Козовете на съдбата

ГЛАВА 2

Карах без да спирам, по-далеч от залива, докато накрая стигнах до тихо място с много дървета наоколо. Спрях колата, излязох от нея и тръгнах пеш.

След като повървях доста, открих един малък, усамотен парк. Седнах на една пейка, извадих Картите и започнах да ги разглеждам. Няколко от тях ми се сториха познати, но останалите ме оставиха в пълно неведение. Загледах се твърде дълго в една от тях и тогава ми се стори, че започва да ме унася. Оставих ги. Стилът на рисунките ми беше непознат. Изглеждаха ужасно странно.

Припомних си историята за много известния токсиколог, който погълнал по невнимание отрова, срещу която нямало открито противодействие. Първият въпрос, който изникнал в съзнанието му, бил дали погълнатата доза е смъртоносна. Погледнал в книга по въпроса, писана от самия него преди години. Според нея дозата била смъртоносна. После проверил и в друга книга, писана от един също толкова прочут специалист. Там пък пишело, че за човек с неговото тегло е необходима доза, около два пъти по-голяма от погълнатата. И тъй, токсикологът седнал и зачакал с надеждата, че е допуснал грешка в изследванията си.

Почувствах се по същия начин, защото съм експерт в тази област. Мислех си, че познавам почерка на всеки, който би могъл да създаде нещо подобно. Взех една от картите, която ми въздействаше по някакъв особен, почти познат начин. На нея бе изобразена малка тревиста ивица, вдадена в тихо езеро, частичка от нещо ярко, блестящо и неописуемо някъде вдясно. Въздъхнах тежко над картата, като я замъглих за миг, и после почуках по повърхността й с върха на нокътя си. Тя звънна, подобно на стъклена камбанка, и трепна като жива. Вътре заплуваха и се заизвиваха сенки, а над пейзажа започна да спуска вечерен здрач. Прекарах ръка над нея и тя отново се промени — същото езеро и тревите, но през деня.

Много далечни. Времето вътре течеше по-бързо, отколкото в моето настояще. Интересно.

Докопах старата лула, с която от време на време си угаждам, напълних я, запалих тютюна, смукнах и се замислих. Картите работеха без грешка, не бяха имитация и макар да не разбирах за какво служат, за момента това не беше най-сериозната ми грижа.

Денят беше 30-ти април и за пореден път бях срещнал смъртта очи в очи. Трябваше да открия човека, кой-то си играеше с живота ми. „З“ отново бе насъскал срещу мен свой посредник. А нещото, което обезвредих, съвсем не беше обикновено куче. И тези Карти… Откъде се е сдобила с тях Джулия и защо е искала да ми ги даде? Картите и кучето говореха за сили, които надхвърляха тези на обикновен човек. През цялото време мислех, че съм обект на вниманието на някой откачен, с който бих могъл да се справя на почивки. Но събитията от тази сутрин въвеждаха съвсем ново ниво на трудност в ситуацията. Те говореха, че някъде ме очаква доста труден противник.

Потръпнах. Щеше ми са отново да поговоря с Люк, да го накарам да възстанови разговора си с Джулия от предишната вечер, за да разбера дали не е споменала за нещо, което да ми подскаже откъде да започна. Исках също така да се върна и да претърся апартамента й по-обстойно. Но за това не можеше да става и дума. Още докато се отдалечавах от сградата, ченгетата вече бяха паркирали колите си пред входа. За известно време връщането щеше да е невъзможно.

Рик. Оставаше ми Рик Кински — мъжът, с когото тя започна да излиза, след като се разделихме. Бях го мяркал — слабоват, с мустаци, от интелектуалния тип, с дебелите очила и всичко останало. Беше управител на книжарница, през която бях минавал веднъж или два пъти. Но това беше всичко, което знаех за него. Може би той щеше да успее да ми каже нещо за картите и за това, как Джулия бе успяла да се намеси в нещо, което й бе коствало живота.

Прехвърлях още известно време мрачни мисли през главата си, след което прибрах Картите. Нямах намерение да си търся белята. Поне засега. Първо трябваше да събера колкото може повече информация.

Тръгнах обратно към колата. Докато вървях, се сетих, че все още е 30-ти април. Ами ако „З“ не бе планирал тазсутрешния си удар директно за мен? В такъв случай оставаше още доста време за друг опит. Освен това имах чувството, че ако се доближа до истината, „З“ ще забрави за календара и ще ми прегризе гърлото при първа възможност. Реших отсега нататък да бъда непрекъснато нащрек, докато не намеря изход от ситуацията. Освен това смятах оттук нататък да съсредоточа вниманието си изцяло върху намирането на въпросния изход. Явно оцеляването ми зависеше пряко от това, да успея да унищожа врага си, при това съвсем скоро.

Дали трябваше да се посъветвам с някого? И с кого? Все още имаше ужасно много неща, които не знаех за своите роднини…

Не. Още не, реших аз. Трябваше да сторя всичко възможно, за да се справя сам. Освен че ми се искаше да го направя, ми беше необходимо и да се поупражнявам. Там, откъдето идвам, е необходимо човек да умее да се справя с гадни ситуации.

Карах колата, оглеждайки се за уличен телефон, и се опитвах да не мисля за Джулия, такава, каквато я бях видял за последен път. Вятърът довя няколко облака от запад. Часовникът тиктакаше на китката ми до невидимата Фракир. По радиото течаха нерадостни международни новини.

Спрях до един магазин и се опитах да се свържа по телефона с „Ню Лайн Мотел“. Люк беше излязъл. Погълнах един от специалните сандвичи плюс млечен шейк в закусвалнята на магазина и звъннах отново. Още не се беше върнал.

Добре. Ще го хвана по-късно. Насочих се към центъра. Спомних си името на книжарницата, където работеше Рик. „По нещо за всеки“.

Минах покрай нея и видях, че е отворено. Паркирах на няколко преки нагоре по улицата и се върнах пеш. Бях нащрек още с навлизането в по-оживената част на града, но така и не забелязах някой да ме следи.

Докато вървях, ме докосна студен ветрец, който намекваше за дъжд. Видях Рик през витрината, седнал зад високия щанд, зачетен в някаква книга. Изглежда вътре нямаше никой друг освен него.

Щом отворих вратата, над нея иззвъня малка камбанка и Рик вдигна поглед. Стегна се, докато се приближавах към него, а очите му се разшириха.

— Здрасти — казах аз и направих кратка пауза. — Не знам дали ме помниш.

— Вие сте Мърл Кори — заяви той тихо.

— Точно така. — Наведох се над щанда, а Рик се отдръпна. — Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш с малко информация?

— Каква по-точно?

— Става въпрос за Джулия — казах аз.

— Вижте — отвърна ми той, — не съм се доближавал до нея, преди вие двамата да скъсате.

— А? Не, не, не ме разбираш. Не това ме интересува. Имам нужда от по-актуална информация. През последната седмица тя се е опитвала да се свърже с мен и…

Той поклати глава.

— От няколко месеца не съм чувал нищо за нея.

— О-о…

— Да, спряхме да се виждаме. Различни интереси, нали разбирате?

— Тя беше ли добре, когато… спряхте да се виждате?

— Мисля, че да.

Погледнах го право в очите и той трепна. Това не ми хареса. „Мисля, че да.“ Видях, че малко се страхува и реших да го притисна.

— Какво имаш предвид под „различни интереси?“ — попитах аз.

— Ами, тя започна да се държи доста странно, нали разбирате? — каза той.

— Не разбирам. Обясни ми.

Рик облиза устни и отмести погледа си.

— Не искам да си имам неприятности — заяви той.

— Това не би ме разколебало. За какво ставаше въпрос?

— Ами — каза той, — тя беше изплашена.

— Изплашена? От какво?

— Ъ-ъ… от вас.

— От мен? Абсурд. Никога не съм правил нещо, с което да я изплаша. Какво каза тя?

— Така и не ми го обясни надълго и широко, но мисля, че беше нещо свързано с името ви. Тогава се появиха тия нейни странни интереси.

— Леко на завоите — казах аз. — Съвсем му изтървах края. Значи тя започна да се държи особено и у нея се появиха някакви странни интереси? Какви по-точно? Наистина нищо не разбирам, а много ми се иска.

Той се изправи и тръгна към дъното на помещението, като ми кимна да го последвам. Последвах го.

Когато стигнахме до лавиците, препълнени с книги за природосъобразната медицина, екологично чистото селско стопанство, бойните изкуства, билколечението и раждането при домашни условия, Рик забави крачка, но ги подмина и спря до секцията с книги за ортодоксалния окултизъм.

— Ето — каза той. — Тя взе няколко от тези, върна ги, и взе още.

Свих рамене.

— Това ли е всичко? Не ми звучи никак странно.

— Само дето тя ги взе съвсем насериозно.

— Доста хора го правят.

— Оставете ме да довърша — продължи той. — Тя започна теология и дори отиде на няколко сбирки на местната група. Доста бързо се отказа от това и тогава се срещна с хора, които имаха различни контакти и връзки. Много скоро вече се мотаеше със суфисти, гурдеефяни и дори с някакъв шаман.

— Интересно — казах аз. — А с йоги?

— С йоги не. Когато й зададох същия въпрос, Джулия ми отговори, че търси сила, а не самадхи. Както и да е, тя продължи да завързва все по-странни познанства. Атмосферата взе да става твърде разредена за мен и аз й казах сбогом.

— Защо ли го е правела? — промърморих аз замислено.

— Ето — каза той. — Хвърлете един поглед.

Той ми връчи някаква черна книга и отстъпи назад. Взех я. Беше издание на Библията. Погледнах бележките за издателя.

— Специално издание ли е? — попитах аз.

Той въздъхна.

— Не. Прощавайте.

Взе книгата и я върна на рафта.

— Извинете ме за минутка — каза Рик. После се върна на щанда и измъкна изпод него една картонена табелка. На нея пишеше „Почивка. Ще бъде отворено в…“, а до надписа имаше циферблат с подвижни стрелки. Той ги нагласи така, че да показват половин час по-късно и отиде, за да закачи табелката на входната врата. След това спусна резето и ми махна да го последвам в една стая отзад.

В стаята имаше бюро, няколко стола и картотека на книгите. Рик седна зад бюрото и ми предложи с жест най-близкия стол. Аз седнах. Той включи телефонния секретар, отмести куп формуляри и писма от плота, отвори някакво чекмедже и извади оттам бутилка „Кианти“.

— Какво ще кажете за по чашка? — попита Рик.

— Защо не? Благодаря.

Той стана и отиде до вратата на малката умивалня. Взе две чаши и ги изплакна. После ги донесе на бюрото, напълни ги и побутна едната към мен. И на двете имаше надпис „Шератън“.

— Извинявай, че ти тикнах така Библията — каза той, вдигна чашата си и отпи.

— Изгледа ме така, сякаш очакваше да изчезна сред кълбо от дим.

Рик кимна.

— Убеден съм, че причината тя да търси сила, беше свързана с теб. Занимаваш ли се с някаква форма на окултизъм?

— Не.

— Тя казваше понякога, че не е изключено дори да си някакво свръхестествено създание.

Изсмях се. Той също, миг по-късно.

— Не знам — каза след това. — Има доста странни неща в тоя свят. Едва ли всяко от тях е реално, но…

Аз свих рамене.

— Кой знае? Та значи ти мислиш, че Джулия е търсила някаква система, която да й даде силата да се защити от мен?

— С такова впечатление останах.

Отпих глътка от виното.

— Това е абсолютна безсмислица — му казах. Но въпреки това знаех, че вероятно е било точно така. И ако я бях принудил да влезе в досег с онова, което бе отнело живота й, това означаваше, че в известен смисъл съм отговорен за смъртта й. Ненадейно към болката ми се прибави и чувство за вина.

— Довърши си разказа — казах аз.

— Това е почти всичко — отвърна той. — Уморих се да слушам хора, които непрекъснато искаха да обсъждат вселенски идиотщини и си тръгнах.

— И това е всичко? Тя успя ли да намери подходящата система, подходящия гуру? Какво се случи след това?

Рик отпи голяма глътка и впери поглед в мен.

— Аз наистина я харесвах — каза той.

— Вярвам ти.

— Тарот, Кабала, Златна Зора, Кроули, Фортуна — ето това се случи.

— Задържа ли се при някой от тях?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. Научих за това след известно време.

— Ритуална магия, значи?

— Нещо такова.

— Кой се занимава с нея?

— Доста хора.

— Искам да кажа, с кого се е свързала Джулия? Чувал ли нещо за това?

— Мисля, че с Виктор Мелман.

Погледна ме в очакване. Поклатих глава.

— Съжалявам, името не ми говори нищо.

— Странен човек — каза Рик замислено, после отпи от чашата си и се облегна назад, като скръсти ръце зад тила си и изви лакти напред. Загледа се в мивката. — Чух… чух да се говори — от доста хора, на които може да се вярва, че у него има нещо, че е постигнал някакво просветление, че има особена сила и понякога може да бъде велик учител. Но имал също така и проблеми с егото си, които явно вървят ръка за ръка с нещата от тоя сорт. Освен това имало и някои доста неприятни подробности. Чувал съм дори, че това не било истинското му име, че бил картотекиран като престъпник и че бил по-скоро шарлатанин, отколкото истински маг. Не знам. Иначе той е художник, при това доста добър. Картините му се продават като топъл хляб.

— Срещал си се с него?

Пауза, после:

— Да.

— Какво беше личното ти впечатление?

— Не знам. Е… аз съм предубеден по въпроса. Не бих могъл да кажа.

Той гаврътна виното от моята чаша.

— И как стана това?

— О, веднъж поисках да уча при него. Но той не ме прие.

— Значи ти също си минал през това. Мислех си, че…

— През нищо не съм минавал — тросна се той. — Просто опитвам от всичко, това е. Всеки минава през различни етапи. Исках да се доизградя, да израсна, да се извися. Кой не го иска? Но така и не успях да го постигна. — Поуспокои се и отново си пийна от виното. — Понякога усещах, че съм близо, че долавям някаква сила, някакво видение, което мога почти да зърна и да докосна. Почти. След това всичко изчезна. Това са пълни глупости. Човек просто се самозаблуждава. Случваше ми се дори да си мисля, че съм го постигнал. После минаваха няколко дни и разбирах, че отново се самозалъгвам.

— И всичко това преди да се запознаеш с Джулия?

Той кимна.

— Точно така. Може би това продължи връзката ни за известно време. Още си падам по приказките за тия глупости, макар че вече не вярвам в тях. После тя започна да взема всичко прекалено сериозно, а аз нямах намерение отново да минавам по стария маршрут.

— Разбирам.

Той пресуши чашата си и отново я напълни.

— Глупости — каза той. — Има безброй начини, по които можеш да се самозалъгваш, да измисляш рационални обяснения, които нищо не струват. Предполагам, че съм искал да се докосна до магията, а в света няма истинска магия.

— Затова ли ми пробута Библията?

Той изсумтя.

— Дори да бях използвал Корана или Ведите, ефектът щеше да е същият. Не че нямаше да ми е любопитно да те видя как изчезваш, обграден от пламъци. Само дето не се получи.

Усмихнах се.

— Как мога да открия Мелман?

— Имах адреса някъде тук — каза той, като сведе поглед и отвори чекмеджето. — Ето.

Извади малък бележник и го запрелиства. Преписа ми адреса на някакво заемно картонче и ми го подаде. После отпи отново от виното си.

— Благодаря ти.

— Адресът е на ателието му, но така или иначе той живее там — добави Рик.

Кимнах и побутнах чашата си.

— Това, което ми каза, ще ми свърши добра работа. Той вдигна бутилката.

— Още по едно?

— Не, благодаря.

Рик сви рамене и доля в чашата си. Аз станах.

— Знаеш ли, това е адски тъжно — каза той.

— Кое?

— Това, че няма магия, че никога не е имало и вероятно никога няма да има.

— Така стоят нещата — казах аз.

— Светът щеше да е далеч по-интересно място.

— Ъ-хъ.

Обърнах се, за да си вървя.

— Направи ми една услуга, а? — каза той.

— Каква?

— На излизане постави стрелките на табелката на три часа и нагласи бравата така, че да се заключи отвътре, след като затвориш.

— Дадено.

Оставих го там и изпълних молбата му. Небето бе станало малко по-мрачно, а вятърът малко по-мразовит. Опитах отново да се свържа с Люк от телефона на ъгъла, но него все така го нямаше.

Бяхме щастливи. Денят бе минал страхотно. Времето беше безупречно и всичко, с което се бяхме захванали, се получаваше чудесно. Вечерта отидохме на купон, а след това си устроихме късна вечеря в едно симпатично малко ресторантче, което открихме съвсем случайно. Там разпуснахме с чаша в ръка, разочаровани, че денят отива към края си. След това решихме да удължим това очарователно денонощие и отидохме с колата до един усамотен плаж, където потичахме по брега, седнахме и наблюдавахме луната, галени от лекия ветрец. И така доста време. Тогава аз направих нещо, което си бях обещал да не допускам. Но нима и Фауст не бе решил, че си струва човек да жертва душата си за един прекрасен миг?

— Ела — казах аз, запратих бирената бутилка в някаква кофа за боклук и грабнах ръката й. — Да се поразходим.

— Докъде? — попита тя, след като й помогнах да стане.

— До Страната на мечтите — отвърнах аз. — До приказните владения на миналото. До Еден. Хайде.

Тя се засмя и ме остави да я поведа по плажа, към мястото, където той се стесняваше, притиснат от високи насипи.

Закрачихме ръка за ръка по широкия склон, където един остър завой на пътеката ни отведе до място, откъдето нашата пясъчна ивица вече не се виждаше. Огледах се за входа на високата и тясна пещера, която трябваше да се появи скоро.

— Пещера — казах аз, няколко мига по-късно. — Хайде да влезем вътре.

— Там ще е тъмно.

— Нека — казах аз и ние влязохме.

Лунната светлина ни съпроводи на около шест крачки навътре, но дотогава аз вече бях забелязал завоя вляво.

— Насам — отбелязах.

— Наистина е тъмно!

— Естествено. Просто не изпускай ръката ми още малко. Всичко ще е наред.

Още петнайсет или двайсет стъпки вдясно също се появи слаба светлина. Поведох я натам. Напред пътят ставаше все по-светъл.

— Можем да се загубим — каза тихо тя.

— Не и докато си с мен — отговорих й аз. Продължаваше да става все по-светло. Пътеката зави още веднъж и ние изминахме последния пасаж, за да се озовем сред дърветата на малка горичка, откъдето се виждаха полите на планина. Съдейки по положението на слънцето, утринта едва преваляше.

Тя замръзна, а сините й очи се разтвориха широко.

— Но сега е ден! — каза тя.

— Темпус фугит — отвърнах й аз. — Ела. Разхождахме се известно време из гората, вслушвайки се в песента на птиците и вятъра, тъмнокосата Джулия и аз, а след това я поведох през каньон с цветни скали и треви, край поток, който водеше към река.

Последвахме нейното течение, докато неочаквано на пътя ни се изпречи пропаст, от чийто ръб водата правеше огромен скок, пръскайки наоколо ситни капчици, през които светлината се пречупваше в многоцветни дъги. Застанали на края, ние огледахме необятната равнина, разпростряла се под нас, и забелязахме изникналия в утринната мъгла град със заострени кули и куполи, сътворен от злато и кристал.

— Къде… сме? — попита тя.

— Зад ъгъла — казах аз. — Ела.

Поведох я наляво, после по една пътечка надолу, която ни върна обратно при скалистия скат, а след това и зад струите на водопада. Сенки и перлени мъниста… рев, като прелюдия към силата на тишината…

Най-накрая влязохме в тунел, който в началото беше влажен, но ставаше все по-сух, колкото по-нагоре се изкачвахме. Вървяхме по него, докато стигнахме до галерия, която правеше ляв завой и свършваше с изход под покрова на нощното небе, отрупан със звезди, звезди, звезди… Гледката беше всепоглъщаща, грейнала с непознати съзвездия, хвърлящи светлина, която очертаваше сенките ни на скалната стена зад нас. Джулия се облегна на една ниска каменна плоча и погледна надолу. Кожата й беше като от рядък, полиран мрамор.

— Те продължават и надолу — каза тя. — Навсякъде са! Под нас няма нищо друго, освен звезди. А встрани…

— Да. Красиви са, нали?

Останахме там още дълго, преди да успея да я убедя да ме последва по-нататък в тунела. Той ни отведе отново навън, при руините на класически амфитеатър, под небето на късен следобед. По срутените пейки и разрушените колони бе поникнал бръшлян. Тук-там по земята се виждаха разбити статуи, сякаш съборени от земетресение. Много живописно. Предполагах, че ще й хареса, и се оказах прав. Поседнахме и поговорихме. Акустиката беше перфектна.

После се отдалечихме, хванати за ръце, преминахме по безброй пътища под многоцветни небеса, и накрая се озовахме близо до едно тихо езерце, над чийто далечен край слънцето вече се оттегляше в покоите си. Отдясно имаше блестящ скален масив. Отидохме до една малка ивица от брега, застлана с мъх и папрати.

Аз я прегърнах и ние останахме там дълго време, а вятърът в дърветата свиреше песента, подхваната от невидимите птици. След известно време аз разкопчах ризата й.

— Точно тук ли? — каза тя.

— На мен мястото ми харесва. А на теб?

— Прекрасно е. Добре. Почакай малко.

И тъй, ние легнахме на земята и се любихме, докато сенките се спуснаха над нас. После тя заспа, точно както ми се искаше.

Изрекох магия, която да направи съня й дълбок, тъй като вече бях почнал да размислям доколко това пътешествие бе уместно. Облякох се, облякох и нея и я вдигнах на ръце, за да я върна обратно. Минах по прекия път.

На плажа, откъдето бяхме тръгнали, я поставих върху пясъка, легнах до нея и малко след това също заспах.

Спахме до утрото на другия ден, когато гласовете на къпещите се ни събудиха.

Джулия седна и впери поглед в мен.

— Онова снощи — каза тя, — не би могло да бъде сън. Но няма как и да е било истина. Нали?

— Предполагам, че е така — казах аз.

Тя повдигна едната си вежда.

— Кое по-точно? — попита тя.

— Време е за закуска — казах аз. — Хайде да хапнем нещо.

— Чакай малко. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Случи се нещо необичайно. Какво беше то?

— Защо да разваляме магията, като говорим за него? Да вървим да закусим.

През следващите няколко дни тя ме разпитваше непрекъснато, но аз бях непреклонен в отказа си да говоря по този въпрос. Глупаво. Цялата история беше глупава. Само допринесе за онова последно скарване, което ни раздели завинаги.

И сега, докато карах колата и си мислех за това, аз осъзнах и нещо друго освен собствената си глупост. Осъзнах, че съм бил влюбен в нея, че все още я обичам. Ако не я бях завел на оная разходка, или пък бях отстъпил пред обвиненията й, че съм магьосник, тя може би нямаше да поеме по същия път в търсене на своя собствена сила, необходима й вероятно, за да се защити. Джулия можеше да бъде все още жива.

Захапах устната си и заплаках. Свих косо покрай забавилата ход кола отпред и срещу мен блеснаха фарове. Убеден бях, че ако съм виновен за нейната смърт, не би трябвало да ми се размине.