Книга за духовете

Глава седма

— Трябва да ми помогнете. Имам нужда от вашата помощ! — каза Джерард.

Брат му и сестра му се бяха изтегнали върху килима пред телевизора. И двамата държаха по едно дистанционно и непрекъснато сменяха програмите. При всяко щракане по лицата им пробягваха светлините и цветовете от екрана на поредната програма.

Мелъри изсумтя, но не каза нищо. Джерард прие това като положителен отговор. На този етап всяка нейна реакция, която не включваше юмруци, беше положителен отговор.

— Всички мислите, че аз обърнах кухнята с главата надолу, но честна дума не бях аз. Направил го е богъртът — започна Джерард и отвори книгата на страницата за богъртите. — Първо, и двамата чухте онова нещо в стената. Второ, върху праха на писалището някой написа онова предупреждение, а в брашното имаше следи от малки стъпки. Трето, гнездото в стената. Спомняте ли си как изхвърлихме всичко от това гнездо?

Мелъри стана мълчаливо и докато той се усети, сграбчи книгата и я измъкна от ръцете му.

— Върни ми я! — замоли се Джерард и се вкопчи в сестра си.

Мелъри вдигна книгата над главата си.

— Всички неприятности започнаха от тази книга — каза тя.

— Не! Не е вярно! — извика Джерард. — Намерих я чак след като завързаха косата ти за леглото. Върни ми я, Мелъри! Моля те, върни ми я!

Мелъри стисна книгата още по-здраво и се приготви да я разкъса.

— Мелъри, не! Спри! — От ужас Джерард почна да заеква. Ако не измисли нещо, и то веднага, книгата щеше да се превърне в купчина ненужна хартия.

— Почакай, Мел — обади се Саймън и стана от пода. — Почакай малко.

Мелъри спря и се обърна към него.

— От каква помощ имаш нужда, Джерард? — попита Саймън.

Джерард заговори бързо.

— Мислех си, че щом богъртът е вбесен, задето разрушихме гнездото му, ние можем да му направим ново гнездо. Аз вече взех една къщичка за птици и сложих в нея някои неща. Струва ми се, че нашият богърт малко прилича на нас, понеже също като нас е принуден да живее тук. Може би той дори изобщо не иска да е в тази къща и това, че е тук, също го докарва до бяс…

Мелъри отпусна ръце и поне засега се отказа да къса книгата.

— Добре, Джерард. Не мога да кажа, че ти вярвам, но съм съгласна да те изслушаме какво точно искаш от нас. Хайде, казвай какво искаш да направим! — нареди тя.

— Искам да ме издигнете с кухненския асансьор, за да кача къщичката в библиотеката и да я оставя за богърта — обясни Джерард.

— Къде е тази къщичка? Искам да я видя.

Джерард ги заведе в хола и показа къщичката — дървена къщичка за птици, достатъчно голяма, за да побере врана например. Джерард я беше свалил от тавана. Той плъзна встрани подвижната задна стена и показа колко прилежно е подредил вътре всичко от предишното гнездо. Нямаше го само нанизът с хлебарките. На стените беше залепил парченцата от вестник с особените думички, а също и няколко малки картинки от списания.

— От мамините списания ли изряза картинките? — попита Саймън.

— Да — кимна Джерард.

— Свършил си доста работа — призна Мелъри.

— Е, ще ми помогнете ли?

Мелъри и Саймън се спогледаха.

— Да вървим — съгласи се Мелъри.

— Добре, но аз ще се кача пръв. Става ли? — попита Саймън.

— Става — кимна Джерард, макар и неохотно.

Промъкнаха се тихо край кабинета, където майка им говореше по телефона за ремонта на къщата. Минаха на пръсти край вратата и влязоха в кухнята.

Преди да влезе в клетката на кухненския асансьор, Саймън пристъпи от крак на крак.

— Как мислите, дали мишките ми са живи? — попита той. — Дали богъртът не им е направил нещо?

Джерард си спомни за замразените попови лъжички в хладилника и не отговори. Искаше Саймън да му помогне, но не искаше да го лъже.

Саймън коленичи и пропълзя в асансьори. Мелъри дръпна въжето и клетката започна да се издига. От Саймън не се чуваше нищо, дори звук, даже и след като асансьорът стигна горе и спря.

— Казваш, че в тази библиотека горе има писалище и книги, така ли? — попита Мелъри.

— Да… — измънка Джерард. Не разбираше накъде бие сестра му с този въпрос.

— Добре де, как това писалище е било внесено там? То не е малко, нали? Горе е работил възрастен човек. Откъде този човек е влизал в библиотеката? Не е било с кухненския асансьор.

Джерард най-после схвана за какво говори Мелъри.

— Мислиш, че има тайна врата?

— Сигурно има — кимна сестра му.

Асансьорът се спусна отгоре и Джерард се вмъкна в него заедно с къщичката. Мелъри задърпа въжето и клетката започна да се издига в тъмнината на тясната шахта. Джерард изпита огромно облекчение, когато стигна до библиотеката.

Саймън стоеше в средата й и я оглеждаше със страхопочитание.

— Какво ще кажеш? — не се стърпя Джерард.

— Страхотно! — прошепна Саймън. — Има много книги за животни. Но е ужасно студено.

Джерард остави брат си да се прехласва по книгите и се огледа за тайната врата. Опита се да си представи разположението на библиотеката спрямо останалите помещения на този етаж. Накъде ли беше холът?

— Мелъри предполага, че има тайна врата — каза той.

Брат му приближи. На стената пред тях бяха библиотечните рафтове, голяма картина и шкаф.

— Картината. Да видим какво има зад нея — предложи Саймън и двамата свалиха от стената голямата картина, нарисувана с маслени бои.

Беше портрет на слаб мъж с очила, седнал сковано на зелен стол с висока облегалка. Може би е Артър Спайдъруик, помисли си Джерард. Зад портрета нямаше нищо, просто гола стена.

— Дали да не извадим някои книги от рафтовете? — зачуди се Джерард и издърпа един том, озаглавен „Загадъчните гъби и тайните на плесените“.

Саймън отвори вратите на шкафа и ахна.

— Джерард, ела. Погледни тук!

Вратите на този шкаф се отваряха към шкаф за бельо, който се намираше в съседната стая.

Само след минута Мелъри влезе през тайната врата и започна да оглежда библиотеката.

— Ама че зловещо място! — измърмори тя.

— Вярно, ужасно е! — съгласи се Саймън. — И никой друг не знае нищо за него, само ние тримата.

— И богъртът — добави Джерард.

Той окачи къщичката на стенната лампа. Мелъри и Саймън му помогнаха да я подреди, а после всеки постави вътре по нещо от себе си. Джерард остави една ръкавица — богъртът можеше да я използва за спален чувал. Саймън сложи малката чинийка, в която някога бе сипвал вода за гущерите. Мелъри явно бе повярвала на Джерард, защото пъхна в къщичката своя сребърен медал със синя панделка от училищното първенство по фехтовка.

Накрая тримата огледаха къщичката. Беше станала много приятна.

— Да му оставим бележка! — предложи Саймън.

— Бележка ли? — учуди се Джерард.

— Ами да, защо не… — Саймън разрови чекмеджето на писалището и намери хартия, перодръжка с перо и шише с мастило.

— Вижте какво намерих! — Джерард показа на Саймън и Мелъри един лист върху писалището.

Беше акварелен портрет на мъж и малко момиченце. Под тях имаше избелял надпис, направен с молив: „Моята скъпа дъщеря Лусинда на 4 години“.

— Значи Артър е бил баща на леля Лусинда, така ли? — възкликна Мелъри.

— Сигурно — кимна Саймън и разчисти място върху писалището, за да напише бележката.

— Дайте на мен — предложи Мелъри. — Вие, момчета, ще пишете цяла вечност. Само ми кажете какво трябва да напиша. — Тя отвори шишето с мастило и потопи писеца, после го изпробва. Върху хартията остана криволичеща, но четлива следа.

— Пиши: „Скъпи богърт!“ — предложи Саймън.

— Мислиш ли, че това обръщение е любезно? — усъмни се Джерард.

— Любезно, нелюбезно, вече го написах — заяви Мелъри.

— „Скъпи богърт!“ — повтори Саймън. — „Пишем ти, за да ти кажем колко много съжаляваме, че развалихме къщата ти. Надяваме се да харесваш новата къща, която ти направихме, а дори и да не я харесваш, надяваме се, че ще спреш да ни щипеш, ще спреш да правиш и всички останали неща, ти знаеш кои. А ако Джефри и Лимонова капка са при тебе, моля, грижи се добре за тях, тъй като те са добри мишки.“

— Готово! — каза Мелъри и сложи последната точка. — Това ли е всичко?

Саймън кимна.

— Добре! Тогава да тръгваме — подкани ги Джерард.

Те оставиха бележката до къщичката и напуснаха библиотеката.

Следващата седмица никой от тримата не успя да отиде в библиотеката. През деня къщата гъмжеше от строителни работници, които щъкаха навсякъде, а вечер майка им ги следеше много строго и не им позволяваше да излизат от спалните.

Най-после започнаха и училище. Оказа се, че новото училище не е толкова лошо, колкото се бе опасявал Джерард. Не беше голямо, но имаше отбор по бейзбол и отбор по фехтовка за Мелъри. Освен това досега всички се отнасяха добре и с тримата и Джерард успяваше да се държи прилично.

Най-хубавото беше, че кошмарните нощни произшествия в къщата престанаха. Спря и шумоленето в стените. Само подстриганата коса на Мелъри напомняше за мистериозните събития.

За разлика от предишната седмица обаче, сега не само Джерард, а и Саймън, и Мелъри изгаряха от нетърпение да отидат отново в библиотеката.

Щастието им се усмихна едва в неделя, когато майка им отиде да пазарува и остави Мелъри да се грижи за къщата и близнаците. Тримата едва дочакаха колата й да потегли и се втурнаха нагоре по стълбите към шкафа за бельо.

В библиотеката всичко беше като преди. Портретът си седеше подпрян на стената, къщичката за птици висеше на лампата, всичко изглеждаше така, както го бяха оставили преди повече от седмица.

— Я елате насам. Бележката я няма! — възкликна внезапно Саймън.

— Ти ли я взе? — обърна се Мелъри към Джерард.

— От къде на къде. Не съм взимал никаква бележка! — започна да се защитава той.

Изведнъж зад гърба им се чу кашлица. Тримата подскочиха уплашено и се обърнаха. Върху писалището стоеше малко човече, не по-високо от молив. Беше обуто в закърпени възкъси панталони с презрамки, на главата му беше нахлупена широкопола шапка. Очите му бяха черни и подвижни като бръмбари, носът му беше голям и червен и въобще приличаше много на богъртите от справочника. Човечето държеше краищата на две каишки, а за другия край на каишките бяха вързани две мишки, които душеха възбудено въздуха и се дърпаха към ръба на писалището.

— Джефри! Лимонова капчице! — изписка Саймън, обезумял от радост, че вижда мишките си.

— Аз съм Малчо и харесвам новия си дом, но не мислете, че съм тук, за да ви благодаря с поклон! — изрече богъртът, като ги гледаше предизвикателно.

Джерард кимна. Не знаеше какво да отговори.

Мелъри зяпаше богърта така, сякаш някой я беше цапардосал изневиделица.

Малчо продължи:

— За да не ви сполети ужасна съдба, съвета ми чуйте, човешки деца! „Книга за духовете“ носи беди. Вещаят звездите страшни злини. Изгорете я в огън, праха й хвърлете, на ужас и смърт да не се обречете. Забранени за вас са нашите тайни. Гневът ни е страшен, бедите — безкрайни!

— Чий гняв? За кого говориш? — попита Джерард, но човечето килна шапката си, скочи от писалището на ярко осветения перваз на прозореца и изчезна.

Мелъри започна да се съвзема от шока.

— Може ли пак да видя тази книга? — попита тя.

Джерард кимна. Винаги и навсякъде носеше със себе си справочника за духове на Артър Спайдъруик.

Сестра му коленичи на пода и разлисти книгата. Прехвърляше страниците бързо, без да прочете дори дума.

— Какво правиш? — учуди се Джерард.

— Просто гледам… — каза Мелъри уплашено. — Ужасна книга! Каква тежест!

Джерард учудено вдигна вежди. Вярно, книгата не беше лека, но това едва ли беше най-важното сега.

— Ъ-ъ-ъ… Ами… — смотолеви той. — И според мен е тежка книга, но…

Върху писалището стоеше и ги гледаше малко човече, не по-високо от молив.

— Всички тези същества, които са описани в нея… Всички тези… Истински ли са? Джерард, ако това е истина, ние няма да можем да се справим с нея. Такава тежест едва ли можем да понесем…

Едва сега Джерард разбра за какво говори сестра му. Книгата на Артър Спайдъруик разкриваше един наистина необикновен свят. Толкова необикновен, че изглеждаше страховит. В този смисъл книгата наистина стоварваше на раменете им ужасна тежест. Най-лошото бе, че срещата им с този свят предстоеше от сега нататък. Бяха съвсем в началото. Страшното тепърва предстоеше.