Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ДВАЙСЕТАУЛТИМАТУМ

— Това — с упрек се обърна Зелъбай към златоокото момиче, което седеше на клона на едно дърво до пътеката, — е непредизвикано с нищо ограничаване на моите движения. Вие много добре знаете, че аз винаги си правя следобедна разходка и винаги се връщам за чая. Тиранията много лесно се превръща в отвратителен навик. При това сте взели жена ми като заложник.

Детето като че ли се замисли и след малко голям твърд бонбон изду бузата му.

— Добре, мистър Зелъбай — отстъпи момичето.

Зелъбай напредна с една стъпка. Този път кракът му премина безпрепятствено невидимата бариера, която го бе спряла преди.

— Благодаря, скъпа — каза той с любезно кимване на главата — Ела, Гейфорд.

Ние преминахме и навлязохме в гората, като оставихме пазачката на пътя отпуснато да люлее крака и да хруска своя бонбон.

— Много интересен аспект на тази история е разграничаването на индивида от колектива — отбеляза Зелъбай. — Току-що постигнах безценен малък напредък в определянето му. Отношението на Детето към нейния бонбон е несъмнено индивидуално, едва ли би могло да бъде иначе; но разрешението й да продължим беше колективно, както и силата, която ни спря. И тъй като съзнанието е колективно, какви са усещанията, които получава? Дали останалите Деца косвено също се наслаждават на нейното бонбонче? Като че ли не и все пак трябва да знаят за него, или може би за аромата му. Подобен проблем възниква, когато им показвам моите филми и им чета лекции. На теория, ако в аудиторията ми има само двама от тях, всички останали ще получат същите знания — по такъв начин те учат уроците си, както ти казах — но на практика винаги имам пълна стая, когато се качвам в Чифлика. Доколкото разбирам, когато им показвам филм, те могат да го получат от всеки представител на всеки пол, но вероятно при предаването на визуална информация нещо се губи, защото всички най-често предпочитат да го видят със собствените си очи. Трудно е да ги накараш да говорят много за това, но изглежда наистина индивидуалното възприемане на една картина е по-удовлетворително за тях, както сигурно и индивидуалното усещане на един бонбон. Подобно разсъждение повдига цял куп въпроси.

— Вярвам, че е така — съгласих се аз, — но това са следуниверситетски въпроси. Що се отнася до мен, самият проблем на тяхното присъствие тук ми сервира предостатъчно материал за мислене.

— О — каза Зелъбай, — не мисля че по този въпрос има кой знае колко нови неща. Нашето собствено присъствие тук поставя същия въпрос.

— Не разбирам. Ние сме се развили тук, а откъде идват Децата?

— Не приемаш ли теорията за установен факт, драги? Общоприето е, че ние сме еволюирали тук и в подкрепа на това предположение се предполага, че някога е съществувало създание, което е било предшественик и на нас, и на маймуните — нашите дядовци го наричат „липсващо звено“. Но никога не е имало задоволителни доказателства, че такова създание наистина съществувало. И това „липсващо звено“ — Боже мой, та цялата хипотеза е надупчена от липсващи звена — нима е приемлива метафора? Можеш ли да си представиш цялото разнообразие от раси, произлязло от това единствено създание? Аз не мога, колкото и упорито да опитвам. Нито пък в по-късен етап мога да си представя, че едно скитащо същество ще се раздели на клонове, които да дадат начало на толкова фиксирани и категорични признаци на расата. На островите е разбираемо, но не и на големите земни масиви. На пръв поглед климатът е могъл да оказва някакво влияние — докато се погледнат признаците на монголската раса, които явно са разпространени от екватора до Северния полюс. Помисли си също за безбройните междинни типове, които би трябвало да съществуват и след това за крайно оскъдните останки, които до сега сме успели да намерим. Помисли си за броя на поколенията преди нас, които би трябвало да изследваме, за да проследим възникването на черните, белите, червените и жълтите до един общ предшественик и си помисли, че там, където би трябвало да има безбройни следи от това развитие, оставени от милиони еволюиращи предшественици, практически няма нищо освен голяма пустота. Та ние знаем повече за възрастта на влечугите, отколкото за възрастта на предполагаемо еволюиращия човек. Имахме пълно еволюционно дърво на коня още преди много години. Ако това бе възможно за човека, щяхме досега да сме го направили. Но с какво разполагаме всъщност? Със съвсем малко, показателно малко изолирани образци. Никой не знае къде и дали изобщо пасват те на еволюционната схема, защото няма схема — има само предположение. Тези образци са толкова несвързани с нас, колкото и Децата…

Близо половин час слушах беседа за разхвърляната и незадоволителна филогенеза на човечеството, която Зелъбай завърши с извинение за непълното изложение по темата, която не се поддавала на събиране в десетина изречения, както се бил опитал да направи.

— Обаче — добави той, — сигурно си успял да схванеш, че общоприетото допускане има повече пропуски, отколкото материал.

— Но ако отричаш ценността му, тогава какво остава? — попитах аз.

— Не знам — призна Зелъбай. — Ала наистина отказвам да приема една лоша теория само поради липса на по-добра и смятам отсъствието на доказателства там, където би трябвало да ги има в изобилие, ако е вярна, като аргумент в полза на друга теория — каквато и да е тя. В резултат намирам появяването на Децата обективно едва ли по-учудващо от това на различните човешки раси, които очевидно са се пръкнали напълно формирани или поне без явна верига от предшестващо развитие.

Толкова решително заключение не бе характерно за Зелъбай. Предположих, че вероятно има своя теория.

Зелъбай поклати глава.

— Не — отрече скромно той. После добави: — Трябва да се предполага, разбира се. Боя се, че не много задоволително и понякога смущаващо… Объркващо е, например, за един добър рационалист, какъвто съм аз, да открие, че се пита дали няма някаква Външна Сила, която подрежда нещата тук. Когато оглеждам света, той наистина нерядко подкрепя предположението за доста безпорядъчно опитно поле. Нещо като място, където от време на време някой пуска нов вид и гледа как ще се справи в нашето боричкане. Омайващо е за един изобретател да наблюдава как създанията му си разчистват сметките, не мислиш ли? Да открие дали този път е произвел сполучлив разкъсвач на парчета, като наблюдава също и развитието на по-ранните модели, за да види кой от тях ще се окаже наистина способен да превърне живота в разновидност на ада за останалите… Ти не мислиш ли така? Е, добре, както ти казах, предположенията са склонни да бъдат неудобни.

Поклатих глава.

— Ако си говорим като мъже, Зелъбай, ти не само приказваш много, но дрънкаш и доста безсмислици, като караш някои от тях да звучат смислено. Това е много объркващо за един слушател.

Зелъбай изглеждаше засегнат.

— Драги мой, аз винаги говоря смислено. Това е мой първичен обществен недостатък. Човек трябва да прави разлика между съдържанието и опаковката. Би ли предпочел да говоря с онова монотонно догматично напрежение, което нашите опростено мислещи събратя смятат, Бог да им е на помощ, че е гаранция за искреност? И дори да го правех, пак би трябвало да оценяваш съдържанието.

— Това, което искам да знам — настоях твърдо аз, — е дали, след като отхвърляш човешката еволюция, имаш сериозна хипотеза на нейно място?

— Не ти харесва моето предположение за Изобретателя? И на мен много не ми харесва. Но поне има заслугата да е не по-малко невероятно и много по-разбираемо от много религиозни представи. И когато казвам „Изобретател“, нямам предвид непременно индивид, разбира се. По-вероятно е екип. Струва ми се, че ако екип от наши биолози и генетици можеха да вземат отдалечен остров за свое опитно поле, биха открили, че е много интересно и полезно да наблюдават своите образци при екологичен конфликт. А в края на краищата какво е една планета, ако не един остров в космоса? Но предположението, както казах, е много далече от теорията.

Нашата обиколка ни бе довела до пътя за Опли. Когато наближавахме селото, откъм Хикъм Лейн се появи фигура, която зави и тръгна пред нас. После Бърнард излезе от своята разсеяност. Спря и почака да го настигнем.

— Не личи от вида ти Торънс много да ти е помогнал — отбеляза Зелъбай.

— Изобщо не стигнах до Торънс — призна Бърнард. — И сега изглежда няма особен смисъл да го безпокоим. Разговарях с две от вашите Деца.

— Не с две — меко възрази Зелъбай. — Човек говори или със Съставното момче, или със Съставното момиче, или и с двамата.

— Добре. Приемам поправката. Говорих с всичките Деца — поне така мисля, макар да ми се стори, че забелязах нещо, което може да се определи като силен привкус на Зелъбай в стила и на момчето, и на момичето.

На Зелъбай явно му стана приятно.

— Като се има предвид, че сме лъв и агне, отношенията ни винаги са били добри. Удовлетворително е да си имал някакво образователно влияние — отбеляза той. — Как се разбрахте?

— Не смятам, че „разбрахме се“ отговаря точно на станалото — каза Бърнард. — Аз бях осведомен, смъмрен и инструктиран. И накрая бях натоварен да предам ултиматум.

— Наистина ли? И на кого? — попита Зелъбай.

— Всъщност, не съм съвсем сигурен. Най-общо казано, смятам, на всеки, който е в състояние да им предостави въздушен транспорт.

Зелъбай вдигна вежди.

— Докъде?

— Не казаха. Някъде, мисля, където биха могли да живеят непритеснявани. — Той ни изложи накратко аргументите на Децата. — Така че всичко наистина се свежда до това — заключи накрая. — Според тях съществуванието им тук представлява предизвикателство към властите, което не може дълго да се избягва. С тях не могат да не се съобразяват и всяко правителство, което би се опитало да се справи с проблема, би си докарало огромни политически неприятности, ако не успее, и почти също толкова, ако успее. Самите Деца нямат никакво желание да нападат или да бъдат принуждавани да се защитават…

— Естествено — измърмори Зелъбай. — Тяхната непосредствена грижа е да оцелеят, за да започнат постепенно да доминират.

— …следователно от най-голям интерес за всички партии е да бъдат снабдени със средство да заминат.

— Което би означавало един на нула за Децата — изкоментира Зелъбай и потъна в размисъл.

— Звучи рисковано — от тяхна гледна точка, искам да кажа. Всички заедно, в един самолет — подсказах аз.

— О, бъди сигурен, че са помислили за това. Те бяха обмислили твърдо много детайли. Самолетите ще бъдат няколко. Трябва да им се предостави отряд за проверка на самолетите, за претърсване за бомби с часовников механизъм и други такива неща. Трябва да бъдат снабдени с парашути, някои от които, избрани от тях, ще бъдат проверени. Има още твърде много подобни условия. Те доста по-бързо от нашите хора са схванали цялото значение на историята с Гижинск и не оставят място за подли действия.

— Хм — измънках аз. — Мога да кажа, че не ти завиждам за възможността да пробутваш предложение като това през цялата бюрокрация. Каква е тяхната алтернатива?

Бърнард поклати глава.

— Няма такава. Може би ултиматум не е точната дума. Изискване ще е по-правилно. Казах на Децата, че имам твърде слаба надежда да накарам някого да ме изслуша сериозно. Отговориха, че предпочитат първо да се опита този начин — ще има много по-малко неприятности за всички, ако той може да се осъществи спокойно. Ако не успея да постигна резултат, — а е съвсем очевидно, че сам няма да мога да го направя — тогава предложиха двама от тях да ме придружават при следващия опит.

— След като видяхме какво направи тяхната „принуда“ с шефа на полицията, перспективата не е приятна. Не виждам защо да не употребят натиск на едно ниво след друго, докато накрая стигнат до самия връх, ако е необходимо. Какво би могло да ги спре?

— От известно време се виждаше, че това наближава, неизбежно като смяната на сезоните — заяви Зелъбай, излизайки от своите размишления. — Но не очаквах да стане толкова скоро. И мисля, че не би станало с години, ако руснаците не го бяха ускорили. Смятам, че се случи по-рано, отколкото самите Деца биха искали. Те знаят, че не са готови да посрещнат това. Затова искат да се скрият на някое място, където могат да достигнат зрелост непритеснявани. Изправени сме пред хубавичка морална дилема. От една страна сме длъжни пред нашата раса и култура да унищожим Децата, защото е ясно, че ако не го направим, в най-добрия случай ще бъдем напълно доминирани от тях и тяхната култура, каквато и да е тя, ще унищожи нашата. От друга страна тъкмо нашата култура ни създава скрупули относно безмилостното ликвидиране на невъоръжени малцинства — да не говорим за практическите пречки за такова решение. От трета — о Боже, колко е трудно! — от трета страна, да помогнем на Децата да преместят проблема, който те представляват, на територията на хора, още по-зле оборудвани да се справят с него, е форма на уклончиво отлагане, в което въобще липсват всякакъв морал и кураж. Това ни кара да копнеем за прямите марсианци на Хърбърт Уелс. Нашето като че ли е една от онези злополучни ситуации, в които няма морално защитимо решение.

Бърнард и аз мълчаливо го изслушахме. След малко се почувствах задължен да кажа:

— Този ден ми прилича на усуканите умозаключения, които с векове са сковавали философите при заплетени ситуации.

— О, разбира се, че не — възрази Зелъбай. — При затруднения, в които всяко разрешение е неморално, остава възможността да се действа в посока на най-голямата полза за най-много хора. Тоест, Децата трябва да бъдат унищожени на възможно най-малката цена при възможно най-малкото отлагане. Съжалявам, че съм принуден да стигна до това заключение. За девет години доста се привързах към тях. И, напук на онова, което казва жена ми, мисля, че съм стигнал възможно най-близо до приятелство с тях. — Направи нова, още по-дълга пауза и поклати глава. — Това е правилната стъпка — повтори той. — Но, разбира се, нашите власти няма да могат да извървят пътя до предприемането й, за което аз лично съм им благодарен, защото не виждам пред тях никаква открита възможност, която да не изисква унищожаването на всички ни, заедно с цялото село. — Той спря и погледна към Мидуич, спокойно почиващ в следобедното слънце. — Аз вече остарявам и във всички случаи няма да живея още дълго, но имам по-млада жена и малък син и бих искал да мисля, че всичко това ще трае вечно. Не, властите ще спорят без съмнение. Но щом Децата искат да заминат, те ще заминат. Хуманността ще вземе връх над биологичния дълг. Това честност ли е, какво бихте казали? Или декадентство? Но така ужасният ден ще бъде отложен — за колко ли време, се питам…

В Кайл Мейнър чаят беше готов, но след първата чаша Бърнард стана и се сбогува със семейство Зелъбай.

— Няма да науча повече, ако остана още — каза той. — Колкото по-скоро представя исканията на Децата на невярващите си шефове, толкова по-скоро ще се задвижат нещата. Ни най-малко не се съмнявам, че аргументите ти по техния план са правилни, Зелъбай, но лично аз ще работя, за да издействам на Децата да се махнат от тази страна, и то бързо. Виждал съм многобройни неприятни гледки в живота си, но нито една от тях не е била такова явно предупреждение, както деградацията на вашия шеф на полицията. Ще ви държа в течение на събитията, разбира се. — Той ме погледна. — Идваш ли с мен Ричард?

Двоумях се. Джанет още беше в Шотландия и щеше да остане там и следващите два-три дни. Нищо не изискваше моето присъствие в Лондон и намирах проблема с Децата на Мидуич много по-омагьосващ от всичко, което бих могъл да очаквам там. Анджела забеляза това.

— Остани, ако искаш — предложи тя. — Мисля, че и двамата ще се радваме на някаква компания точно сега.

Прецених, че наистина го мисли и приех.

— И без това — добавих аз към Бърнард, — не знаем дали настоящето ти положение на куриер включва придружител. Ако опитам там да дойда с теб, може би ще открием, че още съм зад бариерата.

— О, да, странната бариера — каза Зелъбай. — Трябва сериозно да поговоря с тях за нея — това е съвсем абсурдна паникьорска мярка от тяхна страна.

Придружихме Бърнард до вратата и го гледахме, като се отдалечаваше по алеята, махайки с ръка.

— Да. Един на нула за Децата, мисля — рече отново Зелъбай, когато колата зави към шосето. — И спечелен мач също… по-късно… — Той леко сви рамене и поклати глава.