Книга за духовете

Глава трета

Джерард огледа стаята. Беше малка библиотека с огромно писалище в средата. Върху бюрото имаше отворена книга и чифт старомодни очила с кръгли рамки. Стъклата им блеснаха, отразявайки пламъчето на свещта. Джерард приближи лавиците с книги. Слабата светлинка едва-едва ги осветяваше и той не можеше да прочете повече от едно заглавие. Ако искаше да види следващото, трябваше да премести свещта. Всички заглавия бяха необикновени: „История на шотландските джуджета“, „Списък на феи и духове, гостували тук от целия свят“, „Анатомия на насекомите и на други летящи същества“.

На края на бюрото имаше няколко стъкленици с изсушени растения и горски плодове, а в една по-голяма бяха събрани потъмнели речни камъни. Край тях лежеше рисунка с акварелни бои — мъж и малко момиченце играеха на моравата пред къща. Джерард премести свещта към книгата и видя, че върху разтворените й страници има лист хартия. И книгата, и листът бяха покрити с дебел слой прах. Хартията беше пожълтяла от времето. С разкривени букви върху нея беше написано кратко стихотворение:

Джерард взе листа и още веднъж внимателно прочете написаното. Беше като послание, оставено точно за него. Но от кого? И какво означаваше?

Изведнъж отдолу се чу вик:

— Мелъри! Саймън! Какво правите горе?

Джерард прехапа устни. Майка му се беше върнала от магазина. В най-неподходящия момент!

— В стената имаше катерица — чу той гласа на Мелъри, но майка им я прекъсна.

— Не ми се слушат глупости! Къде е Джерард?

Мелъри и Саймън не отговориха.

— Веднага спуснете кухненския асансьор! Мислете му, ако брат ви е в него!

Джерард изтича до асансьорната шахта, но успя да види само как клетката изчезва надолу към кухнята на първия етаж. От бързото движение свещта се залюля и изпращя, започна да дими, но не угасна. Отдолу едва-едва се чу гласът на Саймън.

— Ето, мамо. Видя ли? Джерард не е тук.

Сигурно празната асансьорна клетка вече беше в кухнята.

— Добре, но къде е тогава? — продължаваше да се ядосва майка им.

— Не знам — отвърна Мелъри. — Може да спи.

Майка им въздъхна.

— Добре. А сега вие, двамата, качвайте се при брат си и лягайте. Веднага.

Джерард чу как стъпките на брат му и сестра му се отдалечиха и заглъхнаха. Сигурно щяха да изчакат известно време майка им да заспи и едва след това щяха да се промъкнат в кухнята, за да го смъкнат долу.

Изведнъж нещо зад гърба му прошумоля. Джерард светкавично се обърна. Шумът идваше откъм писалището. Момчето вдигна буркана със свещта и видя в праха някакви драскулки. Преди малко ги нямаше там! Той се наведе и с ужас прочете:

Джерард отскочи назад. Свещта се наклони. Потече восък и пламъчето угасна. Уплашен до смърт, Джерард стоеше вцепенен в тъмното. Не можеше да мръдне. Тук, в стаята, някъде край него имаше нещо и това нещо можеше да пише!

Той опря гръб на стената до празната шахта и стисна зъби, за да не изпищи. От кухнята долу чу шум на хартиени торби, които майка му изпразваше от покупките.

— Какво има там? — прошепна Джерард с пресъхнало гърло. — Какво си ти?

В стаята цареше тишина.

— Какво има там? — прошепна Джерард с пресъхнало гърло. — Какво си ти?

— Знам, че си тук — прошепна отново Джерард.

Никакъв отговор. Нищо.

Джерард чу стъпките на майка си по стълбите, после чу как се отваря и затваря вратата на стаята й, след това настъпи тишина. Беше смазваща — толкова плътна и тежка, че Джерард спря да диша и започна да се задушава. Струваше му се, че ако диша, ще се издаде, нещото ще го чуе и ще го сграбчи в ноктите си.

В стената се чу скърцане. Джерард се стресна и изпусна буркана, но после осъзна, че скърца асансьорът. Протегна ръце и заопипва пътя в тъмнината.

— Хайде, слизай! — чу той шепота на сестра си откъм шахтата.

Джерард бързо се сви на кълбо в металната кутия. Изпитваше такова облекчение, че не разбра как стигна до кухнята.

— Горе има библиотека — започна да разказва той, още щом се измъкна от тясната шахта. — Тайна библиотека с много особени книги. И освен това там имаше нещо. Нещо, което може да пише.

— Шъ-ъ-ът, Джерард… — прекъсна го Саймън. — Мама ще ни чуе.

Джерард подаде листа с четирите стиха.

— Вижте това. Тук има указания.

— Ние ще ги видим, но не ми е ясно ти видя ли нещо? — попита Мелъри.

— Да, да, да! — ядоса се Джерард. — Ти слушаш ли ме? Колко пъти ще ти казвам? Видях предупреждение, написано върху праха на писалището: „Пази своя гръб!“.

Мелъри поклати глава.

— Това може да е било написано преди сто години.

— Може, но не е! Огледах писалището малко преди това и нямаше нищо написано, разбра ли!

— Сега се успокой! — прекъсна го сестра му. — После ще говорим.

— Защо после? Мелъри, аз го видях! Видях го! Защо не ми вярваш?

Сестра му внезапно го сграбчи.

— Тихо!

Но беше късно.

— Мелъри! Пусни брат си! — Майка им стоеше на най-горното стъпало на тясната кухненска стълба и беше бясна. — Мислех, че се разбрахме, но виждам, че не сме. Сега ме чуйте — ако още веднъж някой стане от леглото, ще ви заключа в стаите. Ясно ли е?

Мелъри бавно пусна Джерард, като го гледаше многозначително.

— Ами ако имаме нужда да идем до тоалетна? — попита Саймън.

— Марш в леглата си! Веднага! — викна майка им.

Когато си легнаха, Джерард дръпна завивката над глава и стисна клепачи.

— Аз ти вярвам… Вярвам ти и за бележката, и за всичко… — зашепна Саймън, но Джерард не отговори. Беше много щастлив, че е в леглото си. Нямаше нищо против да остане в него цяла седмица.