Козовете на съдбата

ГЛАВА 6

Той беше нисък, широкоплещест мъж с червендалесто лице и тъмна, прошарена коса, започнала сякаш да оредява тук-там. Бях се разположил в кабинета в къщата му в околностите на Ню Йорк, пийвах си бира и му разправях неволите си. Нощта беше прохладна, небето — отрупано със звезди, а моят домакин бе както обикновено безупречен слушател.

— Значи казваш, че Люк не се е появил и на следващия ден — отбеляза той. — А изпрати ли ти някакво съобщение?

— Не.

— Какво точно прави онзи ден?

— На сутринта отново минах през стаята му. Нищо не се беше променило от предишната вечер. После проверих на рецепцията. И там нищо, както вече ти казах. Закусих и пак проверих. Все същата история. Излязох от хотела и обиколих градчето надлъж и нашир. Върнах се малко след дванайсет и обядвах, след което отскочих отново до стаята. Взех ключовете за колата и отидох с нея до мястото, където бяхме спрели предишната вечер. Дори на дневна светлина не успях да забележа там нищо необичайно. Слязох надолу по склона и огледах наоколо. Нито труп, нито каквото и да било друго. Върнах се в хотела, оставих ключовете на мястото, помотах се, докато стана време за вечеря, хапнах и след това ти се обадих. Ти ми каза да дойда тук, аз си резервирах билет и си легнах рано. Хванах сутрешния извънреден полет от Албукерк и се озовах при теб.

— И тази сутрин провери отново, нали?

— Да, нищо ново.

Мъжът поклати глава и отново запали лулата си. Името му беше Бил Рот — приятел и адвокат на баща ми от времето, когато той бе живял по тия места. Бил май беше единственият човек от тази Сянка, на който татко се бе доверявал, и затова аз също му имах доверие. През осемте години, прекарани на Земята, му бях гостувал няколко пъти. За съжаление, посещенията ми зачестиха едва след погребението на жена му Алис. Бях разказал на Бил историята на баща си, така, както самият той ми я бе разказал пред прага на Царството на Хаоса. Бях останал с впечатлението, че татко иска той да е наясно със събитията — един вид признателност за помощта, която му бе оказал. Тогава Бил бе схванал чудесно за какво става дума и не се бе усъмнил в нито една моя дума. Та нали все пак познаваше баща ми доста по-добре от мен.

— Още щом те видях за пръв път, забелязах колко си приличате.

Аз кимнах.

— Става въпрос за нещо повече от физическа прилика — продължи той. — Той например също имаше навика да изниква в тила на врага като пилот-изтребител. Няма да забравя как се появи една вечер, яхнал кон, с меч в ръката, и ме помоли да му открия някаква изчезнала купчина тор. — Той се засмя. — Сега пък идваш ти с история, която ме кара да си мисля, че кутията на Пандора се е отворила отново. Как ми се иска просто да беше решил да се разведеш, като всеки разумен млад мъж. Проблеми с някое завещание или документ за попечителство също щяха да са добре дошли. Каквото и да е от този сорт. Но не, твоят проблем е по-скоро от тия, дето ги имаше и Карл. Дори другата работа, която вършех за Амбър, беше далеч по-прозаична от твоя случай.

— Другата работа? Договора ли имаш предвид? Работния вариант на Споразумението със Суейвил, Владетел на Хаоса? Рандъм е изпратил при теб Файона с копие от договора, за да може тя да го преведе, а ти да отстраниш слабостите, нали?

— Да, така беше — каза Бил. — Тогава ми се наложи да науча първо езика ви. После Флора пожела да възстановя библиотеката й. Хич не ми беше лесно. Да не говорим за издирването на една нейна стара изгора. Така и не разбрах дали искаше да му отмъсти за нещо или просто се беше затъжила за него. Но и двата пъти си плати със злато. С него си купих едно местенце в Палм Бийч. А после … Дявол да го вземе, по едно време направо се чудех дали да не добавя „Съветник на двора на Амбър“ към визитната си картичка. И все пак това бяха задачи, с които в една или друга степен се бях занимавал и преди. Но ето, че се появяваш ти и на дневен ред отново излизат черните магии и загадъчните убийства — все неща, от които баща ти често си патеше. Признавам, че ме изплаши до смърт. Дори не знам какво да те посъветвам.

— Е, черната магия и загадъчните убийства не са непозната материя за мен — отбелязах аз. — Те май дори са започнали да изкривяват съзнанието ми в нежелана посока. За сметка на това, ти си специалист в съвсем друга област. Не за пръв път ти се налага да възстановяваш липсващите звена в някоя логическа верига. Искам да знам какво ми убягва.

Бил отпи от бирата си и запали отново лулата.

— Добре — каза той. — Откъде е твоят приятел?

— Беше някакво място в Средния Запад — Небраска, Айова, Охайо, нещо такова ми се върти из главата.

— А-ха. С какво се е занимавал баща му?

— Никога не е говорил за това.

— А има ли братя или сестри?

— Не знам. И това не ми е казвал.

— Не ти ли се струва малко необичайно? През всичките осем години, през които сте били заедно, той нито веднъж не е споменал нещо конкретно за родното си място или за семейството си.

— Не. Нали и аз самият никога не съм му говорил за подобни неща.

— Но това е естествено, Мърл. Ти си израснал на странно място, за което не би могъл да говориш. Имал си сериозно основание да отбягваш тази тема. Очевидно, той също. Освен това, когато си дошъл тук, ти не си бил съвсем сигурен как обикновено се държат местните хора. И все пак поведението на Люк ти се е сторило напълно обичайно, нали?

— Разбира се. Той посрещаше моите странности с разбиране. Дължах му същото. Би могло да се каже, че по този въпрос между нас имаше негласно споразумение.

— Как се запозна с него?

— Влязохме по едно и също време в колежа, дори бяхме в една група.

— И двамата идвахте от други места, нямахте други приятели. Нямаше начин да не се сприятелите от самото начало …

— Не. Почти не говорехме един с друг. Струваше ми се, че той е от ония арогантни копелета, дето си мислят, че са десет пъти по-добри от всеки друг. Аз не го харесвах, той мен също.

— И защо?

— По същата причина.

— Но крачка по крачка осъзнахте, че и двамата сте грешили?

— Напротив. И двамата бяхме прави. Опознахме се, докато се опитвахме да се засенчим взаимно. Веднага щом постигнех нещо необичайно, той се опитваше да ме надмине. На свой ред аз правех същото. Захванахме се с един и същ спорт, опитвахме се да сваляме едни и същи момичета, да се справяме най-добре от всички на изпитите.

— И …?

— Някъде по средата на тази надпревара започнахме взаимно да се уважаваме. Когато и двамата се озовахме на Олимпийските финали, стената се пропука. Започнахме да се потупваме един друг по рамото, да разменяме усмивки, и накрая вечеряхме заедно. Разговорът, който подхванахме в ресторанта, продължи цяла вечер. Люк каза, че и пет пари не дава за Олимпийските игри, а аз признах, че и на мен ми е все тая. Той добави, че просто е искал да ми покаже, че е по-добър от мен, нищо повече. После каза, че и двамата сме достатъчно добри, и предложи да оставим резултата равен. Аз чувствах нещата по същия начин и затова веднага се съгласих. Именно тогава станахме приятели.

— Разбирам — каза Бил. — Сприятелили сте се по онзи специфичен начин — избирателно, само за някои определени неща.

Засмях се и отпих от бирата си.

— Нима при всички не е така?

— Отначало да. При някои завинаги. Не че е неестествено. Само дето вашето приятелство е надхвърляло средностатистическите забежки в тази посока.

Кимнах колебливо.

— Може би.

— И все пак нещата продължават да не се връзват. Двама младежи, при това в приятелски отношения — и двамата с минало, за което не желаят да говорят.

— Май че си прав. Какво би могло да означава това?

— Ти не си обикновено човешко същество.

— Не, не съм.

— Убеден съм, че Люк също не е.

— Какво е тогава?

— Е, това е вече по твоята част.

Кимнах.

— Има обаче още нещо, което ме безпокои — продължи Бил.

— Какво?

— Онзи Мартинес. Той ви е проследил, настигнал ви е и после ви е нападнал. В кого ли се е целил? В двама ви? Само в Люк? Или пък само в теб?

— Не знам. Не съм съвсем сигурен към кого беше насочен първият изстрел. След това Мартинес определено се целеше в Люк, но вероятно защото му се наложи да се защитава.

— Точно така. Ако Мартинес е бил „З“, или пък негов агент, защо въобще е бил необходим този разговор в бара?

— Като помисля, май всичките му увъртания бяха, само за да може накрая да ме попита дали Люк знае нещо за Амбър.

— Мартинес е взел предвид реакцията ти, а не твоя отговор, и се е убедил, че Люк знае за Амбър.

— Е, това и без друго се изясни от начина, по който се обърна към мен накрая. Мислиш ли, че просто е искал да премахне някой амбърит?

— Не е изключено. Но Люк не е амбърит, нали?

— За времето, което прекарах в Амбър след войната, не съм чувал нищо за човек, който да отговаря на неговото описание. А тогава изслушах доста лекции за родословното си дърво. Но за разлика от благородниците от Царството на Хаоса, моите роднини в Амбър са адски разпилени, щом нещата опрат до родословие. Те дори не могат да преценят кой е най-възрастен от тях, защото някои са родени в различни времеви потоци. И все пак бяха постигнали солидна яснота по въпроса.

— Хаосът! Точно така! От тази страна също не ти липсват роднини! Дали пък …

Аз поклатих глава.

— Изключено. Познавам местната генеалогия дори по-добре от тази на Амбър. Мисля, че познавам почти без изключение всички, които биха могли да управляват Сенките и да ги променят. Люк не е между тях и …

— Я чакай малко! Значи и в Царството на Хаоса има хора, които могат да пътуват през Сенките, така ли?

— Да. Освен това могат да извличат от Сенките различни неща, без дори да си мръднат пръста. Става въпрос за нещо като обратен …

— За да добиеш власт над Сенките, не е ли необходимо да преминеш през Лабиринта?

— Те имат нещо като негов еквивалент, наречен Логрус. Един вид хаотичен лабиринт. Непрекъснато се променя и е адски опасен. Освен това разрушава духовното ти равновесие за известно време. Преминаването през него определено не е забавно.

— Значи си минавал през него?

— Да.

— През Лабиринта също?

При спомена за това облизах устни.

— Да. Размина ми се като по чудо. Сухай беше убеден, че това ще ми коства живота, но Файона реши, че бих могъл да се справя, ако тя ми помогне. Бях …

— Кой е Сухай?

— Господарят на Логрус. Освен това е и мой чичо. Той чувстваше, че Лабиринта и Логрус са несъвместими и аз не бих могъл да нося в себе си и двата образа. Рандъм, Файона и Жерар ме заведоха да видя Лабиринта. Тогава се свързах със Сухай, който също го огледа. Каза, че двата образа му изглеждат напълно противоположни. Каза също, че или Лабиринта ще ме убие, или неговият образ ще успее да измести този на Логрус. Според него първото било далеч по-вероятно. Но Файона твърдеше, че Лабиринта би трябвало да е в състояние да обхване всичко, дори Логрус, а доколкото познавала Логрус, той можел да заобиколи всичко, включително Лабиринта. И тъй, те оставиха на мен да реша, а аз разбирах, че трябва да премина. Така и направих. Успях и сега нося в себе си едновременно Лабиринта и Логрус. Сухай призна, че Фай е била права, и предположи, че това сигурно се дължи на родителите ми. Но въпреки това не се съгласи…

Бил вдигна ръка.

— Чакай малко. Така и не разбрах как си успял да пренесеш чичо си Сухай долу в подземието.

— Разполагам не само с Картите на Амбър, но и с тези на Хаоса, за да мога да се свързвам с тамошните си роднини.

Той поклати глава.

— Всичко това е много интригуващо, но взехме да се отплесваме. Има ли още някой, който би могъл да прекоси Сенките? Или има други начини това да бъде постигнато?

— Да, има и други начини. Има магически същества, като Еднорога например, които биха могли да отидат, където си пожелаят. Освен това, всеки би могъл да последва Пътуващия или Магическото същество по техния път през Сенките, стига да не изгуби следите им. Почти като в балада на Томас Раймер. А дори само един от Пътуващите би могъл да преведе цяла армия. Да не забравяме и за обитателите на съседните до Царството на Хаоса и Амбър светове. Там се раждат могъщи магьосници — просто заради близостта до двата центъра на Силата. Някои от тях дори успяват да се доберат до тези центрове, но техните образи на Лабиринта и Логрус са несъвършени, затова те не могат да станат съвсем като нас. Но и на двете места такива хора не чакат нечие разрешение, за да си опитат късмета. Границите с тези Сенки са почти недоловими. Всъщност ние дори търгуваме с тези светове. Така установените от векове маршрути стават все по-лесни за следване. Дори пътят от центъра към тях е по-труден. Затова и поддържаме патрули. Като този на Джулиан в Ардън, на Жерар в морето и тъй нататък.

— Това ли са всички начини?

— Може би трябва да добавя и Бурите на Сенките.

— Това пък какво е?

— Естествен, но не особено добре изучен феномен. Най-удачното сравнение, за което се сещам, е с тропическия ураган. Едно от възможните обяснения е свързано с ритъма на вълните, които се разпръсват от Амбър и Царството на Хаоса към Сенките, причинявайки изкривявания в тяхната същност. Както и да е, когато възникне такава Буря, тя би могла да премине през доста сенки преди да утихне. Бурите понякога причиняват сериозни промени, друг път съвсем незабележими. Но често пренасят различни неща по пътя си.

— Включително хора?

— И това се е случвало.

Той допи бирата си. Аз последвах примера му.

— Ами Картите? — попита Бил. — Би ли могъл някой да се научи да ги използва?

— Да.

— И колко колоди се мотаят насам-натам?

— Не знам.

— Кой ги прави?

— В Царството на Хаоса имаше няколко посветени в това изкуство. Аз съм учил при тях. В Амбър това са Файона и Блийс, които, както разбрах, са започнали да обучават Рандъм.

— Магьосниците, за които ми спомена, тези от съседните кралства … Би ли могъл някой от тях създаде комплект от Карти?

— Да, но те биха се получили доста несъвършени. Според мен трябва да си истински адепт на Лабиринта или Логрус, за да се справиш достатъчно добре с подобна задача. Някои от тези магьосници все пак успяват да създадат нещо като дефектни Карти, чието използване крие рискове — като например да се озовеш на нужното място мъртъв или пък да попаднеш в някой кошмарен свят. Но понякога се случва и да стигнеш с тях до целта.

— А тези, които си открил в апартамента на Джулия?

— От истинските са.

— Според теб как са били създадени те?

— Някой, който знае как се правят Картите, е научил на това друг, за когото аз не съм и чувал. Не се сещам за друг вариант.

— Разбирам.

— Май не ти помогнах много, а?

— Трябва първо да помисля — отвърна Бил. — Как иначе бих могъл да подредя тази плетеница? Готов ли си за още една бира?

— Чакай малко.

Затворих очи и извиках в съзнанието си един от образите на непрестанно променящия се Логрус. Придадох конкретна форма на желанието си и две от призрачните му, разводнени линии станаха по-ярки и по-стабилни отпреди. Започнах бавно да движа ръцете си, имитирайки вълнообразните им движения и трептения. Накрая, когато те сякаш се сляха в едно, разтворих длани и насочих линиите навън, през Сенките.

Бил се прокашля.

— Ъ-ъ… Какво правиш, Мърл?

— Търся нещо — отговорих му аз. — Почакай малко.

Линиите щяха да продължат да се проточват към безкрая на Сенките, докато достигнеха до обекта на моето желание, или пък докато аз загубех търпението или концентрацията си. Най-после. Усетих как линиите трепнаха като кордата на въдица, на която се е хванала риба.

— Готово — казах и бързо ги изтеглих. Във всяка от ръцете ми се появи по една запотена бутилка бира. Сграбчих ги и подадох едната на Бил.

— Ето това имах предвид, когато ти говорех за извличане на предмети от Сенките — казах аз и вдишах дълбоко. — Достигнах до определена Сянка и взех бирите оттам. Така ти спестих ходенето до кухнята.

Бил разгледа оранжевия етикет на бутилката и странния зелен надпис върху него.

— Марката нещо не ми е позната — каза той, — да не говорим за езика. Сигурен ли си, че е безвредна?

— Да, търсих истинска бира.

— Не си се сетил да прибереш и една отварачка, нали?

— Ох — казах аз. — Извинявай. Ей сега ще …

— Няма нужда.

Бил стана, отиде до кухнята и след малко се върна оттам с отварачка. После отвори първата бутилка и съдържанието й се поразпени, затова му се наложи да я подържи над кошчето за боклук. Същото се повтори и с втората бутилка.

— Е, нещата се поразклащат, когато човек ги изтегли отнякъде с такава скорост — обясних аз. — Обикновено не си доставям бирата по този начин и затова забравих да се съобразя с…

— Няма нищо — каза Бил, докато изтриваше ръцете си с носната кърпичка. После надигна бутилката си.

— Поне бирата си я бива — отбеляза той. — Чудя се дали… Не.

— Какво?

— Дали не би могъл да примъкнеш и по една пица?

— Твоята с какво да бъде? — попитах го.

На следващата сутрин си направихме дълга разходка покрай криволичещото поточе, което открихме в имота на един съсед и клиент на Бил. Крачехме бавно, а той, с пръчка в ръка и лула в устата, продължаваше да ме разпитва.

— Не обърнах достатъчно внимание на едно от нещата, за които ти спомена — отбеляза той, — тъй като за момента бях погълнат от някои други страни на ситуацията. Значи, когато двамата с Люк сте се озовали на Олимпийските финали, стената между вас рухнала?

— Да.

— А в каква дисциплина се състезавахте?

— В няколко различни — лекоатлетически. И двамата бяхме бегачи и…

— И неговото време се оказа близко до твоето?

— Адски близко. В някои дисциплини на свой ред бях в ролята на догонващ.

— Странно.

— Кое по-точно?

Брегът стана по-стръмен и преминахме по няколкото удобни за стъпване камъка от другата страна на потока, където пътят беше с метър-два по-широк и доста по-утъпкан.

— Според мен — каза Бил, — фактът, че Люк е бил приблизително толкова добър в тези дисциплини, колкото си и ти, е нещо повече от чиста случайност. Доколкото знам, вие амбъритите, сте няколко пъти по-силни от кое да е човешко същество и притежавате невероятен метаболизъм, който ви дарява с необичайна издръжливост и способност за възстановяване. Как тогава е бил в състояние да се мери с твоите върхови постижения?

— Люк е роден атлет и освен това винаги поддържа добра форма — отговорих аз. — На Земята има и други хора като него — много силни и бързи.

Бил поклати глава.

— Не споря, че е така — каза той. — Просто ми се струва, че съвпаденията взеха да стават твърде много. Този тип крие също като теб миналото си, а накрая дори се оказва, че знае кой всъщност си ти. Кажи ми, той падаше ли си изкуствоман?

— Моля?

— Искам да кажа, той също ли проявяваше особен интерес към предметите на изкуството? Беше ли колекционер?

— О, да. Двамата почти не пропускахме откриването на някоя нова галерия или музейна експозиция.

Бил изсумтя и метна някакво камъче, което цопна в потока.

— Така-а — започна той, — това отслабва една от опорните ми точки, но далеч не отхвърля цялата теория.

— Нещо не можах да схвана…

— Изглежда ми странно, че Люк също е познавал онзи откачен художник-окултист. Вярно, това, което ми каза за интересите му към изкуството, го обяснява в известна степен, още повече щом като Мелман е бил чак толкова добър.

— Можеше спокойно да не ми каже, че го е познавал.

— Така е. Но тези негови физически способности… Не се опитвам, разбира се, да създам някаква нагласена хипотеза, но все пак чувствам, че този тип е бил доста необикновен.

Кимнах.

— От снощи насам прехвърлих всичко на няколко пъти през главата си — казах аз. — Ако наистина не е оттук, нямам дори представа откъде би могъл да бъде.

— В такъв случай вероятно сме изчерпали тази линия на нашето разследване — каза Бил.

Двамата поехме по един нов завой и той спря за известно време, за да погледа полета на няколко птици, които току-що се бяха отделили от блатистата почва край водата. После погледна назад към мястото, откъдето бяхме дошли и продължи:

— Кажи ми, просто ей така, какъв е твоят… ъ-ъ… ранг?

— Какво имаш предвид?

— Ами ти си син на Принц на Амбър. Какъв те прави това?

— Имаш предвид титлата ли? Аз съм Херцог на Западните Покрайнини и Граф на Колвир.

— Което значи?

— Което значи, че не съм Принц на Амбър и че няма защо да се притесняват за мен като за евентуален престолонаследник или подбудител на заговор срещу краля…

— Хм.

— Какво искаш да кажеш с това „хм?“

Той сви рамене.

— Доста исторически изследвания съм изчел. Никой приближен на краля не е в безопасност.

На свой ред вдигнах рамене.

— Когато се свързах с тях за последен път, на семейните барикади беше спокойно.

— Е, това също би могло да мине за добра новина.

Още няколко завоя и се озовахме на едно но-широко място, покрито с камъчета и пясък, където теренът се издигаше плавно на около десетина метра, след което завършваше рязко със стръмен крайбрежен склон, висок около два метра и половина. Оттук виждах добре повърхността на водата и няколкото оголени корена на дърветата, израсли на върха на склона. Бил седна на един голям, кръгъл камък в сянката на дърветата и запали отново лулата си. Водата се плискаше в удобния пристан, набраздена от вълнички. Постояхме за известно време на това място, загледани в искрящата водна повърхност.

— Хубаво е тук — казах аз малко по-късно. — Красиво местенце.

— Ъ-хм.

Обърнах се към Бил. Той гледаше в посоката, от която бяхме дошли. Понижих глас.

— Има ли нещо там?

— Преди няколко минути — прошепна той, — успях да мярна фигурата на човек, който се разхождаше по същия маршрут. После обаче го загубих.

— Дали да не се поразходя назад?

— Сигурно няма смисъл. Денят е прекрасен. Доста хора обичат да скитат насам. Просто си помислих, че ако изчакаме за няколко минути, той ще се покаже. Обратното би означавало, че е тръгнал в друга посока.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Не. Зърнах го едва-едва. Мисля, че няма защо да драматизираме чак толкова. Вероятно размислите около твоята история са ме направили малко по-предпазлив или пък ме гони страхова невроза. Не съм съвсем сигурен кое от двете.

Изрових лулата си, напълних я, запалих, и двамата зачакахме. И така около петнайсетина минути. Никой не се появи.

Накрая Бил стана и се протегна.

— Фалшива тревога — каза той.

— Вероятно.

Той закрачи напред и аз го последвах.

— Освен това ме притеснява госпожица Джасра — каза той. — Значи казваш, че вероятно е пристигнала с помощта на Картите, след което те е нокаутирала с ужилването си?

— Точно така.

— Да си я срещал преди?

— Не.

— Предположения за самоличността й?

Поклатих глава.

— И защо точно преди Валпургиевата нощ? Разбирам, че една определена дата би могла да е от значение за някой откачен, освен това съм чувал, че някои примитивни народи отдавали огромно значение на смяната на сезоните. Но „З“ действа прекалено последователно за психо-диспансеризиран. Що се отнася до онзи другия…

— Идеята беше на Мелман.

— Да, но той също е бил част от плана. Бас държа, че най-вероятно нещо го е навело на подобна мисъл. Признал е, че неговият Учител не е споменавал за нещо подобно. Просто така си мислел. Добре, ти си по-наясно от мен с тази материя, кажи ми, би ли могло убийството на човек от твоя род да отключи вратите към някаква реална сила, ако бъде направено в определен ден от годината?

— Не помня да съм чувал за нещо подобно. Естествено аз също не съм наясно с доста неща. Доста по-млад съм от повечето адепти. Накъде биеш все пак? Твърдиш, че той едва ли е луд, но едновременно с това не искаш да приемеш теорията за Валпургиевата нощ.

— Не знам. Просто мисля на глас. И двете възможности ми се струват вятър и мъгла. Във френския чуждестранен легион например, не само че позволяват на всеки войник да се натряска на 30-ти април, ами после му дават и няколко дни за изтрезняване. На този ден се е състояла битката за Камерун, увенчана с една от най-славните победи на Легиона. Но това едва ли обяснява нашия случай.

— Ами сфинксът? — продължи неочаквано Бил. — Защо една от Картите те изпраща на място, на което ти се налага да се потиш над тъпи гатанки, за да не се простиш с главата си?

— Вероятно за да се простя с главата си.

— И на мен така ми се струва. И все пак е доста странно. Знаеш ли, обзалагам се, че навсякъде по пътя ти са заложени подобни капани.

— Не е изключено.

Пъхнах ръка в джоба си, за да ги извадя.

— Остави ги — каза Бил. — Не си търси белята. Май ще е по-добре да ги зарежеш, поне за известно време. Бих могъл да ги заключа в сейфа в моя офис.

— И сейфовете не са чак толкова сигурно място. Не, благодаря. Искам да са у мен. Може и да се намери начин да ги проверя, без да рискувам.

— Ти си експертът в тая област. Но я ми кажи, не може ли някой да се промъкне при теб с тяхната помощ…

— Не. Принципът им е по-различен. Необходимо е твоето внимание, за да заработят, и то — концентрираното ти внимание.

— Е, това ме успокоява донякъде. Аз… — Бил отново погледна назад. Някой се задаваше по пътечката. Раздвижих пръстите си, без да го съзнавам. После чух как Бил въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред — каза той. — Познавам го. Това е Джордж Хансен. Той е син на собственика на съседната ферма. Здрасти, Джордж!

Приближаващият се мъж ни махна. Беше среден на ръст, със солидно телосложение и пясъчно руса коса. Носеше дънки „Ливай’с“ и фланелка на „Грейтфул Дед“ със затъкната кутия цигари в навития й ляв ръкав. Изглеждаше ми току-що прехвърлил двайсетте.

— Здрасти — отвърна той, докато се приближаваше.

— Жесток ден, а?

— Определено — съгласи се Бил. — Затова и сме тръгнали на разходка, вместо да си стоим у дома. Джордж премести погледа си върху мен.

— Аз също — каза той, прокарвайки зъби по долната си устна. — Денят наистина си го бива.

— Това е Мърл Кори. Той е мой гостенин.

— Мърл Кори — повтори Джордж и протегна ръка.

— Здрасти, Мърл.

Здрависах се с него. Дланта му беше леко влажна.

— Сети ли се?

— Ами… Мърл Кори — повтори той отново.

— Познаваш баща му.

— Така ли? А-а, да.

— Сам Кори — продължи Бил и ми хвърли един поглед през рамото му.

— Сам Кори — повтори Джордж. — Вярно бе! Радвам се, че се запознахме. Ще поостанеш ли?

— За няколко дни, предполагам — отвърнах му аз. — Нямах представа, че познаваш баща ми.

— Готин човек — каза той. — Иначе откъде си?

— От Калифорния, но реших да сменя обстановката.

— Накъде си тръгнал.

— Всъщност зад граница.

— Европа?

— Още по-далеч.

— Звучи ми страхотно. И на мен се ще да попътувам някой ден.

— Може и да стане.

— Може. Ами, аз ще вървя. Приятна разходка, момчета. Радвам се, че се запознахме, Мърл.

— Аз също.

Той отстъпи, махна с ръка, обърна се и се отдалечи.

Погледнах Бил и забелязах, че трепери.

— Какво има? — прошепнах аз.

— Познавам това момче още откакто се роди — каза Бил. Изглеждаше ли ти дрогиран?

— Поне не със спринцовка — по ръцете му нямаше белези. Пък и не изглеждаше чак толкова отнесен.

— Да, но ти не го познаваш така, както аз го познавам. Изглеждаше ужасно… различен. Промених името на баща ти на „Сам“ съвсем импулсивно, просто защото почувствах, че нещо не е наред. Начина му на говорене, стойката, походката… всичко беше променено. До неузнаваемост. Очаквах да ме поправи и тогава щях да замажа всичко с някоя шега за старческата си изкуфялост. Но той не го направи. Вместо това се върза. Мърл, това си е страшничко! Той познаваше баща ти твърде добре, при това като Карл Кори. Карл обичаше да поддържа къщата си чиста, но не си падаше особено по плевенето на градината или по събирането на падналите листа. Джордж се грижеше за неговата градина години наред, докато беше ученик. Отлично знаеше, че баща ти не се казва Сам.

— Не разбирам.

— Нито пък аз — каза Бил. — Освен това ситуацията хич не ми харесва.

— Значи той се държа необичайно. Мислиш ли, че ни е следил?

— Сега вече да. Странните събития свързани с теб взеха да стават твърде много.

Обърнах се.

— Тръгвам след него — казах аз. — Ще разбера какво става.

— Не, недей.

— Няма да го нараня. Има си и други начини.

— Може би ще е по-добре да го оставим да си мисли, че е успял да ни заблуди. По-късно може да опитам да го предизвикам да каже или направи нещо, което би ни помогнало. От друга страна това, което ще направиш с него, дори да става дума за някакъв магически способ, би могло да го предупреди, него или някой друг, че сме наясно с положението. Остави нещата така, бъди доволен за предупреждението и имай едно наум.

— Прав си — казах аз. — Така да бъде.

— Хайде да се прибираме и после да прескочим до градчето, за да хапнем. Искам да мина през офиса си, за да взема някои документи и да завъртя няколко телефона. После имам среща с един мой клиент. Докато се занимавам с него, ти би могъл да вземеш колата и да се разходиш наоколо.

— Чудесно.

Докато вървяхме към къщата, аз размишлявах върху нещата, за които не бях споменал пред Бил. Например, не бях му казвал, че около лявата ми китка се е увила невидима метална корда за душене, която притежаваше няколко доста необичайни и полезни качества. Като например способността й да ме предупреждава за всякакъв сорт гадни намерения по мой адрес, което не бе спирала да прави в присъствието на Люк през първите две години, преди да успеем да се сприятелим. Каквато и да беше причината за странното поведение на Джордж Хансен, Фракир не ме предупреди, че той би могъл да ми мисли злото.

Странно все пак… Имаше нещо необичайно в начина му на говорене, в начина, по който артикулираше думите си…

След обяда Бил се зае със своя клиент, а аз поех на разходка с колата. Насочих се към мястото, където бе живял баща ми. Бях идвал до къщата и преди на няколко пъти, но така и не влязох вътре. Може би защото не можах да измисля някаква сериозна причина, за да го сторя. Паркирах колата встрани до банкета, при едно възвишение, и се загледах натам. Бил ми бе споменал, че сега в къщата живее младо семейство с деца, както сам се уверих от разпръснатите в далечния край на градината играчки. Замислих се какво ли е човек да отрасне на подобно място. Аз не бих се отказал. Къщата изглеждаше добре поддържана и дори някак одухотворена. Предположих, че обитателите й са щастливи хора.

Къде ли се намираше сега баща ми — ако, разбира се, беше все още между живите. Никой не бе успял да установи връзка чрез неговата Карта, макар това да не доказваше нищо. Има доста начини някоя от Картите да бъде блокирана, а между тях и един по-особен, който според слуховете касаеше именно баща ми. Не исках да мисля за това.

Говореше се, че татко е бил доведен до лудост в Царството на Хаоса от проклятието на собствената ми майка. Говореше се също, че сега той скита безцелно из Сенките. Майка ми отказа дори да коментира тези слухове. Имаше и други версии. Като например, че баща ми се бил уединил във вселената на своето собствено творение и не желаел да се завърне. Това поне обясняваше донякъде, защо никой не може да се свърже с него. Или пък, че след като напуснал Царството на Хаоса, той просто намерил смъртта си. Много от моите роднини там ме бяха уверили, че той наистина си е тръгнал, което значеше, че ако слуховете за смъртта му са верни, то това не бе станало в Царството на Хаоса. Други пък твърдяха, че са го виждали на най-различни места, а той се държал доста странно. Бяха ми казали дори, че са го срещали в компанията на някаква няма танцьорка — дребничко, красиво момиче, с което пътували заедно и общували с езика на знаците. Той самият едва проронвал но някоя дума. Други твърдяха, че го видели да се развихря в някаква долнопробна кръчма, от която бил изгонил всички други посетители, за да може да се наслаждава необезпокояван на свирнята на музикантите. Не можех да се доверя безрезервно на която и да е от тези истории, макар че здравата се бях потрудил, за да се добера до тях. Дори призоваващата сила на Логрус не бе успяла да открие баща ми, въпреки многобройните ми опити. Разбира се, причината за това можеше да се дължи и на факта, че способността ми да се концентрирам също има своите граници.

С други думи, аз нямах ни най-малката представа къде, по дяволите, би могъл да бъде моят баща — Коруин Амбърски, а както изглеждаше, всички останали също. Ужасно съжалявах за това, защото досега го бях срещал само веднъж — в деня на Битката за Лабиринта, когато той ми бе разказал надълго и широко за своя живот. Тази среща бе променила живота ми. Тогава аз реших да напусна Царството на Хаоса с твърдото решение да събера житейски опит и знания на Сянката, която той бе обитавал толкова дълго. Бях почувствал, че трябва да опозная Земята, ако искам да опозная самия него. Сега бях убеден, че съм постигнал по-голямата част от целта си, но той вече не беше до мен, за да си поговорим.

Тъкмо бях решил, че съм готов да се опитам да го открия по коренно нов начин, тъй като Дяволският чекрък беше почти завършен, когато мръсният канал на събитията се задръсти за пореден път. Вече бях начертал плана на своето пътешествие из страната с крайна точка — къщата на Бил. Оттам щях да се отправя към своята лична ненормална комбинация от време и пространство и да се захвана за работа. А сега… се оказах затрупан под планина от нови проблеми. Налагаше се да ги разчистя от пътя си, преди да подновя своето търсене.

Подкарах колата бавно край двора на къщата. От прозорците се разнасяше звукът на стереоуредба. Може би беше по-добре да не знам какво има вътре. Понякога умерената тайнственост е за предпочитане.

Същата вечер двамата с Бил седнахме на неговата веранда и аз напрегнах мозъка си за нови детайли, върху които той да размишлява. И когато продължих да трупам ненужни подробности, той настоя да се върнем на някои предишни точки от нашия разговор.

— Още нещо — започна Бил.

— Да?

— Дан Мартинес е подхванал разговора си с теб под предлог, че става въпрос за опитите на Люк да открие инвеститори за някаква компютърна компания. След известно време обаче ти е минала идеята, че всичко това може би е било пълен блъф, който да те накара да свалиш гарда си, за да може въпросът му за Амбър и Владенията на Хаоса да те свари неподготвен.

— Точно така.

— Но след това Люк все пак е повдигнал въпроса за подобно начинание и въпреки това настоял, че все още не е разговарял с потенциалните инвеститори и че никога не е чувал за Дан Мартинес. Когато по-късно сте огледали трупа на Мартинес, Люк продължил да твърди, че не го познава.

Кимнах.

— В такъв случай или Люк те е излъгал, или Мартинес е успял да научи по някакъв начин за неговите планове.

— Не мисля, че Люк ме лъжеше — казах аз. — Всъщност аз също поразмислих над това. Доколкото познавам Люк, той наистина не би тръгнал да търси инвеститори, преди да разполага с продукт, в който да вложи парите им. Мисля, че и в този случай той говореше истината. По-скоро съм склонен да повярвам, че това е единственото истинско съвпадение в цялата история. Имам чувството, че Мартинес наистина е знаел доста за Люк и просто е искал да се докопа до последния детайл — неговите евентуални познания за Амбър и Царството на Хаоса. Той остави у мен впечатлението за доста проницателен човек и мисля, че не му е било особено трудно да скалъпи някакъв убедителен претекст, след като е знаел, че двамата с Люк сме работили за една и съща компания.

— И това не изключено — каза Бил. — Но все пак ми се струва, че…

— Аз също започвам да се съмнявам — прекъснах го аз, — че историята на Люк е въздух под налягане.

— Май пропуснах нещо.

— Мисля, че я е скалъпил точно както и Мартинес, за да измъкне нужната му информация.

— Съвсем му изтървах края. Каква е тази информация?

— За моя Дяволски чекрък. Искал е да разбере какво точно представлява той.

— И е бил доста разочарован, когато е разбрал, че става въпрос просто за екзотична дизайнерска фантасмагория, напълно непродаваема на Земята?

Бил улови усмивката ми и аз кимнах.

— Но това не е всичко, нали? — каза той. — Чакай, не ми казвай. Ти също си го излъгал, проектът е бил истински, нали?

— Да.

— Май ще е по-добре да не те разпитвам повече за него, освен ако ти смяташ, че ще е от значение за нашето разследване. Предполагам, че става въпрос за нещо голямо и важно за теб, а от мен хич не е трудно да се измъкне нещо. Въобще не издържам на болка. Добре си помисли.

Така и направих. Замълчах за известно време, докато размисля.

— Не е изключено и да се окаже важно — казах аз накрая. — Но по-скоро по някакъв заобиколен начин, на който съм сигурен, че не разчиташ в момента. Не разбирам само как този проект би могъл да се окаже значим, както ти каза, за Люк или за когото и да е, тъй като аз единствен знам за какво служи. Не, не мога дори да го впиша в едно уравнение с необичайния интерес на Люк. Затова ще постъпим така, както ти предложи, и просто ще забравим за него.

— Съгласен. Сега ми се ще да помислим над изчезването на Люк, което…

Някъде в къщата иззвъня телефон.

— Извини ме за минутка — каза Бил.

Стана и се запъти към кухнята. След няколко мига го чух да ме вика:

— Мърл, за теб е.

Отидох при него. С влизането си в стаята го погледнах въпросително, но той просто сви рамене и поклати глава. Прехвърлих набързо спомените си за къщата и се сетих, че вътре има още два телефона. Посочих към Бил, после посочих към неговия кабинет и изимитирах вдигането на телефонна слушалка. Той се усмихна и кимна.

Аз поех слушалката и изчаках, докато чуя пропукването, което означаваше, че Бил е вдигнал слушалката на другия телефон. Едва тогава се обадих, като се надявах, че човекът, който ме търси, ще си помисли, че именно аз съм вдигнал от друг апарат.

— Ало — казах аз.

— Мърл Кори?

— Да, аз съм.

— Нуждая се от малко информация, с която мисля, че разполагате.

Гласът беше мъжки и ми се струваше познат, макар и не съвсем.

— С кого говоря? — попитах аз.

— Съжалявам, но не бих могъл да ви кажа.

— В такъв случай моят отговор вероятно ще ви прозвучи по същия начин.

— Ще ми позволите ли поне да задам въпроса си?

— Слушам ви — казах аз.

— Добре. Вие двамата с Люк Рейнард сте приятели.

Той замълча.

— Би могло да се каже — казах аз, за да запълня паузата.

— Той е споменавал пред вас за места, наречени Амбър и Царството на Хаоса.

Отново по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Може би — казах аз.

— Вие самият знаете ли нещо за тези места?

Най-накрая въпрос.

— Може би — повторих аз.

— Моля ви, много е важно, необходимо ми е нещо повече от „може би“.

— Съжалявам. Но можете да разчитате единствено на това „може би“, освен ако не решите да ми кажете кой сте и защо се интересувате.

— Бих могъл да ви бъда от голяма полза, ако ми отговорите искрено.

Замълчах тъкмо навреме и усетих как пулсът ми се ускорява. Последното твърдение беше изречено на Тари. Не отговорих нищо. После:

— Е, явно и това не помогна и аз не знам какво да мисля по въпроса.

— Моля? По кой въпрос не знаете какво да мислите? — попитах аз.

— Кой от двама ви е от някое от тия две места?

— Може и да ви прозвучи тъпо, но вас това какво ви засяга?

— Над някой от двама ви тегне огромна опасност.

— Над онзи, който е от някое от онези две места, или над другия, които не е?

— Не мога да ви кажа това. Не бих могъл да си позволя още една грешка.

— Какво имате предвид? Коя беше последната ви грешка?

— Значи няма да ми кажете, нито заради собствената си безопасност, нито за да предпазите приятеля си?

— Бих могъл — казах аз, — ако бях убеден, че случаят е точно такъв. Но на фона на това, което знам, реалната заплаха би могла да идва именно от вас.

— Уверявам ви, че просто се опитвам да помогна на подходящия човек.

— Думи, думи, думи — казах аз. — Ами ако и двамата сме от някое от тия две места?

— О, не! — каза той. — Това не е възможно.

— И защо не?

— Няма значение. Какво бих могъл да направя, за да ми се доверите?

— М-м, почакайте за минутка. Нека си помисля — отговорих аз. — Добре. Какво ще кажете за това? Нека се срещнем някъде. Вие ще определите мястото. Ще ви огледам добре и тогава ще поговорим, стъпка по стъпка, докато всички карти се озоват на масата.

Последва пауза.

— Това ли е единственият начин да получа отговор на въпроса си?

— Да.

— Нека и аз помисля върху предложението ви. Ще ви се обадя скоро.

— Още нещо…

— Да?

— Ако аз съм вашият човек, застрашава ли ме нещо точно в момента?

— Така мисля. Най-вероятно, да. Дочуване.

И той затвори.

Докато поставях слушалката на мястото й, успях едновременно да въздъхна и да избълвам едно проклятие. Хората, които знаеха за нас, явно минаваха в настъпление.

Бил се появи в кухнята с много озадачено изражение.

— Откъде, мътните го взели, знаеше тоя, че ти въобще си тук? — бяха първите му думи.

— Този въпрос щях да го задам аз — казах аз. — Измисли си някой друг.

— Веднага. Смяташ ли да отидеш? Ами ако той ти скрои нещо?

— Ще отида и още как. Нали затова му го предложих. Искам да се срещна с него.

— Както сам отбеляза, опасността може да идва от самия него.

— Това не ме притеснява. И на него хич няма да му е леко.

— Ситуацията не ми харесва.

— И аз не съм във възторг, но засега това е най-сериозният ми шанс.

— Добре, ти решаваш. Жалко, че няма някакъв начин да се доберем до него преди това.

— И на мен ми мина подобна мисъл.

— Виж, защо не го притиснем малко?

— Как?

— Той ми звучеше доста нервно, освен това не мисля, че хареса предложението ти повече от мен. Дай да се поразходим през времето, в което той би се обадил отново. Нека не си мисли, че ти седиш до телефона в очакване на неговото обаждане. Нека да почака малко. Иди да се преоблечеш и после ще прескочим до кънтри-клуба за няколко часа. Това здравата ще му разклати нервите.

— Добра идея — казах аз. — Нали първо бях решил да пътувам за удоволствие. Моментът е удобен да се приближа до първоначалния замисъл. Мисълта ми допада.

Разтършувах се из Сенките, за да освежа гардероба си, подстригах си брадата, взех душ и се преоблякох. После отидохме с колата до клуба и там хапнахме лениво на верандата. Вечерта беше много подходяща за целта — уханна, обсипана със звезди и окъпана в млечнобялата лунна светлина. По негласна уговорка прекратихме обсъждането на проблемите ми. Бил явно познаваше почти всички наоколо, затова и мястото ми се стори изпълнено с доброжелателство. Това беше най-спокойната вечер, която прекарвах от доста време насам. След вечерята се отбихме в клубния бар, който, както разбрах, бил любимото алкохолно убежище на баща ми. От съседния салон до нас долитаха звуците на танцова музика.

— Да-а, идеята си я биваше — казах аз. — Благодаря ти.

— Де нада — каза Бил. — Добре сме си прекарвали тук с твоя старец. Дали не си… нещичко поне?

— Не, никакви вести от него.

— Жалко.

— Веднага щом науча нещо за него, ще ти се обадя.

— Да, да. Жалко все пак.

Прибрахме се без излишни емоции. Никой не ни следеше. Влязохме в къщата някъде около полунощ, пожелахме си лека нощ и аз се отправих направо към стаята си. Измъкнах се от новото си яке и го закачих в гардероба. После изритах новите си обувки в ъгъла. Насочих се към леглото си и чак тогава забелязах парчето хартия на възглавницата.

Сграбчих го веднага и се зачетох. На него с главни букви бе изписано:

По дяволите. Първият ми импулс беше да отида при Бил и да му кажа. Но с това нямаше да постигна нищо, освен евентуално да открадна малко от съня му — нещо, от което той се нуждаеше доста повече от мен. Затова само сгънах бележката и я сложих в джоба на ризата си, след което закачих и нея в гардероба.

Никакви кошмари не навестиха съня ми. Спах дълбоко и спокойно, тъй като знаех, че Фракир би ме събудила в случай на опасност. Всъщност дори се успах и това ми дойде доста добре. Утринта беше слънчева, а птиците пееха.

Наплисках се с вода, сресах косата си и отново измъкнах от Сенките чисти панталони и риза. После слязох по стълбите на първия етаж и се запътих към кухнята. На кухненската маса открих бележка. Вече почваше да ми писва да намирам бележки, но тази поне беше от Бил, който ме уведомяваше, че му се е наложило спешно да отиде до офиса. Съветваше да не се стеснявам при подбора на закуската си. Той щял да се върне малко по-късно.

Надзърнах в хладилника и се подсигурих с английски кифлички, парче пъпеш и чаша портокалов сок. Заредих кафеварката преди да започна със закуската и малко след като привърших, кафето беше вече готово. Налях си една чаша и отидох на верандата.

Седнах там и се опитах да реша дали да не оставя и аз бележка и да се захвана за работа. Моят мистериозен доброжелател, който можеше да се окаже и самият „З“, се бе обадил веднъж дотук, а после бе дошъл и лично до къщата. Как точно бе научил, че съм тук, не беше от особено значение. Но това беше къщата на мой приятел и макар да бях дошъл, за да се посъветвам с Бил относно своите проблеми, мисълта, че бих могъл да го изложа на опасност, никак не ми харесваше. Освен това, макар че денят едва започваше, а срещата беше насрочена чак за вечерта, не ми оставаше кой знае колко време, за да измисля нещо. Щеше да бъде глупаво от моя страна да изчезна точно сега. Далеч по-добре щеше да е да изчакам до часа на срещата. Така щях да мога да държа нещата тук под око и да защитя Бил, ако нещо се случеше…

Изведнъж ме завладя едно видение — Бил пише бележката под дулото на пистолета и после бива отведен като заложник, за да могат след това да ме притиснат да отговоря на някои въпроси.

Хукнах към кухнята и се обадих в офиса му. Неговият секретар, Харас Крейпър, вдигна на второто иззвъняване.

— Здравейте, обажда се Мърл Кори — казах аз. — Мистър Рот там ли е?

— Да — отвърна секретарят, — но точно в момента разговаря с клиент. Дали няма да е възможно той да ви се обади след това?

— Не, няма нужда — казах аз, — и без друго ще се видим по-късно. Не го притеснявайте. Благодаря ви.

Налях си още една чаша кафе и се върнах на верандата. Подобни ситуации много ме изнервят. Реших, че ако довечера всичко не тръгне с краката нагоре, веднага след това ще си тръгна.

Една фигура се появи иззад ъгъла на къщата.

— Здрасти, Мърл.

Беше Джордж Хансен. Фракир трепна едва доловимо, като че ли първо се канеше да ме предупреди, но след това прецени, че не си струва. Странно. И необичайно.

— Здрасти, Джордж. Как си днес?

— Не мога да се оплача. Мистър Рот вътре ли е?

— Боя се, че не. Наложи му се да отиде до градчето за известно време. Предполагам, че ще се върне за обяд или малко по-късно.

— О. Преди няколко дни ме помоли да намина, когато съм свободен. Трябвало да се свърши някаква работа.

Той се приближи и опря крака си на първото стъпало.

Аз поклатих глава.

— Не мога да ти помогна. Нищо подобно не ми е споменавал. Май ще трябва да минеш по-късно.

Той кимна, измъкна цигарите си, изтегли една и я запали. После отново затъкна кутията в навития ръкав. Този път фланелката беше на „Пинк Флойд“.

— Как се чувстваш тук? — попита той.

— Чудесно. Ще пийнеш ли чаша кафе?

— Стига да няма проблем.

Станах и тръгнах към кухнята.

— С малко сметана и захар — извика той след мен.

Когато се върнах с неговото кафе, той вече се беше настанил на един от другите столове на верандата.

— Благодаря.

Джордж отпи от чашата си и каза:

— Знам, че баща ти се казваше Карл, а не Сам, въпреки че на мистър Рот май му изневери паметта.

— Или езикът.

Той се засмя.

Имаше нещо особено в начина, по който говореше. Почти можех да се закълна, че именно той ми се бе обадил вчера вечерта, и все пак гласът на Джордж беше някак по-овладян и говореше по-бавно, сякаш за да не ми даде възможността да се уверя напълно. Но не приликата между двата гласа ме притесняваше.

— Баща ти беше пенсиониран офицер от армията, нали така? И нещо като правителствен съветник?

— Да.

— А къде е сега?

— Пътува доста. Зад граница.

— Дали ще го срещнеш, докато трае твоето пътуване?

— Надявам се.

— Би било хубаво — каза той, смукна от цигарата си и отпи глътка кафе. — Ах, мястото си го бива.

След това изведнъж подхвърли:

— Не си спомням да съм те виждал тук. Май не си живял с баща си, а?

— Не. Израснах при майка си и при някои мои роднини.

— Сигурно доста далеч оттук, а?

Кимнах.

— Зад граница.

— Как се казваше тя?

Замалко да му кажа истината. И аз не знам защо. Все пак успях да кажа „Дороти“ в последния момент.

Погледнах го точно в мига, в който той сви устни. Беше следил за реакцията ми.

— Защо питаш? — казах аз.

— Без особена причина. Сигурно любопитството е в кръвта ми. Майка ми беше местната клюкарка.

Засмя се и глътна от кафето.

— Ще останеш ли за по-дълго? — попита след това.

— Още не знам със сигурност, но вероятно няма да е за много дълго.

— Е, дано си изкараш приятно тук. — Той допи кафето си, остави празната чаша на перилата, стана и се протегна. — Беше ми приятно да си поприказваме.

По средата на стълбището спря и се обърна.

— Имам чувството, че ще стигнеш далеч — каза Джордж. — Желая ти късмет.

— Може би ти също — казах аз. — Добре се оправяш с приказките.

— Благодаря ти за кафето. Пак ще се видим.

— Да.

Той зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ми. Просто не знаех какво да си мисля за него и след поредния опит да стигна до заключение се отказах. Когато липсват емоциите, здравият разум лесно подгъва крак.

Тъкмо си бях приготвил сандвич, когато Бил се прибра, и аз подхванах още един. Докато се занимавах с него, той отиде да се преоблече.

— Уж трябваше да го давам по-ваканционно тоя месец — каза Бил, докато хапваше, — но нали ми е стар клиент, пък и проблемът му не търпеше отлагане. Наложи се да прескоча до офиса. Какво ще кажеш, ако тази сутрин пак се поразходим край потока, но този път в другата посока?

— Дадено.

Докато се разхождахме из полето, аз му разказах за посещението на Джордж.

— Ами — каза той, — за никаква работа не съм му споменавал.

— С други думи…

— Явно е искал да се срещне с теб. Едва ли му е било трудно да забележи от тяхната къща как излизам.

— Де да знаех какво точно иска.

— Ако е толкова важно, той сам ще ти каже рано или късно.

— Да, но времето тече — казах аз. — Реших да си тръгна утре сутринта, а не е изключено да го сторя още тази вечер.

— Защо?

Продължихме да вървим надолу край потока, а аз му разказах за снощната бележка и за срещата. Обясних му също какво мисля за възможността да го изложа на нечий пряк или неволен прицел.

— Може и да не е чак толкова сериозно — започна той.

— Вече съм решил, Бил. Мразя да претупвам нещата, а и не бяхме се виждали от толкова време. Но как бих могъл да предположа, че събитията ще се развият така? Предполагам, разбираш, че с мен ще си тръгнат и неприятностите.

— Сигурно е така, но…

Продължихме още известно време в същия дух, без да спираме да вървим. След това изведнъж зарязахме темата и се върнахме на безплодните опити да открием ключ към моите загадки. Аз поглеждах от време на време назад, но така и не видях никого. На няколко пъти нещо прошумоляваше в храстите на отсрещния бряг, но това можеше съвсем спокойно да е някое животно, подплашено от гласовете ни.

Бяхме се разхождали малко повече от час, когато ми се стори, че някой е взел в ръка моята Карта. Замръзнах.

Бил спря и се обърна към мен.

— Какво…

Вдигнах ръка.

— Задгранично обаждане.

Миг по-късно усетих първите признаци на контакта. Освен това чух още веднъж шумоленето в храстите на отсрещния бряг.

— Мерлин.

Гласът на Рандъм ме викаше. Няколко секунди по-късно го видях, седнал зад бюрото си в библиотеката на Амбър.

— Да? — отвърнах му аз.

Образът му придоби плътност, стана напълно реален, сякаш го виждах през отворената врата на съседна стая. Все още възприемах част от заобикалящата ме реалност, макар тя да бе започнала да става някак далечна. Успях да видя как Джордж Хансен се измъква от храстите и тръгва към нас през потока, вперил поглед в мен.

— Искам те в Амбър и то веднага — заяви Рандъм.

Джордж вече бе нагазил във водата.

Рандъм вдигна ръката си и я протегна към мен.

— Идвай — каза той.

По това време светът вече се бе размазал около мен и аз само чух Джордж да вика: — „Спри! Чакай! Трябва да дойда с…“

Пресегнах се и хванах рамото на Бил.

— Не мога да те оставя тук с този откачалник — казах аз. — Хайде!

С другата си ръка стиснах тази на Рандъм.

— Готов съм — казах аз и пристъпих напред.

— Спрете! — изкрещя Джордж.

— Върви по дяволите — отвърнах му аз и го оставих да сграбчи дъгата, последвала нашето изчезване.