Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТАИНТЕРВЮ С ЕДНО ДЕТЕ

Главният полицай на Уиншър надникна в Кайл Мейнър на следващата сутрин точно навреме за чашка мадейра и сладкиш.

— Съжалявам, че те притеснявам с тази работа, Зелъбай. Страхотна история, направо ужасна. Нищо не мога да разбера. Струва ми се, че никой от селото не е бил съвсем на прицел. Мислех си, че можеш да сглобиш картина, която човек да е в състояние да разбере.

Анджела се наведе напред.

— Какви са истинските цифри, сър Джон? Още нищо официално не сме чули.

— Боя се, че са лоши. — Той поклати глава. — Една жена и трима мъже са мъртви. Осем мъже и пет жени са в болница. Двама от мъжете и една от жените са в много тежко състояние. Няколко мъже, които не са в болница, май че трябва да бъдат. Обикновен бунт във всяко отношение — всеки се бие с всеки друг. Но защо? Това още не мога да разбера. Никой свястна дума не каза. — Отново се обърна към Зелъбай. — Като имам предвид, че ти извика полицията и й каза, че ще има неприятности, би ни помогнало да узнаем, какво те накара да го мислиш.

— Ами — започна предпазливо Зелъбай, — това е любопитна ситуация…

Жена му бързо го прекъсна и се намеси:

— Беше мисис Брант, жената на ковача — каза тя и продължи, като описа излизането на свещеника. — Сигурна съм, че мистър Лийбъди ще може да ви каже повече, отколкото можем ние. Той е бил там. Ние не бяхме.

— Да, бил е там и някак се е добрал до къщата си, но сега е в болницата в Трейн — каза полицейският шеф.

— О, горкият мистър Лийбъди. Лошо ли е ранен?

— Боя се, че не знам. Докторът там ми каза, че не трябва да го безпокоят ни най-малко. И така — той се обърна отново към Зелъбай, — ти си казал на хората ми, че към Чифлика се е отправила тълпа с намерение да го запали. Какъв беше твоят източник на информация?

Зелъбай изглеждаше изненадан.

— Ами, мисис Брант. Жена ми ти каза.

— И това ли е всичко! Ти не излезе ли навън да видиш сам какво става?

— Ъъъ, не — призна Зелъбай.

— Искаш да кажеш, че по непотвърдените думи на една жена в полуистерично състояние си извикал полицията в пълен състав и си им казал, че ще трябват и линейки?

— Аз настоях за това — намеси се малко хладно Анджела. — И се оказах съвършено права. Те са били необходими.

— Но само от думите на тази жена…

— Познавам мисис Брант от години. Тя е разумна жена.

Бърнард се намеси.

— Ако мисис Зелъбай не ни беше посъветвала да не ходим, за да се убедим сами, съвсем сигурен съм, че сега щяхме да бъдем или в болница, или по-лошо.

Шефът на полицията ни погледна.

— Прекарах изтощителна нощ — рече той най-после. — Може би не съм ви разбрал както трябва. Изглежда твърдите, че тази мисис Брант е дошла тук да ви каже, че селяните — съвършено обикновени английски мъже и жени от добър уиншърски произход — възнамеряват да отидат в училище, пълно с деца, при това техни собствени и…

— Не съвсем, сър Джон. Мъжете се канели да тръгнат в поход, а може би и някои от жените, но смятам, че повечето са били против това — възрази Анджела.

— Много добре. Значи тези мъже, обикновени, достойни селски хора, са тръгнали да запалват училище, пълно с деца. И вие не поставихте това под въпрос. Приехте невероятното ей така на, веднага. Не опитахте да проверите или да се уверите сами какво става. Просто повикахте полицията — понеже мисис Брант е разумна жена?

— Да — рече Анджела ледено.

— Сър Джон — каза Зелъбай със същата студенина. — Разбирам, че си бил зает цялата нощ и оценявам официалното ти положение, но смятам, че ако се налага тази беседа да продължи, то това трябва да бъде в друга насока.

Шефът на полицията леко порозовя. Сведе поглед. След малко енергично взе да разтрива челото си с едър юмрук. Извини се първо на Анджела, после на Зелъбай. Заговори почти патетично:

— Но няма нищо, за което да се захвана. С часове задавах въпроси и нищо не мога да проумея. Няма никакъв признак, че тези хора са опитвали да запалят Чифлика: те не са го докоснали. Просто са се биели един-друг, мъжете, а също и няколко жени — но са го правили на територията на Чифлика. Защо? Не е било само защото жените са се опитвали да спрат мъжете — или, както изглежда, някои от мъжете са се опитвали да спрат останалите. Не, изглежда, че всички те са тръгнали от кръчмата към Чифлика заедно и никой никого не е искал да спира, с изключение на пастора, когото не са искали да слушат и няколко жени, които са го подкрепили. И за какво е било всичко? Явно е свързано някак с Децата в училището — но що за причина може да предизвика метеж като този? Във всичко това няма абсолютно никакъв смисъл. — Той поклати глава и се замисли. — Спомням си своя предшественик, стария Боджър, който казваше, че има нещо дяволски странно в Мидуич. И, Бога ми, беше прав. Но какво е то?

— Струва ми се, че най-доброто, което можеш да направиш, е да се обърнеш към полковник Уесткот — подсказа Зелъбай, като посочи Бърнард. С лек оттенък на злорадство добави: — Неговият отдел, по причина, която продължава да ми убягва вече девет години, запазва постоянен интерес към Мидуич, така че той може би знае за нас повече, отколкото ние самите.

Сър Джон насочи вниманието си към Бърнард.

— И какъв е вашият отдел, сър? — попита той.

При отговора на Бърнард очите му леко се изцъклиха. Приличаше на човек, който има нужда от подкрепа.

— Военното разузнаване ли казахте? — попита той глухо

— Да, сър — отговори Бърнард.

Полицаят поклати глава.

— Предавам се — отново погледна Зелъбай с изражението на човек, който е само на две-три капки от преливането. — А сега и Военното разузнаване — измърмори той.

Около времето, когато шефът на полицията бе пристигнал в Кайл Мейнър, едно от Децата — момче — се зададе по алеята от Чифлика, като крачеше без да бърза. Двамата полицаи, които си бъбреха на портата, прекъснаха разговора си. Единият от тях се обърна и се отправи към момчето.

— Накъде си се запътил, синко? — попита той доста любезно.

Момчето безизразно погледна полицая, макар че странните му златни очи бяха нащрек.

— Към селото — отговори то.

— По-добре недей — посъветва го полицаят. — Те там не са настроени много приятелски към вашата група — особено след последната нощ.

Но момчето нито отговори, нито промени хода си. То просто продължи. Полицаят се обърна и се върна при портата. Колегата му го изгледа с любопитство.

— Брей! — каза той. — Не я свърши кой знае как, а? Мислех, че трябваше да ги кандардисваме да стоят настрана от опасния път.

Първият полицай гледаше след момчето, крачещо по алеята, с озадачено изражение. Той поклати глава.

— Чудна работа — рече объркано. — Не загрявам. Ако се появи друг, опитай ти, Бърт.

След минута-две се появи едно от момичетата. Тя също вървеше безгрижно и самоуверено.

— Добре — отговори вторият полицай. — Само мъничък бащински съвет, нали?

Той се запъти към момичето.

След около четири крачки се обърна и се върна. Двамата полицаи, застанали един до друг, я гледаха, като мина край тях и влезе в уличката. Дори поглед не им хвърли.

— Какво, по дяволите…? — попита вторият полицай объркано.

— Малко изчанчено, а? — каза другият. — Тръгваш да вършиш нещо и вместо него правиш друго. Не смятам, че много ми харесва. Хей! — извика той след момичето. — Хей, госпожичке!

Момичето не се обърна. Той тръгна след нея, измина няколко метра и спря като закован. Момичето зави по уличката и излезе от полезрението. Полицаят се отпусна, завъртя се и се върна. Дишаше доста ускорено и изглеждаше много объркан.

— Категорично не ми харесва — заяви той нещастно. — Има нещо бая чудновато в това място…

Автобусът от Опли на път за Трейн през Стоуч спря в Мидуич срещу магазина на мисис Уелт. Десетината-дванайсет жени, които го чакаха, позволиха на двамата слизащи пътници да излязат и тръгнаха напред в шумна опашка. Мис Латърли, която бе начело, се хвана за дръжката и опита да се качи. Нищо не последва. И двата й крака сякаш бяха залепени за земята.

— Хайде, побързайте, моля! — каза кондукторът.

Мис Латърли опита отново, с не по-голям успех. Тя безпомощно погледна кондуктора.

— Отместете се и пуснете другите, майко. След малко ще ви подам ръка — посъветва я той.

Мис Латърли със слисан вид го послуша. Мисис Дори зае мястото й и се хвана за ръчката. И тя не можа да помръдне нататък. Кондукторът се протегна да хване ръката й и да я издърпа, но кракът й не се повдигна към стъпалото. Тя се премести до мис Латърли и двете загледаха следващата по ред, която направи също неуспешен опит да се качи.

— Какво е това? Опит за шега ли? — запита кондукторът. След това видя израза върху лицата на трите. — Извинете, дами. Не исках да ви обидя. Но каква е работата?

Мис Латърли бе тази, която, като премести вниманието си от неуспешните усилия на четвъртата жена да се качи в автобуса, забеляза едно от Децата. Момчето седеше небрежно на един камък срещу „Коса и камък“ с лице към тях и лениво поклащаше единия си крак. Тя се отдели от групата пред автобуса и тръгна към него. Изучаваше го грижливо, докато приближаваше. Въпреки това попита с известна несигурност:

— Ти да не си Джоузеф?

Момчето поклати глава. Тя продължи:

— Искам да отида в Трейн да видя мис Форешам, майката на Джоузеф. Беше ранена снощи. Тя е в болницата там.

Момчето продължаваше да я гледа. То поклати глава, много бавно. Гневни сълзи бликнаха в очите на мис Латърли.

— Малко зло ли причинихте? Вие сте чудовища. Искаме само да посетим нашите приятелки, които бяха ранени — ранени заради това, което направихте.

Момчето не каза нищо. Мис Латърли направи импулсивно крачка към него, след това се въздържа.

— Не разбираш ли? Нямате ли никакви човешки чувства? — попита тя с разтреперан глас.

Зад нея кондукторът, полуозадачено, полунасмешливо казваше:

— Хайде, дами. Престрашете се. Старият автобус не хапе, знаете. Не можем да чакаме тук цял ден.

Групата на жените стоеше нерешително, някои от тях изглеждаха изплашени. Мисис Дори направи нов опит да се качи. Нямаше смисъл. Две от жените се обърнаха и изгледаха гневно момчето, което отвърна на погледа им без да помръдне.

Мис Латърли се обърна безпомощно и си тръгна. Търпението на кондуктора се изчерпа.

— Добре, щом не идвате, тръгваме. Трябва да гоним разписание, както знаете.

Никоя от групата не помръдна. Той решително натисна звънеца и автобусът потегли. Кондукторът ги позяпа как се смаляваха изоставени зад него и накрая поклати глава. Докато бавно се придвижваше напред, за да размени коментари с шофьора, той си мърмореше местната поговорка:

В Опли са умници, В Стоуч са мазници, в Мидуич побърканите са повече от трици.

Поли Ръштън, безценната дясна ръка на вуйчо си в енорията, откакто бе избягала от неподправеното скарване между двете фамилии, караше мисис Лийбъди в Трейн, за да види свещеника. Неговите травми в свадата, успокояващо бяха телефонирали от болницата, били неприятни, но не сериозни, само счупване на лявата лъчева кост, счупена дясна ключица и няколко контузии, но се нуждае от почивка и спокойствие. Би се радвал на едно посещение, за да уреди някои подробности за заместването си, докато е болен.

На двеста метра от Мидуич, обаче, Поли рязко натисна спирачката и започна да обръща колата.

— Какво сме забравили? — попита изненадано мисис Лийбъди.

— Нищо — отговори й Поли. — Просто не мога да отида, това е всичко.

— Не можеш? — повтори мисис Лийбъди.

— Не мога — каза Поли.

— Аби, наистина — рече мисис Лийбъди, — трябваше да се сетя, че по това време…

— Лельо Дора, казах „не мога“, не „не искам“.

— Не разбирам. За какво говориш? — запита мисис Лийбъди.

— Добре — отвърна Поли. Тя измина няколко метра и отново обърна колата с гръб към Мидуич. — Сега ще си сменим местата и ти ще опиташ.

Мисис Лийбъди неохотно зае шофьорското място. Тя не обичаше да кара, но прие предизвикателството. Отново потеглиха напред и точно на същото място, където бе спряла Поли, спря и мисис Лийбъди. Отзад се чу клаксон и една търговска камионетка от Трейн една се промуши край тях. Гледаха я, докато се загуби зад завоя. Мисис Лийбъди опита да сложи крак на газта, но кракът й спря близо до педала. Опита пак. Кракът й отново не стигна до него.

Поли се огледа и видя едно от Децата, седнало полускрито в живия плет, което ги гледаше. Тя се взря по-напрегнато в момичето, като се опитваше да разбере точно коя е.

— Джуди — извика Поли с внезапно опасение. — Ти ли правиш това?

Кимването на момичето беше едва доловимо.

— Но не трябва — протестира Поли. — Искаме да отидем в Трейн, за да видим вуйчо Хюбърт. Той е ранен. В болница е.

— Не можете да отидете — каза й момичето с леко извинителен тон.

— Но, Джуди! Той трябва да уговори с мен много неща за времето, през което ще отсъства.

Момичето само бавно поклати глава. Поли усети, че започна да се ядосва. Тя пое дъх, за да заговори отново, но мисис Лийбъди нервно я прекъсна:

— Не й досаждай, Поли. Не беше ли миналата нощ достатъчен урок за всички ни?

Забележката й попадна на място. Поли не каза нищо повече. Тя седеше вторачена в Детето при живия плет, сред бъркотия от отчайващи емоции, които докараха възмутени сълзи в очите й.

Мисис Лийбъди успя да намери задната скорост и премести лоста на нея. Предпазливо протегна напред десния си крак и откри, че сега той достигна до педала на газта без всякакви затруднения. Те караха назад няколко метра и отново си смениха местата. Поли мълчаливо върна колата обратно в енорията.

В Кайл Мейнър ние все още имахме проблеми с шефа на полицията.

— Но — протестираше той изпод сбърчените си вежди, — нашата информация потвърждава вашето първоначално твърдение, че селяните са тръгнали към Чифлика, за да го запалят.

— Така и беше — съгласи се Зелъбай.

— Но вие казвате също и полковник Уесткот е съгласен, че децата в Чифлика са истинските виновници и те са предизвикали това.

— Вярно е — потвърди Бърнард. — Но се страхувам, че ние нищо не можем да направим по този въпрос.

— Искате да кажете, че няма улики? Добре, намирането на доказателства е наша работа.

— Не исках да кажа, че няма улики. Имах предвид невъзможността да им бъде вменено като вина от закона.

— Вижте — започна шефът на полицията с добросъвестно търпение. — Четири души бяха убити — повтарям: убити; тринайсет са в болница. Още много са здравата набити. Това не е нещо, за което можем да кажем „колко жалко“ и да го оставим. Трябва да проверим цялата тази история, да открием кой е виновен и да предявим обвинения. Необходимо е да разберете това.

— Тези деца не са обикновени — обясни Бърнард.

— Знам. Знам. Има много приказки за незаконородени по тези краища. Старият Боджър ми ги разказа, когато поех нещата. Нещо не им върви много — специално училище за тях и прочие.

Бърнард сподави една въздишка.

— Сър Джон, причината не е, че са изостанали. Специалното училище беше създадено, защото са различни. Те са морално отговорни за снощните неприятности, но не е същото като да си отговорен пред закона. Няма нищо, в което можеш да ги обвиниш.

— Малолетните могат да бъдат обвинявани — или тези, които отговарят за тях. Не се каните да ми кажете, че банда деветгодишни деца може някак — Бог да ме убие, ако виждам как! — да предизвика безредици, при които са убити хора и после просто да си отиде, без да си плати! Това е фантастично!

— Но аз изтъкнах няколко пъти, че тези Деца са различни. Техните години нямат никакво значение — освен, че засега те са деца, което вероятно означава, че действията им са по-жестоки, отколкото намеренията. Законът не може да ги пипне, а моят отдел не иска да се разчуе за тях.

— Странно — поклати глава полицаят. — Бях чувал за тези специални училища. Децата не бива да се — как там му викате? — обезсърчават. Самоизява, самовъзпитание, хляб от пълнозърнесто брашно и всичко останало. Дяволска безсмислица! Тях повече ги обезсърчава това, че са различни. Но ако някои отдели смятат, че щом едно такова училище случайно е държавно, децата са в различно положение по отношение на закона и могат да бъдат… ъъъ… да вършат безпрепятствено каквото си искат — е, скоро ще започнат да мислят другояче.

Зелъбай и Бърнард размениха отчаяни погледи. Бърнард реши да опита още веднъж.

— Тези Деца, сър Джон, притежават много силна воля — изключително силна — достатъчна, за да се разглежда, когато я упражнят, като натиск. Обаче досега законът не е предвидил точно такава форма на натиск. Следователно, тъй като не я познава, той не може да я различи. От това следва, че тази форма на натиск не съществува в закона и Децата по закон не могат да се смятат за способни да го упражняват. Оттук в очите на закона престъпленията, приписвани от общественото мнение на този натиск трябва а) никога да не са ставали, или б) да се припишат на други лица или средства. В рамките на закона не може да има никаква връзка между Децата и престъпленията.

— Освен, че са ги извършили или поне така ми казвате всички — отвърна сър Джон.

— Що се отнася до закона, те не са извършили абсолютно нищо. Дори да намерите формула, по която да ги обвините, няма да стигнете доникъде. Те ще упражнят този натиск върху вашите служители. Не можете нито да ги арестувате, нито да ги задържите, ако опитате.

— Можем да оставим тези тънки съображения на хората на закона — това е тяхна работа. На нас ни трябват само достатъчно доказателства, за да предявим обвинение — увери го шефът на полицията.

Зелъбай се вторачи с невинна замисленост в един ъгъл на тавана. Бърнард имаше отнесения вид на човек, който брои до десет и то бавно. Аз се оказах обезпокоен от лека кашлица.

— Онзи учител в Чифлика — как се казваше — Торънс? — продължи полицаят. — Директорът на училището. Той трябва да поеме официалната отговорност за тези деца, ако въобще някой я носи. Снощи се срещнах с него. Стори ми се уклончив. Тук всички извъртат, разбира се. — Преднамерено не погледна никого в очите. — Но той категорично никак не помагаше.

— Доктор Торънс е по-скоро изтъкнат психиатър, отколкото учител — обясни Бърнард. — Предполагам, че изпитва значителни съмнения за правилността на своя курс по въпроса, докато не получи указания.

— Психиатър ли? — повтори сър Джон подозрително. — Струва ми се казахте, че това училище не е за изоставащи деца?

— Не е — повтори Бърнард търпеливо.

— Не виждам в какво има да се съмнява. В истината няма нищо съмнително, нали така? Тя е всичко, което трябва да кажете на полицията, когато се извършва разследване. Ако не го направите, ще си имате неприятности… и то съвсем заслужено.

— Не е чак толкова просто — отговори Бърнард. — Той може да не се чувства толкова свободен да разкрие някои аспекти на своята работа. Смятам, че ако желаете да дойда с вас и се срещнете с него отново, може да заговори по-охотно и много по-добре от мен да обясни положението.

Той стана, когато свърши. Ние всички също станахме. Сбогуването на полицая беше сърдито. Дясното око на Бърнард едва забележимо смигна, когато ни каза au revoir и го изведе от стаята.

Зелъбай се стовари в един фотьойл и дълбоко въздъхна. Той разсеяно търсеше табакерата си.

— Не познавам доктор Торънс — казах аз, — но вече го съжалявам.

— Напразно — отвърна Зелъбай. — Дискретността на полковник Уесткот е дразнеща, но пасивна. Тази на Торънс винаги е имала агресивен характер. Ако сега го принудят да направи положението достатъчно ясно за сър Джон, просто ще има идеална справедливост. Но това, което в момента ме интересува повече, е отношението на вашия полковник Уесткот. Бариерата при него е свалена малко. Щом стигна толкова далече, че да употреби разбираеми думи пред сър Джон, вярвам, че би могъл на всички ни да каже нещо. Това ми се струва точно ситуацията, която той толкова упорито се опитваше да избягва през цялото време. Мидуичката торба вече съвсем явно е твърде малка за котката. Защо тогава не се показва по-загрижен? — Той потъна в унес, като леко барабанеше с пръсти по страничната облегалка.

След малко се върна Анджела. Зелъбай я усети отдалече. Необходимо му бе известно време, за да се върне в тукашното и сегашното и да види изражението й.

— Какво има, скъпа? — попита той и добави, като си спомни: — Смятах, че трябваше да бъдеш в болницата в Трейн с цял рог на изобилието.

— Тръгнах — каза тя. — И сега съм тук. Изглежда не ни се разрешава да напускаме селото.

Зелъбай се изправи.

— Това е абсурд. Старият глупак не може да арестува цялото село. Като някой мирови съдия — започна той възмутено.

— Не е сър Джон. Децата са. Поставили са постове на всички пътища и не ни пускат да излезем.

— Така ли! — възкликна Зелъбай. — Изключително интересно. Питам се, дали…

— Дяволски интересно! — ядоса се жена му. — Много е неприятно и е пълно безобразие. А е и доста тревожно — добави тя, — защото човек просто не знае какво се крие зад това.

Зелъбай попита как точно е било осъществено. Тя обясни и в заключение каза:

— Спират само нас… хората, които живеем в селото, искам да кажа. На другите им разрешават да влизат и излизат, колкото си искат.

— Но без насилие? — попита Зелъбай с оттенък на безпокойство.

— Без. Просто трябва да спреш. Няколко души се обадиха в полицията и те се заеха с това. Безнадеждно, разбира се. Децата тях не ги спираха, не им досаждаха, така че не можаха да разберат за какво е врявата. Единственият резултат е, че тези, които бяха чували, че Мидуич е полуумен, сега са сигурни в това.

— Трябва да имат някакво основание… Децата, искам да кажа — промълви Зелъбай.

Анджела го изгледа възмутено.

— Вероятно е така и това предполагам ще представлява голям социологически интерес, но не то е важното в момента. По-скоро искам да знам какво трябва да се направи?

— Мила моя — рече Зелъбай успокоително. — Оценяваме твоите чувства, но от известно време знаем, че ако на Децата им изнася да ни пречат, нямаме никакъв начин да ги спрем. Е, добре, в момента по някаква причина, която признавам, че не схващам, това очевидно им изнася.

— Но, Гордън, става дума за онези сериозно ранени хора в болницата в Трейн. Техните близки искат да ги посетят.

— Скъпа, не виждам какво друго би могло да се направи, освен да намериш някое от Децата и да му изложиш проблема от хуманна гледна точка. Може и да се съобразят с нас, но всичко зависи от тяхната причина да се държат така, не мислиш ли?

Анджела изгледа съпруга си с недоволно смръщени вежди. Започна да отговаря, размисли и излезе с укорителен вид. Когато вратата се затвори, Зелъбай поклати глава.

— Мъжката арогантност е самохвална — отбеляза той, — а женската е нещо същностно. Понякога размишляваме за царствените динозаври и се питаме кога и как нашето кратко съществуване ще достигне своя край. Но не и тя. Нейната вечност е параграф от вярата й. Големи войни и бедствия могат да идват и да си отиват, раси да се издигат и западат, империи да загиват в страдания и смърт, но това е на повърхността: тя, жената, е безкрайна, същностна; тя ще бъде вечна. Жената не вярва в динозаврите: всъщност дори не вярва, че светът е съществувал, преди тя да се е появила в него. Мъжете могат да строят и разрушават, и да си играят с всичките си играчки; те са несръчни досадници, ефемерни удобства, просто палавници, докато жената, в мистична пъпна връзка с голямото дърво на самия живот, знае, че е незаменима. Човек се пита дали динозавърката на времето си е била облагодетелствана със същата удобна увереност.

Той замълча с такава явна нужда от насърчаване, че казах:

— А връзката с настоящето?

— Дали е в това, че докато един мъж намира мисълта да бъде подтискан отвратителна, за нея тя просто е немислима? И понеже не може да мисли така, тази хипотеза трябва да й се струва несериозна.

Изглежда, че топката отново бе при мен.

— Ако загатваш, че ние виждаме нещо, което мисис Зелъбай не може да види, боя се, че…

— Но, драги човече, ако човек не е заслепен от чувството за незаменимост, би трябвало да приеме, че ние, както и другите божи създания преди нас, един ден ще бъдем заменени. Има два начина, по които това може да стане: или чрез нас самите, чрез нашето саморазрушение, или чрез нахълтване на вид, за който ни липсват средства да го покорим. Ето на, сега сме изправени лице с лице пред една по-висша воля и разум. И какво можем да им противопоставим?

— Това звучи крайно пораженчески — отговорих аз. Ако, както приемам, го мислиш съвсем сериозно, не правиш ли твърде обширно заключение от доста дребен пример?

— Подобни неща ми говореше и жена ми, когато примерът беше значително по-дребен и по-млад — призна Зелъбай. — Тя също непрекъснато презрително отхвърляше предположението, че толкова забележително нещо може да стане тук, в едно прозаично английско селце. Напразно се мъчех да я убедя, че би било еднакво забележително, където и да се бе случило. Струваше й се, че това решително е събитие, което би било по-незабележително на някое екзотично място — например, в село на остров Бали или в мексиканско пуебло. Всъщност, тя го причислява към този род неща, които се случват на другите хора. За съжаление, обаче, примерът се разви тук, и то с мрачна логика.

— Не мястото ме смущава — казах аз, — а твоите заключения. И в частност сигурността ти, че Децата могат да правят каквото си искат и няма начин да бъдат спрени.

— Би било глупаво да се схващат думите ми толкова педантично. Може би е възможно, но няма да е лесно. Физически ние сме нещастни, бедни създания в сравнение с много животни, но ги побеждаваме, защото сме по-умни. Единственото, което би могло да вземе надмощие над нас, е нещо още по-умно. Това едва ли приличаше на заплаха: първо, неговото появяване ни изглеждаше невероятно, и второ, дори още по-невероятно ни се струваше,че ще му позволим да оцелее, за да се превърне в опасност. И все пак, ето го — поредната джунджурийка от безкрайната еволюционна кутия на Пандора: съставният разум — две мозайки, едната от трийсет, другата от двайсет и осем плочки. Какво можем ние, с нашите разделени мозъци, които имат само тромави, непохватни връзки един с друг, да очакваме да направим срещу трийсет мозъка, работещи почти като един?

Възразих, че дори да е така, Децата едва ли са успели да натрупат достатъчно знания за някакви си девет години, за да могат успешно да се противопоставят на цялата маса човешки знания, но Зелъбай поклати глава.

— Правителството по свои собствени съображения им достави превъзходни преподаватели, така че количеството на знанията им би трябвало да е значително — всъщност знам, че е така, защото аз самият им преподавам понякога. Това е важно, но не то е източникът на заплахата. Известно е, че Франсис Бейкън е написал: nam et scientia potestas est — знанието е сила — жалко, че толкова изтъкнат учен е трябвало понякога да говори безсмислици. Енциклопедията е претъпкана със знания, но нищо не може да направи с тях; всички сме чували за хора, които имат смайваща памет за фактите, но без всякаква способност да ги използват; една сметачна машина може да бълва сведения на метри лента; но нито едно от тези знания не е от каквато и да е полза, ако не е пропито с разбиране. Знанието е само вид гориво — необходим му е моторът на разбирането, за да се превърне в сила. А това, което ме плаши, е мисълта за силата, получавана от едно разбиране, работещо дори с малко количество горивознание, когато притежава трийсет пъти по-голяма от нашата способност да анализира. Какво може да се получи с нея, когато Децата пораснат, не мога да си представя, дори приблизително.

Той се намръщи. Както винаги, бях малко несигурен в Зелъбай.

— Ти съвсем сериозно продължаваш да твърдиш, че нямаме никаква възможност да попречим на тази група от петдесет и осем Деца да следва курса, който си е избрала? — настойчиво попитах аз.

— Точно така — кимна той. — Какво предлагаш да направим? Знаеш какво стана с тълпата снощи. Имаха намерение да нападнат Децата — вместо това бяха заставени да се бият помежду си. Ако изпратим полиция, тя ще започне да прави същото. Изпрати им войници и те ще бъдат накарани да се стрелят един друг.

— Възможно е — отстъпих аз. — Но трябва да има други начини да се справим с тях. Те изглежда са се откъснали емоционално от приемните си майки твърде рано — ако, разбира се, изобщо някога са имали чувствата, които ние нормално очакваме. Повечето предпочетоха да възприемат постепенно изолиране в момента, в който им бе предложено. В резултат селото знае изключително малко за тях. След твърде кратък срок хората престанаха да мислят за тях като за отделни личности. Трудно им е да ги различават и свикнаха да ги разглеждат колективно, така че те станаха двуизмерни фигури със само ограничена степен на реалност.

Зелъбай изглежда обмисляше това.

— Ти си съвършено прав, скъпи ми приятелю. Имаме пълна липса на контакти и симпатии. Но това се дължи изцяло на нас. Аз самият се държах възможно най-близо до тях, но все пак съм на разстояние. Въпреки всичките ми усилия, още ги намирам, както ти превъзходно го определи, двуизмерни. И силното ми убеждение е, че хората в Чифлика не са успели да направят повече.

— Тогава остава въпросът — заключих аз, — как да получим повече сведения?

Известно време останахме замислени, докато Зелъбай се измъкна от унеса си и каза:

— Идвало ли ти е наум да се запиташ какъв е твоят собствен статус тук, драги? Ако смяташ да си отидеш днес, бихме могли да открием дали Децата те смятат за един от нас или не.

Този аспект не би беше хрумвал и го намерих малко стряскащ. Реших да проверя.

Бърнард, както изглеждаше, бе заминал с колата на полицая, така че аз заех за опита неговата.

Открих отговора недалече по пътя за Опли. Много странно усещане. Ръката и кракът ми бяха заставени да спрат колата без всякакво участие на моята воля. Едно от Децата — момиче — седеше до пътя, гризеше стрък трева и ме гледаше безизразно. Пак опитах да преместя скоростите. Ръката ми не го направи. Нито пък успях да поставя крака си на педала на съединителя. Погледнах момичето, казах му, че не живея в Мидуич и искам да се прибера вкъщи. Тя просто поклати глава. Опитах отново лоста на скоростите и открих, че единственото положение, на което можех да го поставя, беше заден ход.

— Хм — измрънка Зелъбай, когато се върнах. — Значи си почетен селянин, така ли? Така си и мислех, че ще стане. Само ми напомни да кажа на Анджела да уведоми готвачката, бъди така добър.

По същото време, когато ние със Зелъбай обсъждахме ситуацията в Кайл Мейнър, други разговори, подобни по тема, но различни по тон, се водеха в Чифлика. Д-р Торънс, донякъде поощрен от присъствието на полковник Уесткот, бе положил усилия да отговори на въпросите на полицая по-подробно отпреди. Стигнало се бе до фаза, когато липсата на координация между страните не можеше повече да се замаскирва и един явно ексцентричен въпрос накара доктора да каже малко отчаяно:

— Страхувам се, че не мога да направя положението напълно ясно за вас, сър Джон.

Шефът на полицията изсумтя нетърпеливо.

— Всички ми повтарят това и не го отричам; изглежда никой тек не е способен да разясни нещо. И всички ми повтарят, при това без да представят и най-малкото доказателство, което бих могъл да разбера, че тези адски деца по някакъв начин са отговорни за произшествието снощи — дори вие, за когото ми дадоха да разбера, че сте натоварен да отговаряте за тях. Съгласен съм, че не мога да разбера едно положение, при което на вашите деца е позволено така напълно да излязат от контрол, че да могат да причинят безредици, достигащи до метеж. Не виждам защо трябва да се очаква да разбера това. Като полицай искам да видя някого от подстрекателите и да разбера какво ще каже той по въпроса.

— Но, сър Джон, вече ви обясних, че не е имало никакви подстрекатели…

— Знам, знам. Чух ви. Тук всички са равни и прочие от сорта — на теория всичко е много добре може би, но вие знаете не по-зле от мен, че във всяка група има типове, които излизат напред и че това са момчетата, които трябва да хванеш. Справи се с тях и ще се справиш с останалите. — Той замълча в очакване.

Доктор Торънс размени безнадежден поглед с полковник Уесткот. Бърнард леко сви рамене и кимна едва забележимо. Нещастният вид на д-р Торънс се засили. Той каза смутено:

— Много добре, сър Джон, тъй като вие всъщност правите от това буквално полицейска заповед, нямам алтернатива, но трябва да ви помоля грижливо да претегляте думите си. Децата са… ъъъъ… много чувствителни.

Изборът на последната дума беше много неудачен. В неговия собствен речник тя имаше донякъде технически смисъл. За шефа на полицията това беше дума, използвана от сляпо привързаните майки за разглезените им деца и не допринесе никак да го направи по-съчувствено разположен към Децата. Той издаде нечленоразделен звук на неодобрение, докато д-р Торънс ставаше и излизаше от стаята. Бърнард полуотвори уста да подсили предупреждението на доктора, но реши, че така само ще засили раздразнението на полицая и ще причини повече вреда, отколкото полза. Проклятието на здравия разум, мислеше Бърнард, е, че, колкото е безценен, когато е да добра почва, толкова опасен лепкав бурен може да стане на друга. Така че двамата изчакаха в мълчание докторът да се върне след малко, като доведе едно момче от Децата със себе си.

— Това е Ерик — каза той, за да го представи. — Сър Джон Тенбай желае да ти зададе няколко въпроса, Ерик. Това е негов дълг като шеф на полицията, за да направи доклад за снощи.

Момчето кимна и се обърна към сър Джон. Д-р Торънс зае мястото си зад бюрото и загледа двамата напрегнато и смутено.

Погледът на момчето беше твърд, внимателен, но съвсем неутрален. В него нямаше и следа от чувства. Сър Джон го срещна със същата твърдост. Момче със здрав вид, помисли си той. Малко тънко — е, не точно тънко в смисъл на мършаво, слабо би било по-точна дума. Беше трудно да се направи преценка от чертите. Лицето беше хубаво, макар и без слабостта, която често придружава мъжката хубост. От друга страна то не показваше сила — устата всъщност беше леко малка, макар и не капризна. Нямаше какво много да се научи от лицето като цяло. Очите, обаче, бяха дори по-забележителни, отколкото бе готов да очаква. Бяха му казали за странния златист цвят на ириса, но никой не бе успял да му предаде техния странен блясък, особеното им свойство да изглеждат меко осветени отвътре. За момент това го обезпокои, после се взе в ръце, напомни си, че има пред себе си някакъв особняк; момче само на девет години, изглеждащо на пълни шестнайсет, отгледано при това с някои от тези дръндрънски теории за самоизява, неподтискане и така нататък. Реши да се отнася към момчето сякаш е на възрастта, на която изглеждаше и се насочи към това отношение на мъж към мъж.

— Сериозно нещо е тази работа снощи — отбеляза той. — Задачата ни е да изясним фактите и да открием какво е станало всъщност — кой е отговорен за безредиците и така нататък. Хората непрекъснато ми втълпяват, че сте ти и другите тук. Какво ще кажеш за това?

— Не — бързо отвърна момчето.

Шефът на полицията кимна. Човек едва ли може да очаква незабавно признание, във всеки случай.

— Какво точно стана? — попита той.

— Хората от селото дойдоха тук, за да запалят Чифлика — отговори момчето.

— Сигурен ли си в това?

— Те казаха така и нямаше друга причина да ги доведе тук по това време — рече момчето.

— Добре, няма да навлизаме в подробности защо и по каква причина засега. Нека тръгнем оттук. Ти каза, че някои от тях са дошли с намерение да запалят училището. Тогава, предполагам, са дошли други, които са искали да ги спрат и така е започнал боят?

— Да — отвърна момчето, но не така решително.

— Значи всъщност ти и твоите приятели нямате нищо общо с това? Били сте само зрители?

— Не — каза то. — Трябваше да се защитим. Беше необходимо, иначе те щяха да запалят сградата.

— Искаш да кажеш, че призовахте някои от тях да спрат останалите, нещо такова?

— Не — момчето търпеливо обясни. — Накарахме ги да се бият помежду си. Можехме и просто да ги върнем, но ако го бяхме направили, беше много вероятно да дойдат пак някой друг път. Сега вече няма такава опасност, те разбират, че е по-добре да ни оставят на мира.

Шефът на полицията замълча, леко затруднен.

— Ти каза „накарахме ги да се бият помежду си“. Как го направихте?

— Много е трудно да се обясни. Не мисля, че можете да го разберете — поклати глава момчето.

Сър Джон леко порозовя.

— Въпреки това бих искал да чуя — настоя той с вид на благородна сдържаност, изхабена напразно.

— Няма никакъв смисъл — каза му момчето. Говореше просто, без намеци, просто констатираше факт.

Шефът на полицията стана по-тъмно розов. Доктор Торънс припряно се намеси.

— Това е изключително неясна материя, сър Джон, която ние всички тук се опитваме да разберем с твърде малък напредък от няколко години. Наистина не може да се отиде по-далече, отколкото да се каже, че Децата „пожелаха“ хората в тълпата да се нападнат един друг.

Сър Джон погледна него, след това момчето. Той негодуваше, но се сдържаше. После, след две-три дълбоки вдишвания, заговори отново с момчето, но с леко раздразнен нос.

— Както и да е било направено — и ще трябва да се върнем към това по-късно — ти признаваш, че вие сте отговорни за станалото?

— Ние сме отговорни за това, че се защитихме — рече момчето.

— С цената на четири живота и тринайсет сериозни наранявания — след като сте можели, както каза, просто да ги върнете назад.

— Те искаха да ни убият — заяви момчето с безразличие.

Шефът на полицията го изгледа продължително.

— Не разбирам как сте могли да го направите, но приемам засега думите ти, че сте го извършили, а също и думите ти, че не е било необходимо.

— Те щяха да дойдат пак. Тогава щеше да бъде необходимо — отговори момчето.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Цялото ви отношение е чудовищно. Не изпитвате ли поне малко угризения заради тези нещастни хора?

— Не — каза момчето. — Откъде накъде? Вчера следобед един от тях простреля един от нашите. Сега трябва да се защитаваме.

— Но не чрез лично отмъщение. Законът е защита за вас и за всеки друг…

— Законът не предпази Уилфред от куршума. Той нямаше да ни защити снощи. Законът наказва престъпника, след като е успял. За нас няма никакъв смисъл от него, ние искаме да останем живи.

— Но не и като причинявате — както ми каза — смъртта на други хора.

— В кръг ли трябва да се въртим? — попита момчето. — Отговорих на въпросите ви, защото решихме, че е по-добре да разберете положението. След като вие явно не го схванахте, ще го изложа по-ясно. А именно: ако последват нови опити да ни се бъркат или да ни безпокоят от страна на когото и да било, ще се защитаваме. Показахме, че можем и се надяваме, че това предупреждение беше достатъчно, за да се предотвратят по-нататъшни неприятности.

Сър Джон безмълвно се вторачи в момчето, като кокалчетата на ръцете му побеляваха, а лицето му ставаше пурпурно. Той наполовина се надигна от стола, сякаш се канеше да нападне детето, след това потъна обратно, като размисли. Минаха няколко секунди, преди да може да си възвърне дар слово. След малко, полузадъхано се обърна към момчето, което го наблюдаваше с някакъв критичен разсеян интерес.

— Проклет малък негодник! Нетърпим дребен позьор! Как смееш да ми говориш така! Разбираш ли, че аз представлявам полицейската сила на графството? Ако не разбираш, време е да се научиш, и, Бога ми, ще се погрижа за това. Да говориш така с по-възрастните, надут малък парвеню! Значи не бива да ви безпокоят! Ще се защитавате, значи! Къде си мислиш, че се намираш? Имаш още много да учиш, момче, цял…

Той внезапно млъкна и седна, вторачен в момчето.

Доктор Торънс се приведе напред над бюрото си.

— Ерик… — започна той протестиращо, но не помръдна, за да се намеси.

Бърнард Уесткот остана неподвижен на стола си и само наблюдаваше.

Устата на полицая се отпусна, челюстта му леко увисна, очите му се разшириха и сякаш продължаваха да се разширяват. Косата му леко настръхна. Пот изби по челото му, по слепите му очи и потече на струйки по лицето му. Нечленоразделни звуци излизаха от устата му. Сълзи потекоха покрай носа му. Започна да издава странни тънки писъци. Смъкна се от стола си на колене върху пода и падна по очи. Лежеше там пълзящ и треперещ, като издаваше високи цвилещи звуци, когато се мъчеше да се вкопчи в килима, сякаш се опитваше да се зарови в него. Внезапно повърна.

Момчето вдигна поглед. Каза на д-р Торънс, сякаш отговаряше на въпрос.

— Не е ранен. Искаше да ни уплаши, така че му показахме какво значи да си уплашен. Сега ще разбере по-добре. Ще му мине, когато жлезите му отново се уравновесят.

След това се обърна и излезе от стаята, като остави двамата мъже да се гледат един друг.

Бърнард извади носна кърпа и попи потта, която стоеше на капки по собственото му чело. Доктор Торънс седеше неподвижно, лицето му беше болезнено сиво. Те се обърнаха, за да погледнат шефа на полицията. Сър Джон сега лежеше отпуснато, изглеждаше в безсъзнание, вдъхваше продължително и жадно, разтърсван понякога от силни спазми.

— Господи! — възкликна Бърнард. Той отново погледна Торънс. — И вие сте тук от три години!

— Тук никога не е ставало нещо, което дори и отдалече да прилича на това — каза докторът. — Подозирахме много възможности, но никога не е имало враждебност — и, след всичко това — слава Богу!

— Да, можело е като нищо да бъдете много по-зле — рече Бърнард. Той отново погледна сър Джон. — Този човек трябва да се изнесе надалече, преди да дойде на себе си. Ние също е по-добре да се махаме — това е такова положение, при което човек не може да прости на свидетелите. Изпратете двама души от хората му да го вземат. Кажете им, че е получил пристъп на нещо.

След пет минути те стояха на стълбите и гледаха как извличат шефа на полицията, все още полуприпаднал.

— Ще се оправи, когато жлезите му се уравновесят — измърмори Бърнард. — Те май са по-добри по физиология, отколкото по психология. Съсипаха този човек до края на живота му.