Книгата на Хаде

24.

Айлийн наблюдаваше отражението си в огледалото. Бяха й направили прическа, която прибираше половината й коса. Беше облечена в дълга до глезените рокля, червена, със светли гръцки мотиви, без ръкави, с открити рамене, завързана под гърдите с лента от черна коприна, която щедро оформяше бюста. Роклята беше ода на женствеността, перфектно подчертаваше тялото.

Беше си сложила спирала и тъмнолилави сенки. Беше очертала очите си с черен молив. Усмихна се и си помисли, че в Троя вероятно всички жени са ходели облечени по този начин.

Дана се приближи зад нея и се възхити на творението си.

— Небеса, тази нощ ще си кралицата на пламъците.

— Мислиш ли, че Калеб ще ме хареса? — Тя прокара развълнувано ръце по роклята.

Дана я погледна изумено.

— Майтапиш ли се с мен? Брат ми ще те хареса, дори ако си покрита със сажди.

— Това е отвратително.

— Така е — разсмя се Дана.

— Ти също си много красива, Дана — призна тя.

— Благодаря — потвърди скромно жената ванир.

Носеше рокля в същия цвят, с една презрамка върху дясното рамо. Роклята й се отваряше в долната част, както и тази на Айлийн, и откриваше великолепен строен крак.

— Обличаме се така, съгласно нашите келтски ритуали. Нощта на кладите е истинско заявяване на намерения както за мъжете, така и за жените. Брат ми вероятно не е искал да те обременява повече от необходимото и затова не ти е разказал нищо.

— Мислиш ли? — обърна се тя, за да я погледне в очите.

Дана й беше обяснила, че през тази нощ келтите се свързвали чрез церемония с онези, които избирали за свои половинки. Огънят символизирал душата и страстта, затова тази нощ се казвала „на кладите“, във връзка с този елемент, който карал всичко да гори.

— Когато боговете ни трансформирали, хитрата Фрея направила заклинание, че след като един ванир откриел своята половинка, те нямало да бъдат свързани напълно, докато не получат божествения белег. А те давали този белег.

— Какво е това? — беше я попитала разтреперана Айлийн.

— Белег върху кожата. Кафява татуировка, която се появява върху специално място на тялото. Място, което символизира нещо от вашата връзка. Белегът е онова, което окончателно ти поставя надпис „Не пипай“ в очите на другите.

— Ще ме татуират ли?

— Никой няма да го направи. Символът сам ще се появи върху кожата ти. — Вече беше започнала да й сплита плитките.

— Не съм сигурна, че искам да имам татуировка.

— Нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Да, разбира се… — въздъхна раздразнено тя, а Дана се усмихна на реакцията й. — И белегът за свързаност се появява единствено през тази нощ?

— Не. Всъщност би трябвало да се появи, когато се слеете интимно за трети път, с обмяна на кръв, разбира се — изчерви се Дана.

Айлийн мислеше за това. Гледаше Дана с възхищение и благодарност, че е открила някой, който да й разкаже нещата съвестно и търпеливо. Отнасяше се към нея с обич, както би постъпила Рут. Да, щеше да бъде чудесна приятелка.

— Аз нямам такъв и те уверявам, че…

— Повече от три пъти, предполагам.

— Да — потвърди Айлийн и погледна встрани.

— Защото не му се отдаваш напълно. Още ли не го допускаш до съзнанието си? — Приключваше с последната плитка.

— Не желая да съм толкова прозрачна, когато той не е. Не мисли, че не искам да се отворя за него, но ако отново скрие нещо от мен или ме излъже, никога няма да мога да го направя отново. Емоциите в случая са много силни и засега не успявам да се справям с тях.

— Калеб съжалява за всичко.

— Знам.

— Всичко ще се оправи, но трябва да се престрашите.

Айлийн си помисли за Калеб и почувства как сърцето й се затопля. Да се престраши. Сякаш не беше като самоубийца, когато ставаше въпрос за него.

— Как изглежда татуировката?

Дана изви устни в лека усмивка.

— Вечен възел.

— Възел?

— Келтски символ. Вечният възел никога не се развързва, символизира допълването, безусловната подкрепа, силата и сливането на двойката. Ние, келтите, сме го разменяли с нашите любими и така сме показвали, че тази връзка е завинаги. Предполагам, че на Фрея й е харесала тази романтична идея, така че е решила да бележи със същия символ двойките.

— Каква богиня…

— Голяма негодница. Тормози двойките и ги кара да страдат само защото малоумният й мъж е бил развратник. Все още не разбирам защо Мориган не се е застъпила за нас и не я е изритала по хубавия задник.

— Значи не ти е харесва онова, което е направила с вас — засмя се Айлийн. — Знаеш… кучешките зъби, промяната на цвета на очите, жаждата за кръв и, разбира се, капризът да знаете, че ако не откриете истинската си половинка, няма да можете да бъдете щастливи.

— Това е много изискваща и трудна връзка. Знаеш ли, мисля, че невинаги може да откриеш половинката си. Понякога можеш да се объркаш, да решиш, че си я открил… — Светлозелените й очи потънаха в тъга, но толкова бързо промениха изражението си, че Айлийн реши, че си е въобразила. — Но не трябва да затварят вратите ни за възможността да се опитаме да бъдем щастливи с други хора. Ние сме могъщ клан, опитваме се да се грижим за човечеството и прекарваме живота си скрити, за да не се знае за съществуването ни. Жените — отметна един кичур черна коса назад — сме много закриляни и не разполагаме с много свобода. Така че винаги сме заобиколени от едни и същи мъже и не ни се дава възможност да срещнем някой, който да ни разтърси, който да ни заслепи… както, например, се случи на Калеб с теб.

— Значи е заслепен от мен — прошепна Айлийн развеселена.

— Докарала си брат ми до притеснително състояние на оглупяване, момиче.

— Това ми харесва — каза гордо.

Дана избухна в смях.

— А ти имаш ли вечен възел на кожата?

— Не.

— Защо нямаш половинка? — попита Айлийн неочаквано.

Дана взе черния молив за очи и започна да си играе с него, докато обмисляше отговора.

— Сърцето ми е… смъртно ранено. — Сви рамене. С никого не беше говорила с такава лекота. Айлийн й вдъхваше доверие. — Обърни се към мен, нека те огледам.

— Била ли си влюбена?

Дана изпита желание да се изсмее. Влюбена? Тя беше живяла, дишала и се борила за един човек дълги години в своята младост. Не беше влюбена, а напълно луда по него. После всичко се беше променило.

— Бях, дълго време — отвърна тя тъжно.

— Какво се случи?

— Погрешен избор. — Сви устни.

Айлийн следеше внимателно изражението й.

— Ти и Мену винаги ли сте били в толкова лоши отношения?

Дана подскочи. Айлийн беше много директна и трябваше да свикне с това. Жените от нейния клан се бяха научили да говорят точно и мъдро, но това беше лишило действията им от спонтанност и искреност. Айлийн беше запазила всичко това и й харесваше.

Дана остави молива за очи на мястото му.

— Той е, нали? Той е разбил сърцето ти — настоя Айлийн.

— Трудно е. Той и аз…

— Можеш да говориш с него. Понякога се правят ужасни неща, с идеята, че така трябва. — Хвана я за ръка и я стисна нежно. — Тези решения нараняват както онзи, който ги взема, така и онзи, който страда от последствията. Тогава се изпълваш с омраза и озлобление, мислиш, че никога повече няма да повярваш в този човек, който те е накарал да страдаш толкова много. Но трябва да умееш да прощаваш, защото, ако не се опиташ, ако не успееш да трансформираш болката в приемане и любов, се лишаваш от възможността да бъдеш щастлив. Само онези, които обичаш най-много и които те обичат най-много, са тези, които ни нараняват най-силно.

Дана ококори очи при тези думи.

— Освен всичко ти си умна, Айлийн, голям оратор. Бих се радвала, ако и други могат да те чуят. — Стисна признателно ръката й.

— Не знам какво ти е сторил, но…

— Айлийн, стига. — Целуна я по бузата. Беше тъжна и явно наистина страдаше. — Вече каза много неща, а аз все още не съм готова да говоря за това.

— Добре. Но си спомни какво ми стори брат ти. И погледни ме сега. Трябваше да му простя, Дана, защото омразата ме разяждаше и ме караше да страдам. Защото чувствах към него нещо много по-силно от това, което съм си представяла, че е възможно.

— Все още обаче не си му простила изцяло. Не си белязана, защото нямаш доверие в него — посочи мъдро Дана.

— Трудно ми е, Дана. Не е лесно. Но както и да е. Мисля, че не съм най-подходящият съветник. В главата ми е хаос.

— Ти го каза. — Усмихна се с разбиране. — Въпреки това твоят случай и моят… са различни. Но се гордея както с теб, така и с него. Беше смело от ваша страна. Брат ми сега излъчва светлина. Никога не съм го виждала така запленен. Отново е жив.

— Ти също ще бъдеш. — Айлийн беше убедена в това. Жена като Дана щеше да открие любовта. Трябваше да бъде обичана.

— Не съм толкова сигурна. Някога живях под слънцето, но сега ми вреди.

— Дана…

— Да тръгваме. — Хвана я за ръка и я дръпна. — Когато брат ми те види, ще припадне.

Айлийн се надяваше, че раните в сърцето на Дана ще заздравеят. Беше се привързала много към нея. Искаше й се с Мену да изгладят разногласията си, защото беше разбрала, че той е нанесъл смъртоносната рана в сърцето й.

Когато Калеб я видя да се появява между кладите, които ограждаха гората на Килганън, просто колабира. Айлийн беше облечена като жените келти, а осанката й показваше същото — горда, красива и напълно съзнаваща своя магнетизъм. Червената й рокля танцуваше от вятъра, а полуразпуснатата й коса почиваше върху стройното й рамо.

Дана говореше с нея и двете се смееха. Калеб не преставаше да гледа дъщерята на най-добрия си приятел. Беше истински спектакъл от светлина и цветове.

— Айлийн — каза й тихо Дана. — Брат ми е там. Трябва да видиш каква физиономия е направил.

Айлийн вдигна поглед и потърси Калеб с очи. Не се наложи да търси дълго. Вече усещаше аромата му и освен това Калеб беше най-привлекателният мъж в огромната гора, заобиколена от оградени с камъни клади. Косата му беше наполовина прибрана и се спускаше до раменете му, а зелените му очи я преценяваха сантиметър по сантиметър.

Калеб я погледна втренчено. Тя погледна него. И пламъците от огъня на кладите достигнаха висините.

— Леле, Кал — каза му Каал и погледна с възхищение Айлийн. — Твоята cáraid може да остави без дъх всеки мъж. — Калеб не отмести очи от своята жена и не отговори. — Нали, Мену?

Мену се беше подпрял на едно дърво и наблюдаваше съсредоточено момичето, което придружаваше Айлийн. Дългата й коса беше сплетена, а на дясната буза имаше две черни линии. Каал вдигна вежди и избуха в смях.

— Ама моля ви — възкликна раздразнено. — Погледнете се… Будите съжаление. Омаяни от две самки. Заклевам се в Один, че това няма да се случи с мен — подигра се той, обърна се и отиде при жените ванири, които се бяха събрали.

Мену се доближи до Калеб и скръсти ръце. Гледаше как момичетата се приближават.

— Ако в някакъв момент усетим нещо странно…

— Спокойно, Мену. Всички сме нащрек. Ако зависеше от мен, сега нямаше да съм тук, а на някое по-сигурно място с Айлийн. Но това е единственият ни истински празник, това е част от нашата култура и една от нощите, когато можем да се свържем с нашите жени.

Мену стисна устни.

— Ако се опитат да ни нападнат тази нощ…

— Не. Не тази нощ. Вече знаят, че сме ги разкрили, и освен това имотите на Самаел са под охрана. Сега вероятно изцяло е погълнат от това да се крие и да реорганизира сектата си.

— Не ме притеснява само той.

— Сет и Лусиан не са в Англия. Имаме наблюдатели из цялата страна и няма новини за тях.

— Сет ще дойде — каза Мену разпалено. — Предчувствам го.

— Възможно е. Току-що им обявихме война. Сега знаем кои са и какво правят. Сплотяваме се, за да се борим срещу тях. Няма да стоят със скръстени ръце, докато ги атакуваме.

Мену погледна Дана и потвърди решително:

— Трябва да я пазим, Калеб.

Калеб го погледна крадешком и се съгласи с леко движение на брадичката.

— Какво си намислил?

— Ще я отведа. Не знам кога и как. Самаел знае за пророчеството, свързано с Дана. — Сви рамене. — Със сигурност е информирал останалите за нея. Ще търсят и нея.

— Знам, че ще я пазиш, Мену. Тя е много важна за нас.

— Никога не го е искала — усмихна се горчиво. — Фрея я е белязала завинаги.

— Дана има много сила в себе си. Боговете са знаели какво трябва да направят. Тя е избраната.

— Не са я питали.

— Не е имала избор — отвърна Калеб и го погледна с разбиране. — Загрижен си за нея.

— Да.

— Не трябва да се притесняваш за нея, приятелю. Трябва да се заемеш с нея.

Мену се изненада, като чу Калеб да говори така. Айлийн го променяше, успокояваше го, изпълваше го с мир и така се раждаха мъдрите му съвети. Повече от всякога се възхити от нея, защото правеше приятеля му щастлив. Възхити се от Калеб, защото не се беше уплашил от любовта и от силата, която тя събужда, когато се споделя с идеалната половинка.

Дана и Айлийн дойдоха при тях и Мену отстъпи една крачка. Отново се опря на дървото и погледна Дана с престорено безразличие. Тя го гледа няколко секунди, които сякаш продължиха цяла вечност, след това поздрави мило брат си.

Беата и Гуин се приближиха, хванати за ръце.

— Айлийн, прекрасна си — каза й Беата, поздрави я сърдечно и я целуна по бузата. Обърна се към Калеб и очите й блеснаха съучастнически. — Радвам се, че споделяш тази нощ с нас.

— Благодаря — отвърна Айлийн и леко се изчерви. Явно всички знаеха какво ще се случи между нея и Калеб.

— Калеб — каза Гуин. — Ас и неговите момчета вече са тук.

— Благодаря, че си ги поканил, Калеб — обади се Айлийн.

— Няма защо.

— Всъщност сега пият от нашия любим хидромед — посочи доволен Гуин.

— Значи ще трябва да ме извините за момент — въздъхна загрижено Калеб. — Този път Каал го приготви и мисля, че го остави твърде много да ферментира… Много е силен и трябва да ги предупредим.

— Хидромед? — попита Айлийн.

— Това е любимата ни напитка за нощите на слънцестоене и ритуалите — отвърна Беата. Хвана за ръка нея и Дана и ги отведе.

Калеб и Айлийн се спогледаха и тя можеше да се закълне, че той се извиняваше, че не може да се погрижи лично за нея.

— Какво представлява? — настоя тя и погледна Беата.

— Прави се от дъждовна вода и мед — каза високата руса жена. — Искаш ли да отидем да го опитаме?

— Да — подхвърли Дана. — Ще бъде забавно.

— Има ли… има ли алкохол?

— Нещо като вино… — потвърди развеселена Беата. — Удря в главата.

— Вие напивате ли се? — попита скептично Айлийн и се остави да я заведат на мястото, където пиеха жените.

Всички бяха нагиздени с древногръцки рокли, с разпуснати коси и равни сандали с каишки до прасците. Айлийн се възхити на толкова женска хубост, събрана заедно. Жените бяха прекрасни, стройни и с аристократично излъчване.

Светът на ванирите беше скрит, нощен свят. Всичко в него обаче беше пропито с красота.

Всички я погледнаха и я поздравиха усмихнати. Айлийн веднага се почувства уютно. В момента, когато усети, че й липсва нейната най-добра приятелка, Рут се появи сред тях.

— Рут? — възкликна щастливо Айлийн.

— Господи, Ейлийн… — Рут не беше свикнала да я нарича с истинското й име. За нея тя винаги щеше да бъде Ейлийн. Толкова беше красива. И нея я бяха облекли по същия начин, а дългата й гъста махагонова коса блестеше като огън. — Това вино е доставка от дявола.

Всички жени избухнаха в смях при думите на Рут и Айлийн се възхити на лекотата, с която нейната приятелка общува с хората.

— Какво правиш тук? — попита я тя.

— Дана е милостива — отвърна Рут и се усмихна на сестрата на Калеб. — Каза, че ще ни се отрази добре, ако се поразсеем и опознаем по-добре техния свят. Освен това знаеш ли, скъпият ти приятел, е истински нацист? Дава ни задачи и иска да стоим затворени в къщата в Нотинг Хил. Всичко е уредил. Имаме бодигардове, които не ни оставят нито денем, нито нощем. Едва от няколко часа сме там и вече започнах да се задушавам. — Отпи и примижа от удоволствие. — Това е много добро… Всъщност къщата е толкова голяма, че ще ми трябва карта, за да не се загубя.

— Габриел също ли е тук? — Айлийн се огледа наоколо.

Изведнъж от другата страна, където мъжете пиеха от бъчвите, се чуха възгласи и смях. Развеселен, Калеб потупваше Габриел по гърба, за да не се задави с хидромеда. Не й беше трудно да си ги представи преди две хиляди години, с нарисувани лица, саби и щитове в ръце, как викат и крещят от радост след победа в някоя битка.

Айлийн почувства огън в корема си, когато видя огромното тяло на ванира до това на най-добрия й приятел. А Габриел все пак беше едър.

Когато се обърна към Дана, тя вече й поднасяше първата чаша хидромед.

— За твое здраве, Айлийн. Добре дошла у дома.

Вече всички жени държаха чаши и очакваха тя да отпие. Рут отново напълни чашата си от бъчвата и вдигна ръка, готова за наздравица.

Айлийн пое дълбоко дъх, издиша и каза:

— За ваше здраве!

Жените изпразниха чашите си на екс и Айлийн последва примера им. Когато вкусната и сладка течност се разля по гърлото й, тя се отпусна напълно, удивена от остатъчния вкус по езика и небцето си.

— Майчице… — прошепна. — Това трябва да се патентова. Ще станем богати.

— Хубаво е, нали? — Беата я прегърна. От хидромеда падаха всички задръжки. — Затова римляните са се сражавали с Астерикс. Искали са неговата напитка. — Усмихна се и прие следващата чаша, която й предложи Рут.

— Да не се развали… — измърмори Рут и облиза устни.

— Мирише хубаво, блести като злато и е невероятно.

— Амин! — възкликна Дана и отпи от втората си чаша.

— Значи Каал е приготвил това? — попита недоверчиво Айлийн, като прие втората чаша от Беата.

Няколко от присъстващите въздъхнаха, като чуха името на Каал.

— Уф, разгонват се по този мъж, мила — промърмори Рут и ги погледна крадешком. — Наистина е много готин.

Жените ванири избухнаха в смях от дързостта й.

— Каал е ужасен женкар — каза Дана и го погледна отдалече. — Но знае как да постигне добра алкохолна ферментация на меда. — Отпи от чашата си и я подаде на Рут, за да я напълни. — А брат му е тъпанар. Искам още една чаша.

— Леле как ще се напиеш, Дана — посочи Рут, докато пълнеше чашата й.

— Нека е добре дошла. — Вдигна отново чашата си и всички жени направиха същото. — За един свят без типове, които ни вгорчават живота — заяви и погледна към мъжете, които се смееха и закачаха помежду си.

Докато се заливаше от смях, прегърнала сестрата на Калеб, Айлийн забеляза татуировката на Беата. На дясното й рамо имаше прекрасен кръгъл племенен символ, тъмнокафяв, с големината на монета. В центъра на сложната рисунка имаше нещо като жълт скъпоценен камък.

— Харесва ли ти татуировката й, Айлийн? — попита Рут.

Беата се обърна към тях и се усмихна гордо.

— Това е моят белег.

— Гуин същия ли има? — попита Айлийн, удивена от рисунъка.

— О, да — съгласи се Беата и погледна Гуин в далечината. Той усети, че тя го наблюдава, обърна се и й намигна. — Той ми принадлежи.

Айлийн ги гледаше и почувства лека завист.

— Мисля, че отивате твърде далече по въпроса с притежанието — промърмори тя над чашата си.

— И при теб ще се случи. — Беата сви рамене и отпи от чашата си. — Не си ли белязана още?

— Не.

— Не ти ли се иска да ме попиташ нещо? — погледна я съучастнически.

— Не знам…

— Искаш ли да знаеш дали ще те боли?

— Ще ме боли ли? — намръщи се и лилавите й очи потъмняха.

— Да. — Опита се да не избухне в смях.

— Чудесно — отвърна обезкуражена. — Ами него?

— О, него също. Но ще ви мине.

— Стига вече, не мога да ви понасям — каза им Дана. — Изпийте още една чаша, за онези, които нямат с кого да се обвържат. Повръща ми се от вас. Да пием за мен. — Вдигна отново чашата си и всички направиха същото.

— Това някакъв нов клуб ли е? — попита Рут. — Мога ли да се включа? — Погледна крадешком към групата мъже. Там беше и гаднярът Адам. — Не водят ли жените си?

— Кои? Берсерките ли? — каза Дана и ги посочи с глава. — Не могат. Пълнолуние е и трябва да си починат преди онова, което ги очаква.

— Какво е то? — полюбопитства Айлийн.

— Нощи за сношение. Нищо ли не ти е разказал дядо ти?

— Нищо в тази връзка.

— Разказвай, Дана — подкани я Рут да продължи, като гледаше развеселена огромния берсерк, който я наблюдаваше с пренебрежение. Изглежда тя му допадаше точно толкова, колкото и той на нея.

— Всъщност истинска чест е, че мъжете берсерки са тук днес. Предполагам, че ще си тръгнат, защото техните самки имат нужда от тях. Изпитват нужда да се сношават с тях заради пълнолунието. — Дана сви рамене и сама си напълни нова чаша с хидромед. — Прекарват целия ден в боричкане.

— А ти откъде знаеш? — попита заинтригувано Беата.

— Една нощ видях някаква двойка в действие — призна тя леко засрамена. — Преди години. Беше пълнолуние. Не можете да си представите колко са диви…

— Така ли? — Рут повдигна едната си вежда и отново погледна към Адам отдалече. Той я наблюдаваше напълно спокойно, докато допиваше хидромеда си. Върна чашата на Калеб, каза му нещо и ванирът отново я напълни.

— Мила — Беата постави ръка на рамото на Дана, — когато откриеш твоя cáraid, ще видиш, че ванирите също не са много питомни в това отношение. — После погледна към Айлийн и й намигна.

Айлийн се усмихна и се загледа в движенията на Калеб. Искаше да го види. Искаше да бъде с него.

Този мъж стоеше там, играеше ролята на домакин към онези, които преди няколко дни бяха смъртни врагове на неговата раса. Ноа го беше бичувал и въпреки това сега разговаряше с него. Изглежда, берсеркът изпитваше огромно уважение към него.

Колите бяха паркирани около поляната. Каал отиде до неговата, отвори вратата на шофьора и пусна музиката.

Песента „Без страх“ на „Дъ Расмус86“ прозвуча силно и ясно.

— Нека празникът започне — извика еуфорично с отметната назад глава.

Айлийн почувства дълбоко вълнение. Жените изтичаха, за да застанат по средата на кладите и започнаха да танцуват. Не обръщаха внимание на мъжете. Беше им все едно дали ги гледат. Наслаждаваха се на своята чувственост, не се срамуваха от публиката.

Берсерките ги гледаха запленени.

Ванирите веднага се втурнаха да танцуват с тях, прегръщаха ги, преплитаха крака, опираха задните си части… Жените крещяха развеселени и опиянени от хидромеда.

Рут веднага се присъедини към тях.

— Ела, Айлийн — подкани я тя.

Айлийн погледна Калеб в далечината и установи, че я следи крадешком, докато говори с Адам.

— Да, сега ще дойда — отвърна и тръгна към него.

Един огромен берсерк веднага хвана Рут за ръка, за да танцува с него. Беше привлекателен.

— Няма нужда да ме молиш, хубавецо — усмихна му се тя очарователно, докато се хващаше за раменете му и се оставяше да я води.

Айлийн избухна в смях, като видя най-добрата си приятелка толкова развеселена. Дядо й Ас я спря по средата на пътя, за да я поздрави.

— Забавляваш ли се, малката? — попита я той.

Айлийн се зарадва, като го видя така оживен, и го прегърна.

— Здравей, дядо — потърка буза в гърдите му. — И ти си тук.

— Калеб ни покани да пием хидромед. Не можех да не приема поканата. — Хвана лицето й с ръце. В очите му се четеше решителност. — Добре ли се отнася с теб, Айлийн? Ако не е така, кажи ми и аз…

— Не, не, дядо — побърза да го прекъсне. — Той… добре се отнася.

— Аз не исках да те насилвам да бъдеш с него. Вярваш ли ми? Не исках да те принуждавам, но… Въпросът е деликатен, а той действително е твоята половинка и аз…

— Дядо — взе огромната му мазолеста ръка в своите, — разбирам. Трудно ми е да проумея този свят. Не е лесно. Възпитали са ме като човешко същество и мисловните ми рамки са много ограничени, но…

— Да?

— Но в моята природа е и да приемам всичко, което ми се случва сега. Аз съм част от това. — Погледна очарована всичко, което ги заобикаляше. — Ритуали, вълшебства, богове, магия, война… кучешки зъби. Не ми се струва толкова откачено и с всеки изминал ден го разбирам по-добре.

— Значи не е толкова ужасно, нали?

— Не — отвърна и погледна Калеб, чиито очи бяха пълни с несигурност. Откога беше толкова открит към нея? — Мисля, че не.

— Страхувах се, да не си се разсърдила, защото ти наложих връзката с него. — Ас се обърна към него и кимна за поздрав. — Той е човек на честта, Айлийн. Отнася се с теб, както заслужаваш, и ще бъда спокоен, ако останеш с него.

— Дядо — прегърна го тя. — Не мога да се сърдя на теб, нито дори на него. — Изненада се, че признава това гласно. — Всичко, което ми се случи, разкри пред мен коя съм.

— Ти си смела — каза Ас с възхищение. — Като майка ти, която се жертва за любовта.

— Ти… Ти прости ли й?

Ас стисна устни и сведе поглед.

— Тя избяга от мен, защото се страхуваше, че няма да разбера връзката й с Тор. Онова, за което най-много съжалявам, е, че Хаде беше права. Щях да я накажа и да я отхвърля, Айлийн. Тогава не знаехме нещата, които разбрахме сега. — Въздъхна и я погледна с насълзени очи. — Тя смело се бореше за онова, което искаше, отърси се от враждата между нас, от предразсъдъците, и от смелостта й се роди нещо прекрасно.

Айлийн преглътна, за да облекчи усещането за възел в гърлото си.

— Ти, Айлийн — продължи той, — ни отвори очите и ни даде възможност да станем по-силни. Ти си живият спомен за дъщеря ми и те обичам заради това, което постигаш, и заради това каква жена си.

— Благодаря. — Тя го прегърна силно. Не искаше да плаче и й беше много трудно да сдържи сълзите си. — Благодаря.

— Аз ти благодаря, мила. — Целуна главата й и се отдръпна малко. — Вече си тръгвам. — Усмихна се засрамено. — Ще се чувстваш добре, нали?

— Да. Ще бъда добре.

— За каквото и да ти потрябвам, знаеш къде съм.

— Да, досадник такъв — засмя се тя.

— Добре.

— Добре. — Тя го целуна по бузата. — Хайде, отивай си.

Ас се отдалечи. Подаде ръка за довиждане на Калеб и му прошепна нещо в ухото. Той се съгласи тържествено и погледна Айлийн с пламтящи очи.

Тя потрепери, когато видя, че Калеб се приближава към нея. Строен, мускулест, уверен и елегантен. Могъщ, помисли си тя, докато минаваше покрай пламъците, които ограждаха мястото.

Ванирът не сваляше очи от нея. Искаше да бъде с нея през цялата нощ, да й обясни какво означава този ден за тях, но всички му я отнемаха до този момент.

Когато беше на около пет крачки от нея, Ноа се изпречи на пътя му.

Айлийн ококори очи, като го видя, и го дари с щедра усмивка.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита я берсеркът.

Айлийн се изправи на пръсти, за да погледне Калеб. Той се намръщи.

— Всъщност…

— Просто един танц, Айлийн. После си тръгвам. — Ноа наклони глава встрани и се усмихна лукаво. — Моля те.

Айлийн поклати глава и се усмихна.

— Добре, само един.

Калеб се отдръпна, докато двамата отиваха към импровизирания дансинг, където всички танцуваха разгорещено.

Звучеше песента „Всички хубави неща свършват87“.

Ноа я прегърна през кръста, докато се движеха грациозно в ритъма на музиката.

— Кажи ми — прошепна в ухото й, — как вървят нещата с вампира?

Айлийн се изкашля.

— Добре, благодаря. Казва се Калеб.

— Добре ли се отнася с теб? — завъртя я и отново я хвана през кръста. — Добър ли е с теб?

— Много е добър. — Погледна го строго.

— Още ли ми се сърдиш за онова, което му сторих?

Айлийн си спомни с горчивина за ударите с камшик.

— Трябваше да има някакво наказание за онова, което ти направи, Айлийн. Разбираш ли? — Очите му молеха за прошка.

— Не ми се говори за това сега.

— И какво?

— Не. Не се сърдя. Не одобрявам тези постъпки. Раз… разтърсва ме отвътре толкова насилие.

— Направих го заради теб. — Ноа я поклащаше по-леко, с нежните си фини ръце.

— Е… не знам, дали да ти благодаря. — Тя опря ръка на рамото му, за да запази дистанция.

— Когато дойде в нашия клан…

— Когато ме приютихте преди няколко дни — поправи го мило тя. — Не сме животни, помни това.

— Да. Помислих си, че си за мен. Моята… половинка.

Айлийн се сепна и го погледна учудено.

— Продължавай да танцуваш. — Подкани я той. — Реших, че е настъпил моментът да се обвържа. — Сви рамене. — И наистина можеше да бъде с теб.

— Ноа, аз…

— Но мисля, че Калеб се е появил преди мен, нали? — усмихна се тъжно.

— Да.

— За миг не се поколеба. — Лицето му изразяваше огорчение.

— Не, не се поколебах. — Потвърди тя, като наблюдаваше красивото лице на своя приятел.

— Обичаш ли го?

— Моля?

— Обичаш го.

— Не съм казала…

— Добре. — Той въздъхна шумно. — Сега, когато съм сигурен, че си убедена, вече мога да си тръгна от пиянския празник. Но, Айлийн…

Тя все още беше объркана от категоричното му твърдение относно чувствата й към Калеб.

— Какво?

— Ако той ти омръзне, винаги можеш да дойдеш при мен. — Весело пламъче блесна в кехлибарените му очи.

— О, я млъквай. — Удари го силно по гърдите.

— Имаш ми номера. Обади ми се, мила.

— Със сигурност. — Тя вдигна средния си пръст.

Ноа си тръгна, като повлече със себе си и Адам, който продължаваше да гледа ядосано Рут. Тя го изпрати, като целуна средния си пръст и изговори с устни думата „глупак“, докато въртеше задните си части в чатала на един от неговия клан.

Айлийн поклати глава. Мразеха се.

После погледна Дана, която танцуваше, заобиколена от ванири. Недосегаема. Далечна. Недостижима за всички. Мену не откъсваше очи от нея. Колко сложно изгледаше всичко между тях.

След това очите й се спряха върху танца на Беата и Гуин. Във всяко движение прозираше секс. Гуин я оставяше да се върти и движи в прегръдките му и използваше момента, за да усети аромата на косата й, да целуне врата й, да оближе ухото й… Искаше да я докосва, но тя не му позволяваше. Държеше ръцете му далече от себе си и го предизвикваше. А когато се погледнеха, се виждаше не само желание, а обожание. Бяха загубили две деца през годините, но имаха пред себе си вечен живот, за да се възстановят заедно от загубата. Обичаха се и любовта им беше по-силна от всичко.

Любов като тази, която тя чувстваше към Калеб. Да. Нямаше да отрича повече. Айлийн потърси ванира с поглед и го видя как се отдалечава от кладите и минава през едни храсти, които го скриха изцяло.

Забърза крачка и го последва. Защо си тръгваше?

Когато мина през храстите, се озова на поляна, скрита от дърветата. В средата й имаше няколко огромни камъка, които приличаха на олтари.

— Калеб? — извиси глас тя.

— Забавляваш ли се, принцесо?

Гласът идваше зад гърба й. Тя се обърна и го видя. Беше облегнат на едно дърво, с ръце в джобовете на черния кожен панталон. Талията на панталона беше под пъпа му, а кожата очертаваше всички мускули на лунната светлина. Торсът му беше гол, както на всички ванири тази нощ. Половината му коса беше събрана на опашка, а тънки плитки се спускаха по раменете му. На дясната му буза изпъкваха три еднакви черни линии и караха очите му да изглеждат много по-светли.

Айлийн остана като хипнотизирана. Но когато се вгледа в изумрудените му очи, потрепери от вълнение, от очакване на онова, което можеше да се случи между тях.

— Днес очевидно всички искаха да говорят с теб. — Приближи се до нея, но не я докосна.

— Да.

— Дядо ти Ас.

— Да.

— И Ноа — процеди през зъби.

— Да, Ноа също — отвърна тя и присви очи.

— Танцува с него и се смя с него. — Вдигна брадичката й.

— Затова ли си тръгна?

— Тръгнах си, за да ви оставя сами. Явно имахте нужда. Кажи ми, Айлийн, харесваш ли го? Ако аз не бях там, щеше ли да си тръгнеш с него?

Айлийн се почувства, сякаш някой изсипа кофа ледена вода върху нея.

— Не мога да повярвам… Разбира се — подхвърли предизвикателно. — В момента, в който се обърнеш. — Очите й блестяха от сълзи. Гневът прозираше в думите й.

— Кажи ми, Айлийн. И недей да си играеш с мен. — Хвана ръцете й и ги стисна силно. — Затова ли? Затова ли не ми позволяваш да проникна в теб? Не знам нито какво мислиш, нито какво чувстваш към него. Кажи ми… Знам, че той те харесва.

— Шибай се, Калеб. Мразя те. Мразя те… Свиня… Мразя те… — Удари го силно по гърдите, за да го отблъсне от себе си.

Как се осмеляваше да намекне нещо подобно? Как можеше дори да си го помисли?

— Моля те, Айлийн. — Притисна я към себе си с мощна прегръдка. Тя продължаваше да се бори с него. — Побърквам се. Имам нужда да бъда в контакт с теб и не знам дали ми казваш истината. Няма как да проверя.

— Тогава ми се довери. — Тя отново го удари в гърдите. — Не може да е толкова трудно.

— Но…

— Трябва да ми се довериш, Калеб! Трябва да го направиш… Ако не… Ако не ме уважаваш и не приемеш това предизвикателство, нищо няма да върви между нас — каза отчаяна, без да може да спре сълзите си. — Трябва да положиш усилие, както аз полагам, за да те разбера.

— Айлийн, тези неща не са в моята природа.

— Напротив… Шибан страхливец… Мислиш ли, че не искам да се слея с теб? — Бузите й бяха червени от гняв и разочарование.

— Искаш ли? — попита разтреперан.

— Разбира се, че искам, Калеб… Но имам нужда да знам до каква степен мога да ти се доверя. Трябва да съм сигурна, че не пазиш нещо за себе си.

— Но снощи…

— Снощи беше прекрасно — отвърна тя и сви юмруци. — Но не е достатъчно. Не и за мен. Ти се разкриваш, докато ме опипваш и изпитваш оргазъм… но само тогава. А и вчера беше дрогиран. Когато всичко това премине, преставаш да имаш доверие в мен. И започваш да криеш неща. Тази сутрин отново го направи и бях принудена да постъпя зле с теб, Калеб, а това не ми харесва.

— Но на теб ти харесва онова, което правя. Хубаво ти е с мен.

— Трябва да разграничим онова, което се случва между нас в леглото, и това, извън него. Трябва да бъдеш моят най-добър приятел, не само мой любовник. — Постави ръка на челото си и шумно въздъхна. — Искам партньор, който да не се колебае да ми даде всичко, защото аз няма да се поколебая да ти дам всичко.

— Айлийн…

— Дана ми каза, че имаш много бариери. Вярно е. — Насочи пръст към него и го накара да отстъпи. — Не искаш никой да се рови зад тях, да ги разруши, защото мислиш, че това те прави уязвим. Но аз не съм твой враг, Калеб. Разбираш ли? Не съм твой враг! — изкрещя ядосано и заби показалец в гърдите му. — Няма да отстъпя, докато не видя, че действително се отваряш за мен. Положи усилия. Говори ми и ми обясни всичко. И го направи не защото аз се вмъквам насила в главата ти и така откривам нещата, а защото наистина искаш да ги кажеш.

Калеб трепереше от гняв и безпомощност.

— Но ние не сме хора — изръмжа той. — Двойките ванири не общуват така.

— Да вървят по дяволите двойките ванири. Ще се отнасяш с мен така, както заслужавам, както аз ти кажа. Беше ужасен, Калеб. От самото начало. Ти се появяваш, упражняваш насилие и завладяваш всичко. Единствено аз отстъпвам и съм гъвкава. Аз… аз не мога да дишам.

— Аз също! — избухна той. — Мислиш ли, че ми е приятно да гледам как други двойки се чувстват спокойни заедно, защото имат контакт, от който моята жена ме лишава? Мразя това… Побъркваш ме… Ти, непоносима вещице… Не мога да мисля. — Опъна назад косата си и тръгна към нея. — Ти си всичко. Накъдето и да погледна, ти си там, тук, вътре — удари се по главата. — И не знам какво да правя… Аз съм идиот, недодялан. Чувствам се глупав… Превърна ме в безполезна вещ. Така… аз… не мога да те закрилям. Нямам нищо хубаво, което да ти дам… Аз съм развалина… Сражавам се дълги години… Разбирам от война, не разбирам от… не разбирам какво е… Но ти си там… Тук — удари се по гърдите — като игла, която постоянно ми пуска кръв. Не зная как да те накарам да… да можеш… защото аз действително искам… — Беше съсипан. Най-накрая разкриваше нещо от себе си. — Стига вече — обърна се потиснат и промърмори: — Ноа вероятно е по-подходящ от мен.

Айлийн почувства, че нещо в нея избухна, когато чу как той се предаде.

— Страхливецо, ела тук. Ти си страхливец! — изкрещя тя през сълзи. Изтича към него и го удари по гърба. — Искаш да отида при него ли? Кажи ми? Ще бъде ли по-лесно за теб? Мразя те, Калеб!

Калеб се обърна и хвана китките й, за да престане да го удря.

— Ще отидеш ли при него? — попита я отчаяно и тъжно. Беше сломен, защото не знаеше как да й покаже какво означава тя за него. — Ако това ще те направи щастлива, направи го. Аз само…

— Ти какво? — изхлипа тя.

— Mas fheárr leat Noah, Gabh e, leannán.88

Айлийн затвори очи и поклати глава.

— Престани да се отнасяш така с мен. Не можеш да ме предизвикваш по този начин… — изстена тя. Подлудяваше я. — Моля те, Калеб.

— Кого предпочиташ? При кого ще отидеш? — разтърси я леко. — Той със сигурност е по-подходящ за теб. — Всяка дума в полза на берсерка късаше сърцето й. — Аз просто искам да престана да те разплаквам… и Один знае, че няма да понеса някой друг да те докосва. Но ако така ще бъде по-добре за теб…

— Gur fuathach leam do thu89 — каза тя ядосано и го хвана за косата.

— Айлийн. — Взе лицето й в ръце. — Просто ми отговори. Нека да го чуя. Имам нужда да го чуя.

— Thagh mi thu90 — извика тя. Погледна го отчаяно и зарови лице в гърдите му. Избухна в плач. — Безчувствен грубиян… Thagh mi thu… — Удари гърдите му сломена и обезсърчена.

Той забеляза, че тя трепери. Обви ръце около нея и я прегърна. Знаеше, че я е изкарал извън нерви, но не умееше да прави нещата по друг начин. И все пак разбра нещо ценно за себе си. Нещо, което никога не беше чувствал. Вярваше й. Вярваше в нея. Имаше доверие в думите й. Имаше доверие в нея. И по същия начин поиска… Не. По същия начин искаше тя да има доверие в него. Не беше готов да й каже, че я обича, но я обичаше. Обичаше я. Тъй като не съумя да й го каже, зарови лице в шията й и нежно я целуна.

— Thagh mi thu, Айлийн — прошепна страстно.

— Cha déan91 — отвърна тя с ридание и се опита да се отдръпне от него. — Не е вярно. Предаваше ме на друг, когато аз…

— Да, така е, сладко сърце мое. Опита се да я целуне, но тя отблъсна лицето му. — Ела, не се отдръпвай.

— Carson!92 — настоя и го погледна с очи, пълни със сълзи. — Защо ме избираш сега?

— Защото имам нужда от това, за да започна да се променям. — Докосна устните й, плъзна върховете на пръстите си по шията й, докато стигна лявата й гърда. — Това е причината. — Постави ръка на сърцето й. — Целият съм твой, Айлийн. Tha thu mo leannán93 и имам нужда от теб.

— Не — изхлипа тя.

— Да. Ела. — Хвана лицето й с ръце.

— Ще се опиташ ли да ми имаш доверие? Казах ти тази сутрин. Нещата няма да вървят, ако не бъдем открити един към друг. Просто се опитай, моля те.

— Погледни ме. Не съм дрогиран, нито под натиск. Говоря ти от дълбините на душата си. — Погали я по бузата и се наведе да я целуне. — Единственият, който трябва да моли, съм аз. Ще ти докажа, че може да се разчита на мен, че съм способен да се отдавам изцяло и че можеш да ми имаш доверие. Аз вече ти имам доверие, Айлийн. Но аз съм проблемът. Ще видиш, че ще можеш да ми се довериш. — Ухапа устните й и тя потрепери в прегръдките му.

— Carson? — Тя се повдигна на пръсти, не можа да се въздържи и го целуна нежно. Той наистина започваше да се разкрива. Чувстваше го. Сякаш между тях протичаше мощна и неразрушима енергия, която не беше съществувала преди. Това й харесваше.

— Tha mi gu tinn á t’aonais.94 — Прегърна я и я целуна, сякаш щеше да я изяде.

Айлийн трябваше да се разрови в паметта си, за да си спомни какво означава това.

— Разболяваш се без мен? — Притисна се към него и го целуна по шията.

— Да. — Прегърна я силно, а тя се остави да я гали. Тялото на тази жена беше балсам от светлина и спокойствие за него.

— Ревнуваш от Ноа, затова ли ми говореше така?

— Да — призна той и отново я целуна.

— Знаеш ли, че вече не бих могла да се оставя да ме докосва друг? Знаеш, нали?

— Да, вярвам ти — призна той кротко.

— И защо ме притискаш по този начин? Постоянно ме объркваш.

— Защото той ти е по-близък приятел от мен. С него си спокойна, отпускаш се. С мен никога не си такава.

— Тогава накарай ме да се отпусна, Калеб. Успокой ме. — Прокара ръка по гъстата му грива и го привлече към себе си. Целуна го безсрамно. Нямаше място в устата му, което нейният език да не погали. — Никога не съм правила това с него. Какво мислиш, че означава това? — попита върху устните му.

— В името на Мориган95… ще те убия, ако го направиш. — Прокара език по устните си и почувства вкуса й. — Искаш ли… искаш ли да танцуваш с мен?

Краката й висяха, защото Калеб я беше повдигнал и тялото й беше долепено до неговото.

— Не тук — каза той дрезгаво.

— Къде?

— Ти само ми кажи дали приемаш? ’N deid thu lium mo chailin!96

— Да. Идвам с теб. — Усмихна се тя и се хвана по-здраво за него. — Но само защото ме нарече „моята дама“.

— Харесва ли ти да те наричам така? — Прегърна я по-силно.

— Харесва ми всичко, което ми казваш, когато се разнежиш. — Погали носа му със своя.

— А аз ще експлодирам, когато ми говориш на келтски.

— Добре — прошепна тя и усети желание в кръвта си. — Заведи ме да танцуваме, Калеб.

— Дръж се, малката.

С един скок се оттласна заедно с нея към небето и излетяха като куршум от гъстата гора. В краката им купонът продължаваше, лееше се хидромед, телата се извиваха, а кладите танцуваха.

Залепена за тялото му, тя изпита странно усещане в долната част на корема си, сякаш там се стичаше течен мед. Калеб се притисна по-силно към нея и намести ерекцията си между краката й.

— Калеб — изстена тя. — Горя.

— Аз също, момиче — изохка той и полетя по-бързо. — Умирам от желание да…

— Не, наистина горя. Изгаря ме. — Този път гласът й беше отчаян.

— Какво те изгаря, мила? — попита той притеснено.

— Долу — прошепна тя и притисна лице в шията му. — И… ох…

— Какво?

— Не знам какво ми става, но… ме боли.

— Боли те? Почакай, вече пристигаме вкъщи.

— Не. Не издържам. — Притисна се по-силно към него и обви крака около кръста му.