Козовете на съдбата

ГЛАВА 7

Когато се озовахме в библиотеката, Рандъм ни изгледа озадачено. Изправи се и въпреки това си остана по-нисък и от двама ни. Веднага след това прехвърли вниманието изцяло върху Бил.

— Мерлин, кой е този човек? — попита той.

— Адвокатът на семейството Бил Рот — казах аз. — Преди винаги сте ползвали неговите услуги чрез посредници. Мислех, че може би ще искаш да…

Бил тъкмо се канеше на падне на коляно и вече бе промълвил „Ваше Величество“, но Рандъм го хвана за раменете.

— Я зарежи тия глупости — каза той. — Не сме на прием. — После стисна ръката му и добави: — Наричай ме Рандъм. Винаги съм искал да ти благодаря лично за работата, която свърши по оня договор. Но така и не успях да намеря време за това. Радвам се да те видя тук.

Никога досега не бях виждал Бил онемял, но сега той просто оглеждаше втрещено ту Рандъм, ту стаята, ту далечната кула, която се виждаше през прозореца.

Няколко секунди по-късно го чух да промълвява едва-едва: — „За мен е истинска…“

— Дали не ми се е сторило, че някой се хвърли към вас? — ме попита Рандъм, прокарвайки ръка през непокорната си кестенява коса. — Освен това съм сигурен, че последните ти думи не бяха отправени към мен.

— Имаме си малък проблем — отговорих му аз. — Това е истинската причина да доведа Бил тук. Накратко, някой се опитва да ме убие и…

Рандъм вдигна ръка.

— Спести ми подробностите. Искам да чуя абсолютно всичко, но… нека това да стане по-късно. И без друго в момента са ми се струпали малко повече гадости от обикновено, а не е изключено и твоите проблеми да са свързани с тях. Остави ме да поема глътка въздух.

Едва сега забелязах, че някои от бръчките по иначе забележително младоликото му лице са се задълбочили. Бързо се досетих, че вероятно е сериозно притиснат.

— За какво става въпрос? — попитах аз.

— Кейн е мъртъв. Бил е убит — отвърна ми той. — Тази сутрин.

— Как е станало?

— Той беше на сянката Дейга — далечно пристанище, с което поддържаме търговски връзки. Беше отишъл там с Жерар за подновяването на един стар търговски договор. Простреляли са го в сърцето. Умрял е веднага.

— Стрела значи?

— Стрела ли?! Нищо подобно! Снайперист, на един от близките покриви. Успял е да се измъкне.

— Мислех, че тук барутът е неизползваем.

Рандъм обърна нагоре длани в красноречив жест.

— Дейга може би е достатъчно навътре в Сенките, за да прави изключение. Никой не си спомня да е правил подобни опити там. Освен това не забравяй, че баща ти успя да открие съставка, която да замести барута дори в Амбър.

— Вярно. Почти бях забравил за това.

— Както и да е. Погребението е утре и…

— Бил! Мерлин!

Моята леля Флора, която навремето бе отхвърлила многобройните предложения на Росети, едно от които — да му позира, влезе в стаята. Висока, стройна и бляскава, тя се втурна към нас и целуна Бил по бузата. Не го бях виждал да се изчервява. Аз също отнесох една целувка, която не успя да ме разчувства чак толкова, тъй като не бях забравил, че някога леля Флора бе изпълнявала ролята на тъмничар на баща ми.

— Кога пристигнахте? — Гласът й също си го биваше.

— Току-що — отговорих й аз. Флора протегна ръце към нас с намерението да ни отведе.

— Флора! — Това беше Рандъм.

— Да, братко?

— Можеш да покажеш на мистър Рот всички забележителности наоколо, но държа Мерлин да остане с мен за известно време.

Тя леко се нацупи за секунда и после пусна ръката ми.

— Е, сега вече си наясно какво значи монархически деспотизъм — обясни тя на Бил. — Властта опорочава хората.

— Аз си бях опорочен още преди да имам каквато и да е власт — каза Рандъм. — Освен това, винаги е по-добре да си богат и здрав… Имаш позволението ми да напуснеш, сестро.

Флора промърмори едно „хм“ и отведе Бил.

— Тук винаги е по-спокойно, когато тя си намери нов любовник някъде из Сенките — отбеляза Рандъм. — За съжаление, тази година Флора ще прекара тук по-хубавата част от годината.

Кимнах с разбиране.

Рандъм ми посочи едно кресло. Аз седнах, а той отиде до другия край на кабинета си.

— Вино?

— Не бих отказал — отвърнах му аз.

Той напълни две чаши, подаде ми едната и седна на едно кресло вляво от мен.

— Някой е стрелял и по Блийс — каза Рандъм. — Днес следобед, на друга Сянка. Улучил го е, но раната не е сериозна. И този стрелец се е измъкнал. Блийс беше на визита в приятелски настроено кралство.

— Предполагаш, че стрелецът е един и същ?

— Убеден съм. Наоколо никога не са се размотавали пушки, а сега изведнъж се появяват две. Трябва да е бил пак той. Или поне е принадлежал към същия заговор.

— Някакви догадки?

Рандъм поклати глава и опита виното.

— Исках да поговорим насаме — каза той, — и то преди някой от другите да се е добрал до теб. Има две неща, с които искам да си запознат.

Отпих от виното си и зачаках.

— Първото от тях е, че ситуацията наистина ме плаши. Опитът за покушение срещу Блийс говори, че едва ли става въпрос за разчистване на сметки с Кейн. Явно някой ни има зъб, ако не на всички, то поне на някои от нас. А сега разбирам, че са се опитали да убият и теб.

— Не съм съвсем сигурен, че има връзка между…

— Аз също. Но едно от възможните обяснения никак не ми харесва. Ужасно се боя, че един или няколко от нас могат да стоят зад това.

— Но защо?

Рандъм се загледа смръщено в бокала си.

— Векове наред в това семейство отмъщението е било начин да се разрешат личните конфликти. То не винаги е включвало убийство, макар това да е била една от основните алтернативи, но интригите винаги са били неизменна част от него. Мнозина не са се колебали да потъпчат достойнството на противника си, да го поставят в неизгодна позиция, да го прогонят в изгнание и дори да го осакатят, ако в замяна на това са можели да получат и най-незначително преимущество. А в споровете за трона всички скрупули са отивали по дяволите. Когато поех тази корона, за която никога не съм се натискал, аз си мислех, че нещата до голяма степен са се уталожили. Нямах сериозни причини да си отмъщавам на когото и да било и затова опитах да бъда справедлив към всички. Добре знам колко са докачливи братята и сестрите ми. И все пак мисля, че причината за това, което става сега не съм аз или пък тронът. Никой от другите напоследък не ме е гледал с лошо око. Бях останал с впечатлението, че всички са решили, че ще изберат по-малкото зло, ако се съгласят да се поддържаме взаимно. Не, не вярвам, че някой от тях се е разпалил дотам, че да пожелае короната. След коронясването ми бях свидетел по-скоро на разбиране и добра воля от тяхна страна. И все пак се чудя дали добре познатата семейна черта не е взела отново връх и някой от семейството не се е заел да урежда старите си сметки. Никак не ми се ще отново да заживеем сред подозрение, прекомерна предпазливост, измами, недоверие и двуличие. Това ни прави слаби, а винаги съществува възможността за заплаха отвън, срещу която трябва да сме единни. Естествено, говорих с всеки един от тях и всички те се заклеха, че не знаят нищо за някакви нови сплетни, интриги или отмъщения. И все пак усещам, че това ги направи подозрителни един към друг. Подозрението е станало неделима част от всички нас. Не ми е чак толкова трудно да си представя как някой от другите си припомня за старата си вражда с Кейн, независимо от факта, че той спаси задниците на всички ни, като навремето извади Бранд от играта. Същото важи и за Блийс. С две думи — всеки от нас би могъл да таи по нещо срещу кой да е от останалите.

— Затова ти искаш да откриеш убиеца бързо, преди да е навредил още повече на отношенията в семейството?

— Точно така. Нямам нужда от всички тези заяждания и от това недоверие. Омразата от миналото е толкова близко до повърхността, че дори най-дребното неразбирателство би я накарало да се покаже отново на бял свят. Тогава насилието ще се окаже неизбежно.

— Мислиш ли, че наистина би могъл да бъде някой от семейството?

— По дяволите, та нали и аз съм точно като тях. Недоверието се е превърнало в мой безусловен рефлекс. Не е изключено да е някой от тях, но засега не разполагам и с най-малкото доказателство за нещо подобно.

— Кой друг би могъл да бъде?

Рандъм прехвърли десния си крак върху левия и после пак стъпи с него на пода. След това отпи от виното си.

— Мътните да го вземат! Враговете ни са безбройни, но повечето от тях не могат да съберат нужния кураж. Знаят добре каква награда ги очаква, щом ги открием.

Скръсти ръце зад тила си и се загледа в лавиците с книги.

— Не знам дори как да ти го кажа — каза той след известно време, — но трябва да го направя.

Аз зачаках отново. Малко след това той каза бързо:

— Говори се, че зад всичко стои Коруин, но аз не вярвам в това.

— Не може да бъде — промълвих аз.

— Казах ти, че не го вярвам. Твоят баща значи много за мен.

— А какво би могло да накара някой от другите да повярва в нещо подобно?

— Носеха се слухове, че Коруин е полудял. Чувал си за тях. Ами ако той се е върнал към някое състояние на съзнанието си отпреди време? Някога Коруин не изпитваше кой знае колко светли чувства към Кейн, Блийс, или към когото и да е от нас. Ето за това именно се говори.

— Не мога да го повярвам.

— Просто исках да знаеш, че подобни съмнения също се мотаят наоколо.

— Нека само да опитат да ги размотаят и около мен.

Рандъм въздъхна.

— Само не започвай и ти. Моля те. Всички са изнервени. Не им драскай кибрита.

Пийнах от виното си.

— Да, прав си — казах след това.

— Сега съм готов да чуя и твоята история. Давай, усложни живота ми още малко.

Разказах всичко още веднъж. Отне ми доста време и когато привърших, навън вече се смрачаваше. Рандъм ме прекъсваше само за някои доуточнения и не ме спираше като Бил на всеки по-интересен детайл.

След като приключих, той стана и запали няколко светилника. Почти можех да чуя как мислите се гонят из главата му.

Накрая Рандъм каза:

— Е, успя да ме изненадаш с тоя Люк. Нямам и най-малката представа кой би могъл да бъде той. Дамата с вледеняващата целувка също ме притеснява малко. Май че съм чувал нещо за подобни същества, но така и не можах да си спомня при какви обстоятелства. Но ще се сетя. Искам да науча нещо повече и за този твой „дяволски чекрък“. Нещо в него ме тревожи.

— Дадено — казах аз, — но преди това се сещам за още нещо, което трябва да ти кажа.

— Слушам те.

— Разказах ти за всичко почти по начина, по който го представих и на Бил. Но има и още нещо, за което не му споменах, тъй като тогава ми се стори маловажно. Всъщност за малко въобще да забравя за него в светлината на останалите събития. Добре, че тия истории със снайперистите ме подсетиха за заместителя на барута, който Коруин е открил навремето.

— Повярвай ми, всички си спомнят за него.

— Бях забравил за двата патрона, които нося в джоба си. Открих ги в развалините на къщата, където беше ателието на Мелман.

— И?

— В тях няма барут. Пълни са с някакъв розов прах, който дори не гори на сянката Земя… Изрових единия от патроните.

— Прилича ми на 30-ти калибър — каза Рандъм.

— И аз така предполагам.

Той стана, отиде до стената и дръпна някакъв плетен шнур, който висеше до една от отрупаните с книги стени.

Когато понечи да седне отново в креслото си, на вратата се почука и той извика:

— Влез.

В стаята влезе млад, русокос слуга, облечен с ливрея.

— Добър рефлекс — каза Рандъм.

Мъжът погледна учудено.

— Ваше величество, не разбирам…

— Какво толкова има за разбиране? Аз позвъних и ти влезе.

— Сир, аз не съм на служба във Вашите покои. Изпратен съм да Ви съобщя, че вечерята е готова и всички очакват Вашето благоволение.

— А-а. Кажи им, че ще дойда след малко. Веднага щом поговоря със слугата, когото извиках.

— Много добре, сир.

Мъжът се поклони бързо и се измъкна с гръб към вратата.

— Тъкмо си бях помислил, че е твърде хубаво, за да е истина — промърмори Рандъм.

Малко след това се появи друг слуга — по-възрастен и не чак толкова натруфен.

— Ролф, я изтичай до оръжейната — каза Рандъм. — Кажи на офицера, който е на служба в момента, да се разрови из колекцията от пушки, с които Коруин се появи при Колвир в деня, когато умря Ерик. Да види дали няма да може да ми открие някоя по-запазена карабина 30-ти калибър. Нека да я почисти и да ти я даде.

— 30-ти калибър, нали така, сир?

— Точно така.

Ралф излезе. Рандъм стана и се протегна. После прибра в джоба си патрона, който му бях дал, и посочи към вратата.

— Да вървим да хапнем.

— Добра идея.

На масата бяхме общо осем — Рандъм, Жерар, Бил, Мартин — когото бяха извикали малко преди това, Джулиан — пристигнал току-що от Ардън, Файона — която също се бе появила преди броени минути от някакво далечно място, и аз. Бенедикт трябваше да пристигне на следващата сутрин, а Луела — по-късно тази вечер.

Седях от лявата страна на Рандъм, а Мартин от дясната. Не бях виждал Мартин от доста време и бях любопитен какво е правил напоследък. Но атмосферата не предразполагаше към разговори. Щом някой заговореше, всички останали тутакси се заслушваха в думите му с необичайно внимание, далеч надхвърлящо изискванията на обикновената учтивост. Това адски ме изнервяше. Явно Рандъм се чувстваше по същия начин, защото по едно време изпрати да повикат Дропа МаПанц, придворния шут, за да запълва тягостните, мълчаливи паузи.

Дропа доста се поизпоти в началото. Първият му номер беше жонглиране с парченца от нашата вечеря, които той успя да излапа без да спре да ги подхвърля дори за миг, след което избърса устата си с нечия салфетка и обиди всички ни, един по един. Щом видя, че не постига нужния ефект, Дропа мигновено премина на старата, но изпитана програма, която ми се стори доста смешна.

Бил, който седеше до мен, изкоментира тихичко:

— Знам достатъчно Тари, за да схвана повечето от шегите, но те страшно ми напомнят за Джордж Карлин! Как…

— О, винаги щом майтапите на Дропа започнат да губят от свежестта си, Рандъм веднага го изпраща из разни клубове в Сенките — обясних аз, — за да събере нов материал. Разбрах, че честичко пътувал до Вегас. Дори понякога Рандъм го придружавал, за да поиграе на карти.

След известно време Дропа успя да разсмее всички и това разведри леко атмосферата. Веднага щом той се изниза, за да си пийне, стана възможно да поговориш с някой от останалите, без това да те превърне в център на общото внимание и постепенно всеки се заприказва с някого. Няколко минути по-късно една масивна ръка премина зад гърба на Бил и легна на рамото ми. Жерар се бе облегнал на стола и се беше обърнал към мен.

— Мерлин — каза той, — радвам се да те видя отново. Виж, бих искал да разменя няколко думи с теб насаме, веднага щом намериш малко време за това.

— Разбира се — казах аз, — но аз и Рандъм трябва първо да проверим нещо.

— Щом намериш време — повтори Жерар.

Не бяха минали и десетина секунди, когато се почувствах така, сякаш някой се опитваше да се свърже с мен чрез моята карта.

„Мерлин!“

Беше Файона. Но тя седеше в другия край на масата…

И въпреки това образът се изясни и аз и отговорих — „Да?“, след което погледнах към нейното място. Тя беше свела поглед към кърпичката си, но после погледна към мен, усмихна се и ми кимна.

Едновременно с това, в съзнанието ми все така присъстваше мисловният й образ, който ми заговори. „Не обичам да повишавам глас по ред причини. Сигурна съм, че след вечеря ще бъдеш доста зает, и затова исках просто да ти кажа, че трябва да се поразходим заедно, или да прескочим до някое от езерата, или да се прехвърлим с Картите до Кабра, или да разгледаме Лабиринта възможно най-скоро. Надявам се, че ме разбра?“

— Разбрах те — казах аз.

„Чудесно.“

Контактът прекъсна и когато погледнах към Файона, тя вече беше прибрала кърпичката и изучаваше чинията си.

Рандъм не се помая и за миг след като довърши десерта си. Стана, пожела лека нощ на всички и махна на мен и Мартин да го последваме.

На излизане Джулиан ме докосна, като се опита да си придаде почти открито зловещ вид и почти успя да го постигне.

— Трябва да пояздим заедно из Ардън — каза той, — и то скоро.

— Чудесна идея — казах му аз. — Ще ти се обадя.

Напуснахме трапезарията. Флора ме спипа в коридора. Пак бе помъкнала Бил на буксир.

— Мини през моята стая да пийнем по нещо за приспиване, преди да си легнеш — каза тя. — Или пък ела утре сутрин за чая.

— Благодаря ти за поканата — отговорих й аз. — Непременно ще се видим. Кога точно, зависи само от това, как ще се подредят нещата.

Тя кимна и ме нокаутира с една от своите усмивки, които бяха предизвикали безброй дуели и няколко Балкански кризи в миналото. След това всеки пое в своята посока.

Докато се изкачвахме по стълбището към библиотеката, Рандъм попита:

— Всички ли се разписаха?

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Успя ли всеки един от тях да си уреди среща с теб?

— Ами, по-скоро направихме няколко уговорки. Всъщност да.

Рандъм се засмя.

— Не си губят времето, а? Така ще успееш да събереш пълна колекция от роднински сръдни и подозрения. Някои от тях впоследствие биха могли да ти свършат добра работа. Явно всички са се разтичали да си търсят съюзници и са преценили, че ти си доста удачен вариант.

— Аз и без друго исках да посетя всеки един от тях. Жалко само, че ще трябва да стане по този начин.

След като изкачихме стълбите, Рандъм ни махна с ръка. Завихме по коридора и се запътихме към библиотеката.

— Къде отиваме? — попита Мартин.

Той приличаше доста на Рандъм, но видът му не беше чак толкова лукав и освен това беше малко по-висок от баща си.

— Да вземем една карабина — каза Рандъм.

— А? Защо?

— Искам да изпробвам патроните, които Мерлин ми донесе. Ако успеем да ги изстреляме, това ще значи, че животът ни току-що се е усложнил допълнително.

Влязохме в библиотеката. Светилниците все още горяха.

Карабината беше подпряна в ъгъла. Рандъм отиде до нея, изрови патрона от джоба си и го зареди.

— Е, върху какво да я изпробваме?

После отстъпи назад и се огледа из стаята.

— А-ха, точно каквото ми трябваше!

Намести приклада до рамото си, прицели се в една броня в другия край на библиотеката и натисна спусъка. Последва трясък и звън на метал. Бронята се разклати.

— Мътните го взели! — каза Рандъм. — Гръмна! В името на Еднорога, защо точно аз? Нали се опитвам да управлявам в мир?!

— Може ли да опитам и аз, татко? — попита Мар-тин. — Винаги ми се е искало да го направя.

— Защо не? — каза Рандъм. — Мерлин, нали у теб има още няколко патрона?

— Да — казах аз, потърсих ги из джобовете си, измъкнах останалите два и ги подадох на Рандъм. — Еди-ният от тях може и да не гръмне. Забравих кой точно беше.

— Добре.

Рандъм взе и двата и зареди единия от тях. После подаде оръжието на Мартин и започна да му обяснява как се борави с него. От коридора долетяха първите признаци за вдигнатата тревога.

— На път сме да вдигнем цялата охрана на двореца на крак — отбелязах аз.

— Чудесно — каза Рандъм, докато Мартин вдигаше пушката, за да се прицели. — Малко неподправена тръпка от време на време хич няма да им навреди.

Карабината изръмжа, а бронята звънна за втори път. Изуменият Мартин бързо върна оръжието на баща си. Рандъм погледна последния патрон и каза:

— Какво пък толкова! — След това зареди и него в магазина и натисна спусъка без да се колебае.

Последва поредното иззвъняване на бронята, плюс звука от рикушета.

— Май съм си объркал призванието — отбеляза Рандъм.

След като Рандъм благодари на стражите за тяхната бдителност и добрата реакция на тренировъчната тревога, а аз дочух някой да мърмори, че кралят май си е сръбнал повечко, тримата се върнахме в библиотеката.

— Намерих третия патрон в джоба на Люк — отвърнах аз на въпроса, който ми зададе Рандъм, и се впуснах да обяснявам подробностите.

— Не мога да си позволя да остана повече в неведение относно Люк Рейнард — каза той накрая. — Как си обясняваш факта, че успях да изстрелям и третия патрон?

— На горните два етажа в сградата, която изгоря — започнах аз, — живееше Мелман, който се опита да ме принесе в жертва. Първите два етажа бяха заети от „Брутус Сторидж Къмпани“. Тази фирма очевидно е складирала патрони от тоя тип. Люк призна, че се е познавал с Мелман. Не съм и предполагал, че може да има каквото и да е връзка между „Брутус“ и патроните. Дори фактът, че са били на склад в същата сграда, ми дойде в повече.

— Ако някой се е захванал да произвежда тези патрони в такива количества, че да му е необходим склад за тях, значи здравата сме загазили — каза Рандъм. — Искам да знам кой е собственикът на къщата и кой я е наел.

— Едва ли ще е толкова трудно да се провери.

— Кого да пратя там с тази задача? — замисли се той. След това щракна с пръсти и се усмихна. — Да позволим на Флора да направи една огромна услуга на короната.

— Вдъхновяваща идея — казах аз. Мартин се усмихна на забележката ми и поклати глава.

— Боя се, че не разбирам какво всъщност става — ни каза той, — а не бих искал да е така.

— Ето какво ще направим — каза Рандъм. — Аз ще отида да възложа на Флора новата й мисия, а в това време ти го въведи в играта. Флора може да тръгне веднага след погребението.

— Добре — казах аз, докато Рандъм излизаше от стаята, и се захванах за пореден път да си кажа рецитацията, като внесох някои нови редакции, за да я направя възможно най-кратка.

Мартин не беше осенен от някакви нови проникновения, нито пък разполагаше с кой знае каква информация, точно както бях предполагал. Беше прекарал последните няколко години в по-пасторална атмосфера, както научих от самия него. От разказа му останах с впечатлението, че си пада повече по провинцията, отколкото по големите градове.

— Мерлин — каза той, — трябваше по-рано да разкажеш в Амбър за цялата каша. Това засяга всички ни.

А Царството на Хаоса? — зачудих се аз. Дали тези патрони биха свършили работа и там? Но нали засега мишените бяха само Кейн и Блийс? Никой не ме бе извикал във Владенията, за да ми разкаже за някакви скорошни инциденти. И все пак… може би щеше да се наложи в един определен момент да запозная и другите си роднини със ситуацията.

— Само преди няколко дни всичко беше далеч по-просто — отговорих аз, — а след това събитията се развиха прекалено бързо и аз бях твърде зает с тях, за да го направя.

— Но през всичките тези години… нали и преди са се опитвали да те убият…

— Не мога да се обаждам в къщи всеки път, когато някой ме настъпи на улицата. Никой от нас не го прави. Пък и през цялото време не виждах никаква връзка между отделните опити.

Въпреки това, разбирах, че Мартин е абсолютно прав. За мой късмет в този момент се върна Рандъм.

— Не успях да я убедя, че тази мисия ще е чест за нея — каза той, — но се съгласи да замине.

Известно време си говорихме на по-общи теми, като например с какво сме се занимавали през последните няколко години. Спомних си, че Рандъм бе проявил интерес към Дяволския чекрък и затова му споменах за него, но той тутакси смени темата и аз реших, че предпочита да поговорим за проекта на четири очи. Малко след това Мартин започна да се прозява и примерът му се оказа доста заразителен. Рандъм реши, че е време да ни пожелае лека нощ и извика прислужника, за да ме заведе до стаята ми.

Помолих слугата, който се казваше Дик, да ми намери нещо за рисуване. Бяха му необходими около десет минути, за да ме снабди с всичко необходимо.

Обратният път до Земята беше дълъг и труден, а аз се чувствах изморен. Затова седнах зад една маса и се заех със зографисвалото на Карта на бара в кънтри-клуба, където Бил ме беше завел предишната вечер. Работих около двайсетина минути, преди да постигна нещо задоволително добро.

Сега трябваше да отчета и времевата разлика. Съотношението 2,5 към 1 между Амбър и Сянката, която бях обитавал доскоро, беше резултат от доста груби изчисления, затова не беше изключено вече да съм пропуснал срещата си с безименния телефонен терорист.

Разчистих масата и оставих на нея само Картата. Изправих се.

На вратата ми се почука. Мисълта да не отговарям доста ме изкуши, но любопитството ми надделя. Прекосих стаята, махнах резето и отворих вратата.

Там стоеше Файона с коса, разпусната за разнообразие. Беше облякла ефектна вечерна рокля в зелено, на която бе забола малка игла със скъпоценен камък, пасващ безупречно на косата й.

— Почувствах, че използваш някои определени сили — обясни тя, — а не ми се искаше да ти се случи нещо преди да сме си поговорили. Мога ли да вляза?

— Разбира се — казах аз и отстъпих встрани. — Но разполагам с малко време.

— Знам и може би ще ти бъда от полза.

— Как? — попитах аз, докато затварях вратата. Файона огледа стаята, погледът й се спря на Картата, която току-що бях завършил, после дръпна резето и отиде до масата.

— Доста добре си се справил — отбеляза тя, изучавайки моето произведение. — Значи натам си се запътил? Къде е това място?

— Това е барът на кънтри-клуба в градчето, откъдето пристигнах — отвърнах й аз. — Трябва да се срещна там с някакъв непознат в десет часа местно време. Надявам се да науча от него кой се опитва да ме убие и защо, както и да получа известна информация за някои други мои проблеми.

— Върви — каза тя, — но остави Картата тук. Така ще мога да ви наблюдавам и да ти помогна, ако се наложи.

Протегнах се и стиснах ръката й. После застанах до масата и фокусирах вниманието си.

След няколко мига сцената стана цветна и доби дълбочина. Аз се потопих в появилите се детайли и цялата картина се приближи към мен, разрасна се и започна да измества обстановката, която ме бе обкръжавала допреди малко. Погледът ми се плъзна по стената вдясно от бара, където бях запомнил, че се намира часовникът…

9:48. Не бих могъл и да си мечтая за по-добро попадение.

Вече различавах посетителите, чувах гласовете им.

Заоглеждах се за най-подходящото място за моето пристигане. Всъщност в десния край на бара, близо до онзи часовник, нямаше никой. Добре…

Вече бях там. Опитвах се да изглеждам така, сякаш през цялото време съм си бил там. Трима от посетителите се загледаха в мен. Усмихнах се и им кимнах. Бил ме бе запознал с единия от мъжете предишната вечер. Другия също ми бе познат по физиономия, но с него не бяхме разговаряли. И двамата отвърнаха на кимването ми, което успя да убеди третия мъж, че всичко е наред и той тутакси се обърна към жената, до която беше седнал.

Не след дълго се появи и барманът. Той явно също ме позна, защото ме попита дали и Бил е с мен.

Получих от него поисканата бира, оттеглих се с нея на най-затънтената маса и гушнах халбата, опрял гръб на стената. От време на време хвърлях по един поглед на часовника и оглеждах двата входа на помещението. Ако се напрегнех, сигурно щях да усетя присъствието на Файона.

Десетият час на вечерта дойде и отплува. Същото сториха и някои от членовете на клуба. Никой от тях не прояви особен интерес към мен, докато моето внимание бе привлечено от една млада дама със светла коса и профил, изящен като орнамент на елински капител. Дотук със сравненията, защото едва ли някой е виждал капител да се усмихва, а дамата ми се усмихна още на втория път, когато очите ни се срещнаха, и веднага след това отмести погледа си в друга посока. Проклятие, помислих си аз, защо трябваше точно сега да съм затънал до гуша в проблемите си? При други обстоятелства щях да допия бирата си, да отида до бара за втора, там щяхме да си разменим няколко стандартни реплики, след което щях да я попитам дали не би искала да седне при мен. Всъщност…

Погледнах към часовника.

10:20.

Колко време още трябваше да отпусна на загадъчния непознат? Дали не трябваше просто да реша, че това е бил Джордж Хансен, който вероятно нямаше да дойде, тъй като вече ме бе видял да изчезвам. Освен това търпението на дамата сигурно в даден момент щеше да се изчерпи.

Изръмжах тихичко. Тук си по работа, казах си. Погледът се плъзна по тънката й талия, по заоблените й бедра, изправените й рамене…

10:25.

Забелязах, че халбата ми е празна. Отправих се към бара, за да презаредя. Там, изпълнен с чувство за дълг, се загледах в покачващото се ниво на тъмната течност.

— Видях ви да седите там. Очаквате ли някого? — чух да ми казва тя.

Долових силното ухание на непознат парфюм.

— Да — казах аз. — Но вече почвам да си мисля, че съм дошъл напразно.

— И аз имам подобен проблем — каза тя и аз се обърнах към нея. Отново ми се усмихваше. — Можем да почакаме заедно.

— Да седнем тогава на моята маса — казах аз. — С вас времето ще мине далеч по-леко.

Тя взе питието си от бара и ме последва.

— Казвам се Мърл Кори — й казах аз, веднага щом седнахме.

— Аз съм Мег Девлин. Не съм ви виждала преди тук.

— Гостувам на един приятел. Но не и вие, предполагам?

Тя поклати леко глава.

— Боя се, че сте прав. Живея в новия комплекс на няколко мили оттук нагоре по пътя.

Кимнах така, сякаш се сещах къде се намира мястото.

— А вие откъде сте? — пожела да узнае тя.

— От центъра на вселената — казах аз и сприхаво добавих: — Сан Франциско.

— О, пътувам дотам доста често. С какво се занимавате?

Удържах стоически на внезапния импулс да заявя, че съм велик магьосник и описах последната си длъжност в „Гранд Дизайн“. На свой ред научих, че тя е била първо модел, после собственичка на голям магазин и накрая управителка на бутик.

Мернах за миг часовника. Беше 10:45. Тя улови погледа ми.

— Май и на двама ни са вързали тенекия — каза тя.

— Вероятно — съгласих се. — Предполагам, че трябва да им дадем последна отсрочка до единайсет, просто заради принципа.

— Сигурно сте прав.

— Вечеряхте ли?

— По-скоро закусих.

— Гладна ли сте.

— Мъничко. Да. А вие?

— А-ха. Забелязах, че някои хора се хранеха и тук. Ще проверя.

Разбрах, че можем да си поръчаме сандвичи, което и направихме, като прибавихме към тях по една салата.

— Надявам се, че предишната ви уговорка не включваше и късна вечеря — казах аз изведнъж.

— Аз поне не знам за нещо подобно, пък и вече не ме интересува — отвърна тя и опита сандвича си.

Отмина и единайсет часа. Приключих с бирата и сандвича си и вече не бях в настроение за нова халба.

— Е, поне не си пропиляхме напълно вечерта — каза тя, смачка салфетката си и я постави встрани.

Загледах се в ресниците й, защото заниманието определено си струваше. Гримът й беше или много светъл, или съвсем лек. Всъщност това беше без значение. Вече се канех да се протегна и да хвана ръката й, но тя ме изпревари.

— Какво смяташ да правиш тази вечер? — попитах аз.

— Ами, ще потанцувам, ще пийна нещо, може би ще си поприказвам с някого на лунна светлина — все наивни неща от този сорт.

— Чувам, че в съседната зала свирят нещо. Бихме могли да се разходим дотам.

— Да, бихме могли — каза тя. — И защо не?

Докато излизахме от бара, чух тихия шепот на Файона: „Мерлин! Ако напуснеш сцената, нарисувана на Картата, ще загубя връзка с теб.“

— Минутка само — отвърнах й аз.

— Моля? — обърна се към мен Мег.

— А-а… искам преди това да отида до тоалетната — казах аз.

— Добра идея. И аз ще направя същото. Ще се срещнем във фоайето след няколко минути.

В тоалетната нямаше никой, но все пак влязох в една от кабинките. Намерих Картата на Файона в един от джобовете си и след няколко секунди влязох във връзка с нея.

— Виж, Фай — казах аз. — Очевидно никой няма да дойде. Но остатъкът от вечерта започва да добива приятни очертания и не е изключено да успея да съчетая полезното с приятното. Благодаря ти все пак за помощта. Ще се прибера по-късно.

— Не знам — каза Файона. — Идеята да се усамотиш с някаква непозната не ми харесва. Не е изключено опасността за теб да не е преминала.

— Няма страшно — отвърнах й аз. — Имам си начин да разбера подобно нещо, но при нея всичко беше наред. Освен това съм сигурен, че човекът, с когото трябваше да се срещна тук, е мъж. След като ме видя да изчезвам с помощта на Картите, той се е отказал.

— И все пак това не ми харесва — каза тя.

— Вече съм голямо момче. Мога да се грижа за себе си.

— Дано да е така. Обади ми се веднага, щом се появят някакви проблеми.

— Добре, ще го направя. Лека нощ.

— Внимавай.

— Винаги внимавам.

— Лека нощ тогава.

И тя прекъсна връзката.

Няколко минути по-късно вече бяхме на дансинга. Наслаждавахме се на музиката, въртяхме се, докосвахме се. Мег си умираше да води. Какво пък, по дяволите, можех да си позволя веднъж и аз да бъда воден. До един момент дори се опитвах да бъда нащрек, но единствените опасни неща наблизо бяха оглушителната музика и неочакваните прихвания на дамите.

В единайсет и трийсет отново проверихме в бара. Там се бяха настанили няколко двойки, но от нейния обожател нямаше и помен. На мен пък никой не ми кимна. Върнахме се при музиката.

Малко след полунощ последва нова проверка със същия резултат. Седнахме на бара и аз поръчах по едно питие за последно.

— Беше чудесно — каза тя и сложи ръката си на бар-плота така, че да мога да я достигна, което и направих.

— Да — отвърнах й аз. — Иска ми се да можех да го правя по-често, но утре трябва да си тръгвам.

— Къде отиваш?

— Връщам се в центъра на вселената.

— Жалко — каза тя. — Да те закарам ли донякъде?

Кимнах.

— Дотам, където отиваш и ти.

Мег се усмихна и стисна ръката ми.

— Добре — съгласи се тя. — Да прескочим до нас, ще ти направя кафе.

Привършихме с питиетата, излязохме навън и след няколко паузи, посветени на всеотдайни прегръдки, се озовахме на паркинга. Отново се опитах да бъда внимателен, но там явно нямаше никой освен нас двамата. Колата й се оказа едно сладко малко червено порше-кабрио със спуснат гюрук.

— Пристигнахме. Искаш ли ти да караш? — попита тя.

— Не, ти карай. Аз ще се оглеждам за Конника без глава.

— Моля?

— Нощта е прекрасна, а винаги съм си мечтал да имам шофьор като теб.

Качихме се на поршето и тя го подкара. Разбира се, с доста висока скорост. Това някак се подразбираше. Пътищата бяха пусти и аз усетих как ме обзема чувство на веселие. Протегнах ръката си и изрових от сенките запалена цигара. Дръпнах си няколко пъти от нея и я захвърлих, докато профучавахме край някакъв мост. Съзерцавах съзвездията, които ми бяха станали някак близки през изминалите осем години. Поех дълбоко въздух и след това го издишах бавно. Опитах се да си дам сметка за чувствата си и осъзнах, че съм щастлив. Не се бях чувствал така от доста време.

Пред нас, между клоните на дървета, се появиха безразборно отрупани светлини. Минута по-късно завихме и аз видях вдясно от нас малък блок. Мег намали и сви в тази посока.

Паркира колата на номерираното и място, след което двамата се добрахме до входа по очертаната от добре поддържани храсти пътека. Мег отвори вратата и прекосихме фоайето, за да стигнем до асансьорите. Изкачването беше твърде кратко, а когато се озовахме в нейния апартамент, тя наистина ми приготви кафе.

Това добре, защото кафето си го биваше. Седнахме един до друг и дълго отпивахме от него. Доста дълго…

Най-накрая събитията последваха естествения си ход и малко по-късно се озовахме в спалнята, а дрехите ни се намериха на един стол до леглото. Вече се благославях, че се върнах за срещата, която всъщност не се състоя. Плътта й беше гладка, топла и разпределена по най-удачния начин на съответните места. Почувствах се притиснат в менгеме от кадифе. И това ухание на мед… Ето какъв бил парфюмът й…

Доста по-късно двамата лежахме заедно, унесени от онова упойващо състояние на отмала, за което не смятам да си хабя метафорите. Тъкмо галех косата й, когато тя се протегна, обърна леко главата си и ме погледна през притворените си очи.

— Искам да те попитам нещо — каза тя.

— Слушам те.

— Как се казваше майка ти?

Сякаш нещо бодливо се търкулна по гърба ми. И все пак исках да разбера накъде бие.

— Дара — отговорих аз.

— А баща ти?

— Коруин.

Тя се усмихна.

— Така си и знаех. Но трябваше да се убедя.

— Сега ще получа ли и аз правото на няколко въпроса? Или правилата са други?

— Ще ти спестя това усилие. Искаш да знаеш защо те попитах за имената на родителите ти.

— Удар под пояса значи?

— Извинявай — каза Мег и отмести крака си.

— Да приема ли, че техните имена означават нещо за теб?

— Ти си Мерлин — заяви тя, — Херцог на Колвир и Принц на Хаоса.

— Дявол да го вземе! — отбелязах аз. — Има ли поне един човек на тази Сянка, който да не знае името ми?! Да не са ме включили в някоя зала на славата или нещо подобно?

— Кой друг знае името ти? — попита тя бързо с широко отворени очи.

— Един мой приятел — Люк Рейнард, един мъртвец, който се казваше Дан Мартинес, вероятно един от местните жители на име Джордж Хансен и накрая още един покойник — Виктор Мелман… Защо? Тези имена говорят ли ти нещо?

— Да, най-опасен от тях е Люк Рейнард. Доведох те тук, за да те предупредя за него — в случай, че се окажеш този, за когото те мислех.

— Какво искаш да кажеш с това „в случай, че се окажеш?“

— Исках да съм сигурна, че именно ти си синът на Дара.

— Слушам предупреждението ти.

— Аз вече те предупредих. Не се доверявай на Люк Рейнард.

Седнах в леглото и подложих една възглавница зад гърба си.

— И какво иска той от мен? Колекцията ми от марки? Кредитната ми карта? Няма ли да ми сведеш малко подробности?

— Той се опита да те убие вече няколко пъти…

— Какво? И как?

— Първия път с камион, който за малко не те прегази. През следващата година…

— О, богове! Ти наистина знаеш! Кажи ми датите, датите на покушенията?

— 30-ти април, винаги на 30-ти април.

— Защо? Знаеш ли защо?

— Не.

— Мамка му. И откъде си научила за всичко това?

— Бях наоколо, отварях си очите.

— Защо не направи нещо по въпроса?

— Не можех. Не знаех кой от двама ви кой е.

— Е, този завой наистина го пропуснах, скъпа. Коя, по дяволите, си ти и каква е ролята ти в цялата история?

— Външността лъже — както при Люк, така и при мен.

От другия край на апартамента се дочу пронизително жужене.

— Господи! — каза Мег и скочи от леглото. Последвах я. Тя отиде до вестибюла, натисна някакъв бутон, разположен до една малка решетка и каза:

— Ало?

— Скъпа, аз съм — долетя отговорът. — Прибрах се един ден по-рано. Моля те, отключи вратата отгоре. Ръцете ми са заети с цял куп пакети.

Опа-а.

Мег пусна бутона на домофона, натисна някакъв друг бутон и се обърна към мен.

— Мъжът ми. — Беше необичайно развълнувана. — Трябва да си тръгнеш веднага. Моля те! Слез по стълбището!

— Но още нищо не си ми казала!

— Казах ти достатъчно. Моля те, не ми създавай неприятности!

— Добре — казах аз и хукнах обратно към спалнята. Скочих набързо в панталона си, а маратонките обух на бос крак. Чорапите и бельото си натъпках в джобовете на панталона. Пътьом грабнах ризата си от стола.

— Хич не съм доволен — казах аз. — Ти знаеш още нещо и аз искам да разбера какво е то.

— Това ли е всичко, което искаш?

Целунах я бързо по бузата.

— Не съвсем. Ще се върна — казах аз.

— Недей — ми отвърна тя. — Няма да е същото. Ще се срещнем отново, когато му дойде времето.

Тръгнах към вратата.

— Това не ме устройва — казах аз и я отворих.

— Така трябва да стане.

— Ще видим.

Излетях в коридора, добрах се до вратата с надпис „Изход“ и я отворих. Докато слизах по стълбите надолу, успях да облека ризата си, да я закопчея и да я напъхам в панталоните си. Най-долу спрях, за да си обуя чорапите. Попригладих косата си и отворих вратата, водеща към фоайето.

Там нямаше никой. Чудесно.

Тъкмо бях излязъл от сградата и се канех да отпраша по пътеката, когато една черна лимузина спря до мен и аз чух приглушеното жужене от спускането на едно от автоматичните й стъкла. След това нещо проблесна в червено.

— Влизай, Мерлин — ми каза един познат глас.

— Файона!

Отворих вратата и се плъзнах вътре. Тръгнахме на мига.

— Е, как мина? — попита ме тя.

— В какъв смисъл?

— Тя ли се оказа човека, с който трябваше да се срещнеш в бара?

Не бях си и помислял за това, докато Фай не ме попита.

— Ами — казах аз малко по-късно, — не е изключено да е била и тя.

Тя излезе на пътя и подкара колата в посоката, от която бяхме дошли преди това.

— Какви игрички се опитваше да ти играе? — попита Файона.

— Какво ли не бих дал, за да разбера — отговорих аз.

— Разкажи ми какво стана — каза тя, — и не се стеснявай да ми спестиш някои от детайлите.

— Ами, добре — отговорих аз и разказах на Файона какво се бе случило.

Стигнахме до паркинга на кънтри-клуба, преди да бях приключил с разказа си.

— Защо се върнахме тук? — попитах аз.

— Защото оттук взех колата. Не е изключено да е на някой от приятелите на Бил. Помислих си, че ще е хубаво да я върнем.

— Значи си използвала Картата, която нарисувах?

— Да, веднага щом вие отидохте да танцувате. Наблюдавах ви за около час, предимно от верандата. Май че ти бях казала да бъдеш нащрек.

— Съжалявам, бях доста отнесен.

— Бях забравила, че по тия места не сервират абсент. Наложи се да погълна някаква маргерита.

— Съжалявам и за това. После си запалила колата по изпитания метод с жичките и си ни последвала?

— Да. Изчаках на паркинга пред сградата и запазих възможно най-периферна връзка с теб чрез твоята Карта. При най-малката опасност щях да дойда, за да ти помогна.

— Благодаря ти. Доколко периферна беше връзката?

— Не си падам по воайорството, ако за това намекваш. Но можеш да смяташ, че съм в течение на събитията.

— Има още доста подробности, за които не знаеш.

— Спести ми ги — каза тя, — засега. Има само едно нещо, което ме интересува. Дали случайно не ти се намира снимка на този Люк Рейнард?

— Мисля, че да — казах аз и се пресегнах за портфейла си. — Почти съм сигурен.

Измъкнах слиповете си от единия джоб и продължих нататък.

— Добре поне, че не носиш от ония с имитацията на леопардова кожа — отбеляза тя.

Измъкнах портфейла си и го разтворих. Файона опря ръка на рамото ми и също се надвеси над него. След известно ровичкане успях да открия една ясна, цветна снимка, на която бяхме аз и Люк на някакъв плаж, заедно с Джулия и едно момиче на име Гейл — приятелка на Люк по онова време.

Усетих как пръстите й се впиха в рамото ми и я чух да поема рязко въздух.

— Какво има? — попитах аз. — Познаваш ли го?

Файона поклати глава твърде бързо.

— Не, не — каза тя. — Никога преди не съм го виждала.

— Не те бива по лъжите, лелче. Кой е той?

— Не знам — каза тя.

— Хайде де! За малко да ми строшиш рамото, когато го видя.

— Не настоявай — каза Файона.

— Става въпрос за живота ми.

— Мисля, че става въпрос за нещо повече от твоя живот.

— Е и?

— Забрави за това, поне засега.

— Боя се, че не мога да го направя. Настоявам.

Файона се обърна още малко и двамата се озовахме лице в лице. Тя вдигна ръце и от върховете на пръстите й, увенчани с безупречен маникюр, се заиздигаха струйки дим. Фракир трепна на китката ми, което означаваше, че леля ми е сериозно раздразнена. Предложих отстъпчиво:

— Добре де, да приключим за днес и да се прибираме.

Файона сгъна пръстите си и димът се разнесе. Фракир се успокои. Тя извади една колода Карти от чантичката си и измъкна от него Картата на Амбър.

— Но рано или късно ще трябва да ми кажеш — до-бавих аз.

— По-скоро късно — каза Файона, докато образът на Амбър се разрастваше пред нас.

Едно нещо винаги съм харесвал у нея — тя не обичаше да крие истинските си чувства.

Пресегнах се и изгасих светлините в купето, миг преди Амбър да ни погълне.