Мечът на Ликтора

33 ОСИПАГО, БАРБАТУС И ФАМУЛИМУС

Както е обичайно за такива кули, на приземното ниво нямаше вход. Права стълба, тясна, стръмна и без перила, водеше до една също толкова тясна врата на десетина аршина над застлания с плочи вътрешен двор. Тази врата си беше отворена и с облекчение забелязах, че доктор Талос не я затвори след нас. Продължихме по къс коридор, който несъмнено бе с дължината на самата стена, и се озовахме в стая, която, изглежда (както и всички други стаи, които видях в кулата), заемаше цялото налично пространство на своето ниво. Въпросната стая беше пълна с машини, които изглеждаха поне толкова древни, колкото онези, които имахме в кулата Матачин, но колкото до приложението им — нямах и най-малка представа за какво служат. В единия й край имаше друго тясно стълбище, водещо до горния етаж, а в отсрещния край — отвор в пода, през който се стигаше до мястото, където държаха виещия затворник, чийто глас се издигаше от черното гърло.

— Полудял е — казах и наведох глава по посока на звука.

Доктор Талос кимна.

— Повечето са така. Поне повечето от онези, които прегледах. Давам им отвара от кукуряк, но не личи да им помага особено.

— Имахме такива на третото ниво в нашето подземие, защото законът ни задължаваше да ги държим. Бяха ни поверени, ако разбираш какво искам да кажа, и никоя от упълномощените институции не си правеше труда да постанови освобождаването им.

Докторът ме поведе към стълбището за горния етаж.

— Съчувствам ви за това трудно положение.

— След време умираха — упорито продължих аз. — Или от нараняванията при изтезанията, или по някаква друга причина. Нямаше никакъв смисъл да ги държат затворени.

— Сигурно. Внимавай с онова нещо с куката — да не ти съдере плаща.

— Тогава защо го държите още? Вас не ви задължава законът, в смисъла, в който задължава нас.

— За резервни части, предполагам. Точно затова Баландерс държи повечето от този боклук. — С единия крак на първото стъпало, доктор Талос се обърна да ме погледне. — А сега гледай да се държиш добре. Не им е приятно да ги наричат какогени, да знаеш. Обръщай се към тях с каквито имена ти се представят и не споменавай за лиги. Въобще не говори за нищо неприятно. Бедният Баландерс положи толкова усилия да заглади нещата след глупостите, които натвори в Двореца на Самодържеца… Ще бъде съкрушен, ако опропастиш всичко точно преди да си тръгнат.

Обещах да съм възможно най-дипломатичен.

Понеже корабът се намираше на върха на кулата, предположих, че Баландерс и какогените са в най-горната стая. Грешах. Когато стигнахме до следващото ниво, чух неясни гласове, а след тях и боботенето на гиганта — звучеше, както го помнех от времето, когато бяхме пътували заедно: като срутване на далечна стена.

В тази стая също имаше машини. Тези обаче, макар може би също толкова стари като апаратите долу, създаваха впечатление, че са в работен режим, и нещо повече — че са разположени в някакъв логичен, макар и непонятен ред, като устройствата в залата на Тифон. Баландерс и гостите му бяха в другия край на помещението; главата му — три пъти по-голяма от нормалния размер — стърчеше над джаджите от метал и кристал като главата на тиранозавър над гора. Докато вървях към тях, видях какво е останало от една млада жена, която можеше да мине за сестра на Пиа и чието тяло лежеше под потрепваща прозрачна камбана. Коремът й бе отворен с някакъв остър инструмент, а част от вътрешностите й — извадени и подредени около тялото. Изглеждаше в ранен стадий на разложение, макар че устните й мърдаха. Очите й се отвориха, когато минах край нея, после пак се затвориха.

— Имаме гост! — извика доктор Талос. — Няма да познаете кой е.

Главата на гиганта се завъртя бавно, но по погледа му не пролича да ме е познал, сякаш ме виждаше за пръв път, както когато доктор Талос го беше събудил онази сутрин в Несус.

— Баландерс го познаваш — додаде докторът, обръщайки се към мен — но трябва да те представя на нашите гости.

Трима мъже, или поне същества, приличащи на мъже, се изправиха грациозно. Единият, ако беше истинско човешко същество, щеше да е нисък и набит. Другите двама бяха с цяла глава по-високи от мен, с ръст на ликуващи. Маските, които носеха и тримата, бяха с лица на одухотворени мъже на средна възраст, мъдри и спокойни, но очите, които ме гледаха през цепките на двамата по-високи мъже, бяха по-големи от човешки очи, а по-ниският въобще нямаше очи, така че в двата отвора на маската му имаше мрак и нищо друго. И тримата бяха облечени в бяло.

— Ваши милости! Позволете да ви представя един наш много добър приятел, учителя Севериън от гилдията на инквизиторите. Учителю Севериън, нека ти представя почитаемите хиеродули Осипаго, Барбатус и Фамулимус. Задачата на тези благородни персони е да втълпят мъдрост на човешката раса, тук представена от Баландерс, а сега и от теб.

Съществото, което доктор Талос беше представил като Фамулимус, заговори. Гласът му можеше да мине за човешки, ако не беше по-резониращ й мелодичен от всеки човешки глас, който бях чувал, и имах чувството,’че слушам речта на оживял струнен инструмент.

— Добре дошъл — пропя гласът. — Няма по-велика радост за нас от тази да те поздравим, Севериън. Ти ни се покланяш от учтивост, но пред теб ние ще превием колене. — И той наистина коленичи за миг, другите двама също.

Каквото и друго да беше казал или направил, не би ме удивил толкова. Бях прекалено смутен, за да реагирам по някакъв що-годе адекватен начин.

Другият висок какоген, Барбатус, заговори така, както би го направил някой придворен, за да запълни неудобна пауза в разговор. Неговият глас беше по-дълбок от гласа на Фамулимус и като че ли в него се усещаха някакви войнишки нотки.

— Ти си добре дошъл тук — наистина добре дошъл, както каза моят добър приятел и както всички ние се опитахме да покажем. Твоите приятели обаче ще трябва да си останат навън, докато ние сме вътре. Ти знаеш това, разбира се. Споменавам го само за протокола.

Третият какоген, с глас толкова дълбок, че по-скоро се усещаше, отколкото чуваше, избоботи:

— Това е без значение. — И — сякаш се страхуваше, че ще видя празните цепнатини на маската му — се обърна и демонстративно впери поглед през тесния прозорец зад себе си.

— Може и така да е — каза Барбатус. — Осипаго знае най-добре, в крайна сметка.

— Значи си си довел приятели, така ли? — прошепна доктор Талос. Имаше тази особеност много рядко да говори, на група хора — или се обръщаше само към един човек от групата, сякаш двамата са сами, или ораторстваше, сякаш го слуша многохилядно множество.

— Неколцина от островитяните ме придружиха дотук — казах аз, опитвайки се да представя ситуацията в най-приемлива светлина. — Сигурно си чувал за тях. Живеят на плаващи тръстикови острови в езерото.

— Разбунтували са се срещу нас! — каза доктор Талос на гиганта. — Предупредих те, че ще стане така. — Изтича при прозореца, през който уж гледаше Осипаго, избута го с рамо и впери поглед в нощта. После се обърна към какогена, коленичи, сграбчи ръката му и я целуна. Въпросната ръка съвсем очевидно беше ръкавица от еластичен материал, боядисана в телесен цвят, в която имаше нещо, което определено не беше ръка.

— Ще ни помогнете, ваша милост, нали? Имате фантасини на кораба си, знам, че имате. Ако обточим стената с ужаси, поне сто години никой не ще посмее да ни доближи.

Баландерс бавно каза:

— Севериън ще излезе победител. Иначе защо коленичиха пред него? Макар че може той да умре, а ние да не умрем. Знаеш им порядките, докторе. Плячкосването може да разнесе семената на знанието.

Доктор Талос го изгледа гневно.

— Да е ставало така някога? Питам те!

— Кой знае, докторе?

— Знаеш, че не е ставало. Те са си същите невежи суеверни грубияни, каквито са били винаги! — Огледа и тримата. — Благородни хиеродули, отговорете ми. Ако някой знае, това сте вие.

Фамулимус махна с ръка и в този миг най-силно усетих истината, която се криеше зад маската му, защото никоя човешка ръка не би могла да извърши движението, което направи неговата, движение, което не казваше нищо, не изразяваше нито съгласие, нито несъгласие, нито раздразнение или утешение.

— Не ще говоря за всички неща, които и без това знаеш — каза той. — Че онези, от които се страхуваш, са се научили как да те надвият. Може и да е вярно, че още са елементарни, и все пак нещо от онова, което занесат у дома си, може да ги направи мъдри.

Обръщаше се към доктора, но не можах да се стърпя и казах:

— Може ли да попитам за какво говорите, сир?

— Говоря за теб и за всички вас, Севериън. Сега не може да ви навреди това, че говоря.

— Стига да не прекаляваш — вметна Барбатус.

— Има свят със знак, където понякога изтощеният ни кораб намира покой. Знакът е змия с глави в двата си края. Едната глава е мъртва, а другата се храни от нея.

Без да се извръща от прозореца, Осипаго каза:

— Мисля, че това е светът.

— Без съмнение Камоена може да разкрие дома си. Но пък няма значение дали го знаеш, или не. Ще ме разбереш по-лесно, ако ти кажа, че живата глава символизира разрушението. Главата, която не е жива — съзиданието. Първата се храни от втората и хранейки се, храни храната си. Някое дете би си помислило, че ако първата умре, то мъртвата, съзидателната част, ще триумфира, като направи близнака си също като себе си. Истината е, че скоро и двете ще започнат да гният.

— Както често се случва, моят приятел не се изразява ясно — каза Барбатус. — Следиш ли мисълта му?

— Аз не я следя! — гневно заяви доктор Талос, обърна се с отвращение и забърза надолу по стълбата.

— Това няма значение — каза ми Барбатус, — стига господарят му да разбира.

Замълча, сякаш изчакваше Баландерс да му възрази, после продължи; все така говореше на мен:

— Разбираш ли, нашето желание е да помогнем в развитието на вашата раса, а не да я оковаваме към някаква доктрина.

— Да помогнете в развитието на крайбрежните хора? — попитах аз.

През цялото това време водите на езерото бяха нашепвали нощните си скърби през прозореца. Гласът на Осипаго сякаш се сля с тях:

— На всички вас…

— Значи е вярно! Онова, което са подозирали толкова много мъдреци. Че нас ни направляват. Наблюдавате ни и през вековете на нашата история, които едва ли са ви се сторили повече от няколко дни, сте ни направили от диваци цивилизовани хора. — В ентусиазма си извадих кафявата книга, все още леко влажна от преживяванията ми по-рано този ден, въпреки подвързията си от промазана коприна. — Ето, нека ви прочета какво се казва тук: „Човекът, който не е мъдър, все пак е обект на мъдростта. Ако мъдростта прецени, че е подходящ обект, ще ли е мъдро от негова страна да извлече светлина от глупостта си?“ Нещо такова.

— Грешиш — каза ми Барбатус. — Вековете са еони за нас. Аз и моят приятел се занимаваме с вашата раса отскоро — от период по-кратък от твоя собствен живот.

— Тези неща живеят само двайсетина години, като кучетата — каза Баландерс. — Тонът му ми каза повече, отколкото е написано тук, защото всяка дума падаше като камък, пуснат в дълбока щерна.

— Не е възможно — казах аз.

— Вие сте делото, заради което живеем — обясни Фамулимус. — Този човек, когото ти наричаш Баландерс, живее, за да учи. Нашата грижа е той да събере древно знание — факти като семена, които да му дадат сила. След време той ще умре от ръце, които не трупат знания, но смъртта му ще донесе някаква малка полза за всички вас. Представи си дърво, чиито корени разцепват скала. То събира вода, животворната топлина на слънцето… и всички неща от живота, които са му необходими. След време умира и изгнива, като наторява пръстта, която собствените му корени са създали от камъка. И понеже сянката му вече я няма, нови семенца покълват на мястото му, и след време там, където е стояло, ще се издига гора.

Доктор Талос дойде пак: пляскаше подигравателно с ръце.

Попитах:

— Значи вие сте им оставили тези машини? — Докато говорех, не забравях и за миг изкормената жена, която мърдаше устни под стъкления похлупак някъде зад мен — нещо, което преди не би обезпокоило ни най-малко инквизитора Севериън.

— Не — каза Барбатус. — Тези ги е намерил или ги е конструирал сам. Фамулимус каза, че той иска да научава и че ние сме се погрижили да го направи, а не че ние сме го обучавали. Ние не учим никого на нищо, а само заменяме онези устройства, които са твърде сложни за вас.

— Тези чудовища, тези ужасии не правят нищо за нас — каза доктор Талос. — Ти поне си ги виждал и знаеш какви са. Когато бедният ми пациент пощуря и хукна през тях в театъра в Двореца на Самодържеца, те едва не го убиха с пистолетите си.

Гигантът се размърда на големия си стол.

— Не е нужно да се преструваш, че ми съчувстваш, докторе. Не ти отива. Да играя ролята на глупак, докато те ме гледаха… — Огромните му рамене се повдигнаха и спуснаха. — Не трябваше да му се поддавам. Те се съгласиха да забравят случилото се.

— Можехме лесно да убием създателя ти онази нощ, както знаеш — каза Барбатус. — Обгорихме го само колкото да отклоним атаката му.

Тогава си спомних какво ми беше казал гигантът, когато се разделихме в гората отвъд градините на Самодържеца — че той е господар на доктора, а не обратното. Сега, преди да имах време да премисля, сграбчих ръката на Талос. Кожата му изглеждаше също толкова топла и жива като моята, но и странно суха. След миг той издърпа ръката си от моята.

— Какво си ти? — настоях аз и когато той не отговори, се обърнах към съществата, които наричаха себе си Фамулимус и Барбатус. — Познавах един, който само отчасти беше от човешка плът…

Вместо да ми отговорят, те погледнаха към гиганта и макар да знаех, че лицата им са само маски, усетих силата на молбата им.

— Хомункулус — избоботи Баландерс.