Книгата на Хаде

11.

Просторният двор на къщата на Ас беше осветен от факли, забодени в земята. Пламъците им проблясваха и създаваха атмосфера на сенки и тайни, на разкрития и съзаклятия. Имаше едно място с каменни пейки, разположени в кръг. По средата на този кръг, беше забит жезълът на съгласието.

Вътре в кръга Ноа, Адам, Ас и Айлийн разговаряха за въпросите, които щяха да се обсъждат на събранието.

Айлийн беше взела Брейв на ръце и го галеше, а той я гледаше с обожание и пъхтеше, изплезил дългия си розов език.

Тя мислеше за думите на Калеб: „Отнех ти много неща.“

Изглежда, наистина се разкайваше за онова, което се беше случило между тях.

Подаде една бисквитка на Брейв. Беше й трудно да откаже нещо на своето кученце.

Калеб.

Не знаеше нищо за него, дори дали има фамилно име. Не знаеше нищо и за себе си. Какво искаше? Какви инстинкти имаше? Беше ли се променила малко след извинението и изненадата от Калеб?

Берсерките, по-специално Ноа и дядо й, се бяха стъписали, когато чуха какво се е случило.

Ванир да моли за прошка? Ванир да донесе кученце?

Сега четиримата очакваха мълчаливо идването на ванирите.

Ас предложи на Айлийн да го хване под ръка. Тя се изправи и го прегърна с удоволствие.

Излязоха от кръга. Тя вече усещаше тропическия плодов аромат, който я побъркваше, Калеб беше много близо. Вцепени се, когато го видя подпрян с кръстосани ръце на жезъла на съгласието. Зад него стояха шестимата с качулките от Съвета, сестра му Дана, Мену, Каал и още няколко ванири. Защо всички изглеждаха така съвършени?

Брейв се отдели от краката й и тръгна към Калеб. Подуши го, седна пред него, започна да го лае и да маха с опашка.

Айлийн почувства лека ревност, когато видя това. После се ядоса, че не знае кого от двамата ревнува: дали защото Брейв се държеше добре с него, или защото Калеб се спогаждаше по-добре с кучето й, отколкото с нея.

Калеб се наведе и се усмихна на Брейв. Сърцето на Айлийн почти спря да бие. Този мъж имаше най-прекрасната и най-пленителната усмивка на света.

Спряха пред него. Калеб се изправи с Брейв на ръце. Галеше го нежно по гърба и кучето кротуваше.

Айлийн си помисли, че Брейв е предател, но отхвърли идеята, като видя нежната жена.

Калеб вдигна очи от Брейв, погледна Ас и след това — нея.

— Здравейте отново — каза той и повдигна вежда.

— Здравейте всички — отвърна Ас и погледна ванирите. Айлийн се обърна и видя, че двайсетина берсерки са се подредили зад тях. Кога бяха дошли?

Погледна напред и видя, че шестимата с качулките събличат мантиите си. Беата наведе глава пред нея и останалите ванири сториха същото. С изключение на Калеб. Той остави Брейв на земята и докато се изправяше, я изгледа от горе до долу. Спря поглед на бадемовидните лилави очи с гъсти извити мигли.

Магически поглед. Очите на неговата cáraid, Айлийн.

Беше й обещал да не прониква в съзнанието й, да не говори с нея телепатично. Искаше да й каже много неща, без никой да чуе, но нямаше да наруши дадената дума. Тя трябваше да му има доверие.

Беата и Гуин се приближиха и застанаха до Калеб. Беата я погледна със съжаление и срам.

— Не знам дали заслужаваме да ни простиш, но имаме нужда да споделим с теб колко дълбоко се разкайваме за случилото се. Айлийн, молим те за извинение.

След това всички направиха нещо, което не очакваше да види. Коленичиха пред нея и сведоха глави. Беата отново заговори:

— Понякога се струпват куп недоразумения и се превръщат в кълбо от лъжи, които никой не може да обори. Това се случи с теб, Айлийн. Не се извиняваме за нашето поведение, бихме го приложили спрямо всеки, който иска да ни унищожи. Ти обаче си невинна. Сгрешихме.

Айлийн почувства, че стомахът й се свива.

— Сгрешихме с теб, Айлийн. — Беата вдигна глава и я погледна отдолу.

— Молим те за прошка пред твоето семейство — продължи Гуин. — Пред Ас, водача на клана на берсерките. Извиняваме се и на теб. Ас. Съжалявам за това, което се случи с твоята внучка. — Вдигна глава към Ас. — Приемете нашите най-искрени извинения. Нека това да не се превръща в поредния мотив за вражда между клановете.

Ас погледна Айлийн.

— Прощаваш ли им? Ако ти го сториш, ще го направя и аз.

Не беше предполагала, че е възможно ванирите да признаят своята грешка по толкова смирен начин. Бяха коленичили пред нея и я молеха за прошка.

Трябваше ли да им прости?

— Моля ви, изправете се — каза тя. Чувстваше се неудобно. Вече не я болеше нищо, сега притежаваше невероятни дарби, а що се отнася до Калеб… Това беше само между тях двамата. — От извиненията няма голяма полза, след като злото вече е сторено. Това е нещо, което ще нося със себе си цял живот. Искам обаче да разбера вашите мотиви. Надявам се само следващия път да се уверите, че човекът, когото наказвате, действително е онзи, за когото го мислите.

Всички я наблюдаваха с очакване.

— Да, приемам вашите извинения — побърза да каже тя. — Но няма да забравя това. Моят случай трябва да ви послужи за урок.

Беата и Гуин кимнаха и се изправиха елегантно. И двамата бяха руси, високи и стройни.

— Защо той не коленичи? — попита Ноа и погледна Калеб.

— Калеб е избрал свой начин, за да получи прошка от Айлийн. Peanás Follaiseach49 — отвърна Беата и се усмихна на Айлийн. — Когато приключим събранието, ще го изпълни.

Айлийн погледна Калеб. Беше напълно безизразен. Отново се беше подпрял на жезъла на съгласието. За какво говореха? Какво означаваше това?

Погледна сестра му Дана, която беше свела глава с натъжено лице и стиснати устни, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Приятелите му го гледаха, горди, но същевременно уплашени от това, което предстоеше.

— За какво говори Беата, Калеб? — попита изключително притеснена, като забрави, че самата тя беше забранила този тип общуване между тях. Направи го неволно, сякаш бе най-естественото нещо на света.

Той вдигна брадичката си към нея.

— Дадох ти дума — отвърна и я погледна втренчено. — Няма да говоря с теб по този начин, докато не ми позволиш.

Айлийн преглътна и се уплаши от посоката, в която се развиваше тази ужасяваща среща на клановете. Същевременно почувства странна вътрешна топлина, когато той уважи обещанието, което й беше дал.

— Добре тогава — каза Ас и прекъсна създалото се напрежение, — да започваме нашия разговор.

Някои седнаха на каменните пейки. Други останаха прави. Единият клан от едната страна, другият — от другата. Калеб, Айлийн и Ас останаха в средата.

— Години наред — каза Калеб, като извиси глас, за да го чуват всички — смятахме, че група хора преследва както ванирите, така и берсерките, защото ни смятат за вампири и върколаци. Мислехме, че ни унищожават, защото не са наясно с истинската ни същност. Днес знаем, че не е така. Те отлично знаят какво сме. Разбрахме го, благодарение на книгата на Хаде. — Погледна Айлийн и леко се усмихна.

Тя се почувства като ученичка — непохватна, глупава и неопитна.

— Смятахме също, че берсерките и ванирите са несъвместими физически, че различията между нас се коренят в това. Две раси, обречени на вражда. Две раси, разделени от серия непреодолими различия. Днес знаем, че можем да се свързваме физически и да създаваме великолепни същества като нея. — Посочи към Айлийн и бузите й се обагриха в червено.

Ванири и берсерки я гледаха очаровани и кимаха, без да откъсват очи от нея.

— Мнозина станаха жертви в дългите години на вражда и войни. Загубихме връзка с боговете заради своите грешки. Ние сме техни рожби и не можем да отречем това. — Погледна към небето и разтвори ръце. — Те също имат своите различия там, горе, но ние трябва да се справим със ситуацията тук, долу. Обединява ни поне една обща цел — да защитаваме хората.

Айлийн погледна към небето и обви ръце около себе си. Наистина ли говореха за истинските богове? За тези на небето?

— Какво предлагаш, Калеб? — попита Ноа.

— Трябва да се обединим — отвърна той решително.

И в двата клана се надигна ропот. Повечето от присъстващите не бяха съгласни с тази идея. Други реагираха с изненада.

— И ти ли мислиш това? — Берсеркът въздъхна. — Тази вражда бе твърде дълга, за да я изличим изведнъж. Много години на традиции, които са напълно различни при двата клана. Как ще се борим заедно срещу тези общества, когато не се разбираме?

— Трябва да положим усилия — отвърна Калеб и започна да губи търпение.

— Нямаме друг избор — извиси глас Ас. — Трябва да стигнем до дъното на този проблем и затова е необходимо да действаме заедно. Не знаем нищо за тези хора. Откога човешките същества действат заедно с nosferátum и с върколаците? Това е абсурдно… За кого работят тези организации? Какво всъщност искат от нас? Убиват ни, след като ни заловят, не ни трансформират, но ни изследват. Защо? Какво искат да извлекат от нашите тела?

— Нещо, което не получават от nosferátum и от върколаците — обади се Айлийн.

Калеб вдигна вежди и й се усмихна.

Господи! Защо беше толкова красив?

— Продължи, Айлийн. Какво мислиш за всичко това? — попита я нежно Калеб. Гласът му беше музика за ушите й.

Айлийн се изкашля. Почувства се притеснена от това внимание. Калеб искаше да чуе мнението й, сякаш действително го ценеше. Всички очакваха думите й.

— А… мисля, че… ммм… мисля, че ни изследват. Каквото и да искат, не го получават от другите, макар че ги използват, за да се доберат до нас. Ти ми каза — посочи дядо си, — че всъщност върколаците са мутирали берсерки.

— Да, така е.

— Явно не ги интересуват мутиралите, а оригиналните. Оригиналните тела. Предполага се, че nosferátum също са мутирали ванири? — Обърна се към Калеб, но не издържа погледа му.

— Така е — отвърна той, като я поглъщаше със зелените си очи.

— Да — съгласи се Ноа. — Това са слаби ванири, които са се подчинили на властта на Локи и са се превърнали в кръвопийци.

— Точно така, като върколаците — каза Калеб и се усмихна студено на Ноа.

— Каквото и да е сторил Локи със заблудените потомци на берсерките и ванирите, те не вършат работа на тези общества. Трябва да разберем какво искат да правят с откритията си за нас.

— В книгата на Хаде се споменават още две имена. Патрик Серрил и Себастиан Смит. Познаваш ли ги? — попита Беата.

— Не. Никога не съм се запознавала с някого от ръководството на „Нюсайънтистс“. Винаги съм мислила, че баща ми движи всичко.

— Фирмата на Микаил получаваше ли парични помощи? — попита Калеб.

— Не съм сигурна — отвърна тя и отметна коси назад. — Аз не отговарях за администрацията. Но мога да се върна и да разбера. Ако сме вътре, ще узнаем всичко.

— И дума да не става — срязаха я в един глас Калеб и Ас.

Айлийн отвори широко очи ядосана и ги изгледа намръщено.

— Един момент… Доколкото знам, не съм отвлечена, нали?

— Дори за миг не си го помисляй, Айлийн — каза Калеб и скръсти ръце с мъжествена и тържествуваща усмивка. — Няма да се излагаш ненужно на опасност.

— Ти да мълчиш, чудовище. Не можеш да ми заповядваш.

Отново се втренчиха един в друг и искри започнаха да изскачат от очите им. Останалите ги гледаха напрегнато.

— Микаил беше убит — каза тя. — Хората вероятно се питат каква е причината за дългото му отсъствие. Аз съм негова дъщеря, поне в очите на всички. Предполага се, че трябва да се появя, за да продължа дейността. Ще говоря с тях и…

— Възможно е другите да знаят какво представляваш — каза нежно Ас.

— Не мисля — отвърна тя. — Микаил беше арогантен и голям скъперник. Защо да споделя тайната си, когато би могъл да припише на себе си цялата заслуга? Ако останалите са знаели, че съм хибрид, какво им е пречело да ме отвлекат и да ме изследват? Нищо. — Сви рамене. — Не. За Микаил е било по-добре да ме държи в тайна.

Калеб стисна юмруци, като си я представи в ръцете на други хора.

— Мисля, че мога да отида във фирмата и да видя…

— Ако отидеш, няма да си сама — това беше заповед. Властна, нетърпяща възражение.

Айлийн погледна Калеб и се намръщи.

— И кой ще дойде с мен? Ти ли? — Повдигна вежда. — Как се осмеляваш дори да предложиш това? Ти няма да…

— Престани да говориш глупости, момиче — прекъсна я арогантно. — Микаил не е споделял нищо с теб, но това не означава, че не го е разказал на други хора. Ако се появиш, ще се изложиш на опасност. Няма да ходиш сама.

— Трябва да се върна в Барселона! — изкрещя тя.

— Няма да отидем в Барселона. Ще отидем в клона на фирмата в Лондон — продължи Калеб. — Ще се престориш, че е формално посещение и ще си уговориш среща с втория по важност шеф на фирмата. Онзи, който се занимава с всичко, когато Микаил отсъства. Кой е той?

— Не знам. Казах ти вече, че просто работех там, не съм разговаряла нито с баща си, нито със служителите. Само с външните партньори.

Калеб стисна устни.

— Ще се свържем с него и ще получим цялата административна информация, която ни е необходима. Ще отидем на свечеряване, когато…

— Ще отида с Ноа и Адам. Не с теб — заключи тя с остър тон.

— Тогава ще дойда с вас — отвърна той, без да се замисли.

— Не можеш. Ти събуждаш подозрения дори само с външния си вид — каза Айлийн.

— Така ли? — попита той и прикри една злобна усмивка.

— Да.

— Имаш нужда от защита.

— Не и от твоята.

— Стига вече — отсече Беата. — Калеб ще дойде с теб.

— Трябва да си луда, ако си мислиш, че ще приема това — процеди Айлийн през зъби. — Не искам никой ванир да ме приближава. — Гледаше Калеб право в очите. Предизвикваше го. — Ноа и Адам ще дойдат с мен. А ти — насочи святкащите си очи към Беата — няма да ми казваш какво да правя. Аз съм берсерк по своя воля. Не съм ваша.

— Много гре… — започна Калеб.

— Внимавай какво говориш, чудовище — предупреди го Айлийн, като вирна брадичка. — Дори за миг не си помисляй, че съм някой от твоите трофеи.

Калеб почувства студено пробождане в гърдите.

Тя отмести поглед, когато видя болката в очите му. Учуди се, че има такава власт над него. Можеше да нарани силния и ужасяващ Калеб.

— Простих ви, но не искам да се обвързвам с вас. — Инстинктивно се приближи до дядо си. — За мен е твърде рано да се доверя на вашия клан.

Беата я погледна с уважение. Това момиче наистина беше откровено. Не изпитваше притеснение или страх, докато говореше с нея.

— Но ще ни информирате — нареди Беата.

— Веднага щом получим информацията — съгласи се Айлийн.

— Ако ти нямаш доверие в нас, Айлийн — прошепна Калеб, ядосан от нейния отказ, — защо ние трябва да вярваме на думите ти?

Тя не можеше да повярва на ушите си. Той, причината за нейното недоверие, я предизвикваше.

— Защото досега не съм ти дала основание за обратното — избухна тя и цялото й тяло се напрегна. — Не си ли съгласен, чудовище? Всичко, което ти казах, беше истина.

Така беше, но той не можеше да я остави сама. Тя беше неговата cáraid, по силата на физическата връзка. Защото техните тела се бяха разпознали.

Айлийн се приближи към Ноа и той я хвана за ръка. Сплетоха пръсти. Погледна Калеб. Забавляваше се с неговия гняв, с неговата… ревност.

Тя имаше всички инстинкти на жена берсерк. Знаеше как се държат мъжете, какви емоции поражда у тях с поведението си. Не трябваше да го предизвиква така. Упрекна се.

Калеб искаше да крещи от мъка.

Ноа я погледна, но не я пусна. Оглеждаше устните и очите й с апетита на хищник.

Айлийн не искаше да му дава надежди, но той я караше да се чувства добре.

— Ако на някого не трябва да се има доверие, потърси го в собственото си обкръжение — каза тя с презрение. — Самаел е скрил много неща от вас. Например че Тор и Хаде са имали дете и че са открили съществуването на тайни общества, които ви преследват и убиват. А междувременно вие сте се обвинявали взаимно за претърпените загуби.

— Самаел е затворен за наказание. Тази вечер ще бъде съден — каза Гуин и погледна Ас. — Двама от членовете на Съвета на окръг Уолсол50 ще го разпитат. Не сме очаквали, че ще скрие такъв вид информация. Това ни изненада, колкото и вас.

Настана гробна тишина. Това разкритие наистина беше разстроило ванирите.

— Добре… Какво ще предприемем? Как ще си помагаме? — попита Ас, търсеше решение. — Нека се съсредоточим върху това. Сега нямаме нужда от нови проблеми.

— Прав си. — Калеб бе решил да не поглежда пак към онези двамата. — Трябва да се организираме по нов начин. Що се отнася до нас, много ванири са пръснати в различни части на света и не сме във връзка с тях.

— Същото се случи с нас. Вследствие миграциите изгубихме връзка с останалите — призна тъжно Ас. — Дори не знаехме, че и на Балканите има наши събратя.

— Безспорно е изненадващо за всички — посочи Гуин. — И най-учудващото беше да разберем, че берсерки и ванири са се борили заедно срещу ловците.

— Трябва да ги намерим. Трябва да възстановим контакта — предложи Калеб. — Ако те могат, значи можем и ние. Наистина между двата клана се случиха много неща, но нашето оцеляване е поставено на карта, както и това на останалите хора. Тези тайни общества не съобщават на човечеството за своите открития. Никой не знае, че съществуваме. Но ни използват. Нека да разберем какво се крие зад всичко това. Още утре следобед ще отидем в Лондон. Айлийн знае адреса на компанията там.

— Намира се на улица „Оксфорд“. Ще отидем сутринта — възрази Айлийн. Така той нямаше да можеше да я придружи.

— Ще отидеш с Калеб — нареди й Ас. Гледаше я съсредоточено и неодобрително. — На свечеряване. Трябва да работим заедно, малката. Това е жест, който ще докаже, че имаме доверие в тях.

— Ас — намеси се Ноа, — тя не иска…

— Ноа, достатъчно — повиши тон Ас.

Айлийн погледна дядо си и се почувства предадена. Започна да диша учестено. Пусна ръката на Ноа, реши да се махне оттам. Изгледа Калеб за последно, с гняв и безсилие.

— След като се разбрахме, сега остава само Peanas Follaiseach — каза Калеб с мрачен поглед. — Айлийн, не си отивай — изръмжа заповедно.

Тя се спря.

— Дете, приближи се — нареди й също Ас и й подаде ръка.

— Защо? — попита тя, застанала с ръце на кръста.

— Калеб ще бъде наказан пред всички — отвърна Ас. — За това, което ти е сторил. Ти трябва да присъстваш. Така е редно. Ти си оскърбената.

Айлийн смръщи чело. Трима ванири донесоха ниска кръгла каменна маса и я поставиха в средата на множеството.

Калеб тръгна към сестра си Дана, съблече черното си поло и й го подаде.

— Калеб — каза Дана разтревожено. — Не е задължително да го правиш.

Айлийн наостри уши, за да го чуе.

— Трябва да го направя, Дана. Дори и това няма да е достатъчно, за да поправя злото, което й сторих.

— Ще загубиш много кръв… и помни, че ако не успееш да постигнеш това тя да те нахрани…

— Не се притеснявай, Дана. Брат ти е силен — усмихна се Калеб.

Но не можеше да я излъже. Щеше да е много болезнено.

Очите на Дана се навлажниха и тя сведе поглед.

Каал и Мену подготвяха дълги и дебели въжета. Намазаха ги с нещо, подобно на мед, след това ги оваляха в съд, пълен с различни по големина парченца стъкло. Какво щяха да правят?

Мену подаде подготвените въжета на Калеб. Той ги огледа, кимна утвърдително и Мену ги остави върху масата.

Калеб се обърна към Айлийн. Беше гол до кръста, а очите му бяха потъмнели. Махна черната кожена лента от главата си и остави кичурите да се спуснат по лицето и шията му.

— Какво правиш? — попита тя и преглътна.

— Приближи се, Айлийн — каза Калеб.

Тя не помръдна.

— Моля те.

Айлийн погледна дядо си и берсерките и изпълнена със съмнения, застана пред него. Калеб пристъпи към нея, обгърна талията й с ръка и започна да опипва долната част на гърба й.

Айлийн се стресна и почувства как множество пеперуди пърхат в стомаха й. Започна да се задушава. Калеб откри онова, което търсеше — извади ножа от калъфа.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита тя притеснено и отстъпи.

Калеб пристъпи напред, хвана настойчиво ръката й, разтвори пръстите й и постави в нея дръжката на ножа на Тор. Накара я да я стисне. Хвана китката й с две ръце, за да доближи острието на ножа към сърцето си. Коленичи сред шепота на берсерки и ванири.

Айлийн потрепери.

— Айлийн — каза Калеб почти без глас, със сведена глава. — Животът ми е в твоите ръце. Моля те за прошка, задето те оскърбих. Ако можех да върна нещата назад, щях да поправя всичко, но не мога… — Погледна я в лицето. Очите му бяха пълни с разкаяние. — Най-малкото, което мога да направя, е ти да бъдеш тази, която ще определи присъдата ми. Да живея или да умра. Ти решаваш.

— Стига вече… Пусни ме… — Опитваше се да се освободи. Ако искаше нещо, то беше да го изправи и да предложи всички да се разотиват.

— Айлийн. — Калеб я задържа. — Това е ножът на най-добрия ми приятел. Справедливо е неговата дъщеря да ме довърши. Оскърбих неговата памет, оскърбих теб. Заслужавам го. Поискай отмъщение.

— Искаш от мен да… да забия ножа в сърцето ти? — изуми се тя. Беше прибрала черните си коси в кок, но няколко кичура се спускаха по лицето и врата й. Устата й беше пресъхнала, коленете й омекваха.

Калеб изкриви леко устни и я погледна нежно.

Не. Тя не беше способна да направи това — беше добра и състрадателна.

— Всъщност ще трябва да ми го изтръгнеш, иначе няма да умра. Ако искаш, можеш да отрежеш главата ми. Поднасям пред теб своите извинения. Не заслужавам да съществувам — призна сломено той.

Отново насочи ножа към сърцето си. Айлийн почувства как острието се забива леко в гърдите му.

— Не, спри — извика тя. Опита да се освободи от ръцете му. Калеб я погледна с прекрасните си, изпълнени с агония очи.

— Не мога да го направя — прошепна тя и го погледна. — Не разбираш ли? Не… мога. Не искам да те убия.

Не искаше да го нарани, а още по-малко да го убие. В това положение Калеб изглеждаше неуверен, чувствителен, раним… Сърцето й се късаше и изпита непреодолимо желание да го прегърне, да притисне красивото му лице към корема си. Да погали косите му и да го залюлее, сякаш беше дете, което има нужда от утеха и топлина.

— Няма да го направя — каза му тя с трепереща брадичка и като едва сдържаше желанието си да отмести един прекрасен тъмен кичур от лицето му. — Аз не съм такава.

Въздишки на облекчение се чуха в клана на ванирите. При берсерките цареше гробна тишина.

— Тогава ела. — Калеб стана, сякаш носеше целия свят на гърба си.

Хвана я за китката и я заведе до масата. Взе оваляните в стъкла въжета и й ги подаде. Тя ги погледна ужасена.

— На колко години си? — попита я Калеб и я погледна твърдо.

— Какво имаш предвид? — Тя ядосано хвърли въжетата на земята. Нямаше да е палач на никого, още по-малко на него.

— На колко години си? — попита той отново.

— Вече знаеш.

— Кажи го високо.

— Защо? — попита тя уплашено.

— Кажи го.

— Двайсет и две — отвърна Айлийн и тихо го помоли: — Моля те, Калеб, спри.

— Добре. — Той коленичи и отпусна торса си на масата. — Искам да ме удариш двайсет и два пъти и при всеки удар да се отърсваш от това, което ти сторих. Един удар — за една година от живота ти. Това е минимумът.

— Не! — Тя понечи да изтича при дядо си Ас, за да се скрие. Калеб се спусна след нея и я хвана за ръцете.

— Какво ти става? — разтърси я той. — Това е твоят момент за отмъщение. Изкарай яда си върху мен. Аз съм виновен за твоя страх, за твоето…

— Няма да направя това. Отказвам да измъчвам някого — повтори тя ясно. — Ти си животно, но няма да те бичувам.

— Отказваш? — Той вдигна предизвикателно вежди и огледа множеството. — Ако не го направиш ти, ще го направи друг.

— Не. Прощавам ти. Така става ли? — Нямаше да понесе да гледа как някой бие Калеб и тази мисъл я смути силно. — Нали това искаше да чуеш? Сега остави вече това и…

— Не, Айлийн. Не говориш сериозно. — Погледна зениците й, бадемовидните й очи с контур от черни мигли. Виждаше вътре в нея, а тя не можеше да откъсне поглед от него. — Не ми оставяш избор. Това заслужавам. Не искам милост и трябва по някакъв начин да изкупя онова, което се случи.

Пусна я, взе въжетата и застана пред Ноа.

Айлийн почувства как сърцето й спира.

— Калеб, казах ти да престанеш. — Бутна го, но той не й обърна внимание. Ноа щеше да го убие. Не можеше да позволи това.

— Вземи въжетата, Ноа — каза Калеб. — Двайсет и два удара.

— Не го слушай, Ноа — извика тя отчаяно.

Ноа ги погледна. Тя беше уплашена и много притеснена. Берсеркът изцъка с език и пое въжетата, като гледаше Калеб. Той кимна и тръгна към масата, за да легне там.

— Моля те, спри… — Тя усещаше как сълзите парят клепачите й.

— Това е негово решение, Айлийн — каза Ноа, сви рамене и тръгна към кръглата маса. — Нищо не може да ми попречи да го бичувам. Заслужава го. Но… — повдигна вежди.

Айлийн притвори очи. От всички берсерки Ноа мразеше най-силно Калеб. Защо Калеб беше избрал него? Ноа щеше да е безпощаден.

— Какво? — попита тя и навлажни пресъхналите си устни.

— Мога да спра, ако кажеш, че чувстваш нещо към него. Ти си от моя клан. Не мога да не се подчиня на твоята молба, ако става въпрос за… твоята предполагаема половинка. Ти си дъщерята на принцеса Хаде.

Подиграваше ли й се? Предизвикваше ли я? Айлийн се ядоса.

— Кажи го, Айлийн. Кажи, че си загрижена за него, че чувстваш нещо към него и аз няма да съм онзи, който ще го бичува. Хайде, достатъчно луда ли си, за да допуснеш нещо подобно. Нито аз, нито някой друг ще може да го нарани, ако кажеш това. Защото така ще докажеш, че за теб не е било проблем онова, което ти е сторил. — Това беше ултиматум. Ноа знаеше, че я поставя между чука и наковалнята. — Да бъдеш буен и груб в леглото все още не се счита за престъпление, така че… — Сви рамене.

Прииска й се да го убие. Беше я унижил. Погледна Калеб, който вече лежеше върху масата.

Тя преглътна. Как да приеме, че онова, което се беше случило между тях, е било по взаимно съгласие… Поклати глава. Не беше така.

Калеб вдигна глава, за да я погледне. Лицето й беше напрегнато. Очите й бяха пълни с притеснение и съмнение. Щеше ли да каже това? Щеше ли да каже, че чувства нещо към него? Господи, повече от всичко на света копнееше да чуе тези думи от прекрасните й устни.

Айлийн заби нокти в дланите си и болката я откъсна от думите, които бяха на върха на езика й. Беше я страх да признае нещо толкова нелогично, след всичко, което се беше случило между тях. Но тогава защо й беше толкова мъчно? Стокхолмски синдром.

Реагира незабавно.

— Не, не беше по взаимно съгласие. Това, което Калеб направи, не беше редно — каза студено. Обърна гръб на Калеб, за да отиде при дядо си.

Той почувства, че бичуват сърцето му. Какво очакваше? Че тя ще каже: „Да, Калеб, след всичко, което ми стори, мисля, че чувствам нещо към теб“? Айлийн можеше да изпитва само омраза и гняв.

Той обърна глава към Ноа и каза:

— Не се мотай, куче. Няма да имаш друга възможност.

Ноа изкриви устни.

— Правя го заради нея — каза той с искрица неудобство в погледа. — Някой трябва да отмъсти за нея. Няма да плачеш, нали, вампире?

Калеб погледна за последно Айлийн, която се опитваше да скрие лице в гърдите на дядо си. Но Ас я принуди да гледа.

— Това е принасяне в жертва за един мъж, малката — каза дядо й, хвана я за раменете и я обърна, за да гледа наказанието на ванира. — Калеб признава грешката си. Трябва поне да видиш това.

Тя погледна натам, но когато първият удар разкъса кожата на ванира, отмести очи.

Брейв се спусна да хапе панталона на Ноа, ръмжеше и защитаваше новия си приятел. Айлийн изтича и го взе на ръце. Прегърна го и го пристисна силно, а кученцето не преставаше да лае.

Калеб не престана да я гледа по време на всичките двайсет и два удара. Плътта му беше разкъсана. Масата беше потънала в кръв, която се стичаше и образуваше голяма локва на земята. Беше стиснал устни, а очите му бяха червени от гняв и болка. Беше забил кучешките си зъби в долната устна и устата му беше изцапана със собствената му кръв.

Тя беше чула как въжето и стъклата разкъсват бронзовата му кожа. Сетивата й позволяваха да усеща подробности, които никога не би искала да почувства. Цялото й тяло настръхваше.

Той не беше извикал нито веднъж.

Когато приключи, дори Ноа не успя да скрие ужаса си от касапницата. Хвърли въжетата на земята. Искаше да се махне от тази жестокост.

Айлийн трепереше и тихо ридаеше. Беше бледа, виолетовите й очи бяха зачервени.

— Калеб? — попита тя боязливо, като кършеше ръце в скута си. — Калеб?

Чу само тих вой на ранено животно. Очите на Калеб бяха затворени, а ръцете — стиснати в юмруци. Брадичката му трепереше, а вените по врата му се бяха издули и бясно пулсираха.

— Говори с мен — продължи тя.

Калеб лежеше неподвижно върху масата. Айлийн забеляза, че движи устните си, и се доближи до него.

— Дана… — прошепна той с усилие.

С разкривено от мъка лице Дана зави гърба му с мокро одеяло. Той изсъска от болка и притисна лице в масата.

Ванирите си тръгнаха, както и голяма част от берсерките. Мнозина се бяха махнали още преди да приключи мъчението.

Ас потупа окуражително Айлийн, изцъка с език и тръгна към дома си. Ноа мина покрай нея и се опита да избегне погледа й, изпълнен с гняв и болка.

— Мисля, че си плати дължимото — каза той, смръщил чело. — Заслужаваше си го, но не ми беше приятно, каквото и да си мислиш.

Айлийн го изгледа с ярост. По лицето и ръцете му имаше пръски от кръвта на Калеб.

— Ти си дивак, Ноа — сряза го тя, цялата трепереше.

— Аз съм това, което съм. Калеб е това, което е. Ти си и двете неща. Така действаме ние — отвърна хладно. — Свиквай, принцесо. Ние не сме хора.

— Кучи син! — беше толкова вбесена, че го бутна.

Ноа се изненада от реакцията й, но се усмихна и добави с разбиране:

— Да, хубавице. Аз съм кучи син. Като теб. Обърна се и тръгна към Адам, който го чакаше. — Иди да видиш как е той, Айлийн. Не може да мръдне.

Айлийн не искаше да плаче. Толкова беше отвратена от тази ситуация, от този жесток и отмъстителен свят, от който беше част… Изпъна гръб и тръгна към масата. Дана изправяше брат си с помощта на двамата руси мъже. Калеб нямаше сили дори да вдигне глава и да я погледне. Ръцете му висяха безжизнено около вратовете на Каал и Мену, а Дана му помагаше да задържи мокрото одеяло върху гърба си.

Айлийн спря пред тях. Болеше я да вижда ванира в този вид. Дори беше почувствала ударите по собствената си плът.

— Това не беше необходимо — каза тя, като не успяваше да контролира треперенето на гласа си. — Чуваш ли, Калеб? Това не беше необходимо.

— Айлийн — каза Дана, — моментът не е подходящ.

— Все ми е едно — отговори Айлийн, очите й бяха пълни с болка.

Доближи се до изтерзаното тяло на Калеб. С несигурна, трепереща ръка хвана брадичката му и го накара да я погледне. Кръвта се стичаше по врата му и се спускаше по широките му гърди.

Прииска й се да го оближе. Да го излекува и облекчи.

Господи… Започваше да страда от раздвоение на личността. На моменти го мразеше, а на моменти искаше да му помогне.

— Чуваш ли ме? — попита тя с пресипнал от болка глас. — Не исках да правиш това.

Калеб събра сили, за да вдигне клепачите си, и я погледна с полуотворени очи.

Тя почувства, че сърцето й се къса. В очите му имаше сълзи. Със сигурност изпитваше ужасни болки.

— Ноа ти даде възможност. Ако беше казала истината, никой нямаше да може да го докосне с пръст — отвърна Каал остро. — Каквото и да е станало, свързала си се с Калеб и…

— Остави я, Каал — каза му Дана. — Моля ви, отведете брат ми и ни оставете сами.

Айлийн се втренчи в полуотворените очи на Калеб и пусна брадичката му. Отведоха го. Той влачеше крака и се държеше изправен само благодарение на силните ръце на приятелите си. Тя поиска да тръгне с него.

Дана отметна глава назад и разтърка тила си с ръка.

— Ще го излекувате ли? — попита Айлийн.

— Брат ми направи това заради теб — каза Дана. — Защото смяташе, че го заслужава, и искаше да му простиш. Прости ли му?

— Не знам дали…

— Чуй ме хубаво, Айлийн. Ние, ванирите, не сме такива, за каквито ни мислиш. Калеб сбърка с теб и днес реши да се самонакаже заради това. Пред всички — посочи Дана. — Ти не разбираш какво означава това. Да бъдеш унижен от някой берсерк пред Съвета и клановете… Не можеш да го разбереш. Но брат ми днес се държа като честен човек.

— Не, не искам да го разбера. Вие сте диваци. Винаги правите нещата по този начин.

Дана заговори тихо и нежно:

— Съди ни, когато ни опознаеш. Не се оставяй да те води грешката, която той допусна. Виж — избърса една сълза, която се спускаше по бузата на Айлийн, — когато искаш да поговориш за каквото и да е, когато имаш желание и си готова да ни опознаеш, можеш да дойдеш при мен — усмихна се тя и я погали по брадичката.

Айлийн просто кимна утвърдително като малко дете.

— Знам, че беше много трудно за теб.

— Така е — изхлипа Айлийн. — Странно е.

— Аз ти предлагам приятелството си, Айлийн. Приемаш ли го? Мога да ти помогна да се приспособиш към света на твоя баща. Към твоя нов живот.

— Какъв живот? — извика тя отчаяно. — Този живот? — посочи очите и кучешките си зъби.

— В нощта има живот, Айлийн — отвърна Дана нежно. — Има красота и справедливост. И ти си част от него.

— Аз… аз съм ужасена… — призна тя без заобикалки.

Дана се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че внушаваме малко страх.

— Внушавате — отвърна момичето. — Но твоят брат е най-лошият от всички.

Беше я страх от Калеб. Нито Мену, нито Каал, нито Дана, нито дори Беата или нещастникът Самаел можеха да я притеснят толкова. Той беше единственият, който я караше да се чувства слаба и уязвима, заради всичко, което беше събудил у нея. Заради желанията, които изпитваше, когато беше близо до него.

— Нормално е да се чувстваш така. Искаш ли да поговорим за това сега? — попита я Дана.

— Не. Не се чувствам добре.

Разбира се, че не беше добре. Копнееше да види Калеб, ирационално и отчаяно, нелогично, ненормално. И най-лошото беше, че той си беше тръгнал.

Когато докосна лицето му, усети електричество по ръцете си. Топлина в гърдите. Парене в корема. И беше убедена, защото това показваха инстинктите й, че нещо се случва между нея и ванира.

Ароматът на кръвта му я възбуждаше като нищо друго на този свят, гласът му я завладяваше и я въвличаше в транс на неконтролируемо желание към него, към неговата кожа, към неговото тяло. С никого не се чувстваше така. Никога не се беше чувствала така.

— Утре ще пазим Бирмингам. Вампирите и върколаците нападат често в този район.

— Знам. Дядо ми каза. — Айлийн бързо избърса сълзите си.

— През нощта там е много приятно. Ако искаш да поговорим… Можеш да придружиш берсерките по време на техния караул. Докато няма конфликти, ще можем да разговаряме. Ще има и от нашите хора. Ще имаме възможност да поговорим спокойно. Сега между клановете цари примирие, така че няма да има повече спречквания.

Айлийн искаше да поговори с някоя жена. Този свят на тестостерон я побъркваше. Липсваха й Рут и Габриел. Какво ли щяха да си помислят за нея и за това, което й се беше случило? Може би щяха да я отблъснат. Може би никога нямаше да има други такива приятели.

Прехапа устни, за да сдържи риданията си.

— Добре — каза накрая. — Утре може да поговорим.

Дана се засмя сърдечно и Айлийн се възхити колко е красива.

— Радвам се да го чуя. Добре, тогава ще се видим там през нощта. Сега трябва да се заема с брат си.

Айлийн се съгласи и събра смелост да я попита:

— Той… ще се оправи, нали?

Дана я погледна съсредоточено, изненадана и в същото време облекчена от факта, че й задава подобен въпрос.

— Калеб ще се възстанови по-бързо, отколкото мислиш, но само ако ти му помогнеш.

— Кажи ми как.

Беше готова да му помогне. Тези рани бяха ужасни и се беше оставил да го накажат заради нея. Защо трябваше да е толкова състрадателна?

Дана я изгледа от горе до долу и се усмихна леко.

— Наистина ли искаш да му помогнеш? След всичко?

Айлийн потвърди уверено.

— Тогава опитай се да го изслушаш. Говори с него. Прости му.