Критична точка

III

Амидабарли млъкна. Не сваляше очи от екрана. Той се държеше отвратително и въпреки това Рекър изпита съчувствие към него. В подобен случай и той самият би бил най-малкото така мрачен. Но сега нямаше време да издава състраданието си. Докато надеждата съществува, трябва да се действа.

— Валенах! Как се вика батискафът? — извика Рекър.

Офицерът започна да натиска различни бутони. Рекър се опита да скрие обхваналите го чувства. Все още не беше в състояние да разгадае какво се бе случило на катера. Ясно бе, че по някаква причина въздушният шлюз се бе прекъснал, но при това батискафът можеше и да не бе пострадал. Иначе децата биха загинали. Впрочем оставаше му надеждата, че механикът, който бе съпровождал децата, им е навлякъл скафандрите. Не! Още е рано да се отчайва.

Най-после екранът светна и на него се появи бледо личице с високо чело, над което бе надвиснала пухкава шапка от коси, които изглеждаха черни, въпреки че бяха червеникави. Рекър разбра, че детето едва сдържа паническия си ужас, но пък си оставаше жив човек и това бе сега най-важното. В същия миг в радиорубката влетя още един човек и се спря като закован до дромианина.

— Изи! Цяла ли си?

Рекър позна съветника Рич. И останалите го познаха. След две секунди — изглежда, батискафът бе вече доста далече от кораба — уплахата изчезна от лицето на момичето и то видимо се успокои.

— Татко — заговори тя, — цяла съм. Отначало много се изплаших, но сега съм добре. Ти ще дойдеш ли при мен?

В кабината настъпи суматоха. Рич, Рекър и дромианинът заговориха в един глас, но накрая победи физическото надмощие и дромианинът изблъска всички настрани и едва не пъхна гладката си глава направо вътре в екрана.

— Къде е момчето, синът ми? — почти изписка той.

Момичето веднага отговори:

— Тук е! Здрав и читав!

— Искам да говоря с него.

Девойката изчезна от екрана, чу се гласът й, но никой не разбра произнесените думи. Минаха няколко секунди и тя отново се озова пред камерата. Косите й сега бяха разрошени и на бузата й се виждаше драскотина.

— Той се е скрил в един ъгъл и не иска да мръдне оттам. Измислих нещо: ще увелича силата на говорителя, вие се опитайте да поговорите с него.

Тя не спомена как се е появила драскотината и за удивление на Рекър баща й също не се обади. Аминадабарли изглежда и не я забеляза. Той заговори нещо на своя език, който в радиокабината никой освен Рекър не разбираше. Диалогът продължи няколко минути, като бащата често млъкваше, за да изслуша отговора.

Отначало синът въобще не отговаряше, но после думите на бащата изглежда го поуспокоиха и се раздаде слабо писукане. Тези звуци оказаха благотворно въздействие на бащата и той започна да говори по-бавно. След известно време до главата на Изи се показа и Аминадорнелдо. Рекър се опита да разбере дали детето се срамува, но изражението на дромианските лица бе за него книга, написана с таен шифър. Но момчето явно изпита чувство на срам, защото се обърна към момичето и заговори на английски език:

— Съжалявам, мис Рич, че ви причиних болка. Аз така се бях изплашил и си помислих, че ми се карате, и още защото се опитахте да ме издърпате от ъгъла. Татко каза, че вие сте по-възрастна от мен и трябва да ви слушам, докато не се окажем отново заедно с него.

Момичето веднага се ориентира в обстановката.

— Добре, Мино — каза тя ласкаво. — Вече не ме боли. Аз ще се грижа за тебе и ние ще се върнем при татко… след известно време.

Като изрече последните думи, тя така погледна в камерата към баща си, че Рекър изпита вътрешна тревога. Подозренията му се потвърждаваха, момичето искаше нещо да им каже, като се стараеше да не изплаши спътника си. Тогава той вежливо, но достатъчно решително отмести дромианина от обхвата на предаващата камера. Изи му кимна — малко преди това се бяха запознали с нея, когато тя се запознаваше с Уиндъмиатрикс.

— Мис Рич — започна той. — Ние още не знаем точно какво е станало там при вас. Можете ли да ни обясните? Къде е офицерът, който трябваше да ви съпровожда?

Момичето поклати глава.

— Не зная къде е мистър Фланаган. Той остана на катера. Заповяда ни да не пипаме никакви копчета — изглежда ни мислеше за доста глупави. Ние гледахме да не се доближаваме до таблото и въобще погледахме, излязохме от кабината и започнахме да разглеждаме другите стаи. А после се наканихме да обличаме скафандрите. Трябваше да се върнем на катера. Тогава чухме гласа на мистър Фланаган. Той бе оставил приемника включен и настроен на нужната вълна. Каза ни, че е на външния шлюз и ще го отвори веднага щом се затвори шлюзът на катера. Двете лодки бяха така близо, че ние просто можехме да прекрачим от едната в другата. Той ни заповяда, докато не дойде сам, да стоим мирно и нищо да не правим. Мино само отвори уста да каже нещо, когато усетихме някакъв тласък. Полетяхме към стената и направо се залепихме на нея. Дори не можех да мръдна — ускорението беше три или четири „g“. А Мино се разхождаше така, сякаш нищо нямаше. Той се опита да викне мистър Фланаган по радиото, но отговор не дойде и аз му заповядах повече нищо да не пипа. Така продължи около половин минута. Вие знаете това по-добре от нас. И спря малко преди да ни повикате…

Докато момичето приказваше, кабината се изпълни с хора. И веднага се заеха за работа. Рекър отклони погледа си от приемника и започна да ги следи. Когато един от тях свърши да пресмята, той веднага го попита:

— Разбрахте ли положението, Саки?

— В известна степен да — отвърна инженерът. — Наистина момичето не ни каза всичко достатъчно точно, но като се има предвид оценката й за силата на ускорението и продължителността му и като се вземе под внимание масата на батискафа, стигаме до извода, че по някакъв начин се е включил един от ускорителите на твърдо гориво. Той има достатъчно мощност да даде посоченото по-горе ускорение в течение на четиридесет секунди. Скоростта е около миля в секунда. Засега не съм в състояние да определя положението на батискафа, не зная посоката на приложеното ускорение, трябва да го засечем с радиолокаторите. И въобще бих предпочел скафът да бъде по-далеч от планетата.

Рекър разбра инженера и реши да не уточнява повече, но Аминадабарли веднага запита:

— Защо?

Бординженерът го погледна, после се прехвърли на екрана, където се виждаше изображението на втория дромианин, и реши да не го увърта.

— Защото увеличаването на скоростта с една миля в секунда, независимо от посоката, може да го премести на орбита, която ще влезе в атмосферата.

— Кога ще стане това? — намеси се Рич.

— Нямам никакво понятие. Ще продължавам да изчислявам, но мисля, че това ще стане след няколко часа.

— Тогава какво се мотаем повече! — завика дромианинът. — Защо не започнем подготовката за спасяването им?

— Подготовката отдавна се извършва — спокойно отговори инженерът. — Досега ние експлоатирахме само един катер. Останалите бяха в резерв. Един е разконсервиран и след десет минути ще стартира.

Дромианинът облекчи душата си, като измърмори:

— Само един глупак може да включи към недостроен кораб ускорител за пускане!

— Батискафът е напълно завършен, ако не се смята последната проверка на мрежата и съединенията — спокойно отговори друг инженер. — Двигателите се използват както за старт, така и за кацане.

След тези думи инженерът погледна така студено дромианина, че Рич трябваше да се намеси и да разреди нажежената обстановка. Рекър мислено си каза, че дипломатът си познава работата. Изглеждаше, че гигантския бобър ще изхвърли хората от кабината, но Рич за пет-шест минути успокои разярения гост.

Докато се разправяха, спасителният катер бе тръгнал и надеждата у хората укрепна. Ако скафът бе в орбита, която не навлиза в атмосферата на Тенебра, то въобще нямаше никаква опасност. Апаратурата за възпроизводство на въздуха и за производство на храна работеше и на нея можеше да се вярва, че ще си свърши добре работата. Компютърът на спасителите непрекъснато изчисляваше положението на възможните орбити. В най-лошия случай батискафът щеше да навлезе в атмосферата три четвърти часа след старта. Ако това не станеше до два часа, събитието въобще нямаше да се състои.

Батискафът бе снабден с илюминатори. Изи познаваше някои съзвездия и това позволи приблизително да се определи от коя страна на планетата се намират. Но без точни измервания ползата от съобщението беше нулева.

Изминаха шестдесет и седем минути след аварията и Изи съобщи за появата на ускорение. Това стана в момент, когато дори Аминадабарли прекрасно знаеше вече какво означава това. Спасителният катер бе почти до тях, приблизително на половин диаметър на планетата от батискафа, но те с нищо не бяха в състояние да помогнат на децата. Инженерите лесно определиха положението му с точност до няколко мили, но не успяха да изчислят орбита за прехващането му в атмосферата на Тенебра. Те прекалено малко познаваха този въздушен океан. Ясно бе, че подобно нещо е напълно възможно, когато батискафът се спусне в плътните слоеве, а там ракетните двигатели на спасителите няма да могат да работят — прекалено високо е налягането.

Сакииро изказа съображенията си и преди дромианинът да отвори устата си, се обърна към предавателя и го настрои на вълната на батискафа.

— Мис Рич, моля ви, слушайте внимателно. След няколко минути ускорението силно ще се увеличи. Завържете се с коланите пред пулта за управление и се погрижете и спътникът ви да направи същото…

— Но за него не подхожда нито едно кресло… — започна да обяснява момичето.

— Четири „g“ е нормално за него — намеси се Рич от борда на „Уиндъмиатрикс“.

— След малко ще се увеличи доста повече — отговори Сакииро. — Надявам се да издържи. Кажете му просто да легне на пода. А сега, мис Рич…

— Наричайте ме Изи. Така ще бъде по-кратко и ще печелим време.

— Сега погледнете таблото пред вас. Какво ви е познато от него?

— Малко. В лявата страна знам ключовете за светлината. Така е написано. Отгоре в центърът е управлението на връзките. Непосредствено до ключовете за светлината — контролните прибори, под тази особена козирка — управлението на шлюза. Следват два квадратни фута тумблери с надписи „Включено — Изключено“ и над всяка от тях някакви надписи, които не разбирам…

Саки кимна с разбиране.

— Прекрасно. Сега погледни горната част на таблото. Вляво от връзките има група лостчета и надпис „Търсене“. Намери ли ги?

— Видях ги.

— Виж дали превключвателят в долния ляв ъгъл се намира в положение „Изключено“. Нали провери? Така. Трите лостчета с надпис „Атмосфера“ да бъдат включени. Убеди се, че прекъсвач D-I е изключен. Извърши ли всичко това?

— Да, сър!

— Знаеш ли какво направи досега? Ти свърза радио-компаса, настроен на вълната на робота, който се намира на повърхността на планетата, с аеродинамичния контрольор на твоя батискаф. Ние ще включим двигателите, когато трябва. Ако нещата тръгнат както трябва, автопилотът ще кацне близо до този робот. Не се безпокойте, машината е изчислена да влиза в атмосферата без спиране и вие няма да изгорите. Наистина планетата е голяма, но какво от това… Дори да кацнете с грешка петстотин мили, пак ще ви намерим. Разбра ли?

— Да. Аз съм готова — завързах се за креслото. Мине легна на пода.

— Отлично. Сега протегни ръка към участъка на таблото, на което е написано „Търсене“, и премести към себе си превключвателя. Нали не страдаш от морска болест? Страхувам се, че в началото ще ви бъде доста тежко.

Сакииро следеше напрегнато децата. Ето че слабата детска ръчичка се протегна и излезе извън погледа на камерата. Те не можаха да видят как тя включи системата. За общо учудване на инженерите нищо не стана. Те очакваха внезапното ускорение да притисне момичето към креслото, но й се размина.

— Усещам — започна да съобщава Изи, — че корабът се наклонява на една страна и планетата се измести отляво. Ускорението малко ме притиска към креслото. А сега се изправихме. Това, което беше „долу“, го виждам отпред, разбира се, ако таблото пред мен е в посока на носа.

— Точно така е — потвърди инженерът. — Насочвате се към робота. Скоростта на спускане ще намалява и в атмосферата ще стигне петстотин мили в час. Забавянето ще бъде рязко. Корабчето притежава изхвърляеми спирачни двигатели, които ще преодолеят топлинната бариера. В никакъв случай не се отвързвайте!

— Не искам да крия — обърна се той към Рич — работата е трудна и опасна. Ще трябва инженерът да се прехвърли от висящата на реактивните струи ракета върху външната обвивка на батискафа и да включи проводниците. А през това време батискафът ще плува като балон. И това ще създава допълнителни трудности.

— А защо децата да не се прехвърлят на спасителния катер?

— Защото скафандрите им няма да издържат налягането на атмосферата — отговори Сакииро. — Разбира се, аз не съм изучавал добре дромианската конструкция, но нашата ми е до болка позната.

— Мистър Сакииро — намеси се в разговора Изи.

— Кажи, момичето ми.

— Възложете ми някаква работа, противно ми е да седя със скръстени ръце. Направо ми става страшно.

Рич погледна с молба главния инженер. Като всеки дипломат той беше добър психолог и освен това познаваше дъщеря си. Тя съвсем не беше някаква истеричка, но колко дванадесетгодишни момичета попадат в подобни положения. Самият той не беше в състояние да измисли с какво да ангажира вниманието й, за щастие Сакииро го разбра напълно.

— Отляво на таблото са манометрите — каза той. — Предавай ни техните показания. А спътникът ти трябва да наблюдава звездите и да ни съобщи веднага щом те започнат да гаснат. Така и вие с нещо ще ни помогнете. Продължавайте да давате данните, докато сте в състояние да следите уредите. След малко ускорението може силно да се увеличи.

Рич благодари мълчаливо на инженера. Може би и Аминадабарли бе изразил нещо подобно, но никой от присъстващите не забеляза това. Тишината в продължение на много минути се нарушаваше само от детските гласчета, които усърдно съобщаваха показанията на манометрите и яркостта на звездите.

В плавното спускане се появиха резки тласъци. Ремъците здраво държаха тялото на момичето, но главата й, краката й, ръцете й безпомощно махаха като на градинско плашило през бурен ден. Малкият дромианин за първи път не можеше да остане спокоен на пода. Сред скърцането и грохота, с които бе съпроводено клатенето, се дочуха хлипанията на Изи и почти неуловимият вой на Аминадорнелдо. Баща му скочи на крака и тревожно се вгледа в синевата на екрана.

Инженерите не успяваха засега да разберат защо става така, но Рекър изглежда бе намерил обяснението.

— Удари на дъждовни капки! — завика той.

Всички се съгласиха. С настъпването на нощта водните пари се сгъстяват и поради особените гравитационни условия на Тенебра се сливат в огромни капки с диаметър няколко десетки фута и едва тогава падат на повърхността. В тях се разтварят някои отровни дори за аборигените газове. Батискафът се движеше така, сякаш прескачаше бабуни. Автопилотът се стараеше да задържи машината на предвидената траектория, но аеродинамичните устройства така и не успяха да се справят със задачите си. Поне два пъти скафът се преобърна. Рекър реши така, след като видя как дромианинът се търкаляше от единия край на кабината до другия. Чиста случайност бе, че не бе захвърлен върху таблото. Е, наистина те сега бяха безполезни… Какво би могло да се направи с кормилото, когато при завой наляво в дясното крило се удря капчица с диаметър само някакви си петдесет фута? Това, че водата беше само малко по-плътна от самата атмосфера, не променяше нещата. Сега корабчето падаше в буквалния смисъл на думата.

За гравитация три „g“ скоростта на падането беше удивително ниска, а причината — съвсем проста: независимо че външната атмосфера изпълваше по-голямата част от корпуса, специфичното му тегло бе малко. Батискафът приличаше на дълга пура и единствената сериозна тежест се намираше в центъра, където в кълбо с диаметър четиридесет фута бяха изградени жилищните помещения.

Вероятно батискафът би издържал и приземяване на твърда почва, но се случи така, че попадна в течна среда. И тя наистина бе течност, а не онова в критично състояние вещество, от което всъщност се състои голяма част от атмосферата на Тенебра.

Батискафът се изтърси по гръб, но аеродинамичните плоскости бяха изхвърлени заедно със спирачните двигатели, което даде нисък център на тежестта и затова той се преобърна в нормалното си положение.

Наблюдателите видяха как приличащият на бобър гигант се изправи, бавно се приближи до момичето и леко го докосна по рамото. Тя трепна и се опита да се надигне.

— Наред ли си? — извикаха почти хорово двамата бащи.

Амидорнелдо, като помнеше наставленията на баща си, изчака първо да отговори Изи.

— Като че ли да — промълви тя след кратка пауза. — Извинявай, че заплаках, татко, но толкова ме беше страх.

— Добре ви поразтърси, но нали вече отмина. Е, щом сте на Тенебра, погледнете през илюминаторите. Вие, ако не се смятат аборигените, сте първите, които със собствените си очи виждат тази планета. Когато се нагледате, кажете и мистър Сакииро ще ви обясни как отново ще се изкачите горе. Съгласни ли сте?

— Съгласна съм, татко! — Изи изтри сълзите си, откопча ремъците и стана. — Ой, кога най-после ще изключат тези двигатели? Искам по-бързо да се махне тази тежест.

— Тази тежест ще остане, докато не ви изкачим на орбитата — отвърна баща й.

— Знам, само се пошегувах. Олеле, навън изглежда е нощ — нищо не се вижда!

— Така трябва да бъде, щом сте близо до робота — отговори Рекър. — Но знайте, на Тенебра и през деня не е много по-светло. Дори Алтаир не е в състояние да пробие с лъчите си тази атмосфера и те не са достатъчни човешкото око да вижда нормално. Ще трябва да включите прожекторите.

— Добре, ще се опитам.

Момичето погледна таблото точно там, където инженерът й бе обяснил, че се намират бутоните. После за негова радост запита това ли са превключвателите. Сакииро след време казваше, че в този миг е усетил, че надеждите за спасение на децата са нараснали поне сто пъти. Когато светлината пламна, те се прилепиха до илюминаторите.

— Няма какво да гледаме — заразправя Изи. — Изглежда сме се пльоснали в езеро или океан. Навсякъде се вижда вода, гладка като огледало. Нищо не трепка по тази повърхност. Бих си помислила, че е нещо твърдо, ако батискафът не беше потънал донякъде в нея. Отгоре се спускат някакви мъгливи кълба, които се разтопяват, преди да стигнат до нас. Те са едни такива големи-големи! И нищо друго не се вижда!

— Това е дъжд — обясни на децата Рекър. — Езерото най-вероятно е от сярна киселина. Мисля, че тя по това време на денонощието вече е достатъчно разредена и толкова по-топла от атмосферата, че капките се превръщат в пара, преди да стигнат езерото. А вълни и не трябва да има, защото там долу няма вятър. На Тенебра и най-слабият повей е истински ураган.

— Добре. Но искам да знам какво ще застави скафа да заплава във въздуха и още нещо… Нима при издигането отново ще ни тръска така?

— Не се бойте. Издигането ще бъде строго вертикално и много бавно, почти като с балон. Вътрешността на кораба е разделена на отсеци и всеки отсек на свой ред е разделен на две с гъвкава мембрана. Тези мембрани сега са притиснати към стените от атмосферното налягане. Когато заработи устройството за електролиза, част от водата ще се разложи. Кислородът ще излети навън, а водородът ще запълни пространството между мембраните и стените на отсеците и ще изпъди оттам навлязлата атмосфера. Идеята е възприета от старите морски батискафи, но там не е имало мембрани.

Разигралите се събития и опасността, която заплашваше децата, задълго отвлякоха вниманието на Рекър от бедата, в която бяха изпаднали роботът и възпитаниците им на планетата. А там нещата се развиваха. Ник незабелязано за самия себе си стана водач на групата и не можеше да се примири с мисълта, че любимият им Учител отива сам във вражеския стан. Разбира се, знаеше добре, че каменните ножове на враговете едва ли ще причинят съществена вреда на бялата материя, в която бе завит Фейджин, но въпреки това тревогата не го напускаше.

Затова реши на свой риск да предприеме нещо, което според него трябваше да съкруши Бързия и цялата му войска. Огромните капки тенебрийски нощен дъжд носеха отровни изпарения и от тях пещерните жители се спасяваха с помощта на огньовете, запалени от питомците на Фейджин. Горивото бе складирано под голям навес близо до къщата, която бе се превърнала в убежище за Ник и приятелите му.

Той домъкна няколко наръча съчки в къщата и запали останалото. Планът му беше извънредно прост. Огньовете бързо ще изгаснат без гориво и Бързия заедно с хората си ще се задуши от изпаренията на дъжда, от които те обикновено се криеха в пещерите.

Но Бързия не беше толкова глупав и щом разбра, че няма повече гориво, веднага нападна къщата на Ник и се опита да завладее донесените съчки. Силите бяха неравни, но позицията се оказа удобна и натискът на враговете бе отбит и те дори понесоха известни загуби.

Най-много помогнаха на Ник каменната брадва и горящите съчки. Той разхвърли множество въглени пред входа и те послужиха като своеобразно минно поле — стъпалата на тенебрийците бяха прекалено чувствителни.

Бързия се разтрепера от ярост и се приготви да метне и четирите си копия едновременно, а после през нажежените въглени да нахлуе в къщата и да започне ръкопашен бой с Ник и останалите защитници. Но се сдържа и не направи нито едното, нито другото. Спокойно пусна копията си, обърна се и тръгна надолу. После сякаш си спомни нещо и заговори Ник.

— Е, какво пък, Дървосекачо, благодаря за поуката. Сбогом. А ти кажи същото и на Учителя си.

Ник се обърка.

— Как така? Та през нощта не ще успеете…

— Защо смяташ така? Ти как успя?

— А Фейджин?

— Ха, ти ни каза сам, че той може да прави всичко, което и ти можеш. Ако не поиска да тръгне, ще го изпържим на бавен огън.

— Учителю! Фейджин! Ти чуваш ли тези думи?! — завика Ник и забрави, че роботът никога не отговаряше веднага.

— Май че не… Ще тръгна с Бързия — отговори дежурният с устата на робота.

— Ние какво да правим?

Рекър бе забравил да каже на колегата си, че е заповядал на групата да остане на мястото си и дежурният трябваше да съобразява сам.

— Решавайте сами. За мен не се страхувайте. Те няма да ме пипнат. А аз после ще ви намеря.

— Прекрасно.

Ник бе доволен от новото решение на Учителя и затова не гъкна за предишното. Той мълчаливо гледаше, докато воините на Бързия с горящи факли в ръце обкръжиха Фейджин и цялата процесия бавно потегли на път. Седемте питомци макар и оцелели след боя, порядъчно изранени и раздърпани, за първи път след излюпването си от яйцата се оказаха сами, без наставника си. Като успяха да изкарат нощта край едва тлеещия огън, те започнаха да решават какво да правят по-нататък.

Явно да остават в къщата нямаше никакъв смисъл — нямаше гориво наблизо, вече бяха изсекли напълно дърветата и храстите на няколко мили наоколо и някак си не вървеше да губят напразно време и сили за сеч и мъкнене на приготвеното с примитивната количка, която бяха направили под ръководството на Фейджин. По-добре да отидат там, където има гора и където Бързия скоро няма да ги открие.

Доста дълго спориха накъде да тръгнат. Ник неведнъж си помисли, че съвсем не е лошо да притежаваш такъв авторитет като Бързия. Спечели предложението на Напои. Подкрепиха го Джим, Дороти, Бети и Оливър.

А самият Ник, макар и не без досада, призна, че то е разумно. Така решиха да стигнат брега на морето, който не беше много далеч. Морето, както им бе казал Фейджин, бе изпълнено не с вода, а със сярна киселина и затова не се изпаряваше през деня като другите водоеми и реки на Тенебра. Освен това и Фейджин леко ще ги открие. Достатъчно е някой да се промъкне до пещерите и да прошепне: „Брегът на морето“. Той няма да се обърка.

Те бързо натовариха оскъдното си имущество на количката, събраха стадото, пострадало от нощния набег, и тръгнаха на път. Той не беше дълъг, но бе достатъчно уморителен. От почвата почти навсякъде стърчаха остри кварцови кристали. Колкото повече наближаваха брега, толкова по-често започнаха да срещат локви и езерца със странната, тежка и маслена течност на морето. Близо до брега се разположиха на лагер. До началото на нощта успяха да съберат достатъчно дърва, да похапнат и да се разположат край спасителните огньове.

Но те бяха пресметнали всичко освен едно: дъждовните капки падаха и в морето. Скоро усетиха това по един неприятен начин. Разредената от дъждовната вода сярна киселина излезе от бреговете и те видяха как хълмчето, на което се бяха разположили, се превърна в островче и наоколо се разпростря безкрайната шир на морето.

Нощта се оказа трудна и страшна. Те отново оцеляха, но стадото още повече се стопи. Трябваше да търсят ново място за лагер. Посъветваха се. Решиха да се преместят на по-високо място, но отново край морето.

А Ник веднага след това да поеме път към пещерите и да спаси Учителя.

На билото над пещерите Ник стигна още преди да се стъмни. Реши да изчака падането на тъмнината, преди да предприеме нещо. Той бе сигурен, че Бързия ще запали огньове, но когато мракът се спусна и той погледна внимателно надолу, там нищо не светеше. Вероятно по пътя пещерните жители бяха изгубили огъня. А никой от тях не знаеше как да го запали.

Той дълго размишлява как да се свърже с Фейджин. Роди се план — хитър и дързък. Веднага събра колкото се може повече съчки и запали огън на ръба на склона. Една горяща клонка хвърли долу. Металното тяло на Фейджин проблясна в бледата светлина. По нататък събитията се развиха, както предполагаше.

Пещерните жители се втурнаха към клонката, насъбраха достатъчно гориво и като неопитни огняри нахвърляха толкова много съчки, че загасиха горящата съчка. Тогава забелязаха огъня на върха и начело с Бързия побягнаха нагоре по стръмната и с много завои пътека. Ник не знаеше дали идват само за огъня, или и за този, който го бе запалил. Но това така или иначе отговаряше на замисъла му. Той започна да се спуска надолу по странична и дълга пътека, като палеше след себе си храсталаците с цел да затрудни до крайност преследването. Скоро той беше до Учителя си.

— Учителю, аз съм, Ник! Чувате ли ме?

— Да, добре те чувам. Как успя да се добереш дотук? Значи ти вдигна цялата тази суматоха?

— Така е! — тържествено викна Ник. — Дойдох да ви взема!

Той набързо разказа за всичко, случило се с тях през двете дълги тенебрийски нощи, които бяха изминали от раздялата им и предложи незабавно да тръгват. Учителя мълча необичайно дълго. На Ник естествено и през ум не можеше да му мине, че някъде далеч от него, край пулта за управление на робота, се бе разгоряла оживена дискусия, в която се включи вече и Рекър. Там решаваха въпроса, дали да бяга роботът от пещерняците, или засега да остане и да започне обучението им…

Накрая Фейджин заговори:

— Ник, ти знаеш, че аз не мога да вървя така бързо като тебе. Трябва по някакъв начин да ги задържим по-дълго. Нагоре само една пътека ли води?

— Да, ако не се смята обиколната, по която стигнах дотук. Тя е много по-дълга. Вие веднага трябва да тръгнете. Насочете се на североизток, а после по брега, дневния, разбира се. Аз ще се постарая да задържа Бързия.

Фейджин не каза нито дума повече и запълзя на веригите си. Ник засъбира съчки и сухи клони, затича се към цепнатината, където започваше пътеката нагоре, и запали огън. После награби още съчки и треволяк. Така пътеката бе преградена с огнена преграда. Капките, които се търкаляха надолу по склоновете, се изпаряваха, преди да достигнат големия огън, и запълваха дъното с плътна завеса от зелени пари, в които тенебрийците не можеха да дишат.

Като подпалваше по пътя си всичко, което можеше да гори, Ник бързо догони Фейджин. Роботът одобри действията на ученика си, но въпреки това забеляза:

— Впрочем дали тези неща ще ни помогнат? Към края на нощта ще ни настигнат.

Минаха часове, а преследвачи не се виждаха. Ник започна по-трудно да се движи. Локвите и езерцата започнаха да се срещат по-често и станаха големи по размери. Фейджин минаваше направо през тях. Ник трябваше да ги заобикаля. Иначе щеше да припадне от отровните газове и да загине.

— Изглежда сега и огньовете няма да им помогнат — каза Фейджин. — Това ми харесва.

— А на мен не — огорчи се Ник. — Отпред има дълбоки клисури и по тях текат сега широки и буйни реки право към морето. Ние скоро ще трябва да спрем и тогава те ще ни настигнат.

— Реки ли? Прекрасно! Бързия за нищо на света няма да преплува някоя река, а ние с тебе без усилия ще го направим.

— И как ще стане това? — зачуди се Ник.

— След малко ще разбереш.

Но реки наблизо нямаше. Те вървяха по брега на морето и далеч зад тях вече се появиха трепкащите светлини на потерята. Тогава пред тях се разтвори широка долина, запълнена с вода. Спасителната река дойде съвсем навреме.

— Ник, приготви се. Сега ще те хвана. Не се бой, няма да ти се случи нищо лошо.

— Аз съм готов.

Роботът допълзя до Ник. От тесните странични люкове се показаха четири шарнирни манипулатора. Те здраво, но внимателно подхванаха Ник и го качиха на горната плоскост на корпуса. Фейджин нагази в реката и тръгна по дъното. Момъкът веднага загуби съзнание, но това вече не беше страшно.

Петнадесет минути по-късно Бързия и воините му стигнаха мястото, където следите изчезваха в реката.