Козовете на съдбата

ГЛАВА 10

Проходът беше дълъг, мрачен и в някои участъци доста тесен. Колкото по-навътре отивахме, толкова по-студено ставаше. Накрая се озовахме на широка, скалиста плоча, отвъд чийто ръб се издигаха кълба пара. Във въздуха се носеше миризма на амоняк и както обикновено краката ми бяха замръзнали, а лицето ми зачервено. Премигнах с усилие няколко пъти, докато изучавах новите очертания на плетеницата, която се откриваше изпод разнасящата се мъгла. Над нас се беше разстлала перлено-сива пелена. Пулсиращи оранжеви проблясъци разкъсваха спусналия се сумрак.

— Ъ-ъ… къде е? — поинтересува се Люк.

Посочих напред, към мястото, откъдето бе дошло последното премигване.

— Ето там — казах аз.

Тогава мъглата се разсея окончателно, разкривайки пред нас редица след редица от тъмни, равни ивици, разделени от черни бразди. Ивиците напредваха зигза-гообразно към остров, опасан подобно на крепост с ниска стена, зад която се виждаха няколко метални панела.

— Това е лабиринт — отбеляза Люк. — Надолу към него ли ще слезем или ще се изкачим по стената.

Усмихнах се, докато той изучаваше гледката.

— Променя се — казах аз. — Сега е долу, а после горе.

— Добре де, накъде ще тръгнем ние?

— Още не знам. Всеки път ми се налага да го изучавам наново. Сам виждаш, че непрекъснато се изменя. Да не говорим, че има някои особености.

— Особености ли?

— Да, при това не една и две. Цялата проклетия плува в езеро от течен водород и хелий. Лабиринтът се движи непрекъснато насам-натам. Различен е във всеки отделен момент. Ако тръгнеш нагоре по ивиците, със сигурност няма да бъдеш непрекъснато над повърхността. Така скоро ще се простиш с живота си. Температурата там варира от убийствено студено до изпържващо горещо и то в рамките на няколко метра разлика във височина. Трябва да си наясно кога точно да се спуснеш и кога да се изкачиш, както и кога да направиш един куп други неща. Да не говорим, че трябва да знаеш в коя посока да се движиш.

— И как се разбира всичко това?

— Не — казах аз. — Ще те заведа дотам, но няма да ти издам принципа.

Мъглата започна отново да се издига от дълбините и да се оформя в отделни облачета.

— Сега разбирам защо не може да се нарисува Карта за него — отбеляза Люк.

Продължих да изучавам плетеницата.

— Добре — казах малко след това. — Насам.

Направих няколко крачки напред и вдясно. Във въздуха пред мен се появи блед кръг от светлина, който започна да става все по-ярък. Усетих как Люк сложи ръка на рамото ми.

— Какво… — започна той.

— Не се приближавайте! — прогърмя един глас, в който разпознах собствения си тембър.

— Мисля, че бих могъл да измисля нещо — отвърнах му аз. — Имам няколко идеи и…

— Не! — отговори ми той. — Чух какво каза Рандъм.

— Готов съм да пренебрегна заповедта му — казах аз, — стига да има по-добра алтернатива.

— Опитваш се да ме метнеш. Искаш да ме изключиш.

— Само усложняваш допълнително всичко с тези демонстрации на сила — казах аз. — Сега ще вляза вътре и ще…

— Не!

Мощно въздушно течение изригна от кръга и ме връхлетя. Залитнах под напора му. Видях как ръкавът ми стана първо кафяв, после оранжев и накрая започна да се разпада пред очите ми.

— Какво правиш? Трябва да поговорим, да ти обясня…

— Не тук! Не сега! Никога!

Вятърът ме запрати върху Люк и той успя да ме задържи, но му се наложи да падне на едно коляно. Миг по-късно бяхме връхлетени от арктически студен порив и пред очите ми затанцуваха ледени кристалчета. Последва експлозия от ярки цветове, които почти ме заслепиха.

— Спри! — извиках аз, но никой не ме послуша. Почвата под нас сякаш се наклони и после изведнъж изчезна. Въпреки това не почувствах, че пропадаме. По-скоро имах усещането, че сме увиснали насред буря от премятащи се светлини.

— Спри! — извиках аз още веднъж, но гласът ми по-тъна в нищото.

Светлинният кръг изчезна така, сякаш се беше гмурнал в дълбок тунел. Въпреки че сетивата ми бяха буквално претоварени, аз успях да осъзная, че всъщност двамата с Люк бяхме издухани далеч от светлината, при това на такова разстояние, че трябваше отдавна да сме се размазали в билото на хълма. И все пак никъде около нас не се виждаше нищо твърдо и устойчиво.

Разнесе се леко жужене. То прерасна в боботене и накрая премина в рев. Стори ми се, че виждам в далечината мъничък локомотив, който пухти нагоре по склон с невъзможен наклон, после обърнат с главата надолу водопад и небе под зелени води. Край нас прелетя бързо градинска пейка, в която се беше вкопчила жена със синя кожа и ужасено изражение.

Ровех като обезумял из джобовете си, убеден, че не ни остава много време.

— Какво — изкрещя Люк в ухото ми, сграбчил ръката ми така, че беше на път да я изкълчи, — е това?

— Буря на Сенките — изкрещях му аз в отговор. — Дръж се здраво! — добавих после абсолютно ненужно.

Същество, подобно на прилеп, се блъсна в лицето ми и остави влажна резка по дясната ми буза. Нещо друго ме удари по крака.

Префучахме край обърната планинска верига, която се гърчеше и потръпваше. Ревът стана дори още по-силен. Цветни ивици от светлина пулсираха край нас и аз усещах почти физическия им допир. Жарки отблясъци и свистящ вятър…

Чух как Люк изкрещя от болка, но не можех да се обърна, за да му помогна.

Прекосихме участък, насечен от мълнии и косата ми се изправи, а кожата ми потръпна.

Сграбчих колодата Карти и я измъкнах от джоба си. По това време вече бяхме започнали да се въртим и аз се уплаших да не я изтърва. Стиснах здраво Картите и ги приближих до лицето си. Тази, която се окажеше най-отгоре, щеше да бъде нашия изход.

Около нас започнаха да се образуват тъмни балони, които се пръскаха и от тях се разнасяше гадна миризма.

Когато вдигнах ръката си, забелязах, че кожата ми изглежда сива и изпъстрена с флуоресцентни отблясъци. Ръката, с която Люк се беше вкопчил в мен, беше мъртвешки бледа и когато се обърнах назад, погледът ми срещна ухилен череп.

Отвърнах очи от него и опитах да се съсредоточа върху Картата. Беше ми трудно да различа очертанията й през обгърналата ме сивота и странно изкривеното пространство. Но накрая образът изплува ясно пред мен. Беше същото онова тревисто парче земя, което веднъж вече бях разглеждал — колко ли време бе минало оттогава — със спокойната водна повърхност и част от нещо кристално и ярко в десния горен ъгъл.

Задържах вниманието си върху него. Дочух иззад рамото си някакви звуци. Люк вероятно се опитваше да ми каже нещо, но не можех да различа думите му. Продължих да се взирам в Картата и образът започна да става все по-реален. Но бавно, много бавно. Нещо ме удари силно малко над кръста, но аз си заповядах да не обръщам внимание на болката и продължих да се концентрирам.

Най-накрая образът сякаш се приближи към мен и започна да се разраства. Докато Картата ме поглъщаше и аз поглъщах нея, усетих познатата студена тръпка.

Над езерцето се беше възцарило почти елегично спокойствие.

Паднах по лице върху тревата. Сърцето ми биеше бясно, а кожата ми пулсираше. Дишах тежко. Усещането за връхлитащи светове продължаваше да ме преследва, точно както човек, прекарал деня си в шофиране, вижда отново платното на пътя, след като затвори очи. Усетих сладкия мирис на водата и изгубих съзнание.

Смътно осъзнавах, че някой първо ме влачи, после ме понася на ръце, препъвайки се по пътя, и накрая се опитва да ми помогне да се съвзема. Някакво заклинание ме накара да изпадна в пълно безсъзнание, след което заспах и ме споходи сън.

…Вървях по улиците на потъналия в руини Амбър под мрачното небе. Някакъв ангел с гротескни черти размахваше огнения си меч високо над мен и после го стоварваше върху града. Там, където паднеше острието, се издигаха пушек, прах и пламъци. Ореолът на ангела беше моят Дяволски чекрък и от него струяха могъщи ветрове, родени от омразата, която сякаш се развяваше като жив черен воал около лицето на съществото. Въздушните талази връхлитаха сградите и ги превръщаха в развалини. Дворецът беше полуразрушен, а край него бяха подредени бесилки, на които се полюшваха моите роднини. Държах меч в едната си ръка, а от другата се бе провесила Фракир. Изкачвах се нагоре, за да се срещна в двубой с изплетеното от мрак и светлина божество на отмъщението. Докато вървях по скалистата пътека, над мен тегнеше ужасяващото предчувствие, че съм обречен да загубя. Въпреки това бях решил, че чудовището трябва да си тръгне оттук с доста рани за близане.

Когато се приближих, то ме забеляза и се обърна към мен. Докато вдигаше оръжието си, лицето му остана все така прикрито. Хвърлих се напред, съжалявайки единствено за това, че не съм имал време да намажа острието си с отрова. Направих две лъжливи движения и замахнах, за да го поразя в областта на коляното.

Блесна мълния и аз се сринах в нищото. Падах дълго, заобиколен от малки пламъчета, които танцуваха около мен в огнена вихрушка.

Продължих да падам така цяла вечност и накрая се проснах по гръб на огромна каменна плоча, разчертана като слънчев часовник, на чиято стрелка едва не се нанизах. Всичко това ми се стори твърде откачено дори за сън. В Царството на Хаоса няма слънчеви часовници, защото там просто няма слънце. Намирах се на края на някакъв площад, точно до една мрачна кула. Осъзнах, че не мога да помръдна, камо ли да се изправя без чужда помощ. Над мен, на един нисък балкон, беше застанала моята майка — Дара, приела своята естествена форма с цялата й ужасяваща сила и красота.

— Майко! — извиках аз. — Освободи ме!

— Бях изпратила някой, който да ти помогне — отвърна ми тя.

— А какво стана с Амбър?

— Не знам.

— А с баща ми?

— Не споменавай мъртвите пред мен.

Стрелката на часовника се завъртя бавно, застана точно над гърлото ми и започна да се спуска милиметър по милиметър — бавно, но непреклонно.

— Помогни ми! — изкрещях аз. — Побързай!

— Къде си? — извика тя. Главата й се въртеше във всички посоки, а очите й шареха наоколо. — Къде изчезна?

— Не съм помръдвал от мястото си!

— Къде си?

Усетих как стрелката опря до гърлото ми…

Видението се разпадна.

Раменете ми бяха подпрени на нещо твърдо, а краката ми изпънати напред. Някой току-що ме бе побутнал леко и бе докоснал врата ми.

— Мърл, добре ли си? Искаш ли да пийнеш? — ме питаше един познат глас.

Поех дълбоко въздух и после го издишах. Светлината беше синя, светът — пространство, насечено от линии и ъгли. Пред мен се появи черпак, пълен с вода.

— Ето. — Това беше гласът на Люк. Изпих всичко.

— Искаш ли още?

— Да.

— Минутка само.

Усетих как той се надигна и след това стъпките му се отдалечиха. Загледах се в осветената на петна стена пред мен. Беше висока около два метра и половина. Прекарах ръка по пода. Той изглежда беше от същия материал.

Люк се върна след малко, усмихна се и ми подаде черпака. Пресуших го и му го върнах.

— Още? — попита той.

— Не. Къде сме?

— В пещера — просторно и приятно местенце.

— Откъде вземаш водата?

— От една съседна ниша ей там. — Той посочи с ръка. — Там има няколко бъчви с вода и доста храна. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не сега. Ти добре ли си?

— Като пребит съм — отвърна ми Люк, — но иначе нищо ми няма. Очевидно и ти нямаш нищо счупено, а тази резка на бузата ти спря да кърви.

— Е, и това е нещо — казах аз.

Изправих се бавно на краката си и последните щрихи на кошмара се разнесоха от съзнанието ми. Тогава забелязах, че Люк се е обърнал и е тръгнал нанякъде. Направих няколко крачки след него, преди да попитам:

— Къде отиваш?

— Ей там — отговори ми той и посочи с черпака. Последвах го и двамата влязохме през един отвор в стената в друга студена пещерна ниша, голяма долу-горе колкото дневната на стария ми апартамент. До стената вляво бяха наредени четири дървени бъчви и Люк закачи черпака на горния ръб на най-близката от тях. В дъното на нишата се виждаха подредени един върху друг големи кашони и нахвърляни на купчина платнени торби.

— Консервирани храни — уточни Люк. — Плодове, зеленчуци, шунка, сьомга, бисквити, сладкиши. Няколко каси с вино. Газов примус. Има дори две бутилки коняк.

Той се обърна, подмина ме бързо и тръгна отново към голямата зала.

— Сега пък накъде? — попитах аз.

Но Люк явно бързаше и не ми отговори. Побързах да го настигна. Прекосихме няколко входа и минахме през още няколко врати, докато той спря накрая до една от тях и ми кимна.

— Имаме и клозет. Просто дупка с няколко дъски над нея. Мисля, че няма да е зле да я държим покрита.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах аз. Люк вдигна ръка.

— Всичко ще ти се изясни след минута. Насам.

Той сви зад един сапфирен ъгъл и се скри от погледа ми. Аз също се запътих натам, загубил почти напълно ориентация. След още няколко завоя и едно връщане на изходна позиция загубих окончателно представа къде се намирам. Люк не се виждаше никъде.

Спрях и се ослушах. Не чух нищо освен собственото си дишане.

— Люк? Къде си? — извиках аз.

— Тук горе — отговори ми той.

Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде вдясно над мен. Наведох се, за да мина през една извита врата и се озовах в ярко осветена, синя стая. И нейните стени бяха от същата кристална субстанция като всички останали в пещерата. В ъгъла видях спален чувал и възглавница. От един неголям отвор, на около два-три метра от пода, струеше светлина.

— Люк?

— Тук съм — обади се той.

Застанах под отвора в тавана и присвих очи срещу идващата от него светлина, за да погледна нагоре. Направих си сянка с длан. Накрая успях да видя в светлия кръг над мен раменете и главата на Люк. Косата му беше обрамчена от бронзов ореол, причината за който вероятно бяха лъчите на изгряващото слънце. Той отново се усмихваше.

— А това, предполагам,е изходът — казах аз.

— За мен — да — отговори ми Люк.

— Какво искаш да кажеш?

Последва стържещ звук и част от гледката ми беше закрита от ръба на голям камък.

— Какво правиш?

— Премествам камъка в такова положение, че да мога после бързо да затворя изхода — каза Люк, — след това ще забия няколко клина, за да не можеш да го преместиш встрани.

— Но защо?

— Има малки отвори за въздух, така че няма да се задушиш — продължи той.

— Чудесно. И защо все пак съм тук?

— Хайде да прескочим екзистенциалните въпроси. Не сме на семинар по философия.

— Люк! Дявол да го вземе! Какво става?

— Очевидно смятам да те затворя тук — каза той. — Между другото, синият кристал ще блокира връзката, осъществявана чрез Картите, и ще неутрализира магическите ти способности, които се опират на предмети отвъд стените. Засега ми трябваш жив, но безопасен, при това на място, откъдето бих могъл бързо да те взема.

Загледах се в отвора и в близките стени.

— Не се опитвай — каза Люк. — В по-добра позиция съм.

— Не мислиш ли, че ми дължиш някакво обяснение?

Той се втренчи в мен за миг и след това кимна.

— Трябва да се върна — каза накрая, — и да се опитам да овладея Дяволския чекрък. Да имаш някакви идеи как би могло да стане това?

Изсмях се.

— Отношенията ни с него не са особено цветущи напоследък. Боя се, че не мога да ти помогна.

Люк кимна отново.

— Просто ще видя дали бих могъл да направя нещо. Господи, какво оръжие! Ако не успея сам да му сложа намордника, ще се върна, за да видя какво си измислил ти. Ще си напрегнеш мозъка, нали?

— Върху доста неща смятам да си помисля. Люк. И някои от тях едва ли ще ти харесат.

— В момента не си способен на бог знае какво.

— Все още не — казах аз.

Той опря ръце в камъка и понечи да го бутне.

— Люк! — извиках аз.

Той спря, заизучава ме и накрая на лицето му се появи изражение, което никога досега не бях виждал.

— Всъщност това не е истинското ми име — заяви малко след това.

— Как се казваш тогава?

— Аз съм твоят братовчед Риналдо — каза бавно той. — Убих Кейн и за малко да се справя и с Блийс. Провалих се и с бомбата на погребението. Някой ме забеляза. Аз ще унищожа целия кралски двор на Амбър със или без твоя Дяволски чекрък. Разбира се, ще ми бъде доста по-лесно, ако разполагам с него.

— Но защо, Люк… Риналдо? Защо искаш да си отмъстиш?

— Убих първо Кейн — продължи. — Той всъщност уби баща ми.

— Не… знаех. — Вперих поглед в закопчалката на наметалото му с гравирания върху нея Феникс. — Не знаех, че Бранд е имал син.

— Е, сега вече знаеш, стари ми друже. Това е другата причина да те затворя на това място. Не бих искал да предупредиш останалите.

— Залъкът ще се окаже твърде голям за теб.

Той замълча за няколко секунди и след това сви рамене.

— Ще спечеля или ще загубя. Длъжен съм да опитам.

— Защо на 30-ти април? — попитах аз изведнъж. — Кажи ми.

— На тази дата научих за пръв път за смъртта на баща си.

Той опря ръце в камъка и го добута така, че да блокира напълно изхода. Последваха няколко бързи удара с чук.

— Люк!

Не ми отговори. Виждах сянката му през прозрачния камък. След малко той се изправи и после се изгуби от погледа ми. Ботушите му изтрополяха на земята.

— Риналдо!

Той отново не ми отговори и аз чух как стъпките му се отдалечават.

Броя дните по изсветляването и смрачаването на кристалните стени. Вече измина повече от месец, откак съм затворен, а нямам представа как тече времето в съотношение с другите Сенки. Обиколих всяка зала и ниша от тази прекрасна пещера, но така и не намерих изход. Моите Карти са неизползваеми тук, картите от другата колода, които нарекох Козовете на Съдбата, също. Магията ми е напълно безсилна. Явно стените на пещерата, които са досущ като камъка върху пръстена на Люк, не й позволяват да проникне отвън. Започвам да си мисля, че една временна лудост би била добре дошла за мен, но разумът ми отказва да капитулира пред тази възможност. Прекалено много загадки се въртят из него — Дан Мартинес, Мег Девлин, моята Лейди от Езерото… Защо? И защо той — Люк, Риналдо, моят враг — бе прекарал толкова време с мен? Трябва да намеря начин да предупредя останалите. Ако той успееше да обърне Дяволския чекрък срещу тях, мечтата на Бранд и моят кошмар щяха да се превърнат в реалност. Сега осъзнавам, че допуснах твърде много грешки… Прости ми, Джулия… Ще огледам отново стъпка по стъпка своя затвор. Не може да няма поне една пукнатина в неговата ледена логика, пукнатина, срещу която да хвърля своя ум, крясъците си и горчивия си смях. Из тази зала, надолу по тунела — синьото е навсякъде. Сенките не могат да ми помогнат да се измъкна, защото тук няма Сенки. Аз съм Мерлин Затворения, син на Коруин Изчезналия. Моята мечта за светли дни се обърна срещу мен. Обикалям из затвора си като привидение. Не мога да оставя всичко да завърши така. Може би следващият тунел, или по-следващият…