Критична точка

VIII

Изи се беше събудила, когато Ник се добра до батискафа. Лесно успя да го открие. Светлината на прожекторите се виждаше добре от крайбрежието. Вятърът духаше право към батискафа. Пристигналите тенебрийци още не знаеха нищо за вулкана и мисълта, че може да се отклонят от пътя, не ги тревожеше особено. Като излязоха на брега, те нарамиха сала и тръгнаха към огънчетата.

Фейджин с четиримата си питомници беше вече тук. Дори бавноходният робот се движеше по сушата по-бързо, отколкото тромавият и прекалено голям сал по морето. Бързия беше в добро настроение.

Бяха изминали едва няколко минути след идването на робота и той поиска да му покажат как се добива огън. Изи нареди на Джон да го научи. Той се подчини, извади лъка си и след две минути пламъчетата заиграха над примитивното огнище. Бързия схвана веднага и сам се захвана за работа. И когато Ник, Бети, Джон и Джейн дойдоха, като влачеха сала, вождът вече знаеше как се добива огън и настроението му беше отлично.

Горе на орбитата обаче настроението беше тревожно. Изи се събуди сърдита. Тя не беше забравила оскърбителните реплики на дипломата и отказа да дава обяснения не само на него, но и на останалите защо смята, че те с Мино ще напуснат батискафа още преди края на следващия тенебрийски ден. Тя се държеше съвсем по детски. Но нали наистина беше дете! Помолиха съветника Рич да се намеси. Той се вгледа в лицето на дъщеря си и после каза:

— Моля ви, кажете на мистър Сакииро да подготви катера за среща с батискафа. Доколкото разбирам, необходимо е известно време за закрепване и регулиране на външните ускорители.

После рязко се извърна, напусна помещението, без да отговаря на сипещите се като град въпроси, и се заключи в каютата си.

— Какво да правим сега? — запита Сакииро.

— Това, което той ни помоли — отговори друг учен.

Рич изглеждаше уверен, че момичето знае какво говори.

— Той е уверен, така е. Но тя?…

— Какво пък, дори детето да е сгрешило, няма да има никаква вреда, ако подготвим спасителния катер за полет — каза трети. — Защо тогава се тревожите толкова много?

— Просто ние добре си представяме какво ще стане с Изи и баща й, ако тя греши — отговори геофизикът. — Добре ще бъде, ако тя знае какво казва. А ако просто е ядосана на онзи десетокрак бобър и без да помисли, е избъбрила това… — той сложи край на дискусията, като вдигна един телефон и предаде на инженерите молбата на Рич.

Роботът наблюдаваше хода на събитията, но вече не беше в центъра им. Учениците му изглежда се вляха в племето на Бързия и получаваха нареждания от него или от Изи направо от батискафа. Никой не се обръщаше към Фейджин да пита какво да прави и как да го прави. Нещата се развиваха с такава бързина, че Рекър започна да изпуска доста от тях. Той чу за спора на Изи с Аминадабарли, за намерението й утре да напусне Тенебра, но и понятие си нямаше как тя възнамерява да стори това.

Рекър имаше представа с какво се занимават туземците, но не всичко му беше ясно, а да пита напразно, нямаше никакъв смисъл. И въобще не беше в състояние да се досети, че момичето прекъсна предаването на информация само и само досадният дромианин нищо да не узнае. Тъй или иначе, Рекър остана само наблюдател и се задоволи да фотографира, да записва достигащите до микрофоните разговори и да се опитва да изтълкува разбраните думи.

Салът беше пуснат в езерото и Ник заедно с Бети закараха Бързия при батискафа. Рекър видя как край един илюминатор децата разговаряха с тенебрийците, но не чу нито една дума. Роботът се намираше прекалено далеч. А беседата бе дълга и оживена и свърши едва когато се стъмни. После салът се върна на брега. Всички започнаха да прибират нещата си и скоро потеглиха на път. Пещерните жители помагаха при носенето на сала и тегленето на количката. Вождът за пръв път се обърна към робота и му заповяда да ги следва. Преводач беше Ник. Рекър реши, че туземците се оттеглят, защото смятат така да се спасят от нощното настъпване на морето. Естествено бе да се очаква, че то отново ще се разлее както миналата нощ.

— Къде ли ще бъде отнесен довечера големият кораб? — попита той не толкова от любопитство, колкото да даде възможност на пещерните жители да демонстрират прогностичния си дар. За него не беше важно какво точно ще кажат. И предполагаше, че вождът няма да благоволи да даде отговор, но той бе във великолепно настроение и тръгна заедно с робота, като весело говореше, а Ник превеждаше.

Вождът подробно описа местността, където отиват и където по негово предположение ще бъде отнесен батискафът. Той разказа също и за начина, по който узнава това. Геофизиците слушаха, правеха записи и грижливо наблюдаваха магнетофоните, които регистрираха всеки звук на беседата.

В тази част на системата на Алтаир цареше такова безметежно спокойствие и щастие, каквото едва ли някога е преживявала. Може би само Аминадабарли и Рекър не се поддаваха на общото благодушно настроение.

Изминаха два часа. Бързия спря хората си. Нощта встъпи в правата си и веднага започна да вали дъжд.

Лесно можеше да се разбере какво преживяха геофизиците, когато батискафът не се оказа там, където го очакваха. Всеки от учените изказваше своя хипотеза и никой не слушаше другите. Аминадабарли от напрежение загуби съзнание и в продължение на няколко минути се говореше само за способите за оказване на първа помощ. За щастие той скоро сам се съвзе, защото никой от хората и понятие си нямаше как може да му се помогне.

А след четвърт час откриха батискафа на предишното му място. Родителите въздъхнаха с облекчение, докато геофизиците на кораба и тенебрийците на планетата недоумяваха как се е случило. Споровете се разгоряха с нова сила. А край батискафа закипя работа. Туземците работеха по-някакъв план, но Рекър така и не успя да разбере какво смятат да направят.

Бързия изпрати наоколо няколко ловни дружинки, като във всяка имаше питомник на Фейджин, въоръжен с брадва. Салът непрекъснато сновеше между брега и батискафа. Вождът и няколко негови помощници внимателно разглеждаха обвивката на машината. Изи не спираше да разговаря с тях, но Рекър и другарите му не можеха да доловят нищо.

Туземците се заинтересуваха от горната част на корпуса, където се отвеждаше излишната топлина от жилищните помещения, и се закатериха по многочислените куки и скоби. Равновесието на батискафа, изработен достатъчно закръглен, се наруши и той се разклати, после се задвижи към сала. Любознателните туземци побързаха да напуснат несигурното място и наскачаха в езерото.

Салът се приближи до робота и най-после Рекър чу няколко изречения.

— Ние можем да спечелим много време — каза Ник на Бети. — Ако учителите вътре нямат нищо против, ние ще избутаме този предмет по-близо до брега и там ще ни бъде по-удобно да работим.

Те блъснаха сала във водата и загребаха към батискафа. Този път Рекър знаеше за какво става дума и като видя как Изи кимна, разбра, че преговорите са завършили успешно. Той се разтревожи и веднага позвъни на инженерите. Те казаха, че батискафът е абсолютно херметичен и преместването му, дори с търкаляне, няма да доведе до никаква повреда, освен до интересни усещания за младата команда на борда.

Салът се насочи към брега и Ник нещо викна на Бързия. Рекър схвана само няколко думи, но те бяха достатъчни. Вождът се качи при тях и поеха към батискафа. Там Бързия и Бети се хванаха за скобите и започнаха внимателно да се изкачват нагоре. Ник остана в сала, като се приготви всеки момент да го отмести настрани. Работата премина без произшествия. Туземците акробати показаха необикновена ловкост. Те се държаха над самата повърхност на олеума. За щастие скобите бяха разположени равномерно по целия корпус, въпреки че Бързия и Бети едва ли са знаели за това от по-рано.

Батискафът се обърна два пъти и се оказа на плитчина. На това място почти не плаваше и Бързия и Бети трябваше да поискат подкрепление. Само тяхната тежест не достигаше. След третото претълкулване тумбестият корпус легна с десния си борд на брега. Тенебрийците скочиха от него и веднага възникна малко усложнение. Машината тръгна да се връща. И Рекър трябваше да се намеси — обясни на Ник, че от страната на езерото е необходимо да подложат дървени трупчета. Изи и Мино с интерес наблюдаваха робота, който бе на няколко крачки от тях. Биологът побърза да ги заговори — искаше да узнае какво смята да прави момичето.

— Здравей, Изи! Най-после сме заедно.

— Здравейте, докторе. И питомците ви са тук. Мислех си, че ще успеем да минем и без тях, но те прекрасно ни помогнаха. Искате ли да погледате какво ще правим сега?

Този въпрос направо изненада доктора.

— Да погледам ли? Та ние едва започваме да работим. Сега ще повикам инженерите. Нека чуят какво ще кажа на Ник и приятелите му. Би трябвало да са вече тук, но не очаквах да ви открием толкова бързо. Ние ще изясним какво е станало с проводниците — дали прекъсвания, или корозия, и ще…

Момичето заговори, преди той да произнесе последните думи, но поради двусекундното закъснение на сигнала Рекър не я чу веднага.

— Докторе, моля ви за извинение, но не искам Ник да се забърква с проводниците. Аз нищо не разбирам и си представям добре как той ще се обърка там. Ние скоро ще излетим и без това. Кажете му, че е най-добре да не се навира в отворените наблюдателни люкове, ако те наистина са отворени.

Изи говореше вежливо, както винаги, но в гласа й се усещаше една твърдост, която не можеше да не се забележи. Рекър първо се смути, а после се възмути.

— Защо не искаш Ник да работи? Кой може да го замени? Наистина той не знае нищо за електричеството, но ще има ли някаква полза, ако го заместиш ти или Бързия? Ние обмисляме този план няколко седмици и ти не можеш да…

— Не зная колко време сте го обмисляли, но аз мога — отвърна Изи учтиво. — Бързия ще направи това, което го помоля, Ник — това, което Бързия му заповяда. Отначало ние ще се опитаме да осъществим предложението на Бързия. Сигурна съм, че нещата ще тръгнат както трябва, е, ако нещо не стане, тогава ще се върнем към вашия план.

Рекър безпомощно се огледа и от неудобство започна да се поти. Момичето е право. Той няма никаква възможност да наложи волята си. Може би баща й? Но съветникът се намираше в радиокабината и на лицето му личеше израз на задоволство. Биологът трябваше да се предаде.

— Е, какво пък, Изи. Добре, направете каквото сте замислили. Но защо не ми кажеш какъв е този план на Бързия? И защо не се доверяваш на нас, а ти е хрумнало да се вслушваш в съветите на невежия пещерен жител?

— Вашите учени приятели дори прекалено много се вслушват в съветите му — язвително отговори Изи. — Ако сега започна да ви разказвам, ще ме чуе бащата на Мино, ще започне да ровичка насам-натам и да търси недостатъци, а татко само ще се вълнува. Вие просто гледайте какво ще правим. Остава ни малко време, преди да почнем.

— А какво мисли твоят млад приятел? Не се ли сърди, че не посвещаваш в тези замисли баща му?

— Той няма нищо против, нали, Мино?

— Наистина е така — изпищя гласът на младия дромианин. — Татко ми заповяда да правя всичко, което каже Изи, а после беше така груб с нея. Ние ще му покажем какво можем!

Като чу това, Рекър неволно сбръчка челото си и вътрешно се засмя. Ако нещо можеше да постави Аминадабарли в глупаво положение, то…

Планът на Бързия бързо престана да бъде загадка. От далечината се показаха група аборигени, които дърпаха неподвижното тяло на летящ хищник. Опасните пипала бяха отсечени: ето защо, когато тръгваха, ловците бяха взели брадви. Част от газовите мехури на съществото бяха продупчени — да не се издигне тялото нагоре, — част бяха оставени здрави. Не беше никак трудно да се досети човек как възнамеряваха да ги използват.

Водородните камери в долната част на корпуса имаха за изравняване на налягането предпазни клапани, които завършваха с изходни тръбички от пластмаса и през тях се изхвърляше навън излишният газ. Обикновено налягането на атмосферата държеше тези тръбички затворени или, по-точно казано, сплескани. Но през тях с помощта на друга твърда тръба бе възможно да се вкара в камерата газ или течност. Това се опитваха да направят сега тенебрийците. Рекър не знаеше от какво точно са направили тръбите, но не се удиви от находчивостта им. Разбира се, при пълненето се губеше много газ, но това не беше важно. Летящи хищници — с лопата да ги ринеш!

— Стана ми ясно — каза той след няколко минути. — Но възниква една опасност.

— Каква? — веднага запита Изи. Очевидно и тя криеше някакви съмнения.

— Батискафът е изчислен да лети с подемната сила на водорода. Сигурна ли си, че газът, който смятате да използвате, ще ви издигне така високо, че да може да се включат ускорителите? Дори да успеем да прехвърлим на борда инженер, който да…

— Защо мислите, че този газ не е водород?

— А ти защо смяташ, че е водород?

— Е, а може ли на тази планета да се намери нещо, което е по-леко от парообразната вода?

— Амин… Сигурно има още много газове… Всъщност не зная. За това не съм помислял. — И тогава се досети. — Ти какво, да не си говорила с инженерите?

— Разбира се! Не искам да бъда прекалено дръзка, но кажете ми, от кого другиго бих могла да узная нещо съществено за нашия батискаф? Вие естествено добре познавате планетата, но това така малко ни…

— Ето какво било… — бавно процеди Рекър. — Аз действително не съм се занимавал много с батискафа, но за проводниците приказвахме с инженерите.

Всъщност така решиха проблема. Ник си припомни за поведението на сала и се погрижи предните камери да бъдат запълнени повече. Когато батискафът изплува, вятърът го понесе към вулкана. Той се издигаше така бавно, че децата до насита се нагледаха на величественото и страшно зрелище. Когато навлезе в нагретите слоеве на атмосферата, машината заплашително започна да се снижава към огнедишащата планина, но скоро се спря и тръгна нагоре, водородът в камерите също се нагря. Бликащата отдолу светлина постепенно се отдалечаваше и помръкваше. Щастливата Изи и нейният приятел зачакаха срещата със спасителния катер.