Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ПЕТАСЪЖИВЯВАНЕТО НА МИДУИЧ

Почти в същия момент, когато наблюдателят направил своето откритие, постът на пътя Стоуч-Мидуич извършил рутинната си проверка. Дежурният сержант хвърлил бучка захар отвъд линията, която била начертана на пътя и загледал как кучето, завързано на дълга връв, хукнало след нея. Кучето грабнало захарчето и го схрускало.

Сержантът внимателно наблюдавал кучето и накрая сам се приближил до чертата. Поколебал се и я прекрачил. Нищо не станало. С пораснала увереност направил още няколко крачки. Половин дузина врани с грачене прелетели над главата му. Гледал ги как необезпокоявани отлитали към Мидуич.

— Ей, ти там, свръзката — извикал той. — Уведоми Главната квартира в Опли, че засегнатият район е намалял, вероятно е разчистен. Ще потвърдим след по-нататъшна проверка.

Само минути преди това в Кайл Мейнър, Гордън Зелъбай се раздвижи с мъка и издаде звук, наподобяващ стон. Разбра, че лежи на пода, а също и че стаята, която преди миг беше ярко осветена и топла, може би даже малко претоплена, сега бе тъмна и неприятно студена.

Той потрепери. Мислеше, че никога не му е било толкова студено. Студът го бе пронизал целия така, че всяка клетка го болеше. В тъмнината се чу шум от още някой, който се размърдваше. Гласът на Ферълин каза разтреперано:

— Какво е станало?… Татко?… Анджела?… Къде сте?

Зелъбай раздвижи болящата го и съпротивляваща се челюст и рече:

— Тук съм, почти зззамръзнал. Анджела, скъпа?…

— Ето ме, Гордън — отзова се неуверено нейният глас близо до него.

Той протегна ръка, която напипа нещо, но пръстите му бяха прекалено вцепенени, за да различат какво бе то.

Чу се звук на движение по стаята.

— Бога ми, схванала съм се! О, Господи! — оплака се гласът на Ферълин. — Оу-оу-оооо! Не мога да повярвам, че това са моите крака. — Тя престана да се движи за момент. — Какво е това тракане?

— Мммисля, че са зззъбите ми — обясни Зелъбай с усилие.

Последва ново раздвижване и след това се чу блъсване. После — дръпване на завеса и стаята бе окъпана в сива светлина.

Очите на Зелъбай скочиха към решетката на камината. Той я гледаше втренчено, невярващо. Само преди миг бе сложил дълго дърво в огъня, сега там нямаше нищо, освен малко пепел. Анджела, седнала на килима на около метър от него, и Ферълин до прозореца също се бяха вторачили в камината.

— Какво, за Бога… — започна Ферълин.

— Шшшампанското?… — предположи Зелъбай.

— О, наистина, татко!…

Въпреки протеста на всичките си стави Зелъбай се опита да стане. Откри, че е твърде болезнено и реши за малко да остане както си беше. Ферълин прекоси несигурно към камината. Протегна ръка към нея и остана така, треперейки.

— Мисля, че е угаснала — каза тя.

Опита се да вземе вестника от стола, но пръстите й бяха прекалено вкочанени, за да го задържат. Тя се огледа нещастно, след това съумя да го смачка между втвърдените си пръсти и да го натика зад решетката. Все още с помощта на двете си ръце, успя да вдигне няколко по-малки парчета дърва от коша и да ги пусне върху хартията.

Безсилието с кибрита едва не я накара да се разплаче.

— Пръстите не ме слушат — изстена тя отчаяно.

В усилията си разпръсна клечките по огнището. Някак успя да запали една, като триеше кутията в нея. Запали и друга. Ферълин ги събра заедно и ги приближи до хартията, която се подаваше иззад решетката. Най-после и тя се запали и пламъкът разцъфна като чудесно цвете.

Анджела се надигна и вдървено се заклатушка към него. Зелъбай се приближи на четири крака. Дървата запращяха. Те се приведоха към огъня, жадни за топлина. Вкочанясването на разперените им пръсти започна да отстъпва на изтръпването. След известно време духът на Зелъбай започна да проявява признаци на съживяване.

— Странно — забеляза той през зъби, които все още показваха тенденция към потракване, — странно, че трябваше да доживея такава възраст, за да оценя скритата логика в боготворенето на огъня.

Както на пътя за Опли, така и на този за Стоуч имаше голямо палене и загряване на мотори. Два потока линейки, пожарни коли, полицейски автомобили, джипове и военни камиони започнаха да се приближават към Мидуич. Те се срещнаха на Поляната. Гражданският транспорт спря и пътниците му се изсипаха. По-голямата част от военните камиони са насочиха към Хикам Лейн, граничещ с Абатството. Изключение от двете категории беше малка червена кола, която зави самостоятелно и се изкачи подскачайки по алеята на Кайл Мейнър, за да спре в браздите на чакъла пред входната врата.

Алън Хюз се втурна в кабинета на Зелъбай, дръпна Ферълин от купчината пред огъня и я сграбчи здравата.

— Мила! — възкликна той, все още задъхан. — Мила! Добре ли си?

— Скъпи! — по-скоро откликна, отколкото отговори Ферълин.

След забележим интервал Гордън Зелъбай отбеляза:

— Ние също сме добре, смятаме, макар и объркани. И сме също малко нещо замръзнали. Мислиш ли…

Алън сякаш ги забеляза за пръв път.

— То… — започна той и след това спря, когато лампите светнаха. — Добрее… — продължи той. — Топли питиета ей сегичка. — И излезе, като повлече Ферълин със себе си.

— Топли питиета ей сегичка — промърмори Зелъбай. — Такава музика в едно просто изречение!

И така, когато слязохме за закуска на дванайсет километра оттам, бяхме поздравени с новината, че полковник Уесткот е заминал преди около два часа и че Мидуич е почти толкова буден, колкото е естествено да бъде.