Книгата на Хаде

9.

Калеб наблюдаваше през тъмните стъкла на хола как залязва слънцето. Няколко часа минаха, преди да изпратят някой да поправи прозореца, който беше счупила Ейлийн. Най-вече защото системата на прозорците беше специална и се изработваше по поръчка. Поне проектантът също беше ванир.

Мислеше за Ейлийн, пъхнал ръце в джобовете. Закриваше почти целия прозорец с широкия си гръб. Носеше черен панталон „Докерс“, обувки с пресечени върхове от промазана бяла кожа и бяла риза, разкопчана на гърдите и с навити ръкави. Беше в състояние да докара инфаркт на не една жена.

Той обаче мислеше само за една жена. Кожата му, ръцете му, пръстите му миришеха на нея и копнееше да я види. Днес щеше да я потърси отново. Никога досега не беше проклинал невъзможността да излиза на слънце, докато не видя как тя избяга през прозореца към градината.

Ейлийн.

Дали беше добре? С кого беше? И най-важното, какво се случваше с нея? Когато през изминалата нощ влезе във връзка с нея, му се стори, че страда, че страда истински, но съзнанието й не беше под постоянен контрол и той виждаше само частици енергия. Имаше нужда да я види отново.

Откакто беше правил любов с нея… Не. Поклати глава. Това не беше правене на любов. Не и с невинно момиче, за първи път. Но всичко с нея беше объркано, още от самото начало. Кой можеше да предположи, че тя няма нищо общо с дейността на Микаил?

И кой можеше да предположи, че е девствена? Майчице, като се има предвид, че дори само да я гледаш как ходи вече беше половин грях. Защо никой не я беше доближил преди?

Искаше да я пита толкова неща…

Прекъсна размисъла си, когато почувства енергията на Ейлийн много близо до себе си.

Каал, Мену и Дана започнаха да крещят.

— Калеб — чуха се викове през вратата, която водеше към подземията. Мену дишаше учестено. — Кучета.

— Усещам ги — каза Калеб, докато излизаше в градината. Беше се стъмнило. Пътят беше чист. Подушваше, че берсерки са навлезли в територията му, и това никак не му харесваше.

Също така обаче усещаше и Ейлийн. Ароматите им се смесваха, но нейният не можеше да бъде объркан, и беше по-силен от преди. Щеше да го подлуди. Ами ако я бяха хванали, защото мирише на ванир? Ако я бяха измъчвали или наранили по някакъв начин?

— Вземи колата, Калеб. Понякога хората от града виждат как прелитаме над района и е трудно да се прикрие това, като се казва, че става въпрос за гарвани — посъветва го Дана. — Лети само когато е крайно необходимо, не сега.

Калеб благодари на сестра си. Както беше притеснен, можеше да прелети сред изложение на балони и щеше да му е все едно дали някой го е видял. Така че се метна на черното си порше и ги извика да се качат. Натисна съединителя, включи на първа скорост и потегли бясно.

— За какво са дошли? — попита Каал и изпука кокалчетата на ръцете си.

— Не знам — отвърна Калеб. — Усещам Ейлийн наблизо, но не мога да вляза в контакт с нея. — Ейлийн, остави ме да ти помогна сега. Къде си?

Чувстваше се толкова безсилен спрямо нея. Никой не беше успявал да се измъкне от неговия контрол, от силата на съзнанието му. Защо, по дяволите, тя не отговаряше?

Айлийн се беше облегнала на огромния багажник на джипа на дядо си. Всички берсерки бяха около нея, за да я пазят. От едната й страна стоеше Ас, а от другата — Ноа.

Забеляза, че всички момчета носят широки дрехи. Почти с два размера по-големи от точния. Доста наподобяваха облекло за капоейра48. Широк панталон и потник. Освен това бяха боси.

Ноа забеляза как ги гледа и се усмихна.

— Това е заради нашата трансформация, красавице. Ставаме малко по-едри.

Айлийн вдигна глава и го погледна. Беше малко по-нисък от Калеб, но също толкова снажен и строен. Красив и много съблазнителен.

— Колко по-едри ставате?

— Почти с двайсет сантиметра на височина и ширина. Дрехите ни се разкъсваха по време на трансформацията. Не успявахме да уцелим подходящо облекло. Така че решихме, че е добре да използваме по-функционални и еластични дрехи за нашите битки.

— Разбирам — усмихна се тя и го погледна в очите. — Но сега няма да се биете, нали? — добави колебливо.

— Никога не се знае… — Той сви рамене.

— В никакъв случай, Ноа. Недейте! Не искам никой да пострада.

Ноа почувства как стомахът му се свива на топка. Айлийн разпръскваше женственост в твърде широк радиус.

— Айлийн, трябва да внимаваш с новите си качества. Излъчваш силна енергия.

— Трябва ли да се обидя? — Коментарът не беше много красив.

— Съвсем не. Но не знам дали си даваш сметка, че привличаш всички погледи където и да си. На магистралата едва не предизвика инцидент, когато шофьорът на една от колите, която се движеше до нас, се заплени, щом ти отвърна на погледа му с тези лилави очи… В името на Один, почти излезе от пътя.

— Не го правя умишлено. — Тя скръсти ръце, без да съзнава, че този жест повдига гърдите й.

— Не, разбира се… — каза Ноа и очите му потънаха в деколтето й. — Защо си се облякла така? Искаш да те изядат ли?

— Обличам се така, защото ми харесва. И престани да гледаш гърдите ми, Ноа.

Той се усмихна лукаво и отмести поглед. Айлийн погледна назад. Така направиха и Ноа и Ас. Бяха сериозни и нащрек.

— Вече са тук — каза Ас и намести Айлийн зад себе си. Адам отвори багажника и взе един жезъл с бухал в горната част и бяла кърпичка, завързана под него. Подаде го на Ас и той го заби в земята. Държеше го с дясната ръка. Като Мойсей, помисли си Айлийн.

Останалите застанаха в редици зад него, освен Адам и Ноа, които стояха пред Айлийн.

В далечината тя видя светлини на коли, които пътуваха към тях.

Беше той. Усещаше го. Никога преди не беше имала толкова силна интуиция и това я плашеше. Плашеше я чувството, че цялото й тяло и сетивата й застават нащрек пред заплашителното присъствие на Калеб.

Несъзнателно се разтрепери. Тялото й омекна като желатин.

Няколко черни джипа „Кайен“ спряха един след друг пред берсерките.

Първият, който излезе напред от голямата група, беше Калеб.

Айлийн не можеше да го види, но изведнъж един плодов аромат, подобен на манго, изпълни носа й. Затвори очи и се наслади на този парфюм. Веднага разбра, че това е ароматът на ванира от нейните кошмари. Зърната на гърдите й се втвърдиха и почувства как почти веднага се овлажни. Тялото й реагираше на този аромат като на галещи ръце.

Един по един ванирите слязоха от колите. Бяха по-малко от онези, които Айлийн беше видяла в подземието.

— Ас. — Калеб тръгна напред, спря на два метра от него и го поздрави уверено, но не и приятелски.

— Калеб — отговори също така дистанцирано Ас.

Калеб затвори очи и остави ароматът на чийзкейк с малини да го зашемети. Тя беше там. Но къде? Потърси я сред берсерките със зелените си очи. Ейлийн беше с тях.

— Имаш при теб нещо, което ми принадлежи — прошепна той със сдържан гняв.

Ас стоеше невъзмутим.

Ноа усети как Айлийн сграбчва тениската му.

— Мисля, че не е така — отвърна Ас.

Калеб показа зъбите си. Ейлийн беше негова, не на тези крастави кучета.

Ейлийн, позволи ми да те видя. Добре ли си?

Айлийн се напрегна и не му разреши да проникне в съзнанието й. Това беше дарба, която не познаваше. Не знаеше дали може да го възпре от навлизане в съзнанието й, но толкова искаше да успее, че явно подейства, защото престана да го усеща.

Калеб изръмжа като ранено животно. Ейлийн беше затворила пред него входа на съзнанието си.

— Не сме дошли да се караме, ванире — каза Ас. — Има някои неща, които искаме да ви кажем.

Калеб погледна Ас и се заслуша, но изражението му остана заплашително. Всъщност никой от ванирите не беше спокоен.

— Нося жезъла на съгласието с бяла кърпа — посочи Ас, — не идваме да се бием.

Жезъла на съгласието беше символ на диалога и мира. Подарък от Один на двете раси, с надеждата винаги когато жезълът присъства, да могат да разговарят в дух на съгласие.

— Ако не идваш да се биеш, старче — каза Калеб, без да си мери думите, — ще е най-добре да ми кажеш къде е момичето.

Беше по-нервен и притеснен от нормалното. Но как иначе? Берсерките я бяха открили, а беше всеизвестно, че те също са диваци без скрупули. Много ванири бяха намерили смъртта си в лапите им. Ако бяха наранили Ейлийн, никой нямаше да си тръгне жив оттук. Заклеваше се в спомена за Тор.

Айлийн се разгневи, когато чу, че Калеб не разговаря с уважение с дядо й. Въпреки краткото време, от което го познаваше, тя беше започнала да обиква Ас. Още когато го видя, разбра, че е достоен за почит.

— Тук е, надушвам я — продължи Калеб и стегна мускулите на ръцете си. — Няма да повтарям повече. Дай ми я, Ас.

— Дори не си го и помисляй, вампире — каза Ноа сериозно. — Дойде при нас тежко ранена по твоя вина. Доколкото зависи от мен, можеш да хленчиш колкото си искаш. Тя остава с нас.

Калеб почувства как нож се забива в гърдите му. Ейлийн наистина беше там. Искаше да се увери със собствените си очи.

— Ейлийн — извика. — Добре ли си? Покажи се да те видя — нареди той рязко. — Веднага.

Ноа изцъка с език и наклони глава встрани.

— Да не си посмял да й заповядваш, вампире.

— Ноа. — Ас вдигна ръка, за да го възпре, преди се хвърли към Калеб.

— Не — извика Айлийн.

Калеб се вкамени, когато чу гласа й.

Един загорял крак се показа измежду берсерките, после още един. Дълги, добре оформени крака с ботуши с… ток. Това не беше добре. Калеб продължи да вдига поглед и видя черния панталон, розовата тениска с престъпно дълбоко остро деколте и косите с цвят на черен кехлибар, които се спускаха до средата на гърба. Айлийн вдигна гордо брадичка и го погледна.

Огледа го без капчица срам. Не знаеше как да реагира. Така, както беше облечен, Калеб приличаше повече на модел от дефилетата в Милано, отколкото на хищен дивак.

Калеб почти щеше да падне на колене, когато тя го погледна в лицето. Очите й бяха омагьосващи, с цвета на очите на Тор. Светлолилави. Вече нямаше рани по лицето, беше перфектна. Впечатляващо. А тези устни. Те рисуваха доволна усмивка от това, че го вижда в краката си. Ейлийн се беше трансформирала, но не разбираше как. За да се трансформира едно човешко същество, бяха необходими три дни. Три пъти да обмени кръв на гладно, а той, колкото и да искаше, не го беше направил.

Ами ако я бяха превърнали в nosferátum? Те можеха да трансформират човек във вампир само с една обмяна на кръв. Захапваха и пиеха, докато се наситят, и след това даваха на жертвите от своята кръв, за да започне трансформацията.

Но Ейлийн не приличаше на nosferátum. Не беше бледа, нито пък вените й прозираха през кожата. Очите й не изглеждаха студени, а ноктите на ръцете й не бяха черни.

Тя повдигна вежда и му отправи поглед, пълен с гняв и озлобление.

— Какво означава това? — попита Калеб неспокойно. Ейлийн отвори леко уста и показа острите си кучешки зъби.

Сърцето на Калеб се преобърна, когато видя колко е красива. Ейлийн беше взривоопасна, сексуална бомба, мечтата на всеки юноша или предпочитаната еротична играчка на всеки развратник. Сега беше неустоима.

Не можеше да е това… Просто беше невъзможно.

— Какво се е случило с теб? — Калеб пристъпи към нея, но тя се отдръпна към Ноа, за да потърси закрила. Берсеркът застана очарован зад нея и я хвана за ръката. Калеб почувства как сърцето му се разбунтува, когато видя, че Ноа преплита пръсти с нея. — Махни ръцете си от нея, куче — заповяда той с леден тон.

— Ноа, името му е Ноа. — Айлийн погледна приятеля си толкова чувствено, че Калеб трябваше да потисне желанието си да я удари, а него да убие. — Моля те, дай ми книгата — каза на берсерка. Носеше ножа в колана в задната част на панталона си, в красив калъф от бяла кожа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калеб. — Ейлийн…

— Не се казвам „Ейлийн“ — отвърна тя и го погледна втренчено. Не знаеше откъде доби смелост да издържи погледа му, но го направи.

— Наричал съм те по много начини, но няма да те обидя отново, ако имаш това предвид… — Калеб си спомни колко пъти я беше наричал „курва“. И съжали.

Айлийн се усмихна, като клатеше недоверчиво глава.

Не можеше да повярва, че Калеб използва с нея този тон, нежен като шепот. И се усмихна, защото искаше да види как ще бъде съкрушен, когато му разкаже всичко и разбере как са се променили пешата.

Ноа застана зад нея и я прегърна, за да й подаде книгата. Тя не се отдръпна, а се приближи до него и му благодари със секси усмивка.

Калеб смръщи чело и преглътна. Ирационална ревност и чувство на притежание преминаха през него. Ревнуваше? Той? Кога се бяха променили така нещата? Искаше му се да размаже гордата и доволна физиономия на берсерка.

— Благодаря — каза тя на Ноа.

Ноа я погледна с особен блясък в очите и застана съвсем близо зад нея.

— Ас е прав — каза тя с високомерен тон. Гласът й бе мелодичен и толкова нежен, че можеше да управлява тълпи. — Не сме дошли тук, за да…

Калеб се приближи развълнувано:

— Защо вече не си човек?

Айлийн се опита да се отдалечи от него, но почувства, че някак се отдалечава от разума си. От този момент всичко се разви много бързо.

Берсерките станаха огромни. Не изгубиха човешкия си облик, но косите им пораснаха до кръста. Ноктите на краката и ръцете им се удължиха. Мускулите по цялото им тяло експлодираха и станаха двойно по-едри. Очите им потъмняха, като само зениците останаха жълти и се разширяваха всеки път, когато удареха някой ванир. От устата им стърчаха четири остри зъба, готови да се забият плът.

Айлийн се скри зад колата, но успя да проследи с очи Калеб. Той беше непобедим. Ако някой берсерк се нахвърлеше върху него, веднага политаше високо във въздуха. Беше жесток и много свиреп в боя. Беше звяр и не го криеше.

Имаше разлика между ванири и берсерки. Ясно забележима. Берсерките бяха диви животни, преливащи от ярост, напълно необуздани. Ванирите бяха студени и методични воини. Елегантни като котки и смъртоносни.

Виковете и воят се смесваха и не се знаеше от кого идват.

Дядо й Ас и Ноа се хвърлиха върху Калеб и започнаха да го удрят навсякъде. Калеб опря крак в корема на Ноа и го тласна назад. След това се сви, за да избегне един ритник на Ас. Хвана крака му във въздуха и го запрати към небесата.

Внезапно изкрещя. Един берсерк беше забил лапи в гърба му.

Айлийн почувства болка, като видя това. Бяха ранили мускулестия гръб, който тя познаваше. След това друг берсерк разкъса гърдите му.

Калеб падна на колене, но веднага се изправи. Беше неуморен боец. Раните му кървяха и цапаха бялата, вече разкъсана риза. Зловещи, дълбоки рани, но той явно не ги усещаше.

Айлийн забеляза Дана, Мену и Каал, единствените, които познаваше от противниковия лагер. Бяха отлични воини. Дана скачаше от глава на глава като умел самурай. Елегантна като лебед. Бърза като газела. Смъртоносна като питон.

Мену я наблюдаваше и пазеше да не я нападнат в гръб.

Каал обаче беше самата хитрост и изящество. Нанасяше специфични удари с двата пръста на дясната си ръка и всеки, когото докоснеше, падаше вцепенен на земята. Не ги убиваше, но можеше да го направи без проблем. Изглежда, боят го забавляваше.

Тогава Айлийн изтича да вземе жезъла на съгласието. Трябваше да спре тази битка. В този момент едно тяло, почти два пъти по-едро от нейното, се просна отгоре й, за да я защити.

— Ейлийн, скрий се в колата — каза Калеб.

— Махай се. — Бутна го, но ванирът не помръдна.

— Могат да те наранят. Сега берсерките не могат да те различат от нас. Отиди в колата — нареди й той, без да обръща внимание на ударите, които му нанасяше.

Наистина ли се притесняваше за нея? Айлийн изпръхтя и заби лакът в слепоочието му. Беше полудял, ако вярваше, че може да й заповядва.

Калеб застана на колене, закри лицето си и я изгледа слисан.

— Опитвам се да те защитя — упрекна я той и отново се насочи към нея.

Айлийн го удари в корема с жезъла на съгласието. Калеб го сграбчи и го хвърли встрани.

Айлийн извади ножа от колана си.

— Не се приближавай, чудовище, или, заклевам се, ще те убия.

Калеб погледна ножа и забеляза келтския надпис на острието. Това беше ножът на Тор. Какво правеше у Ейлийн?

Не го обмисля дълго. Изби ножа с един удар и я сграбчи за косата.

— Сега веднага. Чуваш ли? Сега веднага ще ми кажеш какво прави ножа на Тор у дъщерята на Микаил.

Тя го заудря по гърдите, но това не му правеше впечатление. Тогава видя откритите рани по торса му и заби нокти в тях. Кръвта бликна, а Айлийн остана хипнотизирана от цвета и миризмата й. Вцепени се. Изпита желание да доближи устни и да оближе раните му. Искаше да пие от него. Калеб сподави един вик от болка и отново я разтърси за косата. Тя отпусна ръце и го погледна с разширени зеници и полуотворени устни.

Желание. Калеб погледна устата й и тези очи, които горяха за него.

Почувства същото, каквото и тя, а след това силен дискомфорт в слабините.

Като се опитваше да се бори с чувството на слабост, Айлийн заби нокти в китката му. Той обаче не отвръщаше на атаката й. Беше втренчен в очите й, съсредоточен в нея, изолиран от битката, която се бушуваше по неговите земи. Отново я разтърси.

— Кажи ми.

— Проклет да си! — изкрещя тя на сантиметър от лицето му. — Пусни ме!

— Ейлийн, търпението ми се изчерпва. Казах да ми обясниш. — Изпрати един тласък към съзнанието й. Искаше да види, да разбере, да опознае съзнанието й. — Кажи ми, Ейлийн.

— Тор е мой баща! — извика тя с всички сили и с насълзени очи. — Аз съм дъщеря му, звяр такъв!

Битката около тях изведнъж замря.

Калеб пусна Айлийн, сякаш го беше опарила, и започна да отстъпва. Дишаше тежко.

— Лъжеш — каза той. Нещо в него обаче му говореше, че не е така. Нещо в него и фактът, че виждаше отново тези лилави бадемовидни очи, толкова необичайни за ванирите. Очите на Тор, неговия най-добър приятел. Очите на Ейлийн, с контур от дълги извити мигли.

— Ти винаги мислиш, че лъжа. — Удари го с целия гняв, който чувстваше към него. Избърса сълзите си и разтърка китките си, като го поглеждаше крадешком. Прибра ножа на баща си и след това взе дневника, който беше останал отворен на прашната земя.

Берсерките и ванирите ги наобиколиха в кръг. Калеб трепереше от вълнение.

— Що за шега е това? — попита той и избърса една рана на лицето си, която вече започваше да се затваря.

— Несъмнено е признак на много лош вкус — отвърна Мену и отметна русите коси от лицето си. — Не може да е истина.

Калеб, стъписан и сбърчил чело, не откъсваше очи от Ейлийн.

— Истина е — каза тя. Потърси с поглед дядо си, който веднага дойде и застана зад нея. — Защо ви е този смешен жезъл с бяла кърпичка, след като изобщо не му обръщате внимание? — упрекна тя Ас.

Вече трансформиран, той беше по-едър и по-висок от Калеб, макар че ванирът беше огромен. Черната му коса се спускаше до кръста. Ас постави мощната си космата ръка върху рамото на Айлийн и тя благодари за жеста. Беше странно да го види трансформиран в берсерк.

Тя взе книгата на Хаде и избърса праха, полепнал по кориците, с обич и нежност. Вдигна глава и се изправи решително пред Калеб.

— Това е дневникът на майка ми Хаде. Подарили са й го преди двайсет и шест години, когато е била на осемнайсет.

Калеб я слушаше леко разкрачен и с вдървени ръце.

— Била е берсерк — поясни тя, като наблюдаваше реакциите на бездушното, макар и греховно красиво чудовище, което стоеше пред нея.

— Майка ти е умряла, когато си се родила ти — отвърна Калеб с абсолютна увереност. — Прочетох го в съзнанието ти, когато…

— Така ме накара да мисля моят ба… Микаил — поправи се тя. — Микаил ме е изтръгнал от ръцете на истинските ми родители. Тор и Хаде.

Ванирите се изненадаха от думите й и започнаха да шепнат с недоверие.

Калеб стисна юмруци и поклати отрицателно глава.

— Докажи го — настоя.

— Преди двайсет и три години Тор и Хаде се срещнали в Улвърхамптън, в Уест Парк. Влюбили се, Калеб. — Повдигна вежда и се наслади на физиономията на ванира.

— Тор не би се влюбил в кучка…

Ас пристъпи напред и го сграбчи за развятата тъмна коса, без да му остави време да реагира.

— Дядо… Не… — Айлийн изтича, за да хване ръцете му, но те бяха толкова едри, че успя само да опре ръце върху тях. — Остави го, или никога няма да можем да изясним това. Той е провокатор и свиня. — Хвърли пренебрежителен поглед към Калеб. — Не му обръщай внимание.

Берсеркът я погледна, после погледна Калеб.

— Хаде беше моя дъщеря — прошепна и показа четирите си остри зъба. — Да не си посмял да я обидиш отново.

Лицето на Калеб се промени. Сериозно и студено като гранит.

— Ас, пусни ме, иначе ще ти изтръгна сърцето — изсъска той.

— Дядо, моля те… — обади се Айлийн.

Ас пусна косата му и отново застана до Айлийн.

— Изслушай ме, чудовище — започна гневно тя, — майка ми и баща ми са избягали от Англия, защото са се страхували именно от този тип реакции сред клановете — каза тя с презрение. — Никак не се понасяте. — Битката го беше доказала. — Избягали на Балканите, където срещнали берсерки и ванири, които не живеели заедно, но поне живеели в мир — добави тя и сви рамене. — Хаде забременяла преди двайсет и две години. С мен.

Чуха се възклицания.

— Закълни се — настоя Калеб и пристъпи към нея.

— Бих искала да ти дам книгата на Хаде — призна Айлийн. Отстъпи назад. — Но не мога, защото в нея има прекалено интимни неща. — Имаше твърде интимни неща дори за нея, но вече ги беше прочела. — Ксерокопирах най-важните части, тези, които ще докажат, че съм тяхна дъщеря. Майка ми разказва всичко, което се е случило, откакто са се запознали. Техният живот на Балканите, онова, което са открили там, всичко… И мисля, че това засяга вас точно толкова, колкото и берсерките.

— Защо? — попита Калеб, без да откъсва поглед от очите й. Пристъпи напред.

— Защото, когато узнаете всичко, което е написано на тези страници, ще трябва да потърсим общо решение на грозящия ни проблем. И… — отново отстъпи назад — защото баща ми Тор е говорел твърде хубави неща за теб, а ти не заслужаваш това, чудовище. Какво би си помислил баща ми за теб след всичко, което ми стори?

Калеб посрещна обидата смирено. Беше си я заслужил. Спря и протегна ръка, за да вземе книгата.

— Микаил не е истинският ми баща — продължи тя и му подаде копията. — Преди шестнайсет години Тор и Хаде се върнали в Англия, за да предупредят клановете за заплахата, надвиснала над двете раси. Стремели се към истинска сплотеност между двата клана, за да се борят заедно. Съюз. Но ги заловили някъде между Улвърхамптън и Дъдли. Аз съм била с тях през онази нощ. Ударили са ме по главата и мисля, че… съм загубила паметта си. Единственото, което знам за случилото се след това, е, че Микаил Ернепо е бил един от ловците, които преследвали берсерки и ванири, и че той ме е отвлякъл, като се е престорил на мой баща. Възползвал се е от амнезията ми — стисна устни и пое дълбоко дъх, като се опитваше да овладее омразата, която чувстваше към този човек — и ме… и ме е лъгал през цялото време, защото не съм можела да си спомня. — Не трябваше да се натъжава и гласът й да се разтреперва по този начин, но той преспиваше. — Накара ме да повярвам в неща, които не са истина. Каза ми, че майка ми… Както и да е — извиси глас отново, като прогони спомена и погледна Калеб. — Задържали са ме, защото са очаквали трансформацията ми. — Погледна дядо си. Започваше да разбира защо Микаил я беше осиновил. — Била съм дете на две свръхестествени раси, но съм продължавала да бъда човек. До снощи, когато трансформацията ми започна, съгласно традицията на берсерките. На двайсет и две години.

Калеб беше смаян. Ако всичко това беше истина, то Ейлийн беше…

— Истинското ми име е „Айлийн“ — допълни тя и отново разтърка китките си. — Означава „светлина“ на келтски.

— Знам какво означава — каза Калеб с равен тон. Почти не можеше да познае гласа си. Пристъпи към нея много внимателно. Оглеждаше я като ловец, който оценява плячката си.

— В някакъв момент съзнанието й вероятно е започнало да си припомня — каза Каал, като се приближи до Калеб и го хвана под ръка. — Може да е истина. Сигурно е започнала да си спомня чрез сънищата. Затова Микаил й е давал бетаблокери. Ако беше възвърнала паметта си, нямаше да може да общува с нея, а той е искал да е послушна, след като се трансформира, затова я е взел при себе си — заключи, кимна утвърдително и изгледа Айлийн от горе до долу. — Не си е спомняла нищо, защото Микаил не е искал това.

— Сега знам, че не съм била болна, но… — прошепна тя объркана. — Не си спомням много…

— Ще прочета това. — Калеб поклати намръщен свитъка подвързани страници пред лицето й. — Утре ще се видим, за да ти го върна. И тогава ще поговорим.

Имаше нужда да остане насаме с нея. Ако всичко това беше истина, значи тотално беше объркал нещата. Тя никога нямаше да му прости и тази мисъл предизвика една още по-обезпокоителна: Той искаше Айлийн да го приеме. Защото тя беше неговата cáraid. Вече нямаше никакво съмнение в това. Имаше ерекция, а цялата му кожа молеше за ласките й. Копнееше да впие зъби в шията й, докато прониква в нея. Бавно и нежно, ако й харесваше така, или както тя пожелаеше. Искаше да я целува по устата, да хапе устните й и да предизвика някоя закачлива усмивка, докато ги гали с език.

Не се бяха целували. Това беше ужасно. Но, разбира се, тогава беше просто секс, той се беше насочил директно към онова, което искаше, и не знаеше, че Айлийн е невинна. Дали имаше някакво извинение?

Айлийн беше неспокойна. Вдигна вежди и скръсти ръце. Не знаеше за какво мисли Калеб, но каквото и да беше то, не й харесваше онова, което виждаше в очите му. Отново се почувства плячка в ръцете на хищник.

— С теб няма да отида никъде — отвърна тя студено. — Не си в позиция да ми заповядваш. Вече не съм твоя… — спря, преди да каже пред всички „твоя курва“. Никога не е била такава. Освен това не искаше да стои близо до него.

— Така ли? — попита той със същия дух на превъзходство, който тя вече познаваше. — Разбира се, че не — съгласи се и поклати глава. — Тогава ще дойдеш с нас. Ти си една от нас — каза, сякаш беше очевидно. Хвана я за ръката и започна да я дърпа, но Айлийн заби токове в земята. — Ти си дъщерята на Тор. Тор беше един от членовете на Съвета и там е твоето място.

— Мястото ми е където аз реша. — Освободи се от ръката му и забеляза как Ноа и Адам застават до нея. — Оставам с тях. Те са добри и харесвам ценностите им. Вие не ми допадате.

Калеб копнееше да я отведе със себе си. Беше толкова красива, когато го предизвикваше. Но разбираше какъв страх изпитва тя към ванирите.

Страх и отвращение, Калеб. Отвращение от теб.

Изненада проблесна в зелените му очи. Това беше Айлийн. Нямаше съмнение. И за първи път тя беше поела инициативата за телепатичен разговор. Бяха се свързали като истинска двойка и въпреки че той я беше ухапал, а тя него — не, връзката съществуваше. Калеб притвори очи и лъч надежда проблесна в съзнанието му.

— Бързо се учиш — подхвърли с полуусмивка. — Давам ти време да го обмислиш, Айлийн. Но това не подлежи на оспорване. Ще дойдеш с мен, рано или късно.

— Аз решавам с кого ще бъда, не ти. — Стисна дръжката на ножа. — Нямаш власт над мен.

— Приеми поражението си, вампире — промърмори тържествуващо Ноа. — Няма да я отведеш, и точка.

Айлийн го погледна укорително, но после се усмихна. Когато отново се обърна към Калеб, очите й бяха станали ледени и един мускул на брадичката й потрепваше.

— Ти си наполовина ванир. — Просъска Калеб, кучешките му зъби започваха да се прибират. — Ас, вразуми новата си внучка. Утре следобед искам да я видя в Дъдли.

— Не — отговори тя самодоволно. — Нещата няма да станат така, чудовище.

Колкото повече чуваше тази дума от устата й, толкова по-неприятно му ставаше.

— Утре ти ще дойдеш в Улвърхамптън — нареди тя. — В дома на дядо ми. Ще подготвим прием. Ще дойдеш да се извиниш. За всичко — поясни недвусмислено. — След това двата клана ще се разберат какво да се прави. Ще видиш, че книгата на Хаде е много увлекателна. И обърни внимание какво пише за Самаел… — подхвърли тя, обърна се и тръгна към колата. — Скрил е някои неща от теб.

— Почакай малко — извика Калеб. — Как е попаднало всичко това у теб?

— Преди две нощи, когато заради теб изпаднах в безсъзнание, сънувах за първи път от петнайсет години. Мисля, че след като ме остави без кръв, мозъкът ми е колабирал. В съня си видях Хаде и Тор в нощта, когато ни заловиха. Те бяха оставили подарък за мен под моста на Уест Парк, в случай че изчезнат. И тъй като никой не ме познаваше и не знаеше за мен, тези лични предмети щяха да разкрият истинската ми самоличност пред клановете. Майка ми Хаде е написала дневника, а баща ми Тор е оставил този нож, който за щастие ти разпозна.

— Всички воини ванири имаме свой отличителен нож. Надписът на острието пояснява на кого принадлежи.

Айлийн трябваше да прехапе език, за да не го попита какво пише там и какъв е този език, който тя едва си спомняше. Но не искаше обяснения от него. Искаше просто да се махне оттук.

— Принадлежи на Мъжът-гръмотевица — поясни той. Гледаше ножа с уважение.

Въпреки всичко нямаше да му благодари за информацията.

— До утре в Улвърхамптън, чудовище — обърна се тя с грацията на кралица.

О, беше чудесно. За първи път почувства, че тя дърпа конците и владее ситуацията. Дядо й Ас потвърди това, като постави ръка на рамото й, кимна и я придружи до колата. Ноа и Адам вървяха след тях, заедно с останалите берсерки. Качиха се в колите, но не преди да възвърнат човешкия си облик.

Ноа отвори вратата на мястото до шофьора като кавалер и Айлийн го погледна. Косата му беше пораснала и се спускаше под лопатките. Перли пот блестяха по носа и челото му.

— Трябва пак да си обръсна главата — посочи той.

— Забелязвам — Айлийн се усмихна.

— Айлийн.

Калеб се спусна с бясна скорост и застана пред колата. Наведе се към прозореца, сложил ръце върху капака. Айлийн преглътна и хвана дясната си ръка. Калеб забеляза движението й и лицето му се отпусна. Не искаше тя да се страхува от него.

— Какво ще стане, когато огладнееш? — попита той и погледна устата й.

Айлийн почувства, че сърцето й ще изскочи през гърлото. Не се беше замисляла много за това.

— Имаш ванирска кръв, малката. Гладът ще дойде при теб, рано или късно.

— Не ме наричай така — произнесе тя отчетливо и гневно.

— Все нещо си наследила от нас. Гладът ще дойде.

— Дано да не е така. Но засега съм берсерк по сърце.

— Не можеш да се трансформираш, не си берсерк.

— Не съм и ванир. Обърни внимание, не изпитвам желание да захапя никого за шията, нито да малтретирам по-слабите от мен, нито да убивам…

— Ти не си слаба, Айлийн. — Калеб я погледна открито.

Тя не знаеше как да тълкува тези думи. Да не би така да оправдаваше стореното от него?

— Не оправдавам нищо — поясни той, прочел мисълта й. — Ти си силна. По-силна, отколкото предполагаш.

— Калеб, махай се — каза Ноа, без да се отделя от вратата.

Ванирът го изгледа враждебно. Айлийн ги наблюдаваше със затаен дъх. Ноа беше закрилник, с чувство за собственост. Калеб имаше чувство за собственост и беше силно заплашителен, освен това — властен, арогантен и насилник.

— Той ли е придворното ти кученце, Айлийн? — попита ревниво. — Всъщност наистина имаш нещо от берсерките — каза той злобно. — Държиш се с мъжете от твоя клан като разгонена кучка.

Айлийн се опита да остане безразлична към обидата, но не успя. Защо я нараняваше? Хвана се за арматурното табло на колата и се наведе почервеняла от гняв. Кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Не знам защо това те дразни толкова, чудовище — развърза се хапливият й език. — Бих казала, че умираш от ревност, ако не знаех, че като истински насилник, си падаш по беззащитни момичета, бити, със счупени китки, девствени и завързани за леглото ти. Но трябва да знаеш, че аз вече не съм такава. И ако съм наследила нещо от берсерките, това е, че мога да излизам на слънце и имам много стойностни принципи и ценности. Не съм като теб. Ако баща ми можеше да види това… Той, който толкова те е уважавал, не би повярвал на очите си. Ти би го убил, Калеб. Би го убила мъката да види в какво чудовище си се превърнал. Ти си зло същество, което измъчваше дъщеря му и искаше да я остави на клана, за да я използват както пожелаят. — Наведе се отново напред и удари силно с юмрук по таблото. Беше бясна. — Прочети дневника, Калеб. И ако все още има някакво достойнство в изгнилото ти сърце, вероятно утре ще се разкаеш за всичко, което ми стори, и ще се махнеш от мен завинаги.

Калеб се изправи и отдръпна ръце от колата.

Ноа ги наблюдаваше внимателно. Ас влезе в колата и запали. Фаровете осветиха Калеб.

Айлийн усети болезнено пробождане в сърцето, когато видя съкрушената му физиономия. В очите му, толкова светлозелени, че изглеждаха жълти, имаше разкаяние и нещо, което много приличаше на мъка.

Дана хвана Калеб за ръката и го дръпна.

— Да тръгваме — каза тя.

Но той не помръдна. Продължаваше да гледа Айлийн с посърнал поглед и тъжно изражение.

— Тръгваме ли? — попита я Ас. Тя беше достойна наследница на принцеса Хаде. Притежаваше власт и внушаваше уважение. Той беше много горд с нея. Колкото и да бе странно, беше задължен на Калеб, защото заради него Айлийн беше възвърнала спомените си и се беше насочила към техния клан. Погледна го и му кимна да се отдръпне. — Ще се видим утре, ванире. Вече знаеш къде живея.

Калеб се отдръпна бавно. Айлийн продължи да го гледа, когато колата потегли и се отдалечи.