Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТАПРИБИРАНЕ В МИДУИЧ

На следващия ден първа се завърна в Мидуич д-р Маргарет Хаксби от Норич с бебето си. Мис Хаксби вече не беше на работа в Чифлика, тъй като си бе подала оставката преди два месеца и въпреки това отиде именно в Чифлика, като поиска да я настанят да живее. Два часа по-късно пристигна мис Даяна Досън от околностите на Глостър, също с бебе, и също поиска настаняване. Тя представляваше малко по-малък проблем от мис Хаксби, тъй като още се водеше на работа, макар и завърнала се няколко седмици по-рано от очакваното. Трета пристигна мис Поли Ръштън от Лондон, с бебе, в състояние на изтощение и объркани чувства, и потърси помощ и закрила от своя вуйчо, преподобния Хюбърт Лийбъди.

На другия ден още две бивши служителки в Чифлика пристигнаха с бебетата си, като признаваха, че са напуснали работа, но в същото време даваха ясно да се разбере, че е дълг на Чифлика да им намери някакво жилище в Мидуич. След обяда младата мисис Дори, която бе останала в Девънпорт, за да е близо до мъжа си при последното му назначение, пристигна неочаквано със своето бебе и отвори къщата си.

А на следващия ден се появи от Дърам с бебе и последната служителка на Чифлика, участвала в събитието. Тя също беше формално в отпуска, но настояваше да й намерят място. Накрая се появи и мис Латърли с бебето на мис Лам, спешно завърнала се от Ийстбърн, където бе завела мис Лам за възстановяване.

Този наплив бе наблюдаван с различни чувства. Мистър Лийбъди горещо приветства племенницата си, сякаш бе предоставила в негова власт да промени нещо. Д-р Уилърс беше объркан и смутен, както и мисис Уилърс, която се боеше, че той можеше да отложи толкова необходимата ваканция, която му бе уредила. Гордън Зелъбай имаше вид на човек, който наблюдава интересно явление с безпристрастна разсъдливост. Лицето, върху което развоят на събитията оказваше най-непосредствен и силен натиск беше, без съмнение, мистър Крим. Той бе започнал да придобива обезумял вид.

При Бърнард заваляха спешни доклади. Тези от мен и Джанет бяха в смисъл, че първото и може би най-голямо препятствие бе преминато, и бебетата се появиха без да предизвикат национален акушерски интерес. Но ако той все още иска да избегне разгласяването, при новото положение трябва да се действа бързо. Необходимо е да се изработи официален план за грижи и подкрепа на бебетата и за здравословното им изхранване.

Мистър Крим изтъкваше, че нередностите, възникнали в досиетата на персонала му, бяха придобили мащаб, който ги бе извадил от контрол, и ако не се предприеме намеса от по-високо равнище, скоро може да настъпи невероятна бъркотия.

Д-р Уилърс счете за необходимо да предаде три доклада. Единият беше на медицински език, официален. Вторият изразяваше мнението му на по-разговорен език, работен. Сред нещата, които отбелязваше, бяха следните:

„Тъй като оцелелите деца са сто процента — 31 момчета и 30 момичета от този специален вид — беше възможен само повърхностен преглед, но от наблюдаваните характеристики долните са общи за всички:

Най-поразителни са очите. Изглеждат съвсем нормални по структура. Ирисът, обаче, доколкото знам, е уникален по цвят — ярък, почти флуоресциращо златен, и е с еднакъв златист оттенък при всички.

Косата, забележително мека и тънка, е, доколкото мога да я опиша, с леко тъмен рус оттенък. В разрез под микроскоп космите са почти плоски от едната страна, а другата е дъга. Формата е близка до тясно D. Пробите, взети от осем бебета, са абсолютно еднакви. Не мога да открия описание на подобен тип косъм досега. Пръстите и ноктите са малко по-тесни от нормалното, но няма никакви признаци за образуване на закривявания на ноктите като при хищниците — всъщност, биха могли да се преценят като малко по-плоски от средното. Формата на тила е някак особено, но още е твърде рано да се каже определено.

В предишен доклад бе изказано предположението, че произходът може да се припише на някакъв процес на ксеногенеза. Твърде забележителната прилика на децата; фактът, че положително не са хибриди от някакъв познат тип, както и всички обстоятелства, съпътстващи бременността, според мен потвърждават това мнение. Допълнителни доказателства могат да се натрупат, когато стане възможно да се определят кръвните групи — тоест, когато кръвният поток престане да бъде този на майката и стане от групата на индивида.

Не бях в състояние да открия никакво съобщение за случаи на ксеногенезата при човека, но не виждам причина, поради която тя да е невъзможна. Това обяснение се стори естествено на запознатите със случая. По-образованите жени изцяло приемат тезата, че са по-скоро реципиенти, отколкото истински майки, а по-необразованите намират в това елемент на унижение и затова се стремят да не му обръщат внимание.

Въобще, бебетата до едно са видимо в отлично здраве, макар че не проявяват степента на «пухкавост», присъщо на възрастта им: размерът на главата в сравнение с останалите части на тялото е характерен за малко по-големи деца. Интересна, но слаба сребриста лъскавина е причинила загриженост у някои майки, но е обща за всички и очевидно ще се окаже типична за вида.“

След като прочете и останалото от неговия доклад, Джанет строго му се противопостави.

— Слушай — каза тя, — а какво ще кажеш за завръщането на всички тези майки и бебета — цялата тази работа с принудата? Не можеш изцяло да пропуснеш това.

— Това е форма на истерия, която предизвиква колективни халюцинации, може би съвсем временно — заяви Уилърс.

— Но всички майки, образовани или не, са съгласни, че бебетата владеят и прибягват до някаква принуда. Онези, които бяха далеч оттук, не са искали да се завръщат. Дошли са, защото е трябвало. Говорих с всички и всички заявяват, че внезапно са изпитали чувство за беда, усещане за необходимост, от което някак до една са знаели, че ще се избавят само ако се върнат тук. Опитите да се опише усещането се различават, защото изглежда ги е засегнало по различен начин — една се е почувствала потисната, другата казва, че е било нещо като глад или жажда, трета — че е приличало на голям шум, който сякаш те блъска. Ферълин твърди, че просто е изпитала непоносима нервност. Но по какъвто и начин да ги е обзело, чувството е било свързано с бебетата и единственият начин да се освободят от него е бил да ги върнат тук.

— А това се отнася дори и за мис Лам. Тя се е почувствала точно по същия начин, но по това време е била болна на легло и явно не е могла да дойде. И какво става тогава? Принудата се прехвърля на мис Латърли и тя не е могла да се успокои, докато не е постъпила като заместничка на мис Лам и не е върнала бебето тук. Щом го оставила на мисис Брант, освободила се от принудата и се оказала в състояние да се върне при мис Лам в Ийтсбърн.

— Ако — каза д-р Уилърс тежко, — ако приемем всички приказки на възрастните и младите жени за чиста монета; ако не забравяме, че повечето женски работи са убийствено тъпи и оставят мозъка толкова празен, че и най-незначителното семенце, което попадне в него, може да се разрасне до необуздан хаос, няма да се изненадваме от възгледи за живота, които имат диспропорциите и нелогичната непоследователност на кошмар, в който стойностите са по-скоро символични, отколкото буквални. И така, какво имаме тук? Известен брой жени, които са жертва на невероятно и още необяснимо явление, и известен брой бебета, които са малко различни от останалите. Чрез противопоставяне, което е присъщо на всички ни, една жена иска собственото й бебе да е съвършено нормално и в същото време да е по-съвършено от другите бебета. Е, добре, когато всяка една от тези жени е изолирана от другите със своето собствено бебе, непременно още по-силно ще й се набие в главата, че нейното златокосо бебе в сравнение с другите бебета, които вижда, не е съвсем нормално. Подсъзнанието й заема отбранително положение и не забравя това, докато стигне до точка, при която фактите трябва да бъдат или потвърдени, или някак преобразени. Най-лесният начин да се преобразят е да се пренесе нередовността в обкръжение, където вече няма да изглежда като аномалия, ако има такова място. В случая има, и то е само едно — Мидуич. Така че те грабват своите бебета и се връщат, и всичко намира удобно разумно обяснение за момента.

— Струва ми се, че наистина има някакво разумно обяснение в момента — съгласи се Джанет. — Но какво ще кажеш за мисис Уелт?

В случая, за който тя споменаваше, мисис Брант отишла една сутрин в магазина на мисис Уелт и я намерила там без спиране да забива някаква игла в себе си и да плаче. Това не се сторило хубаво на мисис Брант, така че тя я замъкнала при доктор Уилърс. Той й дал някакво успокоително и щом се почувствала по-добре, обяснила, че когато сменяла пелените на бебето си, го боднала с игла. При което, според разказа й, бебето втренчило в нея златните си очи и я накарало да започне да си забива иглата в тялото.

— Ами да, Боже мой! — възрази Уилърс. — Ако можеш да ми посочиш по-явен пример на истерично разкаяние — власеници или нещо от сорта — ще ми бъде много интересно да го чуя.

— Според теб и с Хариман ли е така? — настояваше Джанет.

Защото един ден Хариман се бе появил в хирургията на Уилърс в шокиращо състояние. Разбит нос, два-три избити зъба и двете очи насинени до черно. Бил нападнат, както твърдеше, от трима непознати мъже, но никой друг не ги бе видял. От своя страна две момчета от махалата твърдяха, че са видели през прозорците Хариман бясно да се налага по главата със собствените си юмруци. А на следващия ден някой забелязал синина върху лицето на бебето на Хариман.

Д-р Уилърс сви рамене.

— Ако Хариман се бе оплакал, че е нападнат от група розови слонове, нямаше да се изненадам много — заяви той.

— Добре, щом не искаш да вмъкнеш това, аз ще напиша допълнителен доклад — каза Джанет.

И го направи. Завърши го така:

„Това не е, по мое мнение и мнение на останалите, с изключение на д-р Уилърс, въпрос на истерия, а прост факт.

Положението, според мен, трябва да се признае, а не да се замазва с обяснения. Необходимо е да се изследва и разбере. Сред по-мекушавите има тенденция да го приемат суеверно и да приписват на бебетата магическа сила. Такъв тип глупости не са от полза за никого и дават почва за онова, което Зелъбай нарича «нелегална вяра във вещици». Наложително е да се направи безпристрастно изследване.“

Едно изследване, макар и в по-общи линии, беше и темата на третия доклад на д-р Уилърс, който бе във формата на протест, и завършваше така:

„На първо място не виждам защо военното разузнаване въобще се интересува от това; на второ, че то явно е изключително тяхна грижа, е възмутително. Подходът е позорно неправилен. Някой трябва да прави щателни изследвания на тези деца — аз, разбира се, си водя бележки, но те са обикновени наблюдения на един общ лекар. В работата трябва да се включи екип от експерти. Мълчах преди ражданията, защото смятах и още смятам, че така беше по-добре за всички и особено за майките, но това вече не е необходимо.

Свикнахме с идеята за военна намеса в науката в разнообразни области, в много от тях абсолютно излишна — но това е наистина абсурдно! Направо е скандално, че такова явление продължава да се премълчава, така че остава практически неизучавано.

Това не е просто вид обструкционизъм, то си е чист скандал. Не вярвам да е невъзможно да се направи нещо, дори при спазване правилата на държавната тайна, ако е необходимо. Една прекрасна възможност за изследване на сравнителното развитие просто се пропуска.

Помислете си само за силите, които се хвърлят за елементарни наблюдения на четворките и петорки близнаци и след това погледнете материала, който имаме тук. Шейсет и едно подобия — толкова еднакви, че повечето от техните мними майки не могат да ги различат. (Те го отричат, но е истина). Помислете за работата, която би трябвало да се извърши върху сравнителното въздействие на околната среда, обучението, общуването, храненето и всичко останало. Това, което става тук, е изгаряне на книгите, преди да са написани. Нещо трябва да се направи по въпроса, преди да се пропуснат още възможности.“

Всички тези изложения доведоха до скорошно посещение на Бърнард и до един следобед на доста настървено обсъждане. То завърши само частично смекчено от неговите обещания да размърда Министерството на здравеопазването за бързи практически действия.

След като другите си бяха отишли, той каза:

— Сега, когато официалният интерес към Мидуич не трябва да стане по-явен, той би могъл да бъде много полезен и фактически да помогне да се избегнат неудобства по-късно, ако успеем да си осигурим отзивчивостта на Зелъбай. Мислиш ли, че можеш да ми уредиш среща с него?

Позвъних на Зелъбай, който веднага се съгласи, така че след вечеря заведох Бърнард в Кайл Мейнър и го оставих там да разговаря. Той се върна в нашата къща след около два часа и изглеждаше замислен.

— Е — попита Джанет, — какво направи с мъдреца на Мидуич?

Бърнард поклати глава и ме погледна.

— Накара ме да се замисля — отвърна той. — Повечето от докладите бяха чудесни, Ричард, но се съмнявам, че си разбрал всичко правилно. О, наистина има много приказки, които изглеждат високопарно дърдорене, знам, но това, което ти си ми предавал, се отнася прекалено много за начина и твърде малко за същността.

— Съжалявам, ако съм те заблудил — съгласих се аз. — Трудното при Зелъбай е, че същността често се изплъзва и не рядко е само засегната. Немного от това, което казва, е факт, който би могъл да се докладва. Той е склонен да споменава нещата в крачка и докато помислиш над тях вече не знаеш дали ги е извел след сериозни размишления или просто си играе с хипотези. Нито пък, ако е за въпрос, си сигурен колко е загатнал той и колко си подсказал ти.

Бърнард кимна разбиращо.

— Сега оценявам това. Току-що получих доза от него. Той употреби цели десет минути към края, за да ми каже, че едва напоследък е започнал да се пита дали цивилизацията не е, от биологична гледна точка, форма на упадък. Оттам продължи да се чуди дали пролуката между homo sapiens и останалите не е прекалено широка, с предположение, че може би щеше да е по-добре за нашето развитие, ако е трябвало да се състезаваме с условията за живот на някой друг мислещ или полумислещ вид. Сигурен съм, че като цяло не беше неясен, но да ме обесят, ако мога да доловя яснотата. Едно нещо, обаче, е съвсем явно: колкото и разпилян да изглежда, не пропуска много… Между другото, той е не по-малко убедителен от доктора по отношение на наблюдението от експерти, особено за тази „принуда“, но в неговия случай подходът е от противоположната страна: Зелъбай не я смята за истерия и гори от нетърпение да узнае какво представлява. Освен това май си изпуснал една подробност — знаеше ли, че дъщеря му се е опитвала онзи ден да изведе своето бебе на разходка с колата си?

— Не — отговорих. — Какво искаш да кажеш с това „се е опитвала“?

— Само, че след няколко километра е трябвало да се откаже и да се върне. Не му е харесало. Както той се изрази: за едно дете да е завързано за полата на майка си е лошо, но за една майка да е вързана за пелените на бебето си е сериозно. Струва му се, че е време да се предприеме нещо по този въпрос.