Книгата на Хаде

18.

— В името на Один, Калеб. — Ас душеше ванира с разкривено от гняв лице. — Какво си сторил с внучката ми? Отново ли си я белязал? Целият миришеш на нея…

— Не съм я принуждавал, Ас.

— Не се приближавай до нея, чу ли? Все още преживява трансформацията, остава и ти да я притискаш. Остави я да се порадва малко. — Гласът му изгуби заповедната нотка и се превърна в бащинска молба. — Сигурно е много объркана сега. Трябва да я оставиш да се адаптира. Разбираш ли?

Калеб погледна засрамено пода. Ас се държеше с него като ядосан баща.

— Къде е? — настоя той.

— Тук съм, дядо — чу се глас от другата част на хола.

Калеб не се обърна, но Ас я погледна загрижено. Айлийн изгледаше беззащитна, макар че продължаваше да демонстрира решителността и осанката на жена берсерк. Обаче светлината във виолетовите й очи беше изчезнала. Приближи се до дядо си и обви ръце около кръста му.

— Какво е станало? — Той погледна студено Калеб.

Калеб сви рамене и погледна встрани.

— Нищо, което да не е трябвало да стане, дядо. — Тя потърка лице в гърдите му. Искаше да мирише на него и да махне от себе си аромата на Калеб.

— Ти не си добре, мила. — Хвана лицето й. — Виж си очите, подути са…

— Просто съм уморена — поясни тя. — Тези дни са изтощителни, а снощи имаше една свада и…

— Направиха ли ти нещо? — попита притеснено Ас. — Изпратих групата на Ноа и Адам там, където щеше да ходиш.

— Да, Ас — посочи Калеб. — Те дойдоха да ни помогнат. Благодарим ви за това.

Ас дори не го погледна. Беше забил поглед в лицето на Айлийн.

— Какво правиш тук, дядо? — попита тя.

— Притесних се за теб. Исках да те видя. Ела да живееш вкъщи, не е задължително да останеш тук. — Не му се искаше ванирът да я отведе толкова бързо и неочаквано от него.

Калеб се възхити от лекотата, с която берсеркът разкриваше чувствата си. Не му се налагаше да ги крие. Казваше нещата, както ги чувстваше. Може би затова лицето му изразяваше душевен мир.

— Спокойно, дядо Ас. Знаеш ли, вчера бях в къщата на баща ми, която сега е моя. Приятелите ми Рут и Габриел са тук. Той ги доведе — посочи Калеб, без да го погледне.

— Защо си направил това, ванире? — попита Ас учудено. — Първо кучето, сега това…

Калеб погледна Айлийн, но тя не отвърна на погледа му.

— Реших, че ще се чувства добре, ако те са тук. Няма да е толкова самотна.

— Аха. — Ас го погледна учудено. — Хубаво. Значи къщата ти харесва, малката? — Усмихна й се отново.

— Твърде голяма е за мен.

— Не е. Имаш онова, което заслужаваш. Но ти повтарям — можеш да живееш с мен. Харесва ми да си у дома и не искам да си сама. Имаш нужда от закрила.

В този миг се появиха Мену и Каал. Руси, греховно красиви и облечени в черно.

— Какво става, приятели? — попита Калеб.

— Нося ти анализа на онова, което си открил в камиона — каза Мену и му подаде дебела черна папка.

Каал гледаше ту Айлийн, ту Калеб. Подуши въздуха и се намръщи. Между тях нямаше емоционална свързаност. Физическа връзка — да, но все още не бяха свързани емоционално.

— Говори, Мену. Хубаво е, че Ас е тук, за да чуе всичко. Нека седнем — каза Калеб.

— Имаме си работа с хора, които знаят какво правят. — Мену сплете пръсти и се наведе над масата. — И не става въпрос за разпятия, чесън и прътове. Ние не сме вампири, така че тези неща не действат срещу нас. Тези хора обаче са професионалисти в областта на науката и медицината и много добре знаят как да се справят с нас. — Постави върху дизайнерската маса една черна чанта и извади от нея целия арсенал.

Айлийн отвори широко очи. Вътре имаше спрейове, сачми, куршуми с бодлив връх, изолиращи светлина пликове…

— Разказвай, Мену — подкани го Калеб.

— В този флакон — взе един червен метален, с черна запушалка — има фенолови и терпеноидни компоненти — тинол, карванол, гераниол, линалол и терпинеол.

— Тези флакони — каза Айлийн, докато го наблюдаваше внимателно — се използват за стерилизиране на операционните зали. Нещо като дезодорант. Продавала съм тези продукти.

Мену вдигна вежди и потвърди.

— Права си. Но се използват и за други цели. Използват ги, за да прикрият нашия мирис, когато отделяме някой секрет. Потта ни, телесният ни аромат е много силен и не е неприятен. Ако наранят някой от нашите, носът ни долавя това, но ако замаскират мириса по този начин… не надушваме нищо. Това са вещества, които унищожават миризмите. Дезодоранти. Залите, където се извършват операциите, са херметично затворени, за да не се просмуква миризмата. Затова и не сме разбрали, че тук има седалище на „Нюсайънтистс“ и са заловили член на нашия клан. Не можем да ги подушим. Пръскали са телата с това. А както каза кучето…

— Ноа — поправи го Айлийн.

— Извинявай… та както каза Ноа, те имат криогенно замразени тела в лабораториите. Как бихме могли да ги открием? Замразеното тяло не мирише.

— Но сте намерили баща ми — каза Айлийн.

— Намерихме го, защото някой е поискал това да стане — отвърна Калеб, без да я погледне. — Тялото му е било криогенно замразено и нарязано на парчета. По част от крайниците имаше следи от замразяване… Сякаш нарочно са го извадили от хладилника. Бяха го изхвърлили в градски контейнер за боклук на улица „Оксфорд“. Това е смешно, немислимо, освен ако…

— Провокация — изсъска Ас.

— Или може би не. Оставили са го там, за да го намерим. Неговото тяло, и по-специално един печат на ръката му, ни отведе до официалното седалище в Барселона. Там е бил изследван, а след това е бил преместен тук, но не е стигнал до сградата на улица „Оксфорд“. Ние не знаехме, че в Лондон има лаборатория. Била е пред нас и не сме разбрали. Това ме кара да мисля, че някой е искал да разплете машинациите им, като е оставил тялото на показ.

— Някой е искал да ви помогне? — прошепна Айлийн.

— Може би… не сме убедени. Единственото, в което сме сигурни, е, че през нощта, когато изхвърлиха тялото на Тор, на пост бяха двамата най-добри следотърсачи от клана — каза Мену. — Калеб и Самаел. Подушили са го и са го намерили. Тялото не е миришело на берсерк, нито на nosferátum, а само на човек. Това, по пътя на изключването, ни насочи кой го е докосвал.

— И какво още? — попита Ас.

— Този крем тук е с противоположно на дезодоранта действие — посочи Мену и разтърка малко от крема между палеца и показалеца си. — Феромони.

Мъжете се дръпнаха назад и се опитаха да сдържат дъха си.

— От двата рода — поясни Мену. — Представете си, че един берсерк изчезне. След известно време се появява мъртъв, с този аромат по цялото тяло. Помириши — каза той на Калеб.

— Няма нужда — каза той, — надушвам го оттук. Мирише на ванир.

Ас вдиша и се съгласи.

— Дълго време берсерките са мислели, че зад смъртта на техните събратя стоим ние. Как да не мислят така? Това е показвал носът им.

— Същото се случи и с нас — потвърди Калеб и погледна Ас.

— А какво има в сачмите? — попита Айлийн.

— Това са капсули с пентотал и пропофол. Разтварят се в кръвта, след като проникнат през кожата. Използват се при венозни балансирани анестезии. Стрелят по нас с това и ако ни уцелят, ни оставят в алфа състояние. Използват големи дози, способни да приспят слон. Тези тук — посочи малки жълти сачми — съдържат киселина. Разяждат мускулите и плътта, след като пробият кожата.

— Господи! — въздъхна Айлийн.

Калеб я погледна косо и без да може да се въздържи, се приближи към нея, за да й предаде топлина. Тя го забеляза и отиде до дядо си.

Такива бяха нещата.

— И още… — Мену взе един сребрист плик, отвори го и извади мокра кърпичка. — Кърпички с халотан, изофлуран, десфлуран… разновидност на морфина. Вдишваш и се строполяваш в безсъзнание, докато пред теб се появи Мойсей. А тези тук — посочи спринцовките и флаконите, — фентанил, сукцинилхолин… Морфин за венозно приложение и мускулни релаксанти. Това използват при касапниците, които правят с нас. Със сигурност.

— Как ще действаме срещу всичко това? — попита Ас.

Мену вдигна рамене и вежди.

— Срещу куршумите с киселина единственото, което те спасява, е да не те уцелят. За всичко останало… хрумва ми само, че можем да приемаме противоположното вещество. Антидот. Дрога — поясни. — Би убила човек, но не и нас. Възможно е само леко да ни възбуди.

— За какво говориш? — каза Ас и се раздвижи на стола.

— Единственият начин нищо от това да не ни подейства, е да имаме в тялото си вещество, което да ни възбужда и да ни помага да елиминираме онова, което ни сложат. Терапия с противоположното вещество. Елиминира се чрез потта, урината и… секса.

— Какво намекваш? — Ас се намръщи.

— Афродизиаци и стимуланти. Само ако ни хванат — поясни уверено Мену. Извади малка черна платнена торбичка и я отвори. В нея имаше съд с виолетови хапчета и малки спринцовки. — Тук се съдържа точната доза, за да не колабираме. Аз съм ги приготвил. Всеки от нас ще носи това по време на пост. Ако ни преследват и настигат, трябва да действаме бързо и да си инжектираме това или да глътнем от хапчетата.

— Странични ефекти? — попита Калеб и взе спринцовката.

— Ами — усмихна се Каал, — след войната трябва да се разтовариш, иначе толкова ще те болят топките, че няма да можеш да седнеш. Отровата излиза от тялото, когато започнат да функционират апокринните жлези, които отделят потта. Тревожността и болката, които ще чувстваме, ще могат да бъдат успокоени само със сексуална стимулация. Но никой от нас няма проблеми да намери благоразположена женска — усмихна се разгорещен. — Само че няма да можем да се задоволим с една.

Ас и Мену се засмяха непринудено. Айлийн почувства как сърцето й се изпълва с болка и гняв. Калеб щеше да иска повече от една, ако си инжектираше това. И тъй като й беше казал, че не е истинска жена, със сигурност тя нямаше да му липсва.

Калеб я погледна предизвикателно. Сякаш й се подиграваше. Айлийн извърна поглед ядосана.

— Какво точно има в спринцовките? — отново попита Калеб.

— Latrodectus mactans72, смесен с метамфетамин, отрова от черна вдовица и малко дрога. Ако не си инжектираме това, вероятно ще се строполим в момента, в който някой от тези хубостници — взе един куршум — премине през кожата ни.

— Добре, Мену. Приготви по една такава торбичка за всички воини берсерки и ванири — нареди Калеб и прокара ръка през черната си коса. — Има ли още нещо, което трябва да знаем?

— Това е всичко от мен.

— А какво разбра от хард диска? — Ас обгърна с ръка раменете на Айлийн и я прегърна с чувство за собственост.

Калеб изръмжа и разтърси глава. Опита се да се успокои и заговори:

— Фирмата има вътрешна мрежа, само за нейно ползване — поясни и я погледна крадешком. — Намерих кодовете за достъп, паролите за влизане в базата данни…

Айлийн скръсти ръце и подпря глава на рамото на Ас. Жест, който много зарадва берсерка. Докато Калеб обясняваше как е проникнал през системата за сигурност на компанията и е изтеглил всички изпратени и получени имейли в цялата фирма. Айлийн мислеше колко много я болят гърдите.

Тази нощ беше правила любов и беше невероятно. Беше се почувствала силна, красива… обожавана. Погледна ръцете на ванира, които жестикулираха оживено. Тези пръсти бяха прониквали в нея, бяха сграбчвали задните й части, за да синхронизират движенията й, бяха я галили с изключителен плам. Устните му бяха обходили тялото й, целували и хапали… а яркозелените му очи я бяха обичали и й се бяха възхищавали. А сега?

Калеб изискваше връзка с нея. Изискваше я от нея на двеста процента, при положение че тя никога не беше имала връзка. Ванирът я искаше до себе си не само за двайсет и четирите часа на деня, а за вечността. А след като поиска от нея тези неща… я унижи. И всичко това, защото го беше обидила с отказа си да отстъпи.

Беше нормално да се страхува. Макар че природата й на хибрид я беше научила да приеме пиенето на кръв като нещо естествено, имаше неща, към които не беше лесно да привикне. Откакто беше пила от шията му, не беше мислила повече за това. Дори искаше да го направи отново. Погледна силните и загорели вратове на Мену, Каал и на дядо си. Не почувства нищо. Когато погледна към югуларната вена на Калеб обаче, към кожата, мускулите, очите и чу гласа му, изведнъж кучешките зъби я засърбяваха.

Калеб беше изненада за нея. Тя самата беше изненада за себе си. Тримата ванири също.

Когато пи от кръвта на Калеб, не само се успокои, но и откри информация за другите ванири.

Мену беше лекарят, хирургът. Беше любител на изкуството на лечението. Каал беше истински друид. Очевидно беше много могъщ. А Калеб беше най-страшният воин, уважаваният водач.

Дана беше самата тайнственост. Защитаваха я, сякаш беше нещо много ценно за тях. Умееше да се сражава, но ролята й в клана беше много специална. Защо?

Мену притежаваше болници и клиники. Добър хирург, добър лечител. Това беше той.

Каал беше собственик на два центъра за изследване на алтернативна енергия и на средища за духовно развитие.

Калеб беше станал милионер благодарение на бума в информационните технологии. Не само беше силен и умел боец, но и истински гений. Беше работил за „Майкрософт“, като експерт по разработване на програми за защита на данни. Беше един от създателите на уебстраниците. Имаше частна фирма, която разработваше и продаваше всякакъв вид програми, както на „Епъл“, така и на „Майкрософт“. Затова беше успял да извлече необходимата информация от копието на хард диска.

Калеб продължаваше да говори, обясняваше какви имейли е намерил и дешифрирал. Имаше всякакви видеозаписи, записи на живо от операциите на заловените същества.

— Имаше скрит линк към запис с Хаде и Тор — процеди Калеб през зъби. — В личните папки от акаунта на Микаил открих записи с Айлийн. — Не я погледна, сякаш не съществуваше. — Процесът на израстване, развитието й през годините. Уверявам ви, че няма думи, които да опишат онова, което тези злодеи правят с всички нас. Хванали са мнозина и мисля, че някои все още са живи. Трябва да ги намерим, да хванем свинята Микаил и да разберем къде са, за да ги освободим.

Айлийн пребледня, като чу това. Беше проникнала в съзнанието му, какво беше направил ванирът, за да скрие от нея тази информация? Защо не й беше казал нищо? Почувства парене в стомаха и студена пот изби по цялото й тяло. Започна да вижда всичко в червено. Това означаваше, че между половинките cáraid нямаше пълно мисловно доверие. Поне между тях двамата нямаше, защото може би тя не беше неговата cáraid. Защо Калеб беше скрил това?

Открих се към теб с всички последствия от това. Не исках да скрия нищо. Искам да ме опознаеш.

Лъжец. Ставаше въпрос за родителите й, за нея и за всички останали. Бяха станали достатъчно близки интимно, за да й разкаже всичко, което беше открил. Но защо му беше да го прави? По-добре беше да се облекчи чрез тялото й, да я чука и да пие от нея, но не беше необходимо да й доверява нещо. Той беше използвал тялото й и очевидно беше споделил само онова, което искаше. Беше разочарована от него и от себе си — че си беше позволила да помисли, че между тях можеше да има нещо малко по-хубаво от това. Той беше успял да я ограби телепатично, беше проникнал в най-скритите й кътчета и видял дори най-срамните подробности от живота й. А той можеше да запази за себе си онова, което пожелае. Не беше справедливо.

Искаше да го удуши със собствените си ръце, но най-вече искаше да се научи да блокира съзнанието си, за да не може той да проникне никога повече. Щеше да използва всичките си умения, за да се научи да се защитава не само от него, а и от всички, които искаха да й навредят.

Чувстваше се глупава и използвана.

— Защо не си ми разказал нищо? — изръмжа глухо тя. Всички замълчаха. Почувстваха се неудобно от тона й. Каал и Мену погледнаха встрани, а Ас се понадигна на мястото си.

— Щях да го направя — отвърна Калеб, без да отдава значение на упрека.

Щеше да го направи, ако не се бяха скарали. Щеше да я подготви, да започне темата, докато бяха в леглото, и после, докато вземат заедно душ и той я сапунисва, щеше да й обясни всичко, щяха да останат прегърнати и обвити в една и съща хавлия, а той щеше да я успокоява. Но не беше станало така и той, тъй като беше обиден, реши да не й казва нищо до този момент.

— Лъжеш. — Тя удари по масата с юмруци и се изправи. Приличаше на кълбо от гняв.

Калеб се облегна в стола и я погледна невъзмутимо.

— Тук ли искаш да се караме, Айлийн? Трябва да се държиш подобаващо, дава ти се възможност да бъдеш част от това. Правя те част от нашето събрание, не ме карай да съжалявам. Повярвай ми, за мен ще бъде много по-лесно да те затворя на някое сигурно място и да не те пускам оттам, докато всичко това приключи. Така ще бъдем по-спокойни и няма да си една постоянна грижа. Но все още нямам власт над теб, така че трябва да обсъждам всичките си идеи с дядо ти Ас, който е твой попечител на петдесет процента.

Какво? Айлийн трябваше да затвори очи, за да сдържи сълзите. Значи тя беше бреме за него? За всички? Пречеше му?

— Трябваше да ми кажеш това, Калеб — прошепна тя с трепереща брадичка и насълзени очи.

Ас се канеше да я успокои, но тук имаше нещо много по-сериозно. Те се караха като двойка. Усещаше го в Айлийн и в жестовете на Калеб. Бяха се сближили повече от необходимото.

— Не виждам защо — отвърна Калеб с безразличие и скръсти ръце. — Каза, че не си моето момиче. В такъв случай трябва да се отнасям с теб по същия начин, както с другите.

Това беше шамар. Дали си даваше сметка колко я засрамва пред всички?

Каал и Мену станаха да си вървят.

— Не, не се притеснявайте — каза им Айлийн, без да откъсва очи от Калеб. — Явно нищо от това не ме засяга, така че аз ще си тръгна, тъй като очевидно преча. Аз съм нещо като ваза за цветя, нали? — обърна се към Калеб. В очите му проблеснаха искри, но не промени позата си. — Имаш нужда от мен, за да направиш дома си малко по-красив, а животът — по-уютен — прошепна пренебрежително. — Аз съм храна. А ти си свиня.

— От какво се оплакваш сега? — изкрещя той и удари по масата. — Защо се правиш на обидена? Там долу ми разясни отлично нещата.

Айлийн вирна брадичка и се изправи като кралица. Той също й беше разяснил отлично нещата.

— Както и ти на мен. Всичко това е боклук, истински боклук — повтори тя повече на себе си, отколкото на тях. — Дядо, отивам си вкъщи. Ще ми кажете какво сте решили да правите с мен. Ако искате, разбира се.

— Ще дойда с теб, мила. — Ас се накани да напусне събранието, но тя го спря.

— Не. Ти оставаш тук, за да доуточните нещата. — Виолетовият й поглед го парализира. — Искам да видя Рут и Габриел. И искам да съм сама, на слънчева светлина. — Погледна косо Калеб, който я следеше с очи и стискаше устни. — Тук е твърде тъмно.

— По дяволите! Да не ти хрумва да излизаш от дома ми, Айлийн — леденият глас на Калеб отекна в целия хол.

— И какво ще направиш? Ще ме спреш? Омръзнаха ми твоите заплахи — предизвика го тя. Знаеше, че той не може да излиза на слънце. — Майната ти, Калеб! — И тръгна към вратата.

Ванирът се изправи така мощно, че столът излетя назад. Но когато се спусна да изтича след нея, мускулестата ръка на Ас му препречи пътя.

— Съжалявам, момче — каза му той спокойно. — Успокой се, или не се приближавай до нея.

— Ас, не можеш да я оставиш сама там, знаеш това — изръмжа той.

— Не е сама. Ноа и Адам са отвън. Няма да я оставят сама — прошепна Ас, за да не го чуе Айлийн.

— Дядо, надуших ги още преди ти да докоснеш вратата. Знам, че са там — въздъхна шумно тя. — Харесва ми парфюмът на Ноа — усмихна се и погледна Калеб. — Мирише много, много хубаво.

Четиримата се вкамениха. Калеб стисна юмруци.

— Още преди ти да ми кажеш, че дядо ми идва — поясни тя с презрение, — аз вече усещах, че пътува насам.

Колко по-рано беше разбрала Айлийн, че Ас и неговите две кучета идват към дома му? Калеб се учудваше на развитите й сетива.

— Мену — каза тя и отвори вратата към улицата — Калеб има нужда да му пуснеш кръв. Сложи я в една бутилка. — Хвърли последен поглед към Калеб. — Ще бъда благодарна, ако някой ми я донесе вкъщи.

Калеб стисна устни. Гледаше безпомощно как Айлийн си тръгва от дома му и най-лошото беше, че беше придружена от двамата огромни берсерка, които ухаеха според нея толкова хубаво.

Мену погледна Калеб притеснен. Това беше много тежко за един ванир. Айлийн не го обичаше. Очевидно и той не я обичаше. Но не това говореше сексуалното напрежение между тях.

— Сине — каза Ас и изгледа Калеб заплашително. — Не знам какво се е случило между вас, но ако видя моята Айлийн още веднъж с такива тъжни очи и открия, че ти си виновен за нейната мъка — прошепна и го сграбчи за яката на ризата, — ще ти изтръгна кучешките зъби и ще ти ги завра отзад. Без изобщо да ме интересуват споразуменията между клановете.

Калеб го хвана за китките.

— Няма да я видиш повече така — отблъсна го рязко от себе си. — А сега ме пусни. Ас. Твърде много те уважавам, за да се бия с теб за една жена.

— Една жена. Това е единственото, за което си заслужава да се бориш на този свят, хлапе. — Поглади яката на ризата му и го потупа по рамото. — Всичко останало са глупости, незначителни неща. Воюва се не за една жена, а за сърцето й, за любовта, която лекува нашите необуздани сърца и ни изпълва със светлина. Надявам се, че нейното няма да бъде наранено. Разбираш ли ме правилно?

— Отлично.

— Не трябва да се съмняваш, че ще я пазя много, Калеб. Дълго време ми беше необходимо, за да открия отново късче от моето семейство. Сега, когато Айлийн е тук, бих убил всеки, който я нарани. Не че ще я оставя да прави каквото й хрумне. Тя ми разказа как е живяла с Микаил и че този човек е бил властен демон. Тя трябва да се чувства добре тук, с нас, свободна, но същевременно сигурна. Ако се държа с нея като онзи негодник, ще се отдалечи от мен, а аз не мога да си позволя това. Тя е част от дъщеря ми и внучка на жена ми. Кръв от моята кръв. Трябва да й дам свобода. — Погледна го втренчено и го принуди да направи същото. — Тя е много специална. — Седна отново. — Нежна и любвеобилна. Все още не е готова за някой като теб.

— И има ужасен характер — посочи раздразнено Калеб. — И може би е по-готова, отколкото смяташ. — Спомни си как се беше вкопчила в него, докато правеха любов. — Не й е необходимо време.

Ас вдигна вежди и се усмихна.

— Ужасният характер е в кръвта й. — Очите му проблеснаха. — И всъщност тя ти е много сърдита. — Вдигна обутите си в ботуши крака на масата. — А ти си пълен глупак, ако си причина за тъгата й.

— Свърши ли, Ас?

— Дразниш ли се, когато ти кажат истината, Калеб?

— Не се дразня, но Айлийн е моята половинка и ти знаеш това. Всички берсерки знаете, че тя е моя, белязана е, за да бъде напълно ясно — предупреди той. — Благодаря ти за съветите, но мисля, че знам как да контролирам ситуацията.

— Момче — прозя се развеселен Ас. — Нямаш представа как да се отнасяш с жена като нея. За нея не е очевидно, че ти си нейната половинка, а явно ти не знаеш как да й го покажеш. Жените са различни от нас, но всички търсят едно и също. На мен ми беше необходимо време, преминах през пот и сълзи, докато разбрах моята жена. И на теб ще ти е нужно време, момче.

— Добре — отвърна Калеб. Искаше да приключи темата. — Тогава да седнем и да продължим обсъждането — предложи той приветливо. — Не искам да говорим повече за моята жена.

Ас беше по-зрял и внасяше необходимата доза отговорност сред тези ванири. В напрегната обстановка продължиха да обсъждат онова, което беше открил Калеб. Но макар че телом беше там, част от душата му не беше тук. Неговата cáraid я беше отнесла със себе си.