Критична точка

V

— Татко! Доктор Рекър! Мино е прав, това е Ник!

— Кажи, има ли нещо на гърба си и какво държи в ръцете си?

— Да. Отдясно е вързана торба… нещо като раница, която е преметната през… е, как да го кажа… Ние на това място имаме бедро. Пред торбата виси нож и може би втори от другата страна. Държи четири копия, съвсем същите като на Ник и приятелите му. Колкото повече го гледам, толкова по-сигурна съм, че е Ник.

— Има ли брадва? — попита Рекър.

— Тя трябва да е отляво, не го виждам това място.

— Да… Сега ти ще имаш възможността да докажеш, че ще съумееш да се договориш и с хората на Бързия. Учениците ми носят само по две копия, а тези, които тръгнаха да ви търсят, взеха и по една брадва. Следователно планът трябва да се промени леко. Ние се надявахме, че нашите момчета първи ще ви открият, но случайността хвърли заровете си по друг начин и при вас е някой от ловците на Бързия.

— Доколкото разбирам, вашите разузнавачи няма да се върнат в лагера скоро? — попита Изи, като помисли известно време.

— Боя се, че е така. Не ги чакам, преди да измине седмицата. Но Бързия ще даде отговор на Ник по-рано.

— Ох, как бавно преминава времето на тази идиотска планета, където един ден е по-дълъг от четири. Доколкото зная, вие сте понаучили езика на Бързия, докато роботът беше в селото им?

— Да, но не много добре. Хората не могат да произнасят всички звукове на езика им. Ние записвахме всичко и ще ти го изпратим, ако сметнеш, че това ще ти послужи. Някои думи и аз ще преведа. Така поне ще има с какво да си запълниш времето.

— Изи, какво прави сега аборигенът?

— Ходи край скафа и сигурно го разглежда. Не се приближава много. Ако ни е забелязал в илюминаторите, не го показва с нищо. Още е сам, вие, мистър Рекър изглежда сте прав.

— Така е, не се съмнявам, че това е човек на Бързия — отговори Рекър. — Ако започне нещо да прави, веднага ми съобщи.

— Разбрано. Той се отдалечава в посоката, откъдето пристигна. Брадва няма. Вече почти не се вижда, прожекторите не стигат дотам. Отиде си.

Рекър погледна стенния часовник и бързо пресметна нещо наум.

— Остават четири часа, докато завали. Кажи, Изи, той носеше ли със себе си запален факел или някакъв огън?

— Не, но може би ще го запали по-късно.

— Племето на Бързия не знае да пали огън. А възпитаниците ни го правят с триене. Щом този абориген не е носел със себе си огън, той е най-много на три-четири часа път до Бързия, който е или при пещерите си, или близо до мястото, където Ник и роботът преминаха реката. Дори може да са по-близо до тебе, отколкото предполагам. Бъди нащрек и щом се появят, веднага ни дай знак. Тогава ще определим точно това разстояние.

— Разбрах. Ще наблюдаваме внимателно — отговори Изи. — А докато ги чакаме, защо не изслушаме записите с гласовете им? Колкото по-скоро започна да уча езика им, толкова по-добре.

Нощта настъпи и се появи ново усложнение, което очакваха. Руслото на реката се изпълни с вода и батискафът започна да плава. А с каква скорост — децата не успяха да определят.

И Рекър поръча:

— Веднага щом част от водата се изпари, машината ще изплава на повърхността, както това стана в езерото. Дори може да се случи и през нощта, когато реката се влее в морето. Наблюдавайте дъното и ни кажете, когато започнете да се издигате.

— Разбрано, лесно ще го направим.

Но когато скафът спря, те бяха още на дъното. Към този час хората и от двата края на линията за връзка успяха да поспят. До настъпването на деня оставаха още няколко часа. Кой знае защо течението се беше забавило и тежкият батискаф заседна. Рекър смяташе, че те вече са стигнали океана, но това можеше да се провери само когато се съмне. А децата се заеха с тенебрийския език.

По едно време батискафът започна да изплава. Движението беше така бавно и постепенно, че измина минута или две, преди децата да го усетят. Денят настъпи и разпръсна съмненията на Рекър — той точно знаеше къде се намира машината. Сутринта реката изсъхваше много по-бързо. Той помоли Изи да слуша внимателно и повика Ник.

Роботът тръгна към тенебрийския момък и когато двамата се срещнаха, Ник попита какво се е случило.

— Сега ще ти разкажа — отговори Фейджин. — Иди при количката, вземи ведрото и тръгни към мен. Аз ще бъда при онова езеро.

— Сега ще дойда.

Ник изтича нагоре по хълма. Рекър си служеше с манипулаторите на робота само в краен случай. Езерцето, за което бе споменал преди малко, заемаше кръгла долчинка и в този час се беше свило почти на самото дъно. Останалата в него течност представляваше олеум или сярна киселина със значителни примеси на метални йони и атмосферни газове.

— А сега направи следното — пусни ведрото в езерото, но отворът да не е съвсем надолу… не, не бива да се пълни. Леко го наклони. Така!

Ведрото беше наклонено и в него се вляха няколко галона олеум. Когато бордовете му се изправиха отвесно на повърхността на езерото, съдът остана в това положение. Ник истински се учуди. Той смяташе, че ведрото бързо ще потъне. Но скоро започна да разбира същността на закона на Архимед.

— Сега ще проверим каква тежест ще издържи, преди да потъне — каза Рекър.

Ник дори не попита какво значи новият глагол „потъне“. Без ни най-малкото възражение той изпълни всичко. За негово удивление ведрото не потъна дори когато го закри с клони и съчки. Но Рекър на спря дотук урока и продължи да преподава нататък. По негова заповед Ник запляска с крака по повърхността на езерцето. Вдигнатите вълни прехвърлиха борда на ведрото и то веднага потъна.

— Как мислиш, може ли да направите нещо подобно, което да издържи няколко души? — попита Рекър.

Ник не беше особено уверен.

— Може би да… Но какво ще правим с тази работа?

Рекър разказа за съобщението на Изи за разузнавача на пещерняците и спомена, че батискафът може да е стигнал морето. Останалото Ник разбра сам. И веднага изпревари учителя си — такъв му беше характерът.

— Сега разбирам — възкликна той. — Корабът е в морето, където няма как да бъде достигнат. А вие ни показахте как може да се пътешества по него. Вие искате ние да направим едно голямо ведро, да стигнем до кораба и да го изтеглим на другия бряг, където Бързият няма да може да ни досажда. Отлично! Ние веднага ще почнем да правим ведрото, щом се върнат останалите.

— Спри се, Ник. Да се прекосяват океани, дори такива малки и тихи като тенебрийските, не е толкова лесно. Трябва да помислим и за нещо друго — какво ще стане, ако се окажете в лодката през нощта в морето?

Ник се замисли.

— Когато нивото на океана се повишава — продължи Рекър, — плътността му пада и се страхувам, че още в началото на нощта вие ще потънете…

— Да — съгласи се Ник и отново се замисли, но после ентусиазмът пак бликна. — Почакайте, ведрото потъва, защото в него попада течност и то става по-тежко от изместения обем… Нали правилно казвам?

— Правилно.

— А какво ще стане, ако вместо ведро вземем торба, напълнена с въздух? Нека я завържем здраво и морето няма да проникне вътре, колкото и да се повдига.

— Наистина е така. Но торбата трябва да не пропуска нито капчица в себе си. Прекрасно ще бъде да се направи лодка от много такива торби. Дори някои от тях да започнат да текат, пак ще останете на повърхността.

— Разбрах.

— Значи, решихме го.

— А Бързия?

— Аз ще се заема с него. Нали му предложихме споразумение.

Ник се замисли.

— Е, и какво от това! Той може изведнъж да се откаже. Ако до корабчето вчера е бил негов разузнавач, той е решил сам да търси.

— Аз продължавам да мисля, че това е чиста случайност. Но ако ти си прав, ние ще се заемем с това, когато му дойде времето. Изи казва, че с удоволствие ще си премери силите с Бързия. Нали вярно предавам думите ти, Изи?

— Ние се клатушкаме по-далеч от брега, отколкото мистър Рекър предполагаше — каза тя. — Той едва се вижда, защото и най-силният ни прожектор трудно го достига. Нищо не можем да разгледаме. Може би това е някакъв нос или група островчета.

— А Мино също ли нищо не вижда?

— Казва, че не — отговори Изи след малка пауза. — Впрочем зрението му е по-лошо от моето.

— Така… Тогава ти вероятно не си в състояние да определиш движите ли се, или стоите на едно място.

— Океанът е напълно спокоен и няма никакви вълни. Как да разберем движим ли се или не? Единственото, което виждаме, са големи медузи, които плават из въздуха. Те изглежда бавно отиват към брега.

— Така, добре — каза Рекър. — Следи океана, гледай нищо да не пропуснеш и просвещавай Ник, когато може да те слуша. Двамата с Бети ще направят всичко, което могат, но до пристигането на останалите едва ли ще бъде много. А те ще се върнат вероятно утре вечер по тенебрийския календар, което е пет-шест дни по нашия.

След малко Изи го повика:

— Реших да го кажа на вас. Вие казахте, че няма да се движим. Но ние от пет часа приближаваме брега.

Рекър се усмихна.

— Сигурна ли си? А може би брегът се приближава към вас?

— Напълно съм сигурна. Ние добре виждаме един участък на брега и не морето отстъпва от него, а ние се носим към него. И там има нещо, което също се вижда добре. Наистина едва сега го разгледахме както се полага.

— Какво е то? — попита Рекър, който по паузата разбра, че очакват от него точно този въпрос.

Изи го погледна с това изражение на лицето, което децата пазят за пред възрастните, когато са направили груба грешка.

— Тълпа туземци и са около петдесетина души — каза тя.