Козовете на съдбата

ГЛАВА 4

Голямо ходене падна в обратната посока. Пътьом смених дрехите си.

Изходът ми от лабиринта прие формата на тесен проход между две порутени тухлени сгради. Все още валеше, а денят вече се бе превърнал във вечер. Видях колата си, паркирана от другата страна на улицата, на границата на светлия кръг, очертан от една от уличните лампи. За миг закопнях за сухите дрехи в багажника, но все пак тръгнах обратно към табелата с надпис „Брутус Сторидж“

В офиса на първия етаж бе запалена слаба крушка, която хвърляше малко светлина върху иначе мрачния вход на сградата. Повлякох се тежко нагоре по стълбището, мокър до кости и предвидливо готов на всичко. Натиснах бравата на входната врата на апартамента и тя се отвори. Пуснах осветлението и влязох, като заключих зад себе си.

Една бърза обиколка ме увери, че апартаментът е празен и аз смених мократа си риза с друга от гардероба на Мелман. Панталоните му обаче бяха твърде широки в талията и твърде дълги за мен. Прехвърлих Картите в джоба на ризата, за да бъдат на сухо.

Крачка втора. Захванах се добросъвестно да преровя апартамента. След няколко минути попаднах на окултисткия дневник на Мелман, заключен в едно от чекмеджетата на нощното му шкафче. Дневникът беше в унисон с пълния безпорядък наоколо — правописни грешки, сгрешени думи и няколко петна от бира и кафе. Основната му част беше изпълнена с чужди цитати, примесени с лични умотворения — мечтания и размисли. Запрелиствах напред, търсейки мястото, където описваше срещата със своя учител. Открих страниците и ги запреглеждах набързо. Разточителните писания се състояха предимно от възторжени изречения, посветени на образа на Дървото, с който го бяха дарили. Реших да ги оставя за по-късно и тъкмо се канех да прибера дневника, когато, докато разгръщах последните няколко страници, погледът ми се спря на кратка поема. Беше написана на суинбърнийски, претъпкана от алюзии и преливаща от възторг. Един от редовете грабна веднага вниманието ми — „…Безбройните сенки на Амбър, белязани с неговото коварно петно.“ Тромаво изказана, но безспорно интригуваща мисъл. Тя събуди в мен утихналото чувство на уязвимост и ме накара да довърша обиска си възможно най-бързо. Изведнъж ми се прииска да изляза по-скоро оттук, да отида някъде по-далеч и да помисля.

Не последваха нови изненади. Събрах пръснатите по пода вестници, занесох ги в банята, хвърлих ги във ваната, запалих ги и отворих прозореца на излизане. После отидох в светилището, смъкнах картината с Дървото на Живота и я хвърлих в пламъците. Изгасих осветлението в банята и затворих вратата след себе си. Като изкуствовед нямам грешка.

Насочих усилията си в претърсването на купищата всевъзможни хартии по лавиците, но останах разочарован. Тъкмо бях преполовил втория си курс към банята, когато телефонът иззвъня.

Светът сякаш замръзна, а мислите ми препуснаха в галоп. Днес беше денят, в който аз трябваше да се озова тук, за да бъда убит. Имах сериозни основания да си мисля, че по план това трябваше вече да се е случило. В такъв случай на телефона можеше да е „З“, който се обаждаше, за да разбере дали разлепването на моите некролози е вече в ход. Обърнах се и зърнах телефона. Беше до мрачната стена близо до спалнята. Веднага разбрах, че ще вдигна слушалката. Тръгнах към телефона, а в това време в главата ми се търкулнаха мисловните зарове, които трябваше да решат съдбата на моя отговор — а) остроумна забележка, б) обида плюс заплаха, и в) опит за заблуда на противника, с цел събиране на допълнителна информация. Колкото и да ми се щеше да се спра на някоя от първите две възможности, благоразумието успя в крайна сметка да ми развали удоволствието, избирайки третата, като ме посъветва също да използвам предимно едносрични думи, произнесени гърлено, и да се преструвам, че съм ранен и задъхан.

Вдигнах слушалката в очакване да чуя най-накрая гласа на „З“ и да разбера дали го познавам.

— Да?

— Е? Успя ли? — чу се от другата страна. Проклети местоимения. Беше жена. Бях сбъркал с рода, но пък въпросът беше точно тоя, който ми трябваше. Едно от две не е чак толкова лош вариант. Въздъхнах тежко и казах:

— Да.

— Какво има?

— Ранен съм — изграчих аз.

— Сериозно ли е?

— Май че да. Тук… има… нещо за теб. Ела и… го виж.

— Какво е? Нещо негово ли?

— Да. Зле ми е. Ела.

Затръшнах телефона и се ухилих. Добре се беше получило. Имах чувството, че съм я метнал безпогрешно.

Прекосих дневната до креслото, в което бях се настанил преди, придърпах една от масичките с огромен пепелник на нея, седнах и докопах лулата си. Време беше да си почина, да възстановя спокойствието си и да помисля.

Няколко мига по-късно усетих познатото, почти наелектризиращо потръпване. Скочих на крака, грабнах пепелника, а фасовете се разлетяха около мен като куршуми. Проклех глупостта си и се заоглеждах неистово из стаята.

Ето! Пред червените завеси, до пианото, приема форма…

Изчаках, докато очертанията станаха по-ясни и запратих пепелника с все сила.

Миг по-късно тя беше вече там — висока, червенокоса, тъмноока, хванала в ръка нещо като автоматичен пищов, 38-ми калибър.

Пепелникът я уцели в стомаха, тя изохка и се преви на две.

Още преди да успее да се съвземе, аз вече бях до нея. Издърпах пистолета от ръката й и го хвърлих в другия край на стаята. После сграбчих двете й китки, завъртях я и я тръшнах в близкото кресло. В лявата си ръка тя държеше Карта и аз я изтръгнах от пръстите й. На нея, в познатия стил на Дървото и Картите в джоба ми, беше нарисуван апартаментът.

— Коя си ти? — изръмжах аз.

— Джасра, мъртвецо! — озъби се тя в отговор. После разтвори широко устни, главата й клюмна напред и аз усетих влажния й допир по опакото на ръката си, с която все така притисках дясната й китка към облегалката на креслото. Миг по-късно почувствах изгаряща болка. Не ме беше ухапала, но въпреки това усещането беше като от нажежен пирон, пронизал плътта ми.

Пуснах китката й и дръпнах ръката си. Усетих, че движението ми е странно забавено и омаломощено. Някаква ледена тръпка плъзна по дланта ми и нагоре към рамото. Ръката ми се отпусна като парализирана. Джасра се измъкна леко от хватката ми, усмихна се, докосна гърдите ми с върховете на пръстите си и ме бутна.

Строполих се назад. Чувствах се отчайващо слаб и не можех да контролирам движенията си. При падането си не усетих никаква болка, но за да обърна глава в нейна посока, докато тя се изправяше на крака, ми бяха нужни невероятни усилия.

— Приятно прекарване — пожела ми тя. — След като се събудиш, те очакват няколкото последни, болезнени мига от твоето съществуване.

Тя се отдалечи извън полезрението ми и малко след това я чух да вдига слушалката на телефона. Бях сигурен, че ще се обади на „З“ и вярвах в това, което току-що бе казала. Е, поне щях да се запозная със загадъчния художник…

Художник! Раздвижих пръстите на дясната си ръка. Все още, макар и мудни, те не бяха излезли от строя. Напрегнах всяка незасегната частичка от волята и анатомията си и се опитах да вдигна ръка към гърдите си. Последва конвулсивно движение като на забавен каданс. Поне успях да полегна на лявата си страна и така прикрих отчаяните си усилия от жената, която ме бе подредила така.

Ръката ми трепереше и сякаш се движеше все по-бавно с всеки следващ милиметър по пътя си към джоба на ризата. Векове по-късно успях да напипам ръбовете на колодата. Накрая успях да измъкна една от Картите достатъчно високо, за да мога да я разгледам, но вече бях доста замаян и всичко започваше да се размазва пред очите ми. Не бях сигурен дали ще успея да се прехвърля. Като от огромно разстояние, до мен долиташе гласа на Джасра, която разговаряше с някого, но така и не можех да разбера думите й.

Фокусирах остатъците от съзнанието си върху Картата. На нея беше изобразен сфинкс, приклекнал върху синя, скалиста издатина. Пресегнах се към него. Нищо. Мозъкът ми го възприемаше просто като бродерия върху памучна тъкан. Едва ли ми бяха останали сили за нов опит.

Усетих сериозен хлад и ми се стори, че сфинксът сякаш помръдна върху каменния си постамент. Срещу мен се надигна черна вълна, която всеки миг щеше да ме погълне. И това беше всичко.

Беше ми необходимо доста време, за да се свестя. Потокът на съзнанието ми се възстанови, но крайниците ми бяха все така като от олово, а погледът все така замъглен. Ужилването на госпожицата ме бе поразило като нервно-паралитичен газ. Опитах се да раздвижа пръстите на ръцете и краката си, без да съм особено наясно с резултата. Опитах също да ускоря дишането си и да поема по-дълбоко въздух. Това поне се получи. След известно време чух нещо, което наподобяваше тътен. Миг по-късно осъзнах, че ушите ми са доловили потока на собствената ми кръв. Малко след това усетих ударите на сърцето си и погледът ми започна да се прояснява. Светло-тъмните размазани петна започнаха да придобиват очертанията на пясък и скали. Все още усещах ледени петънца тук-там по тялото си. После започна да ме тресе, мина ми и аз осъзнах, че мога да се движа. Но тъй като се чувствах ужасно слаб, не го направих. Поне за известно време.

Чух шумове, предизвикани от раздвижване, някъде високо над мен. Освен това долових странна миризма. После от същата посока, откъдето идваха и шумовете, се чу:

— Да смятам ли, че си се събудил?

Реших, че все още не съм много наясно по въпроса и затова не отговорих. Зачаках крайниците ми да живнат още малко.

— Наистина ми се ще да дадеш знак, щом ме чуеш — дочу се отново гласът. — Трябва да започваме.

Накрая любопитството ми надделя над точната преценка и аз вдигнах глава.

— А така! Знаех си аз!

На синьо-сивата скала над мен бе застанал един сфинкс, също син на цвят — лъвско тяло, големи перести крила, прибрани плътно, и лице с неопределим пол, взряно в мен. Съществото облиза устните си и пред мен се разкри респектиращ набор от зъби.

— Да започваме с какво? — попитах аз и бавно се изправих до седнало положение, поемайки няколко пъти дълбоко въздух.

— С гатанките — отвърна съществото, — там най ме бива.

— Смятам да пропусна тоя тур — казах аз и зачаках изтръпването на ръцете и краката ми да премине.

— Съжалявам, но това е невъзможно.

Потърках пострадалата си ръка и се втренчих свирепо в създанието. Доколкото си спомнях, в повечето известни ми истории за сфинксове, тези животинчета схрускваха хората, неумеещи да се оправят с гатанки.

— Няма да ти играя по свирката — казах аз.

— В такъв случай, губиш поради отказване. — отвърна сфинксът и мускулите на рамената му започнаха да набъбват.

— Чакай сега — казах аз и вдигнах ръка. — Дай ми минутка-две да се свестя. Може и да размисля.

Създанието се поотпусна и рече:

— Добре. Така ще е по-официално. Дай лапа. Само ми кажи, щом си готов.

Изправих се на крака, размахах ръце и започнах да правя упражнения за разтягане. Междувременно огледах набързо терена. Намирах се в песъчливо дере, осеяно тук там с оранжеви, сиви и сини скали. Каменистата стена, на чийто ръб бе застанал сфинксът, се издигаше отвесно пред мен на височина от около дванайсет метра. Подобна скала, висока също толкова, имаше и зад гърба ми, горе-долу на същото разстояние. От дясната ми страна имаше стръмен песъчлив насип, от лявата — друг, но по-полегат. Няколко бодливи храста се бяха загнездили в пукнатините. Беше почти привечер. Небето беше бледожълто, а слънцето никакво не се виждаше. Дочух далечен вятър, но не го усетих. Мястото беше по-скоро хладно, отколкото студено.

На земята, близо до мен, мернах камък с размерите на малка гиричка. Две непринудени крачки, без да спирам да махам с ръце и той се озова зад десния ми крак.

Съществото се прокашля.

— Готов ли си? — попита то.

— Не — казах аз. — Но съм сигурен, че това няма да те спре.

— Имаш право.

Прищя ми се, съвсем неуместно, да се прозина. Така и направих.

— Явно ти липсва нужният спортен дух — отбеляза сфинксът. — Както и да е. „Сред огън се надигам от земята. Вятърът ме връхлита, водите се плискат срещу мен. Скоро ще бъда над всички неща.“

Аз зачаках. Мина около минута.

— Е? — каза накрая сфинксът.

— Е какво?

— Знаеш ли отговора?

— Кой отговор?

— На гатанката, естествено.

— Нали точно затова чакам. Не чух никакъв въпрос, само няколко твърдения. Не мога да отговоря на въпроса, без да знам какъв е той?

— Но тази форма се е утвърдила през вековете. Въпросът е вплетен в контекста. Той очевидно е — „Какъв съм аз?“

— Но би могъл също така да бъде — „Кой е погребан в пирамидата на Грант?“ Хайде, от мен да мине. Що е то, значи? Фениксът, разбира се — с гнездо на земята, издигащ се сред пламъци, борещ се със ветровете и дъжда, за да се издигне на огромна височина…

— Не позна.

Сфинксът се ухили и се размърда.

— Чакай — казах аз. — Как да не съм познал? Всичко пасва. Отговорът ми може да не е този, който очакваш, но иначе пасва на всички изисквания.

Съществото поклати глава.

— В случая аз решавам кое пасва и кое не. Това е положението.

— Тогава играеш нечестно.

— Не е вярно!

— Каква ще бъде една бутилка, ако изпия половината от съдържанието й — наполовина пълна или наполовина празна?

— И двете едновременно.

— Точно така. И в нашия случай е така. Ако верните отговори са повече от един, трябва да приемем всеки от тях, без значение колко точно са те.

— Подобно тълкувание не ми допада — заяви сфинксът. — То внася неясноти в материята. Така би могла да се опорочи самата идея на гатанките.

— Вината няма да е моя — казах аз и скръстих ръце.

— Иначе въпросът, който повдигаш, е доста интересен.

Аз кимнах ентусиазирано.

— И все пак верният отговор трябва да е само един.

Свих рамене.

— Светът, в който живеем, далеч не е съвършен — подхвърлих след това.

— Хм.

— Какво ще кажеш да обявим реми — предложих аз. — Никой не печели и никой не губи.

— Идеята не ми допада от естетическа гледна точка.

— В доста други игри я приемат за разумно решение.

— Освен това, взех лекичко да огладнявам.

— Истината изплува на повърхността.

— Но не съм играл нечестно. Аз служа на истината, по свой си начин. Ти спомена, че едно реми би решило проблема.

— Правилно. Радвам се, че и ти…

— Нека все пак да се опитаме да избегнем ремито. Да чуем твоята гатанка.

— Това е глупаво — казах аз. — Не знам никакви гатанки.

— В такъв случай, няма да е зле бързо да измислиш някоя. Защото само това би ти спасило кожата. Иначе ще се считам за победител.

Размахах отново ръце и клекнах няколко пъти. В тялото ми сякаш пламна огън, но заедно с него дойде и приливът на сили.

— Добре — казах. — Дадено. Минутка само. — Какво, по дяволите… — „Кое е онова зелено и червено нещо, което не се спира на едно място?“

Сфинксът премигна два пъти и след това повдигна едната си вежда. През последвалата пауза направих още няколко дихателни упражнения и потичах на място. Огънят утихна, главата ми се прочисти, пулсът ми се нормализира…

— Е? — казах няколко минути по-късно.

— Мисля.

— Няма да те пришпорвам.

Малко боксиране със сянката. Малко изометрия в добавка. Небето потъмня още малко и отдясно се появиха няколко звезди.

— А-а, не ми е приятно да ти напомням — казах аз, — но…

Сфинксът изсумтя.

— Все още мисля.

— Май трябваше да ти огранича времето.

— За тая гатанка се полага доста повече мислене.

— Ще ти преча ли, ако полегна?

— Моля.

Опънах се на пясъка, затворих очи и преди да заспя, прошепнах на Фракир да ме пази.

Събудих се с потръпване. Очите ми регистрираха, че е светло, а лицето ми — че подухва вятър. Необходими ми бяха няколко мига, за да осъзная, че е сутрин. Отляво небето просветляваше, отдясно звездите избледняваха. Усетих жажда. И глад.

Потрих очи и се изправих на крака. Открих гребена си и се сресах. Погледнах към сфинкса.

— …И не се спира на едно място — промърмори той. Прокашлях се. Никаква реакция. Звярът гледаше право през мен. Почудих се дали не бих могъл просто да му се измъкна…

Не. Погледът му се премести върху мен.

— Добро утро — поздравих го жизнерадостно аз. Последва кратко скръцване със зъби.

— Добре — казах аз, — ти мисли доста повече от мен. Ако все още не си сетил, не виждам защо да продължавам играта.

— Не ми харесва твоята гатанка — каза най-сетне сфинксът.

— Съжалявам.

— Какъв е отговорът?

— Предаваш ли се?

— Налага ми се. Какъв е отговорът?

— Чакай сега — казах. — Всичко по реда си. Трябва първо да ми кажеш отговора на твоята гатанка, преди да чуеш моя отговор.

— Има известна доза справедливост в това. Добре де — Владението на Четирите Свята.

— Какво?

— Това е отговорът. Владението на Четирите Свята.

Спомних си думите на Мелман.

— И защо? — попитах.

— Защото лежи на кръстопътя между Световете на Четирите Елемента, където се издига от земята сред пламъци, а ветровете и водите го връхлитат.

— А извисяването над всички неща?

— То може да бъде отнесено до гледката, откриваща се от това място, или до имперските концепции на неговия владетел. Или пък и до двете едновременно.

— Кой е неговият господар?

— Не знам, пък и това няма пряко отношение към отговора.

— И все пак, откъде успя да научиш тая гатанка?

— От един пътешественик, преди няколко месеца.

— И защо избра да ми зададеш точно нея измежду всички други, които знаеш?

— Не можах да я разгадая, значи трябва да е добра.

— Какво стана с пътешественика?

— Тръгна си неизяден. Беше познал отговора на моята гатанка.

— Как се казваше?

— Не ми каза.

— Моля те, опиши ми го.

— Не мога, добре се беше омотал.

— Нищо повече ли не ти каза за Владението на Четирите Свята?

— Не.

— Ами добре — казах аз. — Смятам и аз да последвам примера му, като си тръгна.

Обърнах му гръб и се насочих към насипа отдясно.

— Чакай!

— Какво? — попитах аз.

— Твоята гатанка — заяви сфинксът. — Аз ти казах моя отговор. Сега ти трябва да ми кажеш кое е това нещо, което е зелено и червено и не се спира на едно мяс-то.

Сведох поглед и затърсих с очи. Ха така, беше си все на същото място — камъкът с формата на гиричка. Направих няколко крачки и застанах до него.

— Жаба от Кюизинарт.

— Какво?

Мускулите на рамената му се стегнаха, очите му се присвиха, а множеството му зъби станаха повече от очевидни. Прошепнах няколко думи на Фракир и усетих как тя се размърда, докато аз се навеждах, за да хвана камъка в дясната си ръка.

— Такива ми ти работи — казах аз, изправяйки се. — Въпрос на визуално възприятие…

— Тая гатанка намирисва! — заяви сфинксът. Направих две бързи движения пред себе си с показалеца на лявата си ръка.

— Какво правиш? — попита съществото.

— Очертавам линии от ушите до очите ти — казах аз. В този миг Фракир стана видима, плъзна се от китката в ръката ми и се заплете около пръстите ми. Очите на сфинкса се заковаха в нея. Единият й край се провеси и се заизвива от края на протегнатата ми ръка, после започна да изсветлява и накрая грейна като нажежена сребърна жичка.

— Мисля, че резултатът е хикс — казах аз. — Ти какво ще кажеш?

Сфинксът облиза устни.

— Да — каза накрая той с въздишка. — Като че ли си прав.

— В такъв случай ти желая приятен ден — казах аз.

— Да. Жалко. Ами добре. Приятен и на теб. Но преди да си тръгнеш, дали бих могъл да узная името ти — просто заради протокола?

— Защо не? — казах. — Аз съм Мерлин от Хаос.

— О-о — каза сфинксът, — в такъв случай сигурно някой щеше да дойде, за да отмъсти за теб.

— Не е изключено.

— Значи хиксът наистина е най-доброто решение. Тръгвай.

Отстъпих още малко назад, преди да се обърна и да тръгна към насипа отдясно. Останах нащрек, докато се измъкна, но никой не хукна да ме преследва.

Затичах се. Бях жаден и гладен, но хич не ми се искаше да си устройвам закуска на това неуютно, скалисто място, под това лимонено небе. Фракир отново съедини краищата си и изчезна. Започнах да поемам дълбоко въздух, докато се отдалечавах, обърнал гръб на изгрялото слънце.

Вятър в косата ми, прах в очите… Насочвам се към група от валчести камъни, минавам между тях. Небето, което се вижда между сенките на камъните, става зеленикаво. Измъквам се, стъпвам на по-мека почва, в далечината нещо проблясва, няколко облака се появяват отляво.

Поддържам равномерно темпо, достигам до малка стръмнина, изкачвам я, спускам се от другата й страна, покрита с полюшващи се редки треви. В далечината горичка от дървета, сякаш покрити с парцали… Насочвам се към тях и подплашвам някакво животинче с оранжева козина, което се шмугва на подскоци вляво. Мигове по-късно край мен се стрелва тъмна птица, надава плачлив крясък и изчезва в същата посока. Аз продължавам да бягам, а небето да се смрачава.

Небето е зелено, тревите, също зелени, стават по-жилави… Вятърът напира на неравномерни тласъци… Дърветата се приближават… От техните клони се дочува песен… Облаците се понасят напред…

Мускулите ми не са вече така вдървени, усещам как възвръщат познатата си гъвкавост… Минавам край първото дърво, под краката ми са нападали продълговати листа… Космати, оголени дънери… Утъпканият път, който следвам, се превръща в пътечка, по нея забелязвам странни следи от нечии крака… Тя пропада, извива се, разширява се, после пак се стеснява… Почвата се издига от двете ми страни… Дърветата издават звуци като от контрабас… Късчетата небе, които се виждат между листата им, имат тюркоазен цвят… Продълговати облаци се вият напред като сребърни реки… По стените на пътеката се появяват малки купчинки от сини цветчета… Стените стават по-високи, надвишават главата ми… Пътят е вече каменист… Продължавам да бягам…

Моята пътека се разширява, разширява се и се спуска плавно надолу… Подушвам водата още преди да съм успял да я видя или чуя… Сега внимателно между камъните… Тук мъничко по-бавно… Обръщам се и виждам течението с високи, скалисти брегове от двете му страни и по метър или два брегова ивица до стените на склона…

Още по-бавно край бълбукащата, искряща вода… Следвам извивките на реката… Чупки, завои, дървета, високо над главата ми, корени са пробили стената отдясно, сиви и жълти сипеи покрай люспестата почва…

Брегът се разширява, стените стават по-ниски… Повече пясък и няколко камъка под краката ми… По-ниски, още по-ниски… До главата ми, до раменете… Нова извивка на пътя, насипът се снижава… До кръста… Дървета със зелени листа навсякъде около мен, синьо небе, встрани отдясно утъпкана пътека… Изкачвам се по насипа, тръгвам по нея…

Дървета и храсти, птичи песни и свеж ветрец… Поглъщам жадно въздуха, закрачвам по-широко… Минавам по дървен мост, стъпките ми отекват, под мен буйната река се е превърнала в поточе… Дънерите на дърветата, израсли до студените му води, са покрити с мъх… Отдясно се появява ниска каменна стена… Пред мен изтрополява кола…

Диви цветя от двете ми страни… Отеква далечен смях… Изцвилване на кон… Изскърцва колелото на каруца… Свървам вляво… Пътят се разширява… Сенки и слънчеви лъчи, сенки и слънчеви лъчи… Пъстри петна, пъстри петна… Отляво река, вече по-широка, водите й проблясват… Върхът на близкия хълм е замъглен от пушек…

С приближаването си до следващото възвишение забавям темпото. Достигам върха му ходом, отърсвам дрехите си от прахта, оправям с пръсти косата си, разтърсвам ръцете и краката си, усещам хлад на пропитите с пот места. Изплювам събралите се в устата ми песъчинки. Вдясно под мен виждам селски хан с няколко маси, пръснати по широката му, грубо скована и вдадена леко в градината веранда, която гледа към реката. Дотук със сегашното време. Пристигнах.

Спуснах се надолу, открих помпата в далечния край на двора и измих лицето и ръцете си. Все още усещах лека болка и изтръпване в долната част на лявата си ръка, където ме бе докоснала Джасра. Отидох до верандата, махнах на прислужницата, която се мотаеше там и седнах до една малка маса. След известно време тя ми донесе каша с наденички, яйца, хляб, масло, компот от ягоди и чай.

Видях им сметката набързо и си поръчах още веднъж от същото. Докато траеше вторият тур, усетих как съзнанието ми отново вкусва от нормалния ход на нещата, затова забавих темпото, за да се насладя на гледката на течащата край мен река.

Странно как се бе развило всичко. След като си свърших работата, се бях настроил за една дълга и мързелива ваканционна почивка. Единствено мисълта за „З“ ме притесняваше леко, но тогава все още смятах, че ще успея бързо да се справя с този проблем. А сега бях затънал до гуша в нещо, което не разбирах, нещо опасно и адски странно. Отпивайки от чая си, обгърнат от топлината на деня, аз се отдадох за известно време на царящото наоколо умиротворение, макар да съзнавах, че то няма да трае дълго. Вече нямаше да мога да отдъхна истински, да се усетя в пълна безопасност, преди да съм приключил с този проблем. Припомних си още веднъж хода на събитията до този момент и реших, че не мога повече да разчитам единствено на рефлексите си, ако искам да изляза от тази ситуация като победител. Крайно време беше да измисля някакъв план.

В челото на класацията на моите неотложни проблеми бяха разкриването на самоличността на „З“ и неговото отстраняване. Но в самото начало беше разкриването на неговите мотиви. Отдавна бях обърнал гръб на предположението, че си имам работа с безмозъчен откаченяк. „З“ действаше твърде последователно и освен това притежаваше някои доста необичайни умения. Прерових миналото си в търсене на подходящи за неговата роля кандидати. Можех да се сетя за доста мои познати, способни да ми устроят нещо подобно, но нито един от тях не ме мразеше чак толкова. И все пак, в дневника на Мелман ставаше дума точно за Амбър. Телоретично погледнато, това превръщаше цялата история в семеен проблем. В известен смисъл бях длъжен да вляза в контакт с останалите и да ги държа в течение. Но ако направех нещо подобно, то щеше да е равносилно на молба за помощ, на признание, че не мога да се справям сам със собствените си каши. Защото заплахата за живота ми беше нещо лично. Джулия също беше нещо лично. Имах правото на отмъщение. Налагаше се да помисля още малко…

Дяволския чекрък? Помислих върху тази възможност, отхвърлих я, но после отново я извиках в съзнанието си. Дяволския чекрък… Не. Все още не бях го изпитвал. Все още го усъвършенствах. Сетих се за него само защото беше любимото ми занимание, а освен това и най-голямото постижение в живота ми, моята изненада за останалите. Май просто ми се щеше да се измъкна по лесния начин. Трябваше да събера още доста информация, което естествено изискваше от мен да се пораздвижа. Дяволския чекрък…

Необходима ми беше повече яснота. Имах Картите и дневника. Не ми се искаше повече да си играя с колодата, защото още първата карта се бе оказала нещо като капан. Щях да прегледам отново дневника възможно най-скоро, макар да бях почти убеден, че той е твърде субективен, за да ми помогне особено. Длъжен бях да посетя за последен път апартамента на Мелман, в случай, че съм изпуснал нещо. После трябваше да открия Люк и да видя дали той не знае още нещо. И най-малката дреболийка можеше да се окаже от значение. Да-а…

Въздъхнах и се протегнах. Погледах още малко реката и допих чая си. Прекарах Фракир по пачката с наличните си банкноти, избрах няколко и платих сметката си с тях. После се върнах отново на пътя. Време беше отново да се поразтъпча.