Книгата на Хаде

5.

Айлийн се намираше на място, което никога не бе виждала, макар че чувството за нещо познато я объркваше. Наоколо имаше светлини и сенки, които се смесваха като жълто-сива картина. Слънцето залязваше между планините и приканваше нощта да покрие земята. Тя се въртеше в кръг с протегнати ръце в една тайнствена гора. Очакваше някой да излезе от сенките, които лунната светлина рисуваше. Някой любим, обичан, желан и отдавна, отдавна забравен… Сред зеленината се появи силует. Толкова висок и снажен мъж, че докато се приближаваше към нея, тя трябваше да извие глава назад. Не можеше да види лицето му… Беше много неясно.

— Добър вече, красива моя Айлийн — казваше й, навеждаше се и я вземаше на ръце.

Човешката топлина и обич бяха така успокояващи, когато бяха толкова искрени… Кой беше този човек?

— Цял ден питаше за теб — каза мелодичен женски глас зад нея. — Къде е моят athair25? Знае малко думи, но тази е първата, която научи. Обожава те.

— И аз нея — отговаряше мъжът. — А ти?

— Какво аз? — попита жената весело и кокетно.

— Обожаваш ли ме, любов моя? — Беше я хванал през кръста и прегръщаше и двете.

— Толкова, че чак ме боли.

— Кажи ми го. Кажи ми го на моя език — помоли я той.

Жената се засмя сладко.

— Is caohm lium thu a, mo ghraid.26

Жената се приближи и го целуна. Защо, по дяволите, не можеше да види лицата им?

Картината се превърна в главозамайваща спирала, която не преставаше да се върти с бясна скорост. Спиралата спря и се появи друга картина.

Беше със същата жена. Не я виждаше ясно, но я усещаше, чувстваше я. Денят беше слънчев, скоро щеше да падне здрач.

Жената я прегръщаше силно и й шепнеше някаква песен на ухото. На какво й приличаше тази приспивна песничка? Гласът я успокояваше и дори можеше да усети аромат. Аромат на ягоди и праскова.

— Айлийн — погали косата й нежно. — Athair вече е тук.

Мъжът се приближи до нея, целуна я по бузата и покри и двете с черно одеяло. Прегърна ги силно, като нещо свое.

— Как са моите момичета?

— По-добре сега, когато си тук.

Настана мълчание.

— Днес беше много слънчево — отбеляза той. — Айлийн добре ли се чувстваше?

— Да — отвърна жената и се усмихна. — Опасявам се, че тази госпожичка — хвана ръчичката й и я целуна по пръстите — е решила, че все още не иска да прилича на своя athair.

Мъжът потърка носа си в нейния.

— Радвам се — каза той. — Ти си само на три годинки, мъничката ми. Нямаше да е справедливо.

— Не е справедливо и спрямо теб — отвърна жената.

— На мен не ми е необходимо — каза той и сви рамене. — Имам вас, за да носите светлина в живота ми.

Картината отново изчезна и се разпръсна. Усещаше замайване. Отнасяше се. Изведнъж се оказа в друга ситуация.

Тичаха много бързо. Мъжът ги беше сграбчил и двете, заобикаляше дървета, камъни, клони и реки… Носеше ги на ръце.

Бягаха от нещо или от някого. Мъжът се строполи заедно с тях. Бяха го прегърнали силно. Подложи тялото си, за да не се ударят.

Коляното на мъжа кървеше и беше разкъсано.

— Айлийн… — каза жената и я хвана за раменете. — Ранена ли си? — Огледа я разтревожено. — Не? Миличка, погледни ме.

Цялото й внимание се съсредоточи върху лицето на жената. Беше красива, но гласът й пресилваше от страх. Дълга черна коса ли виждаше? Очи… зелени?

— Athair е ранен — продължаваше жената.

Отново погледна към мъжа, който пристягаше крака си с парче плат от ризата. Погледна рамото на жената, което също кървеше. Толкова беше уплашена.

— Миличка, погледни ме в очите. Добре, слънчице. Много добре, много си смела. Татко и мама пазят едни много важни неща. Заровени са под магическия камък на моста на Уест Парк. Помниш ли този камък, слънчице мое? Да? Колко се гордея с теб… Искам да тичаш натам, да изровиш нещата и да ги занесеш на Madadh-allaidh27. Помниш ли, принцесо? Помниш ли къде са те?

— Айлийн — мъжът протегна ръка към нея и я прегърна. — Моя ál28 Айлийн. Отдавна не сме ходили там, почти шест години… Помниш ли Улвърхамптън29? Помниш ли парка? Не е много далече оттук, живот мой. Да, малката ми? В името на всички богове… — прошепна разтревожено. — Колко прекрасно нещо сме създали, Хаде — погледна жената с благоговение. — Ще бъде красива като теб.

Жената се разтърсваше от плач.

— Елате тук — помоли той. Жената, наречена Хаде, изтича към него и го прегърна ридаеща.

Тя усещаше, че двамата я притискат, и също плачеше.

— Повече от две хиляди години самота си струваха — каза той и избърса сълзите си. — Помоли Madadh-allaidh да те заведат при AnDuineDoch30. Повтори какво ти казва athair, Айлийн.

— AnDuineDoch… — повтаряше и подсмърчаше. — Но… cha b’eid mi, athair31.

— Не, Айлийн. Все още не си като тях, но ще станеш — каза той и допря чело в нейното. — Ще бъдеш като тях и ще промениш нещата.

Този мъж беше с черна дълга и гладка коса. Очите му бяха… лилави? Светлолилави…

— Намери подаръците, принцесо. И никога няма да се чувстваш изгубена, сладка моя Айлийн — целуна я по бузата. — И помни, че mammaid и athair винаги ще те обичат, нали?

— Is caomh lium Aileen glé mhor a mmmaid a athair32 — прегърна ги силно и заплака отчаяно.

— Is caomh lium thu glé mhor Aileen33 — отвърнаха двамата и се опитаха да запазят спомена за този момент.

— Сега бягай… Бягай и не гледай назад… — извика мъжът и се изправи в отбранителна позиция.

Образите отново станаха неясни… Чу викове и шум от тела, които падаха на земята. Тичаше към онова място. Всеки момент щеше да стигне. Чувстваше влагата на гората, аромата на нощта и шума на реката. Тичаше с всички сили… и тогава… Нещо я удари по главата… и някакъв черен водовъртеж я погълна.

Калеб наблюдаваше Ейлийн прав, със скръстени ръце. Момичето мръщеше чело и свиваше устни, сякаш сънуваше. Беше си обещал, че няма да прониква в съзнанието й, докато тя не му позволи. Ако се появи в съня й след онова, което й беше сторил, можеше да предизвика мъчителен кошмар. А тя трябваше да почива.

Мену и Каал седяха до дивана, където лежеше девойката.

Мену беше донесъл шест банки кръв от един литър, готови за кръвопреливане. Въпреки че все още беше много бледа, тенът на Ейлийн започваше да се възвръща. Пръстите на ръцете й не бяха студени, нито ноктите морави. Устните придобиваха отново тъмнорозовия си цвят, така привлекателен за Калеб. Вените й вече не се очертаваха толкова. Колко зле беше постъпил…

Когато двамата руси и внушителни братя влязоха в стаята и я видяха на дивана, Каал се намръщи, а Мену поклати отрицателно глава.

— Не си успял да се контролираш, доколкото виждам — каза Мену и побърза да подготви кръвта, системите и иглите. Носеше метална стойка, за да закачи банките, и я постави до Ейлийн.

— Не — отвърна Калеб сухо.

— Някаква конкретна причина? — Каал го погледна крадешком. Въпросът му имаше няколко цели.

— Увлякох се.

Каал продължи да го гледа известно време. Опитваше се да разбере дали е почувствал нещо специално с нея. Калеб остана спокоен и невъзмутим.

— Стига, Каал. Беше просто слабост — упрекна го, втренчил очи в Ейлийн.

— Както кажеш, приятелю. — Вдигна ръце за извинение. — Добре… — Спусна ръцете си и въздъхна рязко. — С какво да ти помогна?

— А Самаел?

— Затворен е за седем дълги и спокойни дни — отговори Мену, докато отваряше чантата до дивана.

— Трябва да помисли върху това, което направи — каза Калеб.

— Съгласен съм — потвърди Каал и скръсти ръце. — Добре? За какво става въпрос?

— Ти умееш да установяваш веществата в кръвта, Каал — посочи Калеб.

— Така е.

— Ейлийн е диабетичка. Диабет първи тип.

— Не вярвам — каза той и поклати глава.

— Така е — отвърна объркано Калеб.

— Не, не е така — повтори Каал и поглади конската си опашка.

— Видях го в съзнанието й. Всяка нощ онзи Виктор…

— Гаджето й?

— Не, Виктор е лекарят й — отвърна Калеб със странно озлобление. — Посещавал я е, за да й поставя инсулин.

— Бил е нейният лекар? — попита изненадано Каал.

— Да, бил е нейният лекар — потвърди засрамено Калеб. — Ейлийн не обича иглите, а баща й никога не я докосвал, така че той не можел да й го поставя. Виктор е семейният лекар.

— И нищо повече? — Каал я изгледа учудено от горе до долу.

— Не — разбира се, че не. — Калеб знаеше по-добре от всекиго, че тя беше девствена. — Кажи ми защо смяташ, че Ейлийн не е диабетичка.

— Знаеш, че вкусът и обонянието ми са много развити. Диабетът променя аромата на тялото и кара кожата да отделя вещество, чийто мирис наподобява ябълка. Хората подушват само онези, чийто аромат е силен, но аз усещам всички. Подушвам ги от метри разстояние. Развих това умение благодарение на аюрведичната медицина в Индия. — Каал беше пътувал много, за да се научи да контролира и да проучи импулсите на безсмъртното си тяло. — Индийците вярват, че ароматите, когато се анализират, помагат да се диагностицират или потвърдят заболявания. Телата се променят, когато са болни, отделят пот и променят молекулярния състав на телесните течности. Тогава се променя и личният аромат.

— И Ейлийн не мирише така?

— Ех, приятелю — потупа го по гърба. — Знаеш отлично как ухае тази кукличка. Прелестно малиново сладкишче. Това е безспорно, ароматът й… ммм… опиянява.

— Така е — каза Мену и гледаше струйката кръв, която се спускаше от първата банка към вената на ръката на Ейлийн. — Калеб, едва не си я убил — упрекна го той. — Не забеляза ли, докато пиеше от нея, че е специална — изръмжа. — Не можа ли да се спреш?

— Мислиш, че е лесно ли? — отвърна Калеб със същия тон. — Ти би трябвало да знаеш най-добре какво е чувството, когато пиеш от…

— Чакай… — прекъсна ги Каал. — Недей да започваш преливането, Мену.

— Ако не започна, ще умре — отвърна Мену и сви рамене.

— Остави ме да я пробвам — предложи Каал. — И така ще разбера от какво лекуват това момиче.

— И дума да не става. — Калеб стисна юмруци и застана нащрек.

— Не искам да я хапя. По дяволите, Калеб! Да не би да е твоя? — попита и зачака. Не последва отговор. — Достатъчна ми е една капка.

— Ще убода пръста й. — Мену взе една игла и я заби. Почти смачка възглавничката на пръста й, за да излезе капка кръв. — Може да не е диабетичка, но някои от пръстите на ръцете й са убождани. Лекували са я, все едно е болна.

— Нека да проверя — каза Каал. Коленичи до нея и пое отпуснатата й ръка от Мену. Разгледа пръстите и кимна. После погледна средния пръст и остана заслепен от перлената капка кръв на момичето. — Трудно е да устоиш на такова вкусно ястие. Нали, Калеб?

Калеб смръщи вежди и Каал видя как един мускул на брадичката му започна да пулсира. Русият красавец приближи устни към пръста на Ейлийн, вкара го в устата си и го засмука като бонбон.

Калеб изръмжа, хвана китката на Ейлийн и рязко я дръпна от устата му. Каал седна на пода със затворени очи, концентриран върху вкуса на Ейлийн.

Калеб беше готов да го хване за яката на тясната червена тениска, но Мену го спря с ръка.

— Остави го. Върши си работата, Калеб.

Каал продължаваше да седи със затворени очи. След малко се изправи и застана пред Калеб.

— Не е диабетичка — каза и му се усмихна. — И между другото, смятам, че не е твоя, освен ако не твърдиш обратното.

Калеб присви очи. Познаваше Каал и знаеше, че го провокира, предизвиква го да поиска Ейлийн за себе си. Каал би го направил, без да се замисля, само за да защити ванирите, не защото я искаше или желаеше. Притесняваше се от отмъщението на Ейлийн. Тя все още беше дъщерята на Микаил. След начина, по който се бяха отнесли с нея ванирите, нищо не гарантираше, че няма да последва баща си в преследването на техния клан. Ако беше отмъстителна, щеше да го направи.

Ейлийн обаче беше показала на Калеб, благодарение на проникването в съзнанието й, че тя не е такава. Той беше убеден, че тя иска да забрави всичко преживяно, да бъде далече от тях, от него, и да започне нов живот на друго място, със своите планове и мечти. Щеше да се опита да бъде щастлива и да не остане травмирана. Щеше да се опита да бъде щастлива… с друг мъж? Тръпки полазиха по гърба му. Тази идея започваше да го дразни и ядосва повече от нормалното.

Едва не беше ударил Каал, задето беше засмукал пръста й.

— Аз все още нося отговорност за Ейлийн, Каал. Имай ми доверие. Няма да направя нищо, което да навреди на нашите събратя — увери го Калеб.

— Така ще стане, ако я оставиш човек — отвърна той и отпусна рамене. — Трансформирай я. Подсигури се, че е една от нас, че не е против нас. Тя е човешко същество и след начина, по който се отнесохме с нея, може да отмъсти за всичко. Това е моят съвет. Ти си нейният господар, ти решаваш.

— Не, не съм — отрече категорично. С какво право щеше да бъде неин господар сега? И преди не беше такъв. — Обаче нося отговорност за нея. В настоящия момент.

— Както искаш, Калеб. Имаме ти доверие — съгласи се Мену примирено.

— Добре — потвърди Калеб, вече по-спокойно. — Разказвай.

— Инсулинът в кръвта й е естествен, не химическо вещество. Панкреасът й функционира добре. Въглехидрати, мазнини, протеини… отлично. Не страда от никакво нарушение на метаболизма. Няма и хипергликемия. Нивото на глюкоза в кръвта е стабилно. В отлично състояние е. Но ти вече знаеш това… — каза неохотно. — Има обаче някакво допълнително вещество в кръвта.

Калеб смръщи чело и се заслуша внимателно.

— Става въпрос за… — Каал премлясна още веднъж. — Разтвор от пропранолол и плацебо.

— Дрога? — попита Мену. — Наркоманка ли е?

— Не може да бъде — отсече сухо Калеб. — Каквото и да са й инжектирали, Ейлийн е била убедена, че е инсулин. Никога не е приемала наркотици. Щях да видя това в спомените й.

— Обаче са й ги давали. Вероятно тези инжекции не са съдържали инсулин — заключи Мену. — Ами ако са се престрували, че я лекуват за диабет?

— Какво е действието на тези вещества, Каал? — попита Калеб, неволно се приближи до Ейлийн и седна на подлакътника на дивана, до тъмнокосата глава на момичето. Не откъсваше очи от нея.

— Това са бетаблокери. Блокират спомените, прогонват сънищата и кошмарите.

— Мисля, че тези вещества — Мену поставяше друга банка с кръв — се прилагат от военните лекари на служещи, които са участвали във войни като тази в Залива или в Ирак. Потискат спомените и им осигуряват спокоен сън. Изпадат в нещо като кома.

— Искате да кажете, че са дрогирали това момиче всяка вечер от седемгодишната й възраст?

— От седемгодишна? — Мену подсвирна. — По дяволите…

— Така мисля, Калеб — потвърди Каал. — Не забеляза ли някакъв травматичен спомен? Нещо, което да ги е накарало да й дават пропранолол…

— Не. — Калеб поклати глава и погали един кичур с цвят на черен кехлибар. Русите мъже го изгледаха стъписано. Той никога не правеше подобни неща. — Спомените й започват от тази възраст… но… не знам… всичко е толкова объркано.

— Казваш от тази възраст. Какво се е случило преди това?

— Хората започват да съхраняват спомени още от първата си година — прошепна Калеб, без да спира да гали косите й. Когато осъзна какво прави, дръпна бързо ръката си. Каал се усмихна злобно. — Къде е била? Какво се е случило със спомените й?

— Каквото и да е, не са искали да го помни — посочи Мену. — Има фрактура на китката. Ще я превържа.

Калеб погледна ръцете на Ейлийн. Не само имаше фрактура на китката, а и коланът беше оставил следи. Усети, че стомахът му се преобръща, като си спомни какво бе сторил.

— Онзи негодник Микаил… Баща й — каза Калеб с отвращение. — Как е могъл да дрогира дъщеря си на толкова крехка възраст?

— А майка й? — попита Мену. — Все някой е я родил, нали?

— Не помни майка си. Умряла е при раждането й, или поне това се вижда в съзнанието й.

— Предполагам, че това й е казал Микаил.

— Да, наред с други неща. Обвинявал я е за смъртта на жена си.

— Абсолютен нещастник — каза Каал. — Знаеш ли? Мисля, че това е причината, поради която не успяхме да проникнем в съзнанието й. Наркотикът е действал. Обърквал е мозъка и нервната й система.

Калеб не можеше да повярва.

— Трябва да ексхумираме тялото на Микаил. — Мену свали празната банка кръв и я замени с нова. — Или да говорим със Самаел, за да разкаже какво е видял в спомените на Микаил.

— Не можем да говорим със Самаел. Изолиран е в стаята за гладуване — отвърна Калеб. — Кръвта на мъртвия Микаил не може да ни послужи за нищо. Не можем да четем от мъртва кръв, без жизнена енергия.

— Тогава единственото, което остава, е да почакаме момичето да се възстанови — каза Мену. — Може да успеем да й внушим да ни позволи да проникнем в подсъзнанието й. Спомените й са там, само трябва да се отвори вратата към тях.

— Какво разбра за работата й? — попита Каал.

— Не знае нищо за това, което са правили в „Нюсайънтистс“. Осъществявала е контактите с петима души, които са били връзка на изследователските центрове на организацията в чужбина — Ню Орлианс, Румъния, Шотландия, Канада и Англия.

— Освен Испания, разбира се — каза един женски глас зад тях.

— Дана… — Калеб се изненада, като я видя.

Сестра му се насочи решително към дивана. Наведе се над Ейлийн и изгледа гневно Калеб.

— Едва не си я убил — каза тя и стисна зъби.

— Дана, какво правиш тук? — попита той. — Откога ни слушаш?

— Достатъчно, за да разбера, че момичето е невинно. Донесох й дрехи. — Посочи един твърд черен куфар, който беше оставила при вратата. Смръщи вежди. — Не бих позволила да я развеждаш гола насам-натам. Не съм толкова безсърдечна.

— Виж ти, Дана… Правиш всичко това, без да знаеш, че няма нищо общо с убийците — прошепна Мену с очарователна фалшива усмивка. — Да не би да имаш сърце…

Дана го погледна студено и престана да му обръща внимание.

— Не убиваме хората за удоволствие. Нито пък би трябвало да чувстваме удоволствие, когато правим това — промърмори раздразнено. — Само при самозащита и ако се намираме в неблагоприятни условия, както и когато това са зловредни хора.

— И… не беше ли такъв случаят? — попита Мену иронично.

— Може и така да е. Но тя продължаваше да бъде една невинна жена и не беше необходимо да спи с нея и да я трансформира. Трансформират се само истинските cáraid — заяви тя и погледна Мену. — Наказанието трябваше да е принасянето й в жертва, а не да се забавляваме със страданието й. Ами вашият морал? Къде е верността към клетвата ви?

Мену въздъхна престорено.

— Имаш ли да кажеш нещо, Мену? — попита го тя и повдигна многозначително вежда.

— Аз ли? — посочи той към себе си предизвикателно. — Просто се изненадвам, че чувам от теб думите „вярност“ и „морал“, принцесо.

— Не ме наричай така. — Беше свила ръцете си в юмруци.

— Вие двамата кога ще се изчукате за сдобряване? — попита Каал, развеселен от сцената.

— Млъквай, Каал — изкрещяха те едновременно.

Калеб погледна Каал и едва се сдържа, да не избухне в смях. Дана и Мену се гледаха втренчено. После извърнаха лица едновременно, като две малки деца.

— Как е тя? — попита накрая Дана.

— Мену й прави кръвопреливане — обясни Калеб. — Ще се възстанови.

— И вече си я трансформи…? — започна разтревожено.

— Не — отвърна Калеб и се изчерви.

— Значи моят bráthair34 се е разкаял — каза гордо тя.

— Не се залъгвай, сестричке — каза той и се изправи. — Не го направих, защото открих, че тя няма нищо общо с това.

— Добре. — Тя сви рамене. — Предполагам, че когато си разбрал това, си се шокирал от стореното и си решил да не й отнемаш живота, човешката природа. Щеше да сбъркаш, ако го беше направил, Калеб. Така или иначе щеше да я погубиш, когато откриеш истинската си половинка. Щеше да умре от мъка по теб. Радвам се, че не е станало така. — Изкашля се и погледна крадешком Мену. — Един мъж трябва да знае кога да спре. Не като някои други, които щом им се предостави възможност да опънат нещо, не се поколебаха да трансформират първата, която ги хвана за онази работа.

— Това беше грешка — каза Мену през зъби, дълбоко засегнат от обвинението.

— Така ли? И кога стана грешката, Мену? Докато я чукаше или когато заби зъбите си в нея? Не, най-вероятно… — Беше много напрегната. Гледаше го изпод вежди, зачервена от гняв. — Станало е, когато си й предложил твоята шия, за да опита от теб.

— Кога ще го превъзмогнеш, Дана? — Мену си беше сложил маска на студенина и безразличие, но болката продължаваше да личи в дъното на тъмносините му очи.

— Надценяваш се, Мену. Няма нищо за превъзмогване — усмихна се тя и опита да се овладее.

— Mada-ruadh35 — каза той и приключи разговора.

— Мену, недей да я обиждаш повече — обади се Калеб, — или ще трябва да те пребия.

— Cianoil choin36 — отвърна тя и гневно грабна куфара.

— Дана, скъпа… — каза й кротко Каал. — Този език…

— Излезте оттук — нареди им тя. Беше ядосана на Мену и на брат си, но най-вече на себе си. Дори да минат години, векове и хилядолетия, нямаше да се научи да бъде безразлична към думите на някои хора. — Ще я преоблека.

Калеб я погледна невъзмутимо.

— Трябва ли да се събуди гола? — попита тя и повдигна вежди. — Не, братле. Достатъчно беше злоупотребено с нея.

— Да, ще е по-добре да я покриеш — предложи Каал. — Момичето е твърде хубаво за трима сексуално активни мъже като нас.

Калеб се престори, че не чува коментара му. Не искаше да излезе, не искаше да се отдели от нея. Но защо, по дяволите?

Събра всичките си сили и воля и излезе от стаята, като едва влачеше крака. Трябваше да хване Каал за шията, за да тръгне с него и с Мену, който продължаваше да гледа предизвикателно Дана.

Дана се зае да облече Ейлийн.

— Какви зверове… — прошепна и прокара пръсти по раните й. — С малко късмет ще превъзмогнеш това. Изглеждаш силна. Брат ми е много груб, когато реши — говореше й тя, докато й обуваше панталона, — но всъщност чака някой да проникне в каменната ниша, в която крие сърцето си. Можеш ли да си представиш?

Когато я облече, я среса и подреди косата й. Реши, че е прекрасна.

Стана и извика мъжете да влязат.

Тримата насядаха около Ейлийн. Беше облечена в леко изтъркани сини дънки и жълто потниче, което прилепваше към невероятното й тяло.

— Оставям тук чехлите й. — Златисти плажни чехли с черна подметка „Томи Хилфигър“37. Остави ги до дивана. — Носим един размер. Почти — усмихна се Дана.

Мену я изгледа косо. Така беше, но Дана беше малко по-висока.

— Какво е времето днес? — попита Калеб и погледна към черния прозорец на хола.

— Не е препоръчително да се излиза. Незнайно защо, днес е голяма жега. Дойдох през тунелите — отвърна Каал.

— Аз също — каза Дана.

— И аз — добави Мену.

— Значи не можем да излезем до вечерта — заключи Калеб. — Ако се събуди преди това, ще иска да си отиде, но няма да може. Не и докато не се стъмни. — И само ако той я оставеше да си тръгне.

— Сигурно ще е уморена — каза Мену.

— Ще почакаме.

Опита да отвори очи. Образите от онзи сън все още горяха в съзнанието й. Кои бяха онези хора? Защо тя се чувстваше, сякаш беше онова момиче? Бяха я нарекли Айлийн. Почти като истинското й име.

Господи, ако можеше да си спомни кои са…

Болеше я цялото тяло и вече се разсънваше. От толкова време не сънуваше.

Отвори очи, не без усилие.

Опита да привикне към светлината. Не беше много силна.

— Събужда се — чу мъжки глас.

Едно лице се показа пред нея. Фокусира погледа си. Мъж с дълга тъмна коса, небесен ангел, който я гледаше спокойно. Не… Дявол в човешки образ. Същият, който я беше завързал за леглото.

Изправи се стресната и седна на дивана. Нима на пода имаше поднос с храна? Храна за нея? Отровна, със сигурност.

— Чакай, чакай — казваше Калеб, вдигнал високо ръце. — Повече нищо няма да ти сторим.

— Разбира се. Да не би да остана нещо, което да не сте ми сторили…?

Ейлийн се разтрепери, сви колене и започна да се клати напред-назад. Кога ще свърши това мъчение?

Беше объркана. Забеляза, че някой е превързал китката й. Защо? Внезапна болка в слабините я сепна и я накара да изохка. Сложи ръка върху пъпа си, за да затопли мястото. Спомни си всичко и втренчи поглед в Калеб. Зад него Мену, Каал и Дана я наблюдаваха с очакване.

— Няма да ми направиш нищо ли? — изръмжа Ейлийн, като едва сдържаше гнева си.

Калеб я погледна отчаяно.

— Не, Ейлийн. Всичко беше грешка.

— Разбира се, че беше грешка… Казах ти го, глупако… Кучи син… — Скочи от дивана и тръгна към него, като влачеше със себе си металната стойка. Беше готова да го удари, но стойката й попречи. — Разбира се… Няма да ми сториш нищо, нали? Не мислиш ли, че вече стори достатъчно? Върни ми онова, което ми отне. — Беше се зачервила от гняв и леко й се виеше свят. Беше загубила много кръв. — Защо не умрях? Предпочитам го пред това да те видя пак.

Калеб се вцепени и усети горчив вкус в устата. Да й върне онова, което й отне. Как можеше да й върне девствеността? А баща й? Вълнуваше се повече за първото, отколкото за второто.

— Какво си й отнел? — попита сестра му. Като видя изчервеното му лице, разбра всичко. — Не ми казвай, че е била… — Думата „девствена“ заседна в гърлото й от изненада.

— Той е изнасилвач. Насилник. Мъчител. Всичко лошо и откачено, което съществува по света. Такива сте ти и целият ти род. — Думите напираха в устата й и трябваше да ги изстреля. — Върни ми го. — Ейлийн усещаше, че сълзите я задушават. — Свиня, ще те убия…

— Ейлийн, нека ти обясня защо не можах да разбера това по-рано.

— Не искам да те слушам. Не искам да слушам никой от вас. Оставете ме да се махна оттук. — Стисна юмруци, като заби нокти в дланите си.

Косата й се спускаше по гърба. Очите й бяха синьо-сиви и бадемовидни, зачервени от болка и безсилие. Но… колко красива беше. Гневът зачервяваше бузите й и я правеше толкова привлекателна.

— Не се обиждай, но… Не можеш, момиче — каза Каал и сложи ръце в джобовете на черния си войнишки панталон.

— Не мога? Какво не мога… — извика тя обезумяла.

Ейлийн сграбчи иглата, която беше забита в ръката й, и я изтръгна със сила.

— Не прави така — каза Мену. — Все още си много слаба. Кръвта…

— Кръвта… — Погледът й помътня и се изпълни с отвращение. — Ти ме ухапа, копеле проклето — каза тя със смръщено чело, като си спомни как Калеб засмука шията й. Хвана спринцовката и започна да дупчи банката с червена плазма, която висеше от стойката. Скъса я и тя протече в ръцете й. Хвърли я с всичка сила към гърдите на Калеб, като опръска тениската и лицето му. Той я хвана изненадан. — Ето ти храна, животно. На вас е необходима повече, отколкото на мен, пиявици… Искам да изляза оттук.

Калеб сбърчи чело. Не можеше да я обвинява, че се държи така. Беше изпаднала в истерия и не се страхуваше от тях.

— Защо не пиеш, чудовище? — попита го тя с остър глас.

Каал и Мену избухнаха в смях. Дана наведе глава засрамена. Каал избърса с пръст една капка от лицето си и я поднесе към устата си.

— Ммм… хич не е зле — усмихна се подигравателно.

Ейлийн продължаваше да гледа своето чудовище, адския демон, своя ангел на смъртта.

— Предпочитам твоята — отвърна Калеб накрая и пристъпи към нея. — Ела тук.

Ейлийн разтърси глава и го изгледа ужасено.

— Само да посмееш — каза тя и отстъпи назад.

— Не се страхувай от мен. Вече знам, че си невинна, няма да те нараня.

Ейлийн започна да се отпуска, но бързо се окопити.

— Не мислиш ли, че злото вече е сторено? Не се приближавай. Излез от главата ми. — Постави ръце на слепоочията си.

Огледа се притеснено и откри в желязната стойка за плазмата потенциално оръжие. Сграбчи я и я вдигна срещу Калеб като копие.

— Ще се превърна ли в една от вас? — Изгледа ги с омраза. — Ухапа ме… Вие сте вампири.

— Няма да се трансформираш, Ейлийн — каза Калеб и вдигна ръка да я успокои.

— Гледай ти, колко е войнствена… — възкликна Каал.

— Млъкни — каза му сухо Калеб, без да отделя поглед от Ейлийн.

— Колко време съм спала…? — Беше й трудно да говори за случилото се.

— Около шест часа — отговори Калеб.

Ейлийн изви леко устни, сякаш замисляше нещо. Усещаше вулкан от ярост и гняв в себе си.

— На какво се смееш, Ейлийн?

— Казах ти да не влизаш в главата ми… — изкрещя тя. Зачервените й очи бяха огромни.

— Калеб… — обади се Дана. Ейлийн имаше нужда да се успокои. Може би тя трябваше да поговори с нея чрез телепатия.

— Не — отвърна той на сестра си.

Калеб смръщи вежди. Да не влиза в главата й ли? С кого си мислеше, че говори? Той можеше да прави каквото си иска с нея. Ейлийн беше негова собственост от момента, когато я видя на прозореца на дома й. При други обстоятелства вече щеше да й е показал кой заповядва. Е, вече й го беше показал, припомни си с огорчение. Но не можеше да постъпи отново по този начин с нея. Не и след онова, което се беше случило и което беше открил. Просто нямаше как.

— Какво ще правиш с това? Да не мислиш, че искаме да се сражаваме с теб? — попита развеселен Каал.

— Да се сражавам? — повтори Ейлийн и стисна още по-силно металната стойка. — Не, застаряващ плейбой. Няма да се сражавам.

Каал изведнъж се вцепени, а Мену и Дана избухнаха в звучен смях.

— Харесва ми — каза Дана и кимна.

Ейлийн й хвърли презрителен поглед, но Дана не обърна внимание и продължи да се усмихва.

Защо всички се държаха, сякаш онова, което й бяха сторили, не беше нещо ужасно? Защо бяха толкова спокойни? Защото властта беше в техни ръце, но тя разчиташе на ефекта на изненадата.

Калеб се забави няколко секунди, преди да влезе отново в съзнанието й, и затова не разбра какво се кани да направи. Няколко секунди не му достигнаха, за да задържи Ейлийн, която скочи от дивана, изтича до черния прозорец и запрати металната стойка към стъклото.

Прозорецът се пръсна и слънчевата светлина проникна в цялата къща.

Изненадани от дързостта на момичето, четиримата ванири изтичаха да се скрият в кухнята. Слънчевите лъчи не стигаха дотам, макар че осветяваха просторния хол.

Момичето явно беше вложило доста сила, за да счупи прозорците. А и много хитро беше изчислила часовете, откакто беше там. Шест часа й беше казал Калеб. Когато пристигнаха, наближаваше четири през нощта. Предположи, че сега е около единайсет на обяд.

Ейлийн закри очи с опакото на ръката си и се опита да ги отвори леко. Когато големите й котешки очи привикнаха с дневната светлина, подпря ръце на рамката на прозореца, като внимаваше да не се пореже, и прескочи от другата страна. Озова се в голяма градина, добре оформена и поддържана. Наоколо нямаше други къщи.

Обърна се, за да огледа къщата. Дизайнерска постройка с правоъгълни форми. Помещенията във вътрешността обаче бяха овални. Но защо? Не можеше да отрече, че ванирите са много модерни, а също така и сноби.

Погледна към кухнята. Дотам не достигаха слънчевите лъчи, защото беше много отдалечена от прозореца.

Дишаше ускорено, а ръцете й продължаваха да треперят.

— По дяволите! Какво ще правим сега? — попита Мену и покри с тялото си Дана.

— Махни се от мен… — каза тя и го удари по гърдите.

Мену се изненада от това, което бе направил, и се изправи още щом тя го докосна.

— Няма защо да ми благодариш — каза той мрачно.

Калеб се изправи полека и заслони с ръка очите си.

Ейлийн очакваше, че именно той ще се надигне. Искаше да види със собствените си очи как ще избяга от него.

— Казах ти да се увериш, че си ме осакатил достатъчно, чудовище — каза тя с дълбок и уверен глас. — И че ако не го направиш и имам възможност, ще те открия и ще те унищожа. Няма да забравя какво ми стори.

— Тогава ела при мен — отвърна той и я подкани с ръка да се приближи. — Ела и ме унищожи. Но ме унищожи… в леглото — каза в съзнанието й със съблазнителен поглед.

Ейлийн стисна силно устни и почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват. Беше я погалил от разстояние ли? Не беше възможно.

— Ела ти — отвърна тя и вдигна брадичка. — А, забравих, че вампирите не излизат на слънчева светлина.

— Не сме вампири, Ейлийн — отвърна той.

— Вълкът си е вълк, макар и в овча кожа.

Ейлийн се обърна и си тръгна, без да му обръща внимание. Трябваше да избяга.

— Чакай — извика Калеб. — Сбърках с теб, но не и с баща ти. — Не можеше да я остави да си отиде. Трябваше да я върне.

Ейлийн спря. Баща й? Не се беше сещала за него от момента, в който видя как умира в ръцете на Самаел. Трябваше ли да се чувства виновна?

— Ние, ванирите, имаме причини да го преследваме — обясни Калеб търпеливо. — Спомни си думите на Беата, онова, което се случи с Тор и с всички останали, които изчезнаха. Вашата фирма стои зад това, макар че ти не вярваш. Те са ловци. Залавят ни, защото мислят, че сме вампири, но не сме. Грешат.

— Това не е вярно. „Нюсайънтистс“ не изследва същества, които не би трябвало да съществуват. Такива като теб — изрече тя с омраза. — Фирмата създава хирургически инструментариум, апаратура от последно поколение, ваксини и вещества, които да подобрят успеваемостта на рисковите операции. Нищо не знаят за психичноболни като вас, нито за вампири, нито за Дракула, нито за любимата на Франкенщайн…

— Така ли — извика Мену иззад плота, без да се изправя. — Знаеш ли, създали са и една ваксина за теб. Специална, за момиченца, които трябва да забравят нещо. Не си диабетичка, Ейлийн. Лъгали са те, дрогирали са те през нощта, за да забравиш нещо, което вероятно си преживяла като малка… Нещо, което не са искали да си спомниш.

Ейлийн пребледня и преглътна.

— Лъжеш — изкрещя тя.

— Не лъже. — Калеб тръгна към нея и спря точно на границата между сянката и светлината. — Откога не сънуваш?

Ейлийн се загледа в него. Там, сред сенките, приличаше на привидение.

— Какво?

— Откога не сънуваш? — повтори той по-бавно.

Ейлийн започна да се олюлява, но не отговори.

— Когато идваше Виктор, твоят лекар… — продължи Калеб.

— А, значи сега е „моят лекар“? — попита тя и излезе от транса. Според Калеб Виктор беше неин любовник. Почувства как буца засяда в гърлото й, а очите й започнаха да парят. Беше се почувствала толкова безпомощна в ръцете му.

Калеб поиска да изтича към нея и да я утеши. Да я прегърне и да я люлее, така че никога вече да не я види да плаче.

— Когато той идваше и те инжектираше, веднага ти се доспиваше, нали?

— Той контролираше диабета ми.

— Не, Ейлийн, лъгали са те.

— Защо ще правят нещо подобно? — Гласът й трепереше от мъка.

Не й достигаше въздух. Трябваше да се измъкне някак оттам. Да тича, да забрави, да разбере. Не биваше да вярва на нищо от онова, което й казваха. Беше силна.

— Все още не знам. Ако останеш, ще направя всичко възможно да разбереш какво са ни сторили и да откриеш защо са постъпили така с теб. Моля те, не си отивай.

Молеше я. Не можеше да повярва. Къде беше животното насилник отпреди няколко часа? Не разбираше. Не можеше да я разиграва както си иска. Откъде се появи това изненадващо уважение?

— Не ме интересува какво са ви сторили. Не ме интересува какво искаш от мен. Искам само да си отида и да забравя всичко. Да направя така, сякаш никога не си влизал в стаята ми, сякаш никога не сте убивали баща ми, сякаш никога… не си ме връзвал за леглото и… — Тя стисна очи, за да прогони спомена, и разтърка китките си. — Не искам да те виждам никога повече. Никой от вас. Ако ме оставите на мира, няма да кажа нищо. — Така ли? Това няма да стане. Щеше да отмъсти. Щеше да отмъсти на всички тях.

— Не можеш да си отидеш сама — прошепна той.

— Само гледай — предизвика го.

Тръгна и Калеб я изгуби от поглед. Не можеха да излязат. Щяха да загинат, изпепелени от слънцето. Един-единствен лъч върху кожата им и щяха да пламнат като факли.

— Повикайте всички ванири от Блек Кънтри38. Да излязат по улиците на свечеряване и да я търсят — нареди Калеб. — Не можем да я оставим сама.

— Така ли? — попита Каал с недоумение. — Тя е твърдо решена да забрави всичко…

— Няма да го забрави — каза Дана. — Няма да го направи, уверявам ви. И ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ще ни предаде.

— Трябва да я намерим. — Калеб се прикри зад плота, докато слънцето престана да грее от прозореца.

Не можеше да я остави сама. Тази жена беше тежко ранена и не можеше да се справи сама.

Не, нямаше да се отделя от нея.