Критична точка

II

— Какво ще правим сега?

Рекър не отговори. Празните приказки, дори с такава важна персона, не му бяха по сърце, сега трябваше да се действа. Телевизионните екрани, които ги свързваха с робота, заемаха изцяло стената. И на тях се виждаше едно и също: тълпа същества, приличащи на елови шишарки, обсаждаха селището. Микрофонът беше изключен: учениците на Фейджин не трябваше да чуват какво се разправя горе на орбитата. Пръстът на оператора се заразхожда над бутона за включване на звука, но не смееше да го докосне — не можеше да измисли какво да отговори.

Това, което досега бе казал чрез робота на Ник, бе съвсем правилно и никаква полза от една схватка не би могло да има, но за голямо съжаление тя бе започнала. Дори Рекър да можеше да даде съвети за отбраната на селото, бе прекалено късно. Човешкото око не бе в състояние да различи нападащи от отбраняващи се. Копията се мяркаха във въздуха с невероятна бързина. Пламъците на огньовете проблясваха по остриетата на брадвите и ножовете.

— Поне е интересно да се гледа — чу се същият пронизителен глас, който преди минута бе задал въпроса. — Огньовете вечер светят по-силно от слънцето денем.

Спокойният тон накара Рекър да изпадне в бяс — не можеше равнодушно да наблюдава бедата, в която бяха попаднали приятелите му. Но успя да запази самообладание и не избухна, при това заради престижа. Страничният наблюдател бе предизвикал появата на една идея. Показалецът натисна бутона на микрофона.

— Ник! Чуваш ли ме?

— Да, Учителю! — Гласът на Ник бе така спокоен, сякаш той не изпитваше в момента огромно физическо натоварване. Органите на речта при тенебрийците не са така тясно свързани с дихателните пътища, както е при земните същества.

— Добре. Пробийте си път до най-близката колиба и се скрийте така, че да не ме виждате. Ако не успеете, разпръснете се из местността. И веднага ме викнете, щом се скриете.

— Ще опитаме! — Ник нямаше време за повече думи.

А в пункта за управление хората можеха само да наблюдават, въпреки че пръстите на Рекър бяха надвиснали над друга група бутони на сложното табло пред него.

— Един от тях се добра до колибата — произнесе същият висок глас и този път Рекър трябваше да се намеси.

— Познавам ги от шестнадесет години, но сега не различавам свои от нападатели. Как успявате? — Той бързо извърна погледа си към двамата неземляни, които се извисяваха над хората в залата.

— Нападателите нямат брадви и са въоръжени само с каменни ножове и копия.

Рекър побърза да се обърне към екрана. Нямаше никакво съмнение — дромианецът бе успял да разгледа как са въоръжени. Той съжали, че така лошо познава Дрома и обитателите й. Човекът нищо не отговори на кльощавия гигант, но започна да следи брадвите, проблясващи на огъня. Тези, които ги държаха, си пробиваха път към колибите на върха на хълма, но това не се удаде на всички.

Но някои стигнаха. Люспесто четириръко същество бе застанало пред вратата на една колиба и удряше нападателите, които се опитваха да се приближат. Трима негови другари, може би ранени, пропълзяха край него и се скриха в колибата. Един от тях остана на входа и започна с две копия да подпомага този с брадвата.

Още един отбраняващ се се присъедини към тях и тримата отстъпиха във вътрешността. Никой от пещерните жители не се осмели да ги последва.

— Всички ли сте в колибата, Ник? — попита Рекър.

— Само петима сме. Не зная какво е станало с останалите. Боя се, че Алиса и Том вероятно са загинали. В началото на боя бяха до мен, но повече не ги видях.

— Викай тези, които не са с тебе. Аз скоро ще трябва нещо да направя и не искам вие да пострадате.

— Те или са избягали, или са загинали. Боят спря. Сега ви чувам по-добре отпреди. Правете каквото сте намислили и не се бойте за нас. Воините на Бързия ви приближават. До нашата колиба останаха само двама. Останалите обкръжават мястото, където ви видях преди малко. Вие нали не се махнахте оттам?

— Не — съгласи се Рекър, — и ти си прав, като казваш, че ме обкръжават. Един от най-едрите бойци идва към мен. Скрийте се в колибите и се постарайте светлината да не попада в очите ви. Давам ви десет секунди.

— Добре — отговори Ник, — ще се скрием под масата.

Рекър преброи бавно до десет, като продължаваше да следи приближаващите се на екрана. На последното число пръстите му включиха едновременно множество бутони.

И както по-късно разправяше Ник, „целият свят пламна“.

В действителност се включиха само мощните прожектори на робота, които бяха стояли мирно дълги години, но продължаваха да бъдат в пълна изправност.

Като замисъл беше добре и ярката светлина трябваше да заслепи мигновено пещерните жители, израснали във вечната мъгла на Тенебра, но Рекър с огорчение бе принуден бързо да признае, че на практика нищо не стана.

Нападателите безспорно бяха много удивени, веднага се спряха и шумно започнаха да разговарят. После от тях се отдели един гигант, насочи се право към робота и надникна любопитно право във фара му. Хората отдавна знаеха, че зрението на тези същества е свързано по някакъв начин с острите гребени на главите им и този, който бе самият вожд Бързия, приближи именно тази част на тялото си.

Рекър въздъхна тъжно и изключи прожекторите.

— Ник — повика той. — Боя се, че идеята ми се провали, затова, моля те, поговори с този, как беше — Бързия, може пък той да иска нещо да ми каже, кой знае?

— Ще опитам — гласът на Ник бе съвсем тих и далечен.

Последва някакво неразбираемо пощракване с невероятно широк диапазон на звуците, от най-високите до най-ниските. Не можеше да се разбере, че говорят, а още по-малко — за какво става дума. Рекър раздразнено се облегна на креслото си.

— Не може ли да се използват манипулаторите на робота за близък бой? — намеси се дромнанинът.

— Може, но при други условия — отговори Рекър. — Ние сме прекалено далеч от робота. Сигурно сте забелязали, че между въпросите и отговорите съществува забележима пауза. В момента разстоянието превишава сто и шестдесет хиляди мили. И това закъснение от почти две секунди не прави нашето съоръжение добър боец.

— Вярно, сам трябваше да се досетя. Извинете, че ви отнех толкова време в този тъй труден момент. Бихте ли ми разказали как сте вербували привържениците си? А през това време синът ми може би ще поиска да разгледа кораба и ако може, някой друг да го съпроводи, за да не пречи това на работата ви.

— О, разбира се, не знаех, че ви е син. В съобщението не се споменаваше нищо такова и реших, че е ваш помощник.

— Това са дреболии. Запознайте се, синът ми. Това е доктор Хелвън Рекър. Доктор Рекър, това е Аминадорнелдо.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — изпищя младенецът.

— Аз също се радвам. Почакай още няколко минути и ще ти покажат кораба, освен ако не предпочиташ да останеш тук и да се присъединиш към нашата беседа.

— Благодаря ви, но предпочитам да разгледам кораба.

Рекър кимна и млъкна за кратко. Натисна едно копче и извика един от членовете на екипажа. В известна степен бе го удивил фактът, че дромианинът е взел със себе си и сина си, сигурно това бе направено с умисъл. Но поне сега ще може да разговаря къде по-спокойно, защото, когато са заедно, човек съвсем не успяваше да ги различава един от друг, а да ги бърка при разговора, бе неловко.

В сравнение с хората и двамата бяха направо гиганти. Ако се изправеха на задните си крака — нещо неестествено за тях, — те биха гледали човешките същества от височина почти десет фута. На външен вид приличаха повече на бобри, на краката си имаха нещо като плавателни ципи — съвсем естествено еволюционно развитие на разумните иначе рептилии. Те обитаваха планета, където силата на тежестта бе четири пъти по-голяма от земната. На телата им бяха закрепени балони, от които до ъглите на устата им се протягаха тънки, почти незабележими тръбички. Дромианите бяха свикнали на кислородно налягане, което с една трета превишава нормалното за хората. Козина нямаха, но кожата им блестеше като на мокър тюлен.

Те се бяха излегнали на пода и с блажен израз на лицето бяха повдигнали лицата си, за да виждат екраните. Когато вратата се отвори и вътре влезе един човек, дромианинът вляво се надигна. Рекър ги запозна и двамата напуснаха пункта за управление.

— Вие искахте да разберете повече неща за агента ни на планетата — обърна се той към бащата. — Ще се опитам с няколко думи да ви разкажа. Най-много трудности срещнахме с достигането на повърхността. Роботът ни е специално пригоден да работи при тези условия. Там температурата е близка до тройната критична точка на водата и налягането осемстотин пъти надвишава земното. При тези условия леко се разпада дори кварц и затова измина доста време, преди да построим машина, която да издържа в подобна среда. Още първата година открихме разумни същества. Те се размножават с яйца и ние взехме няколко. Агентите ни на Тенебра са излюпени от тези яйца. Ние ги възпитаваме от малки. И ето че когато започваме истинското изучаване на планетата, там стана тази беда.

Той посочи екрана. Бързия се бе отказал да разглежда робота. Изглежда слушаше някого. Може би Ник бе успял да го заинтересува с нещо.

— Щом сте успели да създадете такава машина, която толкова дълго може да действа в подобна среда, то сигурно няма да ви е трудно да направите и кораб, който да доставя живи хора на планетата.

Рекър тъжно се усмихна.

— Напълно сте прав. Най-обидното е, че този кораб е почти готов за спускане. Ние се надявахме след няколко дни да се видим лице в лице с възпитаниците си.

— Виж ти! Сигурно доста сте се мъчили с проектирането и построяването.

— Така беше. Основното препятствие не е спускането — вече го бяхме осъществили с помощта на парашути, а обратното — излитането!

— Защо да е трудно? Доколкото зная, гравитацията там е по-слаба, отколкото в моя свят. И всеки нормален ракетен двигател може да ни издигне.

— Така е, но в случай че работи. За съжаление досега никой не е създал двигател, който да работи при осемстотин атмосфери налягане. Обвивката им се разтопява и те не се взривяват само защото вън от тях има толкова голямо налягане.

Дромианинът се замисли, но после тръсна глава и този жест изглеждаше съвсем човешки.

— Разбрах и това. Какво решение намерихте? Открихте някакъв принципно нов реактор ли?

— Абсолютно нищо ново. Всичко е известно от стотици години. По принцип това е нещо, което са използвали в моя свят за дълбоководни изследвания. Наричат го батискаф. Е, най-общо казано — управляем аеростат. Аз мога да го опиша, но вие по-добре се обърнете към…

— Учителю! — раздаде се познатият глас по високоговорителя.

Дори Аминадабарли от планетата Дром го позна. Рекър се обърна и включи микрофона.

— Ник, как е? Какво казва Бързия?

— Той по същество отговори с „не“. Не иска да има нищо общо с никого от нашето село, освен с вас.

— Ти обясни ли му, че ние няма да се разберем?

— Да, но той отговори, че щом аз ще успея да го науча на нашия език, то вие, Учителю, ще направите това още по-бързо. Той е съгласен да остави тук всички нас, ако вие тръгнете с него.

— Разбрано. Засега ще се съгласим. Това поне ще ви предпази от нови беди. Скоро ще ни се удаде да му сервираме един малък сюрприз. Кажи му, че тръгвам с него в пещерите. Щом потеглим и бойците на Бързия също си отидат, то вие останете на това място. Потърсете оцелелите и ги излекувайте. Вие сигурно всички сте пострадали в тази битка. Чакайте сигнал от мен.

Ник си спомни, че Фейджин може да се придвижва нощем и без светлина. Той мислеше, че е разгадал замисъла на Учителя. Разбира се, за батискафа въобще не беше и чувал.

— Учителю! — каза той след известна пауза. — А може би е по-добре да изчезнем веднага оттук? Нека се разберем къде да се срещнем, след като избягате от тях. Бързия непременно ще се върне тук.

— Не се безпокой. Останете тук и скоро всичко ще бъде наред. Довиждане.

— Добре, Учителю!

Рекър бавно кимна и рязко се облегна на стола си. Дромианинът изглежда бе прекарал доста време на земята и се бе научил да разбира хората.

— Виждам, че се поразвеселихте — отбеляза той. — Нима намерихте изход от това объркано положение?

— Като че ли да — отвърна операторът. — Ще трябва да спуснем батискафа. Роботът ни има вериги и лесно може да бъде проследен. А другата ни машинка се придвижва по въздуха или — според туземците — лети. Тя ще се спусне, ще подхване робота с манипулаторите си и ще го пренесе където ние пожелаем. Нека после Бързия напразно си блъска главата.

— Но тогава Ник ще се окаже прав! Бързия ще се върне обратно в селото и…

— Не се безпокойте, те ще имат много време, след като отмъкнем робота. А ако тръгнат по-рано, ще ни бъде трудно да ги намерим. Картите на този район са неточни, а и местността бързо се променя.

— Как да го разбирам това — звучи доста странно?

— Как няма да бъде странно, когато и Тенебра е прекалено странна. Тектоничните процеси на нея приличат на промените във времето на Земята. Става нужда да гадаем не дали ще вали, или ще грее, а няма ли да се превърне днешното пасище утре в хълм. Геофизиците ни сякаш са налапали въдица и не могат да се откачат от кукичката — очакват с нетърпение спускането на батискафа, за да се свържат с Ник и приятелите му. Причината за подобна изменчивост се крие в атмосферата на планетата, която съдържа основно водни пари, при това налягането и температурата създават условия те да се намират около критичната точка, а силициевите породи в тези условия бързо се разрушават. През нощта, а тя продължава почти две земни денонощия, повърхнината така изстива, че част от парите на водата се превръщат в течност. И част от почвата се отнася в океана. Освен това гравитацията е равна на три „g“ и това също подпомага преустройството на кората. Но сега ни остава само да чакаме — до разсъмването остават две денонощия и през това време едва ли ще стане нещо интересно. Скоро ще ме сменят и аз ще мога да ви покажа батискафа.

— Това ще ми бъде много интересно.

Стана така, че не успяха да разгледат веднага батискафа. Когато двамата стигнаха до отсека, където се намираше малкия катер, се оказа, че го няма. Дежурният офицер обясни, че го е взел помощникът на Рекър, който развеждаше Аминадорнелдо на кораба.

— Дромнанинът поиска да разгледа батискафа и с него тръгна и малката Изи Рич, докторе.

— Коя е тя?

— Дъщерята на съветника Рич, непрекъснато я мъкне насам-натам със себе си. Моля да ме извините, господа, но политическата инспекция е хубаво нещо, докато се занимава с работата си. А когато тези инспектори правят увеселителни разходки на отрочетата си…

— Аз също съм придружаван от сина си — побърза да поясни Аминадабарли.

— Знам, но едно е личност достатъчно зряла, та да отговаря за себе си и съвсем друго — дете, което гледа да пипне навсякъде където му стигнат ръцете.

Офицерът замълча и поклати съжалително глава. Рекър помисли, че цялата тази компания е била преди малко в машинното отделение, но реши да не задава неудобни въпроси и да остави нещата сами да се оправят.

— Кога ще се върне катерът? — запита той.

Инженерът вдигна безпомощно рамене.

— Нямам никакво понятие. Фланаган каза на момичето, че ще полетят накъдето тя поиска. Мисля, че ще се върнат едва когато й омръзне. Но най-добре е да поговорите със самия Фланаган.

— Идеята е добра.

Рекър заедно със спътниците си отиде в радиокабината, седна пред екрана и повика катера. Само след секунди се показа лицето на механика Фланаган. Като видя кой го безпокои, той се усмихна приветливо.

— Здравейте, докторе. Какво мога да направя за вас?

— Искам да разбера кога ще се върнете и освен това, съветникът Аминадабарли желае да разгледа батискафа.

— Няма нищо по-лесно от това. Сега ще се върна и ще ви взема. Моите гости така съсредоточено разглеждат тази машинка, че скоро няма да помръднат оттук.

Рекър се удиви и запита:

— И кой е в момента с тях?

— Аз, но нали не съм добре запознат с апарата, оставих ги сами. Те обещаха нищо да не пипат.

— Боже, каква гаранция! На колко години е момиченцето ти, Рич? Доколкото зная, на дванадесет, нали?

— Горе-долу толкова, но тя не е сама, с нея е дромнанинът и той каза, че всичко ще бъде наред.

— Аз все пак мисля…

Рекър трябваше да млъкне. Четири дълги, прилични на патешки лапи със здрави като стомана пръсти се вкопчиха в раменете му и главата на дромианина се мярна пред очите на Фланаган. Жълто-зелените очи се взряха в екрана и мълчанието бе разкъсано от такива звуци, каквито досега нито един човек не беше чувал от устата на разумните гущери.

— Възможно е да зная лошо вашия език — започна дромианинът. — Правилно ли разбрах, вие сте оставили две невръстни деца сами в батискафа, който лети близо до нас в космоса?

— Не са съвсем деца — възрази Фланаган. — Момичето е достатъчно голямо и разумно, а вашият син едва ли може да се смята за дете, та той е голям колкото вас.

— Ние сме напълно развити физически още в края на първата година след раждането — прекъсна го дромианинът. — Моят син е на четири години, което е равно на седем земни. Аз виждам, че човечеството като раса е великолепно, но да се възлага на човек да изпълнява отговорна задача, е глупава постъпка, на която са способни същества, неиздигнали се много над нивото на диваците. Ако нещо се случи с момчето ми…

Дромианинът спря словесния поток. Фланаган изчезна от екрана. Но бобърът не беше свършил и се обърна към Рекър, чието лице бе станало по-бледо от обикновено.

— Направо изтръпвам при мисълта, че докато бях на Земята, понякога оставях сина си на грижите на хората. Аз ви смятах за цивилизована раса. Ако тази глупост се увенчае с най-вероятния съдбоносен резултат, Земята ще има дълго да се разплаща за дълговете си. Нито един космически кораб няма да може да кацне на планета, където поне малко се съобразяват с чувствата на дромианите.

Той трябваше да спре, но го прекъснаха не думи, а ужасен трясък, който дойде от високоговорителя, и няколко предмета, стояли до този миг неподвижни на екрана, се размърдаха и с грохот полетяха и се заблъскаха в близката стена, отразиха се от нея и полетяха обратно, без да се подчиняват на законите на действието и противодействието. Те всичките се понесоха в една посока — същата, в която се намираше въздушният шлюз. През полезрението прелетя някаква книга и се удари в метален прибор, който също пресичаше помещението, но поради масата си — с няколко пъти по-малка скорост.

И ударите вече не бяха така силни. Трясъците престанаха. На катера се възцари пълно мълчание — мълчанието на безвъздушното пространство…