Козовете на съдбата

ГЛАВА 3

Скръбта и болката свиха моя свят и аз възнегодувах. Те сякаш парализираха в паметта ми спомените за другите, по-добри времена, за приятелите, за другите места, неща и възможности. Смалих се в празнотата на съзнанието си, сграбчен в хватката на това всепоглъщащо, разрушително усещане. Предполагам, че причината бе отчасти във факта, че бях лишен от избор, което бе ограничило свободата на волята ми. Това състояние не ми харесва, но понякога губя контрол върху него. Тогава се чувствам така, сякаш съм капитулирал пред някаква особена предопределеност, което ме дразни още повече. После, след вихрен кръговрат, всичко това се преражда в една нова емоция, която става все по-осезаема и ме тласка напред. Лесният начин да бъде сложен край на нещо подобно е да се отстрани неговият обект. Трудният начин е по-философски засукан. Той води назад, към възстановяването на контрола. Разбира се, трудният начин е за предпочитане. Защото следвайки устремния импулс, човек би могъл да си строши главата.

Паркирах на първото удобно място, отворих прозореца и запалих лулата си. Заклех се да не мърдам никъде преди да съм се успокоил. През целия си живот съм имал склонността да реагирам твърде бурно на събитията. Това явно е семейна черта. Но аз не искам да съм като останалите. Те са си докарали доста неприятности по този начин. Да се реагира до дупка, като за последно, би могло да бъде чудесно, стига винаги да печелиш. Но това би могло да доведе и до ужасно сериозни последствия или в най-добрия случай до остър драматизъм, ако срещу теб се изправи нещо необичайно, а сега имах чувството, че случаят е точно такъв. Което значеше, че дотук съм действал глупаво. Повтарях си го, докато накрая го повярвах.

След това се вслушах в своята по-уравновесена половина, която се съгласи, че наистина съм глупак, защото не си бях дал сметка за чувствата си. Докато все още можеше да се направи нещо, бях парадирал със силата си, без да се замисля за последствията и дори не се бях досетил за особената порода на своя противник през всичките тези години. Да не говорим за това, че дори сега бях склонен да омаловажавам предстоящия сблъсък. Срещата с Виктор Мелман нямаше да ми помогне, дори да успеех да изцедя със сила нещо от него. Реших да продължа предпазливо и да бъда непрекъснато нащрек. Животът никога не е елементарен, казах си. Седни спокойно, събери се и се прегрупирай.

Оставих напрежението да изтече бавно от мен. Моят свят израсна отново стъпка по стъпка и аз осъзнах, че не е изключено „З“ да ме познава, при това добре, и дори да е успял да подреди събитията така, че да ме принуди да обърна гръб на здравия разум, гонен от емоциите си. Не, не исках да действам като останалите…

Седях там и размишлявах дълго, преди да запаля отново двигателя и да подкарам бавно колата.

Сградата беше ъглова, тухлена и зловеща. Беше четириетажна, а по стените, гледащи към тесните улички, бяха изписани със спрей стандартните мръсотии. Докато обикалях бавно около мястото, за да го огледам, открих още рисунки със спрей, няколко счупени прозореца и пожарното стълбище. Горе-долу по същото време заваля лек дъждец. Влязох вътре. Ако се съдеше по надписа до стълбището на тесния вестибюл, долните два етажа бяха заети от „Брутус Сторидж Къмпани“. Мястото миришеше на урина, а на прашасалия вътрешен перваз на прозореца отдясно лежеше празна бутилка от „Джак Дениълс.“ На олющената стена се виждаха две пощенски кутии. На едната пишеше „Брутус Сторидж“, а другата бе титулована „В.М.“ И двете бяха празни.

Тръгнах нагоре по стълбището, като очаквах то да проскърцва. Не се оказах прав.

На втория етаж имаше четири врати без дръжки, до една затворени. През замъглените прозорчета в горната им част се виждаха очертанията на нещо като кашони. Отвътре не се чуваше нищо.

На следващото стълбище изненадах една задрямала черна котка. Тя изпъна гърба си, показа ми зъбите си, изсъска, после се обърна и хукна нагоре, далеч от погледа ми.

На горната площадка отново имаше четири врати. Три от тях очевидно не се използваха. Четвъртата беше боядисана в черно и лакирана. На нея бе закачена малка месингова табелка, на която пишеше „Мелман“. Почуках.

Отговор не последва. Опитах още няколко пъти — все същият резултат. Никакво раздвижване от другата страна. Изглежда на този етаж беше разположен апар-таментът му, а на горния, вероятно с остъклена капандура, бе ателието. Обърнах се и поех по финалния етап от изкачването.

Стигнах до последния етаж и видях, че една от вратите е леко открехната. Спрях и се ослушах за миг. Иззад нея се чуваше шум от едва доловимо движение.

Приближих се и почуках няколко пъти. Чух как вътре някой пое дълбоко въздух. Бутнах вратата.

Видях го на около седем метра под една голяма остъклена капандура. Беше се обърнал, за да ме посрещне — висок, с широки рамена, тъмни очи и брада. В лявата си ръка държеше четка, а в дясната палитра. Върху карираната риза и дънките беше облякъл изцапана с боя престилка. На статива зад гърба му се долавяха контурите на нещо, което приличаше на мадона с дете. Наоколо имаше доста други платна, но всички бяха обърнати към стената.

— Здравейте — казах аз. — Вие ли сте Виктор Мелман?

Той кимна, без да се усмихне или намръщи, и остави палитрата си на близката маса, а четката в буркан с разтворител. Взе една влажна кърпа и избърса с нея ръцете си.

— А вие кой сте? — попита той, след като хвърли кърпата встрани и отново се обърна към мен.

— Мърл Кори. Вие сте познавал Джулия Барнс.

— Не мога да го отрека — каза той. — Миналото време, което използвахте, да не би да значи, че…

— Да, тя е мъртва. Бих искал да поговоря с вас.

— Добре — каза той, докато събличаше престилката си. — Да слезем долу тогава. Тук няма къде да седнем.

Мелман закачи престилката на един гвоздей на стената и тръгна към вратата. Последвах го. Спря, за да заключи студиото и се насочи към стълбището. Движенията му бяха плавни, почти грациозни. Чувах как дъждът трополи по покрива.

Той отключи със същия ключ черната врата на долния етаж. Отвори я, отстъпи встрани и ме покани с жест да вляза. Така и направих, след което прекосих антрето, минавайки покрай кухнята, чиито плотове бяха покрити с празни бутилки, камари от чинии и картонени кутии от пици. До шкафовете бяха подпрени претъпкани торби с боклук, подът изглеждаше лепкав на някои места, а наоколо се разнасяше миризма като от фабрика за подправки в съседство с кланица.

Последва просторна дневна, обзаведена с няколко удобни наглед черни канапета, наредени около хаос от ориенталски постелки и най-различни масички, на всяка от които имаше по няколко преливащи пепелника. В дъното, до стена, покрита с тежка червена драперия, имаше красиво пиано с концертни размери. Навсякъде бяха пръснати ниски етажерки с окултна литература и купчини списания, поставени до и върху тях, както и на няколко кресла. Изпод най-голямото килимче се подаваше нещо подобно на пентаграма. Застояла миризма на тамян и марихуана се стелеше на талази. Отдясно имаше сводест вход, който водеше към друго помещение, а отляво затворена врата. На някои от стените бяха окачени картини с полурелигиозни мотиви, за които предположих, че са рисувани от него. Имаше нещо от Шагал у тях. Бяха доста добри.

— Моля, седнете.

Посочи ми едно кресло и аз седнах.

— Кафе или бира?

— Не, благодаря.

Мелман седна на едно близко канапе, скръсти ръце и впери поглед в мен.

— Какво се е случило? — попита той. Аз се втренчих на свой ред в него.

— Джулия Барнс се е заинтересувала от окултните учения — казах аз. — Дошла е при вас, за да научи повече за тях. Тя умря тази сутрин при много необичайни обстоятелства.

Лявото ъгълче на устните му се сгърчи леко и това беше единственото движение, което той направи.

— Да, тя се интересуваше от подобни неща — каза Мелман. — Дойде при мен за наставления, а аз й ги дадох.

— Защо умря тя?

Той не откъсваше поглед от мен.

— Времето й беше изтекло — отвърна. — Случва се с всеки от нас рано или късно.

— Тя беше убита от животно, което не би трябвало да съществува тук. Да знаете нещо по въпроса?

— Вселената е доста по-странна, отколкото биха могли да предположат повечето хора.

— Знаете ли нещо по въпроса или не?

— Знам за вас — каза той, усмихвайки се за пръв път. — Тя ми спомена.

— За какво намеквате?

— За това — отвърна той, — че вие самият сте доста наясно с тези неща.

— Е, и?

— Предопределението си има свой начин да събира подходящите хора в удачния момент, щом нещо трябва да се случи.

— И вие мислите, че случаят е такъв?

— Убеден съм в това.

— И как така?

— Беше ми обещано.

— Значи ме очаквахте?

— Да.

— Интересно. Защо не ми кажете още нещо по въпроса?

— По-скоро ще ви покажа нещо.

— Казахте, че нещо ви е било обещано. Как? От кого?

— Всичко това ще се изясни много скоро.

— И смъртта на Джулия ли?

— Тя също, бих казал.

— И как възнамерявате да ме осените с това прозрение?

Той се усмихна.

— Просто искам да хвърлите един поглед на нещо.

— Добре. Съгласен съм. Покажете ми го. Мелман кимна и се изправи.

— Тук е — обясни той, обърна се и тръгна към близката врата.

Аз станах и прекосих стаята след него. Той измъкна изпод ризата си верижка и я свали от врата си. Видях, че на нея е окачен ключ. Мелман отключи с него вратата.

— Влезте — каза той, побутна я и отстъпи встрани.

Влязох. Стаята беше просторна и мрачна. Той щракна някакъв ключ и слаба синя светлина, идваща от обикновен абажур на тавана, изпълни помещението. Забелязах, че точно срещу мен има прозорец, чиито стъкла бяха боядисани в черно. Нямаше никакви мебели, само няколко възглавници, пръснати тук-там по пода. Част от стената вдясно беше покрита с черна драперия. Другите стени бяха голи.

— Гледам — казах аз.

Мелман се засмя.

— Търпение, търпение — посъветва ме той. — Дали имате някаква представа за моите предпочитания измежду окултните учения?

— Вие сте кабалист — заявих аз.

— Така е — призна той. — Как разбрахте?

— Хората, следващи източните дисциплини, обикновено държат на реда и чистотата — заявих аз. — Докато кабалистите почти без изключение са мърлячи.

Мелман изсумтя.

— Всичко зависи от това, какво човек счита за истински значимо — каза той след това.

— Абсолютно вярно.

Той подритна една възглавница в средата на пода и каза:

— Седнете.

— Ще остана прав.

Мелман сви рамене.

— Добре — каза той и започна да мърмори едва доловимо.

Зачаках. След известно време Мелман отиде до черната завеса, без да спира да говори тихо, дръпна я с едно рязко движение и се взря.

На стената бе окачена картина на Дървото на Живота с неговите десет сефирота и някои от техните основополагащи аспекти. Рисунъкът беше запленяващ и аз усетих как, докато го гледам, ме обзема смущаващо чувство на възхищение. Това не беше случайна картина от антикварен магазин, а по-скоро оригинал. Стилът й се различаваше от този на коя да е от картините в другата стая. Но въпреки това тя ми се струваше позната.

Докато я изучавах, се убедих, че без съмнение е дело на художника, нарисувал и Картите, които бях открил в апартамента на Джулия.

В това време Мелман продължаваше да мълви своето заклинание.

— Вие ли сте я рисувал? — попитах аз. Той не ми отговори. Вместо това той се приближи и посочи третия сефирот, наречен Бинах. Вгледах се в него. Той изобразяваше някакъв магьосник, застанал пред мрачен олтар и…

Не! Не можех да повярвам на очите си. Това не би трябвало да е…

Усетих контакт с фигурата. Това не беше просто символ. Той беше истински и ме призоваваше. Разрастна се, стана триизмерен. Стаята започна да избледнява около мен.

Вече почти бях…

Там. Мястото беше сумрачно, малка поляна сред някаква странна гора. Почти кървава светлина осветяваше плочата на олтара. Магьосникът, чието лице беше засенчено от качулка, боравеше с някакви предмети върху камъка, но ръцете му се движеха твърде бързо, за да успея да ги проследя. Отнякъде продължаваше все така да се дочува слабият заклинателски напев.

Накрая магьосникът вдигна един-единствен предмет в дясната си ръка и го задържа така. Беше черен обсидианов кинжал. Той постави лявата си ръка върху олтара и я прокара по плочата, помитайки всичко останало по нея.

След това ме погледна за пръв път.

— Ела тук — каза той.

Понечих да се усмихна на наивната простота на неговата заповед. Но тогава краката ми започнаха да се движат сами, без аз да съм го пожелал, и аз разбрах, че в тази мрачна сянка над мен тегне магия.

Благодарих мислено на един друг свой чичо, който обитаваше най-далечното място, което някой би могъл да си представи, и подхванах на Тари своя собствена магия.

Пронизващ крясък, издаден сякаш от връхлитаща нощна птица, разцепи въздуха.

Не бях успял да унищожа магьосника, нито пък краката ми престанаха да се движат, но вече можех да протегна ръцете си напред. Задържах ги на нужното ниво, и когато пръстите ми достигнаха предната част на олтара, аз се възползвах от призоваващата магия и придадох допълнителна сила на всяка от нежеланите си крачки. Сгънах ръцете си леко в лактите.

Магьосникът вече размахваше кинжала срещу пръстите ми, но това не беше от особено значение. Бутнах каменната плоча, като вложих в движението цялата си тежест.

Олтарът се прекатури назад. Магьосникът отскочи, за да го избегне, но камъкът затисна единия, а може би и двата му крака. Още щом той се строполи на земята, усетих как магията се отделя от мен. Отново можех да се движа както си пожелая, а съзнанието ми се беше прочистило.

Магьосникът изтегли колене към гърдите си и започна да се извърта, въпреки че бях скочил върху олтара и вече се пресягах към него. Той се измъкна, направи салто надолу по лекия склон, стрелна се между два изправени камъка и изчезна в мрачната гора.

В мига, в който достигнах до ръба на просеката, аз видях очите. Стотици диви очи, проблясващи в мрака на различни нива. Напевът на заклинанието започна да се усилва, сякаш сега се приближаваше, сякаш идваше иззад гърба ми.

Обърнах се бързо.

Олтарът беше все така преобърнат. Друга фигура, много по-едра от първата и също така покрита с наметало, бе застанала зад него. Именно от нея идваше заклинанието, произнасяно с познат мъжки глас. Фракир запулсира на китката ми. Усетих как нова магия се опитва да ме оплете, но този път вече бях подготвен. Едно повикване довя иззад гърба ми леден вятър, който помете заклинанието като най-обикновен дим. Дрехите ми се развяха около мен, променяйки цвета и формата си. Пурпурно, сиво… светли панталони и тъмна пелерина, нагръдник. Черни ботуши, широк колан и ръкавици, затъкнати в него, моята сребърна Фракир, изплетена във формата на гривна около лявата ми китка. Вдигнах лявата си ръка, закрих очи с дясната и сътворих огнена мълния.

— Млъкни — казах след това. — Оскърбяваш ме.

Гласът замлъкна.

Качулката бе паднала от главата му и аз се вгледах в изплашеното лице на Мелман.

— Добре де, нали сам искаше да дойда при теб — казах аз. — Сега обаче небесата да са ти на помощ. Каза, че всичко щяло да ми стане ясно. Нищо подобно. Искам обяснение, веднага.

Направих крачка напред.

— Говори! — казах. — Може да стане по лесния или по трудния начин, но ти ще проговориш. Избирай сам.

Той отметна глава назад и изкрещя:

— Учителю!

— Добре тогава, извикай своя учител — казах аз. — Мога да почакам, защото той също ще трябва да отговаря.

Мелман извика още веднъж, но отговор не последва.

Тогава той хукна, но аз вече му бях приготвил сериозно заклинание. Дърветата започнаха да се разпадат преди да успее да ги достигне, и се завъртяха, подети от могъщ вихър, там, където преди цареше покой. Вихърът обгърна поляната в червено и сиво и издигна около нея непроницаема стена, достигаща в двата си края отвъд всички предели. Озовахме се на един кръгъл остров в нощта, с диаметър неколкостотин метра и ръбове, които бавно се ронеха.

— Той няма да дойде — казах аз, — а ти няма да си тръгнеш оттук. Учителят ти не може да ти помогне. Никой няма да ти помогне. Това място е осенено от висша магия, а ти само го накърняваш с присъствието си. Знаеш ли какво има отвъд стените на вихъра? Хаос. Точно там ще те пратя, ако не ми разкажеш за Джулия, за учителя си, както и защо се осмели да ме доведеш тук.

Мелман се отвърна от Хаоса и ме погледна.

— Заведи ме обратно в моя апартамент и ще ти кажа всичко — каза той.

Поклатих глава.

— Убий ме тогава и няма да узнаеш нищо.

Свих рамене.

— Ще ми кажеш всичко, дори само за да спра болката ти. После ще те запратя в Хаоса.

— Чакай! — Той вдигна ръка. — Подари ми живота в замяна на това, което ще ти кажа.

— Без пазарлъци! Говори!

Вихърът беснееше около нас и островът се смаляваше. Полудоловими, полуразгадаеми гласове бръщолевеха из стихията и неясните очертания, които плуваха из нея. Мелман се отдръпна от разпадащия се край на нещата.

— Добре — каза той на висок глас. — Да, Джулия дойде при мен, както вече ми беше казано, и аз я научих на някои неща — не от тия, на които бих я научил дори преди година, а на фрагменти от някои нови неща, които аз самият бях научил съвсем наскоро. Беше ми казано да я подготвя по този начин.

— Кой ти го каза? Назови името на учителя си.

Той направи гримаса.

— Не беше тъй глупав, че да ми каже името си — каза Мелман, — за да мога след това да търся някаква власт над него. Също като теб, той не е човек, а същество от друго измерение.

— Той ли ти даде картината на дървото?

Мелман кимна.

— Да, и ме заведе до всеки от десетте сефирота. Там магията беше реална. Набирах сили.

— А Картите? И те ли са негово дело? Той ли ти нареди да й ги дадеш?

— Не знам нищо за никакви карти — отговори ми Мелман.

— Ето! — изкрещях аз, измъкнах ги изпод наметалото си, разтворих ги във ветрило като фокусник и се приближих до него.

— Никога преди не съм ги виждал — каза той. Почвата продължаваше да се разпада около нас. Преместихме се по-близо до центъра.

— Ти ли изпрати съществото, което я разкъса?

Мелман тръсна отчаяно глава.

— Не съм. Знаех, че тя ще умре, защото той ми бе казал, че това ще те доведе при мен. Каза ми също, че един звяр от Нетцах ще я умъртви, но аз така и не го видях. Нямам пръст в неговото заклинание.

— А защо той искаше да се срещнеш с мен и да ме доведеш тук?

Мелман се изсмя неистово.

— Защо? — повтори. — За да те убия, естествено. Каза ми, че ако успея да те принеса в жертва на това място, ще приема твоята сила. Каза ми, че ти си Мерлин, син на Ада и Хаоса, и че аз ще стана най-великия маг, ако успея да те убия тук.

Нашият свят вече беше широк двайсетина метра в най-добрия случай, а скоростта на разпадането му непрекъснато се увеличаваше.

— Така ли е? — попита той. — Щях ли да получа силата ти, ако бях успял?

— Силата е като парите — казах аз. — Ако знае как, човек би могъл да се добере до тях и тогава те стават единственото нещо, което той иска от живота. Та на въпроса. Дали щеше да получиш силата ми? Едва ли.

— Говоря за смисъла на живота. Знаеш това.

Поклатих глава.

— Само глупаците мислят, че животът има само един-единствен смисъл — казах аз. — Достатъчно по въпроса! Опиши ми своя учител.

— Така и не го видях.

— Какво?

— Искам да кажа, че съм го виждал, но не знам как изглежда. Винаги носеше качулка и черно платнено яке. И ръкавици. Не знам дори от коя раса беше.

— Как се срещнахте?

— Той се появи един ден в ателието ми. Аз просто се обърнах, а той беше вече там. Предложи ми сила, каза, че ще ме научи на някои неща, ако му служа.

— А ти как разбра, че би могъл да го направи?

— Той ме взе със себе си на пътешествие из места, които не са част от тоя свят.

— Ясно.

Островът на нашето съществуване сега бе приблизително с размерите на голяма стая. Гласовете във вихъра бяха подигравателни, след това изпълнени със съчувствие, изплашени, тъжни и гневни. Почвата под краката ни се тресеше непрестанно. Светлината беше все така зловеща. Част от мен ме съветваше да убия Мелман на мига, но всъщност не той бе отнел живота на Джулия…

— А твоят учител каза ли ти защо иска смъртта ми? — попитах аз.

Мелман облиза устни и погледна отново към напредващия Хаос.

— Каза, че си негов враг — обясни той, — но не и защо точно. Каза също, че това щяло да се случи днес, защото така трябвало.

— Защо точно днес?

Мелман се усмихна леко.

— Предполагам, че заради Валпургиевата нощ — отвърна той, — макар той да не е споменавал нещо по-добно.

— Това ли е всичко? — казах аз. — Не ти ли каза откъде идва?

— Веднъж промърмори нещо за някакво Владение на Четирите Свята и аз останах с впечатлението, че му придава особено значение.

— Не ти ли хрумна, че той може би просто те използва?

Мелман се усмихна.

— Разбира се, че ме използваше — отвърна ми той. — Всеки използва някого. Така е устроен светът. Но той си плащаше със сила и знания. Освен това си мисля, че обещанието му щеше да се изпълни.

Мелман се престори, че гледа към нещо зад мен. Най-изтърканият номер в света и все пак се хванах. Там нямаше никой. Незабавно се обърнах към него.

Той държеше черния кинжал. Вероятно го бе крил в ръкава си. Хвърли се напред, за да ме атакува, напявайки нови заклинания.

Отстъпих и метнах наметалото си върху него. Той се омота и отстъпи встрани, после разсече плата, обърна се и отново тръгна към мен. Този път се беше снижил, опитвайки се да ме заобиколи. Посегнах да сритам ръката, с която държеше кинжала, но той я дръпна назад. Докопах едно парче от пелерината и го омотах около ръката си. Когато Мелман ме нападна отново, аз блокирах неговия удар и вкопчих пръсти в бицепса му. После приклекнах, повличайки го надолу, успях да хвана левия му крак с дясната си ръка, напрегнах сили, вдигнах тялото му високо във въздуха и след това го запратих.

Едва след като завъртях тялото си, за да завърша движението, осъзнах какво съм направил. Беше твърде късно. Нападението му бе погълнало изцяло вниманието ми и аз бях забравил за унищожителния вихър, който се приближаваше бързо и неумолимо. Ръбът на Хаоса се бе приближил повече, отколкото предполагах. А за Мелман бе останало време колкото да каже най-кратките си ругатни, преди смъртта да го отведе там, където нямаше да може повече да прави заклинания.

Аз също изругах, защото сигурно щях да успея да измъкна още информация от него, и тръснах глава, там, в центъра на моя чезнещ свят.

Денят още не беше превалил, а аз вече бях преживял най-забележителната Валпургиева нощ в живота си.