свой син!

Думите му предизвикали смях и когато смехът утихнал, един странен глас продължил да се смее. Това бил Онзи, който се смее — дошъл бил като адвокат на Касапина пред Сената на вълците. Извикал:

— Мнозина са казвали същото, хо-хо! Но палетата им са ставали храна за глутницата.

Касапина казал:

— Били са убити заради бялата си козина. Кожата е под козината. Как може на това тук да бъде подарен животът? Дайте го на мен!

— Трябва да говорят двама — обявил Президентът. — Такъв е законът. Кой ще говори в защита на палето? То е син Месчиянов, но дали е и вълк също така? Двама, които не са му родители, трябва да говорят в негова защита.

Тогава Голия, който бил член на Сената, защото обучавал малките вълчета, станал и казал:

— Никога не съм учил син на Месчия. Може да науча нещо от палето. Изказвам се в негова защита.

— Още един — рекъл Президентът. — Още един трябва да говори.

Настъпило мълчание. После Черния убиец се приближил откъм дъното на залата. Всички се страхували от Черния убиец, защото макар плащът му да бил мек като козината на новородено вълче, очите му горели в нощта.

— Двама, които не са вълци, вече се изказаха — рекъл той. — Не може ли и аз да говоря? Имам злато. — И той вдигнал кесията си, така че всички да я видят.

— Говори! Говори! — викнали сто гласа.

— В закона се казва и че животът на едно пале може да бъде откупен — рекъл Черния убиец, изсипал златото в дланта си и така откупил една империя.

Ако трябва да се разкажат всички приключения на Жабок — как живял сред вълците и се научил да ловува и да се бие — ще се изпишат много книги. Но онези, които носят кръвта на народа от планинския връх отвъд Ърт, рано или късно чуват зова й. И дошло времето Жабок да занесе огън в Сената на вълците и да каже: „Това е Червения пламък. В неговото име управлявам.“ И след като никой не му се опълчил, той повел вълците и ги нарекъл народа на своето кралство, и скоро човеци се присъединили към него наред с вълците, и макар да бил още момче, винаги изглеждал по-висок от мъжете около него, защото носел кръвта на Ранно лято.

Една нощ, когато дивите рози се разпуквали, тя му се явила насън и му разказала за неговата майка, Горската птица, за баща й и чичо й, и за собствения му брат. Той намерил брат си, който бил станал овчар, и заедно с вълците, Черния убиец и много човеци, отишли при краля и поискали наследството си. Той бил вече стар, а синовете му били измрели, без да оставят синове, така че им го дал. Рибок взел града и нивите, а Жабок — дивите хълмове.

Броят на мъжете, които ги следвали, растял. Те крадели жени от други народи и наплодили деца, и когато от вълците вече нямало нужда и те се върнали в дивото, Жабок решил, че хората му трябва да си имат град, в който да живеят, със стени, които да ги защитават, когато мъжете са на война. Отишъл при стадата на Рибок, избрал си една бяла крава и един бял бик, впрегнал ги в рало и изорал бразда там, където щяла да се издига стената. Рибок дошъл да си иска животните и заварил хората да подготвят строежа. Когато му показали браздата и му казали, че там ще се издига тяхната стена, той се изсмял и я стъпкал с крака. А те, понеже знаели, че подиграеш ли се на нещо малко, то нивга не ще израсте, го убили. Но по онова време той бил вече голям мъж, така че предсказанието, направено при раждането на Пролетен вятър, се изпълнило.

Когато Жабок видял мъртвия си брат, го погребал в браздата, за да бъде земята плодородна. Защото така го бил научил Голия, когото наричали още Дивака или Скуанто…