Мечът на Ликтора

27 ПО ВИСОКИ ПЪТЕКИ

Плаващата лодка не искаше да ми се подчини, защото не знаех нужната дума. (Често съм си мислил, че въпросната дума може да е била сред нещата, които Пиатон се беше опитвал да ми каже, както ми беше казал да отнема живота му, и ми се ще по-рано да му бях обърнал внимание.) Накрая бях принуден да се спусна по скалата под дясното око и това беше най-отвратителното спускане в живота ми. В този предълъг разказ за моите приключения често изтъквам факта, че помня всичко и нищо не забравям, но от онова спускане съм забравил доста, защото бях толкова изтощен, че се движех като насън. Когато най-после се добрах със сетни сили до тихия запечатан град в краката на катафрактите, вече почти се беше мръкнало и аз се сгуших до една стена, която ме пазеше от вятъра.

Има някаква страховита красота в планините, дори когато те измъчват почти до смърт. Всъщност съм склонен да мисля, че красотата им се вижда именно в такива моменти и че ловците, които отиват в планината дебело облечени и добре нахранени и я напускат също толкова дебело облечени и добре нахранени, рядко съзират суровата й прелест. В планината целият свят може да ти се стори като езеро с бистра вода, неподвижна и леденостудена.

Извървях много път надолу през следващия ден и открих високи равнини, ширнали се на цели левги, равнини, покрити със сладки треви и такива цветя, каквито не могат да се видят в ниското — малки цветя, които разцъфват буквално за една нощ, съвършени и чисти до степен, непостижима за розите.

Случваше се тези равнини да са оградени с непристъпни скали. Неведнъж ми се струваше, че не ще мога да продължа на север и ще се наложи да се върна по стъпките си, но накрая винаги откривах някоя пътечка, било нагоре, било надолу, и упорито продължавах по пътя си. Нито веднъж не видях войници да яздят или крачат под мен и макар това да бе в известен смисъл облекчение — защото се опасявах, че патрулите на архонта може все още да ме търсят — беше също и тревожно, защото показваше, че съм се отдалечил твърде много от маршрутите, по които минаваха снабдителните армейски обози.

Споменът за алзабото се върна като отмъстителен призрак, защото знаех, че трябва да има и други от вида му в планината. Пък и не можех да съм сто процента сигурен, че е мъртво. Кой знае какви възстановителни способности може да притежава такова същество? Макар през деня да го забравях с известно усилие, като го избутвах, така да се каже, от съзнанието си посредством тревоги за присъствието или отсъствието на войници, или чрез стотиците прекрасни гледки на върхове, водопади и стръмни долини, които връхлитаха връз погледа ми от всички посоки, нощем то се връщаше и аз, сгушен под одеялото и плаща и горящ в треска, бях сигурен, че чувам тихите му тежки стъпки и дращенето на ноктите му.

Ако, както често се твърди, светът е устроен според някакъв план (дали такъв, съставен преди създаването му, или скалъпен през милиардите еони на съществуването му от неумолимата логика на реда и растежа, е без значение), то във всички неща следва да има както миниатюрна проява на по-висши цели, така и уголемен рисунък на по-низшата материя. За да задържа непокорното си внимание встрани от спомена за преживения ужас, понякога се опитвах да го насоча към онзи аспект от природата на алзабото, който му позволява да съчетае спомените и съзнанието на човешки същества със своите собствени. Паралелът с по-низшата материя не ме затрудни. Алзабото можеше да се оприличи на онези насекоми, които покриват телцата си с вейки и късчета трева, за да не ги открият враговете им. Погледнато от определен ъгъл, измамата всъщност не е никаква измама, защото и вейките, и парченцата листа са си там и са истински. И в същото време насекомото е вътре в тях. Същото е и с алзабото. Когато Бекан, говорейки през устата на съществото, ми каза, че иска жена му и синът му да отидат при него, той вярваше, че изразява собственото си желание, и така си беше, но в същото време желанието му щеше да изпълни и друга функция, а именно да нахрани алзабото, което беше вътре и чиито нужди и съзнание се криеха зад гласа на Бекан.

Съвсем естествено приравняването на алзабото към някаква по-висша истина ме затрудни повече, но накрая реших, че може да бъде оприличено на начина, по който материалният свят поглъща мислите и постъпките на човешките същества, които, макар да не са вече сред живите, са оставили своите отпечатъци върху него, отпечатъци, които в един по-широк смисъл на думата можем да наречем произведения на изкуството, били те сгради, песни, битки или изследвания, и които един вид продължават живота им дори след тяхната кончина. По същия начин детето Севера подсказа на алзабото, че може да премести масата в къщата на Каздое, за да достигне капака към таванското помещение, макар детето Севера да го нямаше вече.

Тогава повиках Текла да ми помогне със съвет и макар да не хранех голяма надежда, когато я повиках, а тя да нямаше готова рецепта за притесненията ми, поне знаеше много за опасностите, които крие планината, и ме подкани да стана при първи зори и да продължа напред, или по-скоро надолу и все надолу, към по-ниските и по-топли земи.

Вече не чувствах глад, защото гладът отминава с гладуването. На негово място се настани слабост, която доведе със себе си девствено чиста яснота на ума. После, вечерта на втория ден след като се бях спуснал от зеницата на дясното око, се натъкнах на овчарска колиба, нещо като каменен кошер, а в нея намерих тенджера и малко смляна царевица.

Само на десетина крачки течеше планинско поточе, но нямаше с какво да си наклада огън. Цяла вечер събирах изоставени птичи гнезда от една канара на половин левга от колибата и накрая изкарах искра с помощта на Терминус Ест, разпалих огъня, сварих си безвкусна царевична каша (която стана бавно заради голямата надморска височина) и я изядох. Бих казал, че вечерята не беше по-лоша от всяка друга, а имаше и почти недоловим, но определен аромат на мед, сякаш нектарът на растението се бе запазил в сухите зърна, така както солта от моретата, които Ърт пази в спомените си, се съдържа в сърцевината на някои камъни.

Бях твърдо решен да заплатя за изяденото и разрових чантата си, търсейки нещо с долу-горе същата стойност, което да оставя на овчаря. С кафявата книга на Текла не можех да се разделя — успокоих съвестта си с мисълта, че и без това овчарят едва ли може да чете. Не можех да оставя и счупения брус — както защото напомняше за зеления човек, така и защото би бил непотребен дар тук, където не по-лоши камъни се търкаляха в младата трева. Пари нямах, защото бях оставил всичко на Доркас. Накрая се спрях на червеното наметало, което двамата бяхме намерили в калта на каменния град много преди да пристигнем в Тракс. Беше на петна и твърде тънко, но се надявах ресните и яркият цвят да зарадват човека, който ме беше нахранил.

Така и не бях проумял напълно как наметалото се бе озовало там, където го намерихме, нито дори дали странният човек, който ни беше призовал при себе си, за да постигне онзи кратък миг на възкресение, го е оставил нарочно или случайно, когато дъждът го разми отново на прах. Древното сестринство на жриците без съмнение притежаваше способности, към които прибягваше рядко или не използваше въобще, и нищо чудно възкресението от мъртвите да бе една от тях. Ако това бе вярно, той може би беше призовал и тях, както призова нас, и пелерината може да беше оставена там случайно.

Но дори и така да беше, трябваше да е била обслужена някаква по-висша власт. Точно по този начин повечето мъдреци обясняват очевидния парадокс, че макар ние свободно да избираме дали да направим едно или друго, да извършим престъпление или просто от гол алтруизъм да откраднем отличителния белег на небесната сфера, пазителка на огъня, Неръкотворния въпреки това управлява всички и всичко и му служат еднакво (тоест тотално) както онези, които се подчиняват охотно, така и другите, които се бунтуват срещу властта му.

И не е само това. Някои, чиито аргументи съм чел в кафявата книга и се е случвало да обсъждам с Текла, изтъкват, че в ореола на Неговото Присъствие живее рой от създания, които, макар да изглеждат миниатюрни — всъщност безкрайно малки, — са в същото време пропорционално огромни в очите на хората, за които техният господар е толкова голям, че е невидим. (Този му неограничен размер го прави миниатюрен, така че ние сме в отношение спрямо него като онези, които крачат по континент, а виждат само гори, блата, пясъчни дюни и така нататък, и макар да усещат навярно някое и друго мъничко камъче в обувката си, никога не се замислят, че земята, която не са забелязвали през целия си живот, всъщност крачи заедно с тях.)

Има и други мъдреци, които, съмнявайки се в съществуването на божественото същество, на което служат тези създания и които можем да наречем амчаспанди, въпреки това не поставят под съмнение тяхното съществуване. Това им убеждение не почива на човешки свидетелства — каквито има много и към които добавям своето, защото видях едно такова същество в огледалната книга в покоите на отец Инир — а по-скоро на неопровержима теория, защото според тях, ако вселената не е била създадена (в което те, по причини от не изцяло философско естество, предпочитат да не вярват), то тя следва да е съществувала вечно до ден-днешен. И ако е съществувала така, то и самото време се простира назад от днешния ден без край и в един такъв безграничен океан от време всички възможни неща трябва по необходимост вече да са се случили. Такива неща като амчаспандите са възможни, защото те, както и много други, са измислени от тях. Но ако същества с такава мощ са се зародили в реалността, как могат те да бъдат унищожени? Следователно все още съществуват.

Така, посредством парадоксалната природа на знанието, се вижда, че макар съществуването на Илем, пред вечния извор на всички неща, да подлежи на съмнение, то съществуването на слугите му не подлежи.

И щом такива същества със сигурност съществуват, не е ли възможно да се намесват (ако може да се нарече намеса) в нашите дела чрез такива случайности като онази с червената пелерина, която оставих в колибата? Не е необходима безгранична мощ, за да се намесиш във вътрешния ред на един мравуняк — и едно дете може да го направи с пръчка. Не знам за друга по-ужасяваща мисъл. (Тази за собствената ми смърт, която обикновено се смята за ужасна до степен на немислимост, не ме тревожи особено и не за нея, а за живота си откривам, навярно заради непогрешимостта на паметта ми, че не съм в състояние да мисля.)

Има обаче и друго обяснение — възможно е всички онези, които се стремят да служат на Божеството, и може би дори онези, които само твърдят, че му служат, а на нас и двата вида ни си струват толкова различни, че са дори в състояние на някакъв вид война, възможно е всички те да са свързани, като дървените марионетки на момче и мъж, които видях в един свой сън, и които, макар да изглеждаше че се бият, бяха всъщност под контрола на невидим човек, който дърпаше конците и на двете. Ако това е така, то шаманът, когото видяхме, може да е приятел и съюзник на онези жрици, които са толкова различни по обичаи и култура, макар да обитават същата тази земя, където той, с примитивна жестокост, някога е принасял жертви според строгите канони на барабана и отровата в малкия храм на каменния град.

В последния светлик на деня след нощувката ми в овчарската колиба стигнах до езерото Дютурна. Мисля, че него, а не морето бях съзрял на хоризонта преди умът ми да бъде заробен от ума на Тифон — в случай че срещата ми с Тифон и Пиатон не бе просто видение или сън, от който съм се събудил по необходимост там, където съм го започнал. Езерото Дютурна обаче е почти като море, защото е достатъчно голямо, за да е непостижимо за ума, а именно умът, в крайна сметка, е онова, което поражда резонансите, предизвикани от тази дума — без ума ни остава само част от повърхността на Ърт, покрита с неспокойна вода. Макар че това езеро беше на височина значително по-голяма от тази на истинското море, ми отне по-голямата част от следобеда да се спусна до брега му.

Пътят дотам беше забележително преживяване, което ценя до ден-днешен, може би най-красивото, което помня, макар сега да пазя в ума си преживяванията на толкова много мъже и жени, защото, докато се спусках към брега, аз крачех през годишните сезони. Когато напуснах колибата, над мен, зад мен и вдясно от мен се ширеха огромни простори от сняг и лед, от които стърчаха тъмни скали, по-студени и от снега, който не можеха да задържат, толкова обрулени от вятъра бяха. Същият този сняг се топеше, полегнал на нежната трева, по която стъпвах, тревата на най-ранната пролет. Колкото повече вървях, толкова по-жилава ставаше тревата и по-зелена. Жуженето на насекоми, на което рядко обръщам внимание, освен ако не съм го чувал от известно време, се поднови в какофония, която ми напомни за настройването на струнните инструменти в Синята зала преди началото на първата кантилена — шум, който понякога слушах, легнал на нара си близо до отворения прозорец на чирашката спалня.

После се появиха храсти, които въпреки показната си жилавост не бяха оцелели на височината, където живееше крехката трева. Когато обаче ги разгледах по-отблизо, разбрах, че не са никакви храсти, а растения, познати ми като високи дървета, осакатени тук от краткото лято и лютата зима и обезформени от тези лоши условия. На едно от тези джуджешки дървета видях и кацнал в гнездото си дрозд, първата птица, която виждах от доста време, ако се изключеха кръжащите над върховете лешояди. Още една миля по-надолу чух писукането на дребни гризачи, прокопали дупките си сред големите камъни — виреха петнистите си главици с лъскави черни очета да предупредят роднините си за появата ми.

Още левга по-надолу и ето че едно зайче се стрелна пред мен, ужасено от летящата примка, каквато не притежавах. Вече се спусках бързо и едва сега си дадох сметка колко сила съм бил изгубил, не само от глада и треската, а и заради разредения въздух. Сякаш съм бил повален от болест, но съм го разбрал чак след като завърналите се дървета и истински храсти са ме изцерили.

Оттук езерото вече не приличаше на черта от забулено в мъгла синьо. Виждаше се като огромна и почти еднообразна шир от стоманеносива вода, само тук-там пълзяха точиците на няколко лодки, които, както научих по-късно, бяха направени почти изцяло от тръстика. Виждаше се и едно селце с кей — падаше се съвсем леко вдясно от настоящата посока на пътя ми.

Точно както не бях подозирал за болестта си, не бях осъзнавал и колко самотен съм бил след смъртта на детето, докато не видях лодките и меките извивки на тръстиковите покриви на къщите. Беше нещо повече от обикновена самотност, струва ми се. Никога не съм изпитвал особена нужда от компания, освен ако не е била компанията на човек, когото мога да нарека свой приятел, и още по-рядко ми се е приисквало да заговоря непознати. Струва ми се, че истината е малко по-друга — че докато бях сам, съм чувствал, че по някакъв начин съм изгубил индивидуалността си. За дрозда и заека не бях Севериън, а просто Човек. Повечето хора, на които им харесва да са съвсем сами, и особено да са съвсем сами сред дивата природа, се наслаждават на самотата си, защото им харесва да играят точно тази роля, на Човека. Но аз исках отново да стана определена личност, затова потърсих огледалото на други хора, което да ми покаже, че съм различен от тях.