Кукувиците от Мидуич

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТАВЪЗНИКВАЩИ ВЪПРОСИ

По различни причини изтекоха близо три седмици, преди Алън Хюз да се освободи и да дойде на гости за уикенда, така че изразеното от Зелъбай намерение да се предприеме нещо трябваше да бъде отложено дотогава.

По това време нежеланието на Децата (вече започнали да придобиват едно главно Д, за да ги различават от останалите деца) да ги местят извън най-близките околности, бе станало общоизвестно на селото явление. Беше досадно, защото изискваше да се намира някой, който да се грижи за бебето, докато майката отиваше до Трейн или другаде, но не го приемаха много сериозно — не изглеждаше като нещо повече от дребно неудобство. Бе просто поредното от многото, така или иначе неизбежни при бебетата.

Зелъбай нямаше толкова безгрижно отношение, но изчака до неделя следобед, за да изложи въпроса пред зетя си. Тогава, сравнително сигурен, че ще имат време без да бъдат прекъсвани, той заведе Алън до шезлонгите под кедровото дърво на поляната, където никой не би могъл да ги подслушва. Щом седнаха, пристъпи към въпроса със съвсем обичайна прямота.

— Това, което искам да кажа, момчето ми, е следното: бих се чувствал по-добре, ако отведеш Ферълин далеч оттук. И смятам, че колкото по-скоро, толкова по-добре.

Алън го погледна с изненада, която премина в леко смръщване.

— Мислех за пределно ясно, че нищо не искам по-силно от това тя да е при мен.

— Разбира се, че е така, скъпо момче. Не е възможно да не се разбере. Но в момента съм загрижен за нещо, което е по-важно, а не се бъркам в личните ви отношения. Мисля не толкова какво някой от двама ви иска или би искал, а какво трябва да се направи — за доброто на Ферълин, не за твоето.

— Тя иска да се махне. Веднъж вече се е канела да си дойде — напомни му Алън.

— Знам. Но е опитвала да вземе и бебето със себе си, и то я е върнало обратно, точно както я доведе тук и първия път, и точно, както изглежда, ще направи, ако тя опита отново. Следователно трябва да я отведеш оттук без бебето. Ако успееш да я убедиш да направи това, можем да уредим да се грижат за него тук отлично. Признаците са, че ако то всъщност не е при нея, няма да може да окаже — вероятно няма да може — да упражни някакво влияние, по-силно от естествената привързаност.

— Но според Уилърс…

— Уилърс вдига голям шум, за да се предпази от страха. Той отказва да види това, което не иска да види. Не мисля, че има голямо значение каква софистика използва, за да се успокои, докато тя не въвлече и нас, останалите.

— Искаш да кажеш, че тази истерия, за която той говори, не е истинската причина Ферълин и останалите да се върнат тук?

— Добре, какво е истерията? Функционалното разстройство на нервната система. Естествено, нервната система на много от тях претърпя забележимо напрежение, но грешката на Уилърс е, че спира там, където трябваше да започне. Вместо да се изправи пред факта и честно да се запита защо реакцията приема точно такъв вид, той се крие зад димната завеса на баналности около дълъг период на сдържано безпокойство, и така нататък. Не го обвинявам. Много му дойде досега; уморен е и заслужава почивка. Но това не означава, че трябва да го оставим да замъглява фактите, както се опитва да прави. Например, въпреки че го е видял, не е признал, че нито една от неговите „истерии“ някога се е проявила, без да присъства някое от бебетата.

— Така ли е? — попита Алън изненадан.

— Без изключение. Усещането за принуда се наблюдава само в съседство с някое бебе. Като се отдели бебето от майката — или може би трябва да се каже като се отдалечи майката от съседството на което и да е бебе, принудата започва да отслабва и постепенно изчезва. У някои изчезва по-бавно, отколкото у други, но става именно това.

— Но не разбирам… искам да кажа, как се осъществява тя?

— Нямам никаква представа. Чуват се предположения, че може да е някакъв вид хипноза, но какъвто и да е механизмът, убеден съм, че той се упражнява преднамерено и нарочно от детето. За пример може да послужи случаят с мис Лам: когато за нея бе физически невъзможно да се подчини, принудата бързо бе прехвърлена на мис Латърли, която преди това никога не я е изпитвала, и в резултат бебето постигна своето и се върна тук, както и останалите. А откакто се върнаха, никой не е успял да ги изведе на повече от десет километра от Мидуич. Истерия, казва Уилърс. Една жена започва, другите подсъзнателно я приемат и така проявяват същите признаци. Но ако бебето е настанено тук, в съседство, майката може да отиде до Трейн или където поиска, без всякакви пречки. Това, според Уилърс, е възможно просто защото подсъзнанието й не е настроено да възприема, че нещо ще стане, когато тя е сама, и то не става. Но аз мисля иначе. Ферълин не е в състояние да изведе бебето; но ако реши да замине и го остави тук, нищо не може да я спре. Твоята задача е да й помогнеш да го реши.

Алън се замисли.

— Нещо като да й поставя ултиматум — да я накарам да избира между бебето и мен? Не е ли малко грубо и… ъъъ… фундаментално?

— Скъпо мое момче, бебето вече постави ултиматум. Твоята задача е да изясниш положението. За теб единственият възможен компромис е да се подчиниш на предизвикателството на бебето и да дойдеш да живееш тук.

— Което във всички случаи не мога да направя.

— Много добре тогава. Ферълин отклонява въпроса вече от няколко седмици, но рано или късно ще трябва да се изправи пред него. Твоята работа е първо да я накараш да осъзнае препятствието и след това да й помогнеш да го преодолее.

Алън бавно каза:

— Ама че дреболия да й поискаш, а, не е ли така?

— Нима е дреболия да се поиска другото от един мъж, когато бебето не е негово?

— Хм — изсумтя Алън.

Зелъбай продължи:

— При това бебето всъщност не е и нейно, иначе не бих говорил съвсем по този начин. Ферълин и другите са жертви на насилствено задължение: те измамно са въвлечени в абсолютно фалшива ситуация. Някакъв изтънчено самонадеян трик ги е направил това, което ветеринарите наричат приемни майки; отношение, малко по-интимно от това на една мащеха, но подобно по вид. Това бебе няма абсолютно нищо с нито един от вас — като се изключи фактът, че по необясним начин тя е била поставена в положение, което я е принудило да го изхрани. То е толкова далече оттам да принадлежи на някого от вас, че не спада към никоя известна расова класификация. Дори Уилърс бе принуден да го признае. Но ако типът е неизвестен, явлението не е — нашите предшественици, които не са притежавали сляпата вяра на Уилърс в научните статии, са имали дори название за него: наричали сa такива същества сменени деца. Никаква подобна случка не би била за тях толкова странна, колкото за нас, защото те са страдали само от религиозен догматизъм, който не е толкова догматичен, колкото научния. Идеята за сменените деца, следователно, освен че съвсем не е нова, е едновременно и стара, и така широко разпространена, че не е правдоподобно да е възникнала и да се е задържала толкова дълго без причина и нови потвърждения от време на време. Вярно е, че не се среща описание на явлението, което да се е случило в мащаб като този, но количеството в този случай не променя характера на събитието — то просто го потвърждава. Всички тези шейсет и едно златооки бебета, които имаме тук, са неканени гости, сменени деца: те са кукувичета. И важното за тези кукувичета не е как яйцата им са попаднали в гнездото, нито защо е избрано точно това гнездо. Истинският проблем се появява след излюпването им — какво всъщност ще се опитат да направят тогава. А то каквото и да е, ще бъде мотивирано от инстинкт за самосъхранение — инстинкт, който се характеризира предимно с върховна безмилостност.

Алън се замисли за малко.

— Наистина ли смяташ, че в случая се базираш на логична аналогия? — попита той притеснено.

— Съвършено сигурен съм — потвърди Зелъбай.

Двамата за известно време потънаха в мълчание — Зелъбай излегнат на стола си, с ръце под главата, Алън с вперен през поляната невиждащ поглед.

— Добре — най-после каза той. — Предполагам, че повечето от нас се надяваха след като бебетата веднъж се родят нещата да се оправят. Признавам, че сега работата изглежда така. Но какво очакваш да се случи?

— Аз съм само в очакване, без да знам на какво точно… ала не мисля, че ще бъде нещо приятно — отговори Зелъбай. — Кукувицата оцелява, защото е безмилостна и целенасочена. Точно затова се надявам, че ще отведеш Ферълин и ще я държиш надалече.

— От тази история в никакъв случай няма да излезе нещо добро. Положй върховни усилия да я накараш да забрави своето сменено дете, за да има нормален живот. Без съмнение това отначало ще бъде трудно, но не чак толкова, ако тя си роди свое собствено дете.

Алън потри гънките на челото си.

— Действително е трудно — каза той. — Въпреки начина, по който стана, тя наистина изпитва майчински чувства към бебето. Нещо като физическа привързаност и чувство за дълг.

— Но, естествено! То точно така действа. Точно затова горката птица се изтрепва до смърт, за да изхрани ненаситното кукувиче. Един вид самосъхранение, както ти казах — груба експлоатация на естествената склонност. Съществуването на такава склонност е важно за поддържането на вида, но в края на краищата в едно цивилизовано общество ние не можем да си позволим да задоволяваме всичките си естествени потребности, нали? В този случай Ферълин трябва просто да откаже да бъде изнудвана чрез най-добрите си инстинкти.

— Ако — започна бавно Алън, — ако детето на Анджела се бе оказало едно от тях, ти какво щеше да направиш?

— Това, което те съветвам да направиш за Ферълин. Щях да я отведа оттук. Щях също да прекъсна връзката ни с Мидуич, като продам тази къща, колкото и да сме привързани към нея. Това може все още да се наложи, въпреки че тя не е пряко засегната. Зависи как ще се развият събитията. Ще почакаме и ще видим. Изгледите са неизвестни, но не ме е грижа за логически умозаключения. Следователно, колкото по-скоро Ферълин се измъкне оттук, толкова по-щастлива ще бъде. Не предлагам аз да й говоря по въпроса. Първо, това е проблем, който трябва да решите помежду си. Второ, съществува рискът, че като изразя в кристален вид едно не много ясно опасение, мога да извърша нещо неправилно — да го превърна в предизвикателство, което трябва да се приеме, например. Ти можеш да предложиш положителна алтернатива. Обаче ако ти е трудно и имаш нужда от нещо, за да наклониш везните в своя полза, Анджела и аз ще те подкрепим изцяло.

Алън бавно кимна.

— Надявам се да не бъде необходимо. Не мисля, че ще потрябва. И двамата знаем, че всъщност не можем просто да продължаваме така. Сега, когато ми даваш тласък, ще разрешим въпроса.

Те продължиха да седят в мълчалив размисъл. Алън изпитваше известно облекчение, че разпокъсаните му чувства и подозрения бяха събрани вместо него в нещо, което изискваше действия. Бе му направило силно впечатление и това, че не можеше да си спомни предишен разговор със своя тъст, в който Зелъбай, презрително отхвърляйки едно след друго редица съблазнителни отклонения, да се е придържал толкова здраво към своя курс. Нещо повече, предположенията, които биха могли да възникнат, бяха интересни и многобройни. Той самият беше готов да повдигне едно-две, когато бе възпрян от вида на Анджела, която пресичаше ливадата към тях.

Тя седна на един стол от другата страна на мъжа си и поиска цигара. Зелъбай й подаде и протегна запалена клечка. Гледаше я, докато всмука няколко пъти.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна. Току-що говорих с Маргарет Хаксби по телефона. Отишла си е.

Зелъбай повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че е напуснала?

— Да. Обаждаше се от Лондон.

— О! — възкликна Зелъбай и потъна в размисъл.

Алън попита, коя е Маргарет Хаксби.

— О, извинявай. Вероятно не я познаваш. Тя е една от младите дами на мистър Крим — или по-скоро беше. Една от най-умните сред тях, както разбрах. Академично — д-р Маргарет Хаксби, кандидат на науките, Лондон.

— Една от… ъъъ… засегнатите?

— Да. И една от негодуващите — отвърна Анджела. — Сега е решила да офейка и си е отишла, като е оставила Мидуич да се грижи за бебето. Буквално.

— Но къде точно се намесваш ти, скъпа? — попита Зелъбай.

— О, тя просто е решила, че съм надеждно лице за официално уведомяване. Каза, че е звъняла на мистър Крим, но днес го нямало. Искаше да уреди нещата за бебето.

— Къде е то сега?

— В квартирата й. В къщата на по-старата мисис Дори.

— И тя просто е излязла?

— Точно така. Мисис Дори още не знае. Трябва да отида и да й кажа.

— Може да стане доста неприятно — поклати глава Зелъбай. — Виждам как се надига хубавичка паника сред другите жени, дали квартири на тези момичета. Всичките ще ги изхвърлят навън още тази вечер, преди и те също да са взели автобуса. Не можем ли да позадържим новината? Да дадем време ма Крим да се върне и да направи нещо? В края на краищата, неговите момичета не са грижа на Мидуич — не на първо място, във всеки случай. Освен това, тя може да промени решението си.

Анджела поклати глава.

— Не и точно тя, смятам. Не го е направила спонтанно. Фактически доста грижливо е обмислила всичко. Нейната логика е: Не е искала да идва в Мидуич, просто са я изпратили тук. Ако някой я е изпратил в район с жълта треска, той би отговарял за последствията. Е, изпратили са я тук и не е нейна вината, че вместо треска е хванала това. Сега е тяхна работа да се занимават с него.

— Хм — промърмори Зелъбай. — Имам чувството, че такъв паралелизъм няма да бъде приет от правителствените кръгове единодушно.

— Така или иначе, това е нейната теория. Тя изцяло отхвърля детето. Казва, че е отговорна за него не повече, отколкото ако й го бяха подхвърлили пред вратата и следователно няма никаква причина да се примири, или да очакват да разбие живота и кариерата си заради него.

— С последица, че сега то е захвърлено в приют — освен ако тя не реши да плаща за издръжката му, разбира се.

— Естествено, попитах я за това. Отговори, че селото и Чифлика могат да се борят за отговорността помежду си; тя положително не е нейна. Отказа да плати каквото и да било, тъй като плащането можело да се изтълкува от закона като признаване на задължение. Въпреки това мисис Дори или друго лице с добър характер, което ще приеме да се грижи за бебето, ще получава сума, равна на две лири седмично, изпращани анонимно и нередовно.

— Права си, скъпа. Наистина го е обмислила. Въпросът трябва да се проучи. Какво ще стане, ако това отхвърляне се остави без възражения? Смятам, че отговорността за едно дете трябва да е регламентирана някъде. Мислиш ли, че трябва да се обадим на властите и да й спретнем съдебно решение?

— Не знам, но тя сигурно е предвидила, че нещо такова може да стане. И ако стане, ще го оспорва чрез съда. Твърди, че медицинска експертиза може да докаже, че е невъзможно детето да е нейно. Поради това ще настоява, че след като е поставена в положението на родител без свое знание и съгласие, не може да й се търси отговорност. Ако това не успее, остава й възможността да подхване действия срещу небрежността на Военното разузнаване, в резултат на която е била изложена на опасност; или че си затваря очите пред насилие; или, може би, че сводничи. Не беше решила точно какво.

— Не ми се вярва да успее — каза Зелъбай. — Би трябвало да се скалъпи доста чудновато обвинение.

— Е, тя изглежда не мислеше, че може да се стигне чак дотам — потвърди Анджела.

— Смятам, че тук е съвършено права — съгласи се Зелъбай. — Ние самите положихме доста усилия, за да се запази всичко в тайна, но незабележимите официални машинации трябва да са били значителни. Дори доказателствата, необходими да се предизвика съдебно решение, биха били манна небесна на журналистите от цял свят. Фактически, издаването на такова решение би могло вероятно да донесе на д-р Хаксли цяло състояние по един или друг начин. Горкият мистър Крим… и горкият полковник Уесткот! Боя се, че ги чакат безпокойства… Питам се само докъде се простира властта им в случая?… — Той потъна в размисъл за известно време, после продължи. — Скъпа, тъкмо говорех с Алън да отведе Ферълин оттук. Съобщението ти като че ли прави нещата още по-спешни. Щом се разчуе и други могат да решат да последват примера на Маргарет Хаксби, не мислиш ли?

— Нищо чудно да ги накара да вземат такова решение — съгласи се Анджела.

— В който случай и при положение, че неподходящ брой поеме този път, не смяташ ли, че съществува възможност да се предприемат контрастъпки, за да се спре това дезертьорство?

— Но ако, както казваш, те не искат разгласяване…?

— Не от властите, скъпа. Не. Аз се питах какво би станало, ако се окаже, че децата се противопоставят на изоставянето също така, както и на преместването.

— Но ти наистина ли мислиш…

— Не знам. Просто правя всичко възможно да се поставя на мястото на едно кукувиче. Като такова, както си представям, ще негодувам от всичко, което има изгледи да намали вниманието към моите удобства и самочувствие. Всъщност, дори няма нужда да си кукувица, за да изпитваш това. Аз само подхвърлям предположението, нали разбираш, че наистина ми се струва, че си заслужава да се постараем Ферълин да не бъде заклещена тук, ако се случи такова нещо.

— И да се случи, и да не се случи, ще й бъде по-добре, ако не е тук — кимна Анджела. — Можеш да й предложиш за начало две-три седмици престой, докато видим какво става — обърна се тя към Алън.

— Много добре — отговори Алън. — Това ми дава опорна точка, от която да тръгна. Къде е тя?

— Оставих я на верандата.

Семейството го гледаше, докато прекоси поляната и изчезна зад ъгъла на къщата. Гордън Зелъбай вдигна вежда към жена си.

— Няма да е много трудно, мисля — каза Анджела. — Естествено, тя копнее да бъде с него. Пречката е нейното чувство за дълг. Този конфликт й вреди, изтощава я.

— Всъщност, колко е привързана към бебето?

— Трудно е да се каже. Има толкова голям обществен и традиционен натиск върху жената при този род неща. Инстинктът за самосъхранение те кара да се приспособяваш към общоприетото. Личната честност изисква време, за да се утвърди… ако това й се разреши въобще.

— Не и при Ферълин, разбира се? — Зелъбай изглеждаше засегнат.

— О, и при нея, сигурна съм. Но тя още не е стигнала дотам. Всичко това й дойде прекалено много, нали разбираш. Преживя всички неудобства и притеснения на бременността така, както ако беше нейно — и сега, след всичко, трябва отново да се адаптира към биологичния факт, че то не е нейно, че тя е само приемна майка, както ти го наричаш. Това трябва да изисква огромни усилия. — Анджела замълча, като гледаше замислено към ливадата. — Всяка вечер произнасям благодарствена молитва — добави тя. — Не знам къде отива, но просто искам някъде да е известно колко съм признателна.

Зелъбай посегна и взе ръката й. След няколко минути отбеляза:

— Чудя се, дали някога е имало по-глупави, по-неуместни и по-невежо употребени думи от „майката природа“. Именно защото природата е неимоверно безмилостна, неприятна и жестока, е станало необходимо да се измисли цивилизацията. Дивите животни се смятат за свирепи, но най-разярените от тях започват да изглеждат почти опитомени, когато се погледне покварата, изискваща се от оцелелите в морето; колкото до насекомите, техният живот се поддържа само от заплетени процеси на фантастичен ужас. Няма по-неверен възглед от този за уюта, създаван от „майката природа“. Всеки вид трябва да се бори, за да оцелее и той прави това с всички достъпни му средства, колкото и да са отвратителни — освен ако инстинктът му за оцеляване отслабне от сблъскване с друг инстинкт.

Анджела се възползва от паузата, за да вмъкне с леко нетърпение:

— Не се съмнявам, че постепенно разработваш нещо, Гордън.

— Да — призна си Зелъбай. — Отново разработвам кукувиците. Те са много определени оцеляващи. Толкова решителни, че всъщност с тях може да се направи само едно нещо, когато са ти заселили гнездото. Както знаеш, аз съм хуманен човек; мисля дори, че бих могъл да кажа добър по природа.

— Можеш, Гордън.

— Следващия ми недостатък е, че съм цивилизован. По тези причини няма да съумея да стигна дотам, че да одобря това, което трябва да се направи. Нито пък дори когато схванем колко е препоръчително, ще направят това останалите. И така, като горкия женски дрозд, ще храним и отглеждаме чудовището и ще предадем нашия собствен вид… Странно, не мислиш ли? Можем да удавим едно котило котенца, които с нищо не ни заплашват, но тези създания грижливо ще отхранваме.

Анджела седя неподвижно известно време. След това обърна глава и го изгледа продължително и твърдо.

— Имаш предвид онова… което би трябвало да се направи, нали, Гордън?

— Да, скъпа.

— Не се връзва с теб.

— Както отбелязах. Но все пак това е положение, в което никога досега не съм бил. Хрумна ми, че „живей и остави другите да живеят“ е част от покровителство, което е предварително застраховано. Откривам сега, когато усещам — което никога не съм очаквал да усетя — че положението ми като връх на творението е застрашено и това никак не ми харесва.

— Но, Гордън, скъпи, всичко това, разбира се, е малко преувеличено. В края на краищата, няколко необикновени бебета…

— Които могат, когато им скимне, да невротизират зрели жени — а не забравяй и Хариман, — за да наложат своите желания.

— Това може да заглъхне, когато пораснат. Чували сме понякога за особено разбиране, за нещо като психическа симпатия…

— В изолирани случаи, може би. Но в шейсет и един взаимосвързани случая! Не, тук няма никаква нежна симпатия, и те не ламтят за слава. Те са възможно най-практичните, здравомислещи и самостоятелни бебета, които някой някога е виждал — и са освен това много доволни от себе си. И нищо чудно — могат да получат всичко, което поискат. Точно сега са във фаза, когато не искат кой знае колко, но по-късно… Е, ще видим!…

— Д-р Уилърс казва… — започна пак жена му, но Зелъбай нетърпеливо я прекъсна.

— Уилърс се приспособи към събитията великолепно. Толкова добре, че се повреди до степен да се държи като проклет щраус. Неговата вяра в истерията практически стана патологична. Надявам се, почивката да му се отрази добре.

— Но, Гордън, той поне се опита да обясни това.

— Скъпа, аз съм търпелив човек, но не ме подлагай на изпитания прекалено дълго. Уилърс никога нищо не се е опитвал да обясни. Той прие някои факти, когато стана невъзможно да не ги забелязва; останалите се опита да замаже… което е съвсем различно.

— Но трябва да има някакво обяснение.

— Разбира се.

— И какво мислиш, че е то?

— Налага се да почакаме, докато децата пораснат достатъчно, за да ни дадат някакви доказателства.

— Но имаш някакви идеи?

— Боя се, че не са много весели.

— А какви?

Зелъбай поклати глава.

— Още не съм готов. Но тъй като си дискретна жена, ще ти задам един въпрос. Ако ти се искаше да изпиташ превъзходството на едно общество, което е относително стабилно и съвсем добре въоръжено, какво би направила? Би ли му излязла насреща при неговите собствени условия чрез предприемане на вероятно скъпо и положително разрушително нападение? Или, ако времето няма голямо значение, би предпочела да приложиш вариант с по-гъвкава тактика? Фактически, не би ли опитала да вкараш някак една пета колона, за да го атакуваш отвътре?