Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ДЕВЕТАПАЗЕТЕ ГО В ТАЙНА

Обсъждането на участието в нещо, което не много ясно бе определено като „Специална, спешна, много важна за всяка жена в Мидуич среща“ беше напрегнато. Самите ние бяхме посетени от Гордън Зелъбай, който съумя да ни внуши съвсем драматично усещането за спешност чрез доста много приказки, от които практически нищо не се разбираше. Начинът, по който парираше опитите да се измъкне нещо от него, само увеличаваше интереса.

След като хората бяха убедени, че това не е просто поредната акция на Гражданската защита или някое от редовните щури мероприятия от този род, изпитаха силно любопитство какво ли би могло да е накарало доктора, свещеника, техните жени, местната сестра и двамата Зелъбай да си направят труда всеки да бъде посетен и да му се връчи лична покана. Самата уклончивост на посетителите, подсилена от уверенията им, че нищо няма да се плаща, няма да се събират помощи и ще има безплатен чай за всички, станаха причина любознателността да вземе връх дори у природно подозрителните и в залата имаше съвсем малко празни места.

Двамата главни инициатори седяха на подиума с малко бледата Анджела Зелъбай между тях. Докторът пушеше с нервна припряност. Свещеникът изглеждаше отнесен в абстрактността, от която се завръщаше от време на време, за да подхвърли реплика на мисис Зелъбай, която разсеяно й отговаряше. Те отпуснаха десет минути за мудните, след което докторът помоли да се затворят вратите и откри срещата с кратко, но все още неясно подчертаване на нейната важност. После и свещеникът добави своята подкрепа. Той заключи:

— Аз настойчиво моля всяка една от присъстващите тук жени да изслуша много внимателно това, което мисис Зелъбай има да ви каже. Ние сме й много задължени за нейната готовност да изложи проблема пред вас. И искам да знаете предварително, че тя има пълното одобрение на д-р Уилърс и мен. Уверявам ви, че постъпваме така, защото ни се струва, че нещата ще станат по-приемливи и, уверен съм, по-компетентно разяснени от жена на жени, затова я натоварихме със задачата. Доктор Уилърс и аз сега ще напуснем залата, но ще бъдем в сградата. Когато мисис Зелъбай свърши, ако желаете, ние можем да се върнем на подиума и ще направим всичко възможно, за да отговорим на въпросите ви. А сега ви моля да отдадете на мисис Зелъбай своето най-голямо внимание.

Той пропусна доктора пред себе си и двамата излязоха навън през вратата, отстрани на подиума. Тя се върна след тях, но не се затвори напълно.

Анджела Зелъбай отпи от чашата с вода на масата пред нея. Погледна за момент надолу към ръцете си, които лежаха върху бележките й. След това вдигна глава и изчака мърморенето да замлъкне. Когато настъпи тишина, изгледа внимателно своята аудитория, сякаш отбелязваше всяко лице.

— Първо — започна тя, — трябва да ви предупредя. Това, което ще ви кажа, ще бъде трудно за мен да го съобщя, трудно за вас да го повярвате, твърде трудно за всяка от нас да го разбере в момента. — Замълча, наведе очи, след това пак ги вдигна. — Аз — продължи тя — ще имам бебе. Много, много се радвам и съм щастлива от това. За жените е естествено да искат деца и да бъдат щастливи, когато научат, че това ще стане. Не е естествено и не е хубаво да се боиш от това. Бебетата трябва да бъдат радост и забавление. За нещастие, в Мидуич има известен брой жени, които не са в състояние да се почувстват така. Някои от тях са нещастни, засрамени и изплашени. За тяхно благо сме свикали това събрание. Да помогнем на нещастните и да ги уверим, че те не трябва да изпитват никое от тези чувства. — Анджела отново твърдо огледа аудиторията си. Тук-там се чуваше звука на задържано дихание. — Нещо много, много странно се случи тук. И то не се случи на една-две от нас, а почти на всички ни — почти на всички жени в Мидуич, които са способни да раждат деца.

Публиката седеше неподвижна и мълчалива, всички очи бяха приковани в нея, докато тя излагаше пред тях положението. Преди да завърши, обаче, Анджела усети някакво смущение и шушукане в дясната страна на залата. Като погледна нататък, тя видя мис Латърли и неизменната й придружителка мис Лам в неговия център.

Анджела престана да говори в средата на изречението и изчака. Чуваше възмущението в гласа на мис Латърли, но не можеше да долови думите.

— Мис Латърли — каза тя отчетливо. — Права ли съм да мисля, че вие не се смятате лично засегната от предмета на тази среща?

Мис Латърли се изправи и заговори с треперещ от възмущение глас.

— Повече от сигурно сте права, мисис Зелъбай. Аз никога в живота си…

— Тогава, тъй като това е въпрос от най-жизнена важност за много хора тук, надявам се, че ще се въздържите от по-нататъшни прекъсвания. Или може би ще предпочетете да ни оставите?

Мис Латърли стоеше твърдо и не сваляше поглед от мисис Зелъбай.

— Това е… — започна тя, после промени намерението си. — Много добре, мисис Зелъбай — продължи. — Ще направя своите възражения срещу необикновеното оклеветяване, което отправихте към нашата общност, друг път.

Тя се обърна с достойнство и спря, явно за да позволи на мис Лам да се присъедини към нейното напускане.

Но мис Лам не помръдна. Мис Латърли я погледна с нетърпеливо свиване на веждите. Мис Лам продължаваше да седи непоклатимо.

Мис Латърли отвори уста да заговори, но нещо в изражението на мис Лам я спря. Мис Лам отмести поглед от нея. Тя гледаше право пред себе си, като прилив на цвят се надигаше, докато лицето й пламна от червенина.

Странен, тих звук се изтръгна от мис Латърли. Тя протегна ръка и сграбчи един стол, за да се задържи. Взря се безмълвно в своята приятелка. За няколко секунди придоби измъчен вид и сякаш остаря с десет години. Ръката й падна от облегалката на стола. С огромни усилия мис Латърли се мобилизира. Вдигна решително глава и се огледа с очи, които сякаш не виждаха нищо. След това, с изправен гръб, но леко несигурни стъпки, тя си проправи път към прохода и към дъното на залата, сама.

Анджела чакаше. Очакваше бръмченето на коментари, но такова не последва. Аудиторията изглеждаше шокирана и озадачена. Всяко лице отново се обърна към нея в очакване. В настъпилата тишина тя продължи откъдето беше спряла, като се опитваше с делничност да намали емоционалното напрежение, което мис Латърли бе увеличила. С усилие продължи до края на уводното си изложение и спря.

Този път очакваното бръмчене на коментарите се надигна бързо. Анджела отпи от своята чаша с вода и затъркаля смачканата кърпичка между влажните си длани, като внимателно наблюдаваше аудиторията си.

Тя видя, че мис Лам се наведе напред с кърпичка, притисната до очите, докато мисис Брант до нея се опитваше да я успокои. Но мис Лам не беше единствената, която намираше утеха в сълзите. Над тези наведени глави се надигаха гласове, недоверчиви и възмутени. Тук-там някои се държаха истерично, но нямаше нищо подобно на избухването, от което се бе страхувала. Анджела се питаше до каква степен едно смътно предусещане бе притъпило удара.

С чувство на облекчение и нарастваща увереност тя продължи да ги наблюдава няколко минути. Когато реши, че първото въздействие бе имало достатъчно време да се прояви, почука по масата. Бръмченето заглъхна, чуха се няколко подсмърчания и редиците очакващи лица пак се обърнаха към нея. Анджела пое дълбоко дъх и започна отново.

— Никой — каза тя, — никой, освен едно дете или личност с детско мислене, не очаква животът да бъде справедлив. Той не е и някои от нас ще са по-зле от други. Въпреки това, справедливо или не, харесва ли ни или не, ние всички, както омъжени, така и неомъжени, сме в един кюп. Няма никакви основания и следователно никакво място за очерняне на някои от нас от другите. Всички сме поставени извън условностите и ако някоя омъжена жена тук се изкушава да смята себе си за по-добродетелна от своята неомъжена съседка, би било добре да помисли как, ако я предизвикат, би могла да докаже, че детето, което носи сега, е от собствения й съпруг. Това е нещо, което стана с всички ни. Трябва да го накараме да ни свърже за доброто на всички ни. Няма никаква вина у никоя от нас, така че не би трябвало да има разлика помежду ни, освен — тя се спря и след това повтори: — Освен че тези, които нямат до себе си любовта на един съпруг, за да им помогне, ще имат нужда от повече наше съчувствие и грижи. — Тя продължи да разработва тази тема още малко, докато реши, че вече е оставила следи. После се обърна към друг аспект. — Това — заяви убедително — е наша работа. Въобще не би могло да има нещо по-лично за всяка от нас. Сигурна съм и смятам ще се съгласите с мен, че то трябва да си остане такова. Налага се сами да се справим с него, без външна намеса. Знаете как евтините вестници раздухват всичко, свързано с раждането, особено когато е необикновено. Те правят от него цирк, като че ли участниците са палячовци на панаир. Животът на родителите, техните домове, техните деца вече не им принадлежат. Всички сме чели за случая на множествено раждане, който първо вестниците бяха подхванали, след това медицинската професия, опряна на държавата, и в резултат родителите буквално бяха лишени от децата си много скоро, след като бяха родени. Е, добре, първо аз не искам да изгубя детето си по такъв начин и очаквам, че всички вие изпитвате същото. Следователно, ако не искаме да имаме първо множество неприятности — защото ви предупреждавам, че ако това стане общоизвестно, то ще се обсъжда във всеки клуб и кръчма с множество грозни намеци — и така, ако не желаем да се подложим на това и на много възможната вероятност лекарите и учените да ни вземат бебетата под един или друг претекст, трябва всяка една от нас твърдо да реши да не споменава и дори да не намеква извън селото за настоящето състояние на нещата. В нашата власт е това да си остане работа на Мидуич, която трябва да се оправя както хората от Мидуич желаят да решат въпроса, а не както реши някакъв вестник или министерство. Ако хора от Трейн или другаде са нахално любопитни, или външни хора задават въпроси, трябва за доброто на бебетата ни и за наше добро да не им казваме нищо. Но не бива да бъдем просто мълчаливи и тайнствени, сякаш крием нещо. Трябва да направим да изглежда, че в Мидуич няма абсолютно нищо необикновено. Ако всички сътрудничим и накараме и нашите мъже да разберат, че също трябва да ни помагат, няма да възникне никакъв интерес и хората ще ни оставят на мира — както би трябвало да бъде. Това не е тяхна работа, а наша. Няма никой, абсолютно никой, който да има по-голямо право или по-висш дълг да защитава нашите деца от експлоатация, освен нас, които ще бъдем техни майки. — Тя ги огледа твърдо, почти една по една още веднъж, както в началото. После завърши: — Сега ще помоля свещеника и д-р Уилърс да се върнат. Ако ме извините за няколко минути, аз ще се присъединя към тях по-късно. Знам, че има много въпроси, които бихте искали да зададете.

Тя се измъкна навън, в малката стаичка отстрани.

— Превъзходно, мисис Зелъбай, наистина превъзходно — каза мистър Лийбъди.

Доктор Уилър взе ръката й и я стисна.

— Мисля, че направи каквото трябва, скъпа — рече той, като последва свещеника на подиума.

Зелъбай я поведе към един стол. Тя седна и се облегна назад със затворени очи. Лицето й беше бледо, изглеждаше изтощена.

— Смятам, че е по-добре да се прибереш вкъщи — заяви той.

Тя поклати глава.

— Не, ще се оправя след няколко минути. Трябва да се върна.

— Те ще се справят. Ти свърши своята част, при това много добре.

Анджела отново поклати глава.

— Знам какво вероятно изпитват тези жени. Това е абсолютно съдбоносно, Гордън. Трябва да ги оставим да зададат своите въпроси и да говорят толкова, колкото искат. Така ще преодолеят първия удар докъм времето, когато си тръгнат. Трябва да свикнат с мисълта. Трябва им усещане за взаимна подкрепа. Знам това — на мен също ми трябва. — Тя сложи ръка на главата си и отметна назад коса. — Знаеш, че това, което току-що казах, не е вярно, Гордън.

— Коя част от него, мила? Ти каза много неща.

— За това, че се радвам и съм щастлива. Преди два дни то беше съвсем, съвсем вярно. Исках бебето, твое и мое, толкова, толкова много. Сега ме е страх от него… страх ме е, Гордън.

Той по-силно прегърна раменете й. Тя опря глава в неговата с въздишка.

— Миличка, миличка — нежно гладеше косата й той. — Всичко ще бъде наред. Ще се грижим за теб.

— Да не знаеш — възкликна тя. — Да знаеш, че там има нещо, което расте и да не си сигурен какво… Това е толкова… Толкова унизително, Гордън! Кара ме да се чувствам като животно.

Той нежно целуна бузата й, като продължи да я гали по косата.

— Не бива да се безпокоиш. Готов съм да се обзаложа, че когато той или тя се появи, ще погледнеш и ще кажеш: „Божичко, това е носът на Зелъбай!“ Но ако не е така, ще го посрещнем заедно. Не си сама, скъпа, никога не трябва да се чувстваш сама. Аз съм тук и Уилърс е тук. Ние сме тук, за да ти помогнем винаги, през цялото време.

Тя обърна глава и го целуна.

— Гордън, мили — въздъхна. След това се измъкна и седна изправена. — Трябва да вървя — обяви тя.

Зелъбай известно време втренчено гледа след нея. После приближи стол до незатворената врата, запали цигара и се настрои да слуша критично настроението на селото, проявено във въпросите.