Критична точка

I

Ник разтвори високите растения и излезе на открито пространство, след което се спря и произнесе няколко от онези думи, които Фейджин никога не превеждаше. Нито бе ядосан, нито удивен, че пред себе си видя вода — нали бе още ранно утро, — но го огорчи обстоятелството, че вляво и вдясно също блестеше познатото огледало. Проклета работа — бе попаднал на полуостров и нямаше начин да се върне обратно.

Честно казано, той не знаеше дали го преследват, но не се съмняваше. След бягството си бе загубил два дни да обърква следите си, като бе направил голямо отклонение, преди да се насочи към селото си.

Докато беше в плен, Ник се убеди, че похитителите му са превъзходни ловци и следотърсачи. Надяваше се да са загубили дирите му — изкушение голямо, но сам не можеше да повярва в това. Та те така настойчиво искаха да ги заведе при Фейджин!

Ник извърши насилие над себе си и се върна в действителността. Разсъжденията остави за после. Сега трябваше да преценява: да се връща ли назад, или да чака езерото да се изпари? И в двата случая можеха да го настигнат. Трудно бе да определи къде рискът е по-голям. Но поне нещо можеше да провери.

Приближи се до водата, погледна я внимателно и рязко удари с длан. Кръговете тържествено се заразхождаха по езерото, но те не го интересуваха. Друго бе важно — пръските! Той ги проследи, усети да го блъскат по тялото, прецени как падат и с радост се убеди, че и най-едрите се изпаряват, преди да достигнат повърхността. Езерото щеше да живее още малко! Ник седна и започна търпеливо да чака.

Духна лек вятър и растенията започнаха да се събуждат. Те посрещаха новия ден. Ник усещаше това с ноздрите си. Той добре знаеше какво ще последва — вятърът ще се усили, по езерото ще се появят дупки, от които вихрите на горещия въздух ще изсмукват образуващата се пара. И нивото ще започне да спада по-бързо, отколкото му е необходимо.

Би могъл да се задуши, ако е прекалено близо и вятърът стихне, но това сега няма да стане — течността отстъпваше и изчезваше като прекрасен мираж. Ник се надигна и предпазливо тръгна напред. От двете му страни продължаваше да има прекалено много вода. Значи този полуостров действително продължаваше с гребен, който разделяше на две цялото езеро. Какво пък, така бе по-добре.

Утрото премина спокойно. Преследвачи не се появяваха. Почти непрекъснато тичаше, като гледаше да се разминава мирно с опасните диви зверове. Направо му вървеше. Обикновено такъв преход биваше разнообразяван от четири или пет схватки с разни хищници, а днес спечели само една.

Часовете се изнизваха един след друг. Ник продължаваше да върви толкова бързо, колкото можеше. Единственото стълкновение с летящ хищник почти не го забави. Нападателят излезе насреща и пикира към Ник, като едва не докосна почвата. За щастие ръката с накрайник от нож се оказа по-дълга от пипалата и острието разряза така сполучливо газовите мехури, че хищникът безпомощно и шумно се замята из шубрака.

Ник прибра ножа в канията и продължи напред, без да намалява скоростта си, но потриваше внимателно ръката си — отровното смукало бе успяло да я достигне.

Когато най-после се озова в познати места, ръката бе престанала да го боли и Алтаир стоеше високо в небето. Ник измени посоката и ускори крачката си.

… Фейджин беше на обичайното си място в центъра на селото. Като се приближи, Ник викна високо Учителя.

— Заплашва ни опасност, Фейджин. Притежаваш ли оръжие, за което ние не знаем?

Както обикновено, изминаха няколко секунди, преди да прозвучи отговорът:

— Какво е станало с тебе, Ник? Ние не се надявахме повече да те видим. Защо споменаваш за оръжие, нима ще се биеш с някого?

— Боя се, че да!

— С кого?

— С тези, които приличат на нас. Но те не отглеждат добитък и не умеят да палят огън, и наричат нещата с други имена.

— Къде ги срещна? И защо трябва да се бием с тях?

— Историята е дълга. Но най-добре ще бъде да започна отначало. За съжаление нямаме време за губене.

— Започвай и бъди по-подробен.

— Както се бяхме уговорили, аз тръгнах на юг и започнах да картографирам местността. В областта, където обикновено ловуваме или пасем добитъка, не ми се случи да отбележа особено изменение. А за онези местности, които малко познавам, ми е трудно да кажа какви са били преди това. В края на първия ден забелязах отличен ориентир — планина с правилен коничен връх, много по-висока от тези, които бях виждал до този момент. На втория ден минах край източното й подножие. Посрещна ме със силен вятър и затова я нарекох Планина на бурите. И по склоновете й сигурно има достатъчно треви и дървета, които растат през нощта. Разузнаването трябваше да извърша така, че да се спусна обратно от нея преди настъпването на тъмнината. Останалото мина както обикновено. Често ме нападаха различни зверове, аз се защитавах и така си осигурявах достатъчно храна. Но на третия ден, когато се намирах в равнината, някакъв хищник, скрит в дупката си, ме хвана здраво за краката с лапата си. Моите копия не му причиняваха изглежда никаква рана. Едва ли бих се измъкнал сам, ако не бяха ме спасили.

— Спасили? — Този въпрос зададе не Фейджин, а Джим. — Кой те спаси? Нас ни нямаше там.

— Той не беше от нашите. Или поне не съвсем от нашите. Напълно приличаше на нас и копията му бяха същите, но когато убихме звяра в дупката и започнахме да говорим, не се разбрахме. Той произнасяше съвсем непознати звукове. Дори отначало не разбрах, че се обръща към мен. Реших да тръгна с него и така да го опозная повече. Това ми се видя по-важно от правенето на карти. По пътя научих някои от думите му, а това не беше никак лесно, защото ги изговаряше някак чудновато. През цялото време ловувахме и се учехме да разговаряме. Макар и да не вървяхме по права линия, аз добре запомних маршрута и мога да го нанеса на картата до неговото село.

— Село ли? — Отново бе Джим, а Фейджин продължи да мълчи.

— Друго име не научих и това село не прилича на нашето — намира се в подножието на стръмна скала, в която има множество отвори, някои прекалено големи. Там живеят тези пещерни жители и спътникът ми бе един от тях.

Ник разправи как са го посрещнали. Той не разбрал веднага, че те живеят в пещерите и решил, че нощуват под открито небе. Събрал достатъчно съчки и запалил огън. Хазяите му били направо изумени. Те се събрали около пламъците и не искали да се прибират, въпреки че започнал дъжд и се появили вредни изпарения.

Той прекарал с пещерните жители няколко седмици, запознал се с начина им на живот и научил добре езика им. Най-удивителното е, че те не са еднакви на ръст — от огромни деветфутови същества до съвсем дребнички, но последните били и най-любопитни и дружелюбни.

Слушателите на Ник посрещнаха тези думи с истинско недоумение.

Последва обаче най-важното. Ник бе разказал на пещерните жители и на вожда им Бързия за своето село, за Фейджин, за това, как обработват земята и как палят огън.

И ето какво се бе случило после!

Вождът се оказал груб и властен повелител и поискал от Ник да отиде при Фейджин и да го доведе в пещерите — нека той ги научи на всичко, което знае. Ник се съгласил да предаде молбата и изказал надежда, че Фейджин ще им помогне. Но Бързия бил свикнал да му се подчиняват, без да мислят и Ник от гост се превърнал в пленник.

Бързия го заплашил, че ще го разкъса на парчета, ако не доведе при него Фейджин. Едва сега момъкът разбрал, че е направил съдбоносна грешка и сега опасност заплашва не само него, но и приятелите му. Решил да избяга през нощта. Пазачите му били сигурни, че той няма къде да се дене, преди да съмне — прекалено много са опасностите нощем в гората. Ник също го знаел, но сметнал, че трябва да рискува. Събрал достатъчно сухи клонки, направил си факли и като запалил една, с която поне малко плашел хищниците, тръгнал на път. Вървял няколко дни. Бързал за вкъщи и същевременно направил голямо отклонение на запад с цел да заблуди преследвачите си и едва тогава се насочил към родната си долина…

— Те не ме догониха — добави накрая Ник. — Но скоро ще открият селото ни. Трябва бързо да се махаме оттук.

Настъпи мълчание. После всички заговориха в един глас. Само Ник очакваше какво ще каже Фейджин.

— Ти — заговори най-после роботът, — разбира се си прав, че пещерните жители ще намерят селото ни, може би вече знаят къде живеем. От тяхна страна би било глупаво да те хванат по средата на пътя. Те са разбрали, че си отиваш вкъщи. Но не виждам и смисъл да се махаме оттук — те ще ни преследват навсякъде. Много скоро ни предстои среща с тях. Но не бива тя да се превръща в бой. Обичам ви всички, толкова дълго ви обучавах, че ще ми бъде тъжно, ако видя да загивате. Вие досега не сте се сражавали — не съм ви учил на това — и няма да устоите пред противник от войнствено племе.

Роботът замълча за малко и после се обърна към Ник:

— Затова искам от тебе, заедно с още някой, да ги посрещнеш. Когато видиш Бързия, кажи му, че ние с удоволствие ще отидем в селото му или ако поиска, той да дойде в нашето и аз ще науча него и хората му на всичко, което пожелаят. Обясни, че аз не зная езика му и че той ще може да говори с мен само чрез тебе, смятам, че ще бъде достатъчно умен да не ви навреди.

— Кога да тръгваме? Веднага ли?

— Така би било най-добре, но ти си вървял дълго, сигурно си уморен и трябва да си починеш. Освен това настъпва нощ и ние вероятно нищо няма да загубим, ако спокойно поспиш. Тръгвай утре заран!

— Добре, Учителю.

Ник не показа тревогата, която го обхвана при мисълта, че ще се срещне отново с Бързия. Дните, които прекара при него бяха достатъчни, за да разбере какво представлява този дивак. Но Фейджин е мъдър и знае какво прави. Навярно нещата ще станат така, както предвиждаше роботът.

За нещастие нито хората, които управляваха робота, нито учениците им можеха правилно да преценят необикновените способности на пещерните жители като следотърсачи. Щом заваля, Ник разпали огън, но не успя дори да задреме, когато чу уплашения вик на Напои и в същия миг видя Бързия и зад него наредени един до друг отбраните му воини. Те мълчаливо бяха обкръжили хълма и сега изкачваха склона.