Книга за духовете

Глава шеста

В просъница Джерард чу гласа на майка си.

— Събуждай се, Джерард! — викаше ядосано тя.

— Какво има? — попита сънливо той и подаде глава изпод завивката. Миг-два мислеше, че е закъснял за училище, но после си спомни, че семейството му се премести и той още не е стъпвал в новото училище.

— Ставай, Джерард. И не питай какво има! Не се преструвай на ни лук ял, ни лук мирисал. Ставай и слез долу да видиш какво има!

В кухнята цареше хаос. Мелъри размахваше една метла и събираше парчетата от счупена порцеланова купа. По стените беше размазан шоколадов крем, вратите бяха изпръскани с портокалов сок, а по прозорците се стичаха жълтици от счупени яйца.

Саймън седеше до масата. Ръцете му бяха покрити със синини, същите като на Мелъри, а очите му бяха подути и зачервени от плач.

— Е? — попита майка му. — Какво ще кажеш?

— Не съм го направил аз! — промълви Джерард с пресъхнало гърло.

Той огледа всички — майка си, брат си, Мелъри. Не, не беше възможно да мислят, че той, Джерард, може да направи подобно нещо!

Сведе поглед към брашното по пода и до купчинките мокри овесени ядки и обелки от портокал видя следи от мънички боси крака. Стъпките бяха колкото човешки палец. Ясно се виждаше петата, а следите от пръстчетата в предната част приличаха на разперени перца.

— Виждате ли? — посочи Джерард. — Следи от малки крака.

Мелъри го изгледа унищожително. От ярост зениците й се свиха и станаха като карфички.

— Млъквай, Джерард! Мама каза, че снощи си слизал в кухнята. Ти си направил тези следи!

— Не съм! — кресна на свой ред Джерард. — Не съм ги направил аз, разбра ли?

— Няма какво да разбирам. Сигурно и това в хладилника не си го направил ти? Защо не погледнеш в хладилника, а?

Саймън захълца неудържимо.

Майка му грабна метлата от Мелъри и започна да събира брашното и овесените ядки.

— Мамо, спри! Измете следите! — извика Джерард, но майка му не му обърна внимание. С два замаха на метлата единственото доказателство за отмъстителния домашен дух отиде на купчината боклук.

Мелъри отвори вратата на хладилника. Във формите за лед бяха замразени поповите лъжички на Саймън — по една във всяко кубче. До тях върху парче от кутия за овесени ядки се мъдреше бележка: „Предлагаме готварски книжки за готвене на замразени мишки!“.

— Джефри и Лимоновата капка ги няма! — изхълца брат му.

— Джерард, защо не ни кажеш какво си направил с мишките на Саймън? — попита майка му.

— Нищо не съм направил. Защо не ми вярвате?

Мелъри го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Не знам какво си въобразяваш, Джерард, но ей сега ще започнеш да съжаляваш!

— Мелъри, остави го! — намеси се майка му и Мелъри го пусна, но го изгледа със свиреп поглед, който обещаваше, че пердахът няма да му се размине.

— Не мисля, че Джерард е сторил това — промълви Саймън между две подсмърквания. — Мисля, че това е работа на богърта.

Майка им не каза нищо, но изразът на лицето й беше красноречив — манипулирането на Саймън беше най-лошото, което Джерард правеше.

— Джерард, събери този боклук и го изнеси! — нареди тя. — Щом ти е било забавно да изпоцапаш така, сигурно ще ти е още по-забавно да чистиш цял ден.

Джерард наведе глава. Не можеше да накара майка си да му повярва. Той се облече мълчаливо, напълни с боклук три големи черни найлонови чувала и ги повлече към предната част на къщата.

Денят беше много хубав. Беше топло, по синьото небе нямаше нито едно облаче. Въздухът ухаеше на борови иглици и току-що окосена трева, но това въобще не можа да успокои Джерард.

Един от чувалите се закачи за някакъв клон. Джерард го дръпна и чувалът се разкъса. Образува се голяма дупка и боклукът се посипа по земята. Джерард изохка, стисна зъби, пусна чувалите и започна да събира разпиляния боклук.

Изведнъж осъзна, че държи в ръцете си джунджурийки от къщичката на съществото, което живееше в стената на къщата. Той огледа още веднъж старите парцали, кукленската глава, карфиците с перлени главички. На светлината на слънцето забеляза и други неща, на които преди това не бе обърнал внимание. Например едно мъничко счупено яйце на червеношийка, многобройни малки парченца от вестник с по една странна дума на всяко от тях. „Сияен“, пишеше на едно от парченцата, „Монолог“, прочете на друго парченце.

Джерард събра остатъците от гнездото и внимателно ги постави встрани от останалия боклук. Ами ако направи нова къща на богърта? Дали това ще има някакво значение за него? Дали ще го успокои? Ще го спре ли да прави дивотии?

Помисли си за плачещия Саймън и за бедните глупави попови лъжички, замразени в ледените кубчета. Не, не искаше да помага на богърта! Искаше да го хване, да го удря, да го блъска, да го накара да съжалява, че е излязъл от стената.

След като изнесе чувалите с боклука на предната ливада, Джерард отново се върна при купчинката с вещите на богърта. Взе ги и тръгна към къщата, без да знае дали ще ги изгори, дали ще ги върне на мястото им, въобще, без да знае какво изобщо ще прави с тях.

Майка му седеше на входната врата и го чакаше.

— Какво е това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Джерард.

Не беше за вярване, но този път тя не продължи разпита, поне не го пита нищо повече за боклуците в ръцете му.

— Джерард — въздъхна тя, — знам, че си разстроен от това, че баща ти ни напусна. Всички сме разстроени.

Джерард се почувства неловко и заби поглед във върховете на обувките си. Домъчня му. Това, че беше разстроен от раздялата с баща си, не означаваше нито че е омърлял и затрупал с боклуци къщата, нито че е насинил брат си с юмруци, нито пък че е завързал косата на сестра си за таблата на леглото.

— Е, и какво от това? — попита той, защото предположи, че майка му го чака да каже нещо.

— Какво от това ли? — повтори тя. — Това, че не трябва да позволяваш на гнева да те ръководи. Сестра ти се справя с тези проблеми, като се занимава с фехтовка, брат ти има своите животни, но ти…

— Аз не съм направил всичко това! — прекъсна я Джерард. — Защо не ми вярваш? Заради скандала в училище ли? Заради онзи бой ли?

— Признавам, че съм шокирана от това, че счупи носа на онова момче — отвърна майка му. — Точно за това говоря. Саймън не се бие, но и ти не налиташе на бой, преди баща ти да ни напусне.

Джерард още по-внимателно продължи да разглежда върховете на обувките си.

— Добре, щом казваш, така е… А сега може ли да вляза? — попита той.

Майка му кимна, но преди да се отмести, го хвана за рамото:

— Ако и тук направиш нещо подобно, ще трябва да те заведа на лекар. Ясно ли е, Джерард?

Джерард кимна, но се почувства странно. Обзе го чувство на вина. Спомни си какво беше казал за леля Лусинда и за лудницата и внезапно осъзна, че много, много съжалява за думите си.