Книга за духовете

Глава четвърта

Джерард се събуди от писъците на Мелъри. Скочи от леглото и се втурна по коридора към стаята на сестра си. Онова, което видя, го слиса.

Дългата коса на Мелъри беше разделена на кичури, а кичурите бяха завързани за металната рамка на леглото. Лицето й беше червено, а ръцете й бяха покрити с ужасни синини и отоци. Майка им седеше на леглото и се опитваше да отвърже възлите на косата на Мелъри.

— Какво става тук? — попита смаяно Джерард.

— Просто ги разсечи… — подсмърчаше Мелъри. — Отрежи ги. Искам да се измъкна от това легло! Искам да се махна от тая къща! Мразя я! Мразя това място!

Майка им вдигна глава и се обърна към Джерард. — Кой направи това, Джерард?

— Не знам — вдигна рамене Джерард и погледна към Саймън, който седеше на прага на вратата и мигаше объркано. Не беше Саймън, явно беше работа на нещото от стената. Майка му почервеня като рак и присви очи. Беше ужасно ядосана.

— Джерард Грейс, снощи ти се караше със сестра си. Видях те! После си решил да й отмъстиш.

— Мамо, не съм го направил аз. Честна дума! — Джерард не можеше да повярва, че майка му мисли, че е способен на такова нещо. Вярно, той и Мелъри вечно се караха, но това нищо не значеше.

— Моля те, мамо! Дай ножиците! — заплака отново Мелъри.

— Саймън и Джерард! Марш навън! И двамата. Джерард, с теб ще говоря по-късно. А сега вън! — заповяда госпожа Грейс и отново се обърна към дъщеря си.

Джерард излезе от стаята на Мелъри. Сърцето му биеше силно, а щом се сетеше за завързаната коса, по гърба му плъзваха ледени тръпки.

— Ти мислиш, че нещото го е направило, нали? — попита Саймън, щом се прибраха в стаята си. — Мислиш, че то е завързало косата на Мелъри за леглото.

— И ти мислиш така, нали? — погледна го изпитателно Джерард.

Саймън кимна.

— Трябва да направим нещо — каза Джерард. — Стихотворението, което намерих горе, може да ни помогне. То е единственото, за което можем да се хванем.

— Не разбирам как ще ни помогне това глупаво стихотворение — възрази Саймън.

— Не знам — вдигна рамене Джерард. — Ти си по-умният, ти трябва да го измислиш.

— Добре де, а защо тази… ъ-ъ-ъ… Защо тази катерица не направи нещо на нас двамата? Или пък на мама? Защо на Мелъри?

Джерард не беше мислил за това.

— Не знам — отвърна той.

Саймън го погледна укорително и Джерард се ядоса.

— Добре де, аз не знам, ами ти? Няма ли най-после да кажеш ти какво мислиш?

Саймън тръгна към вратата.

— Аз не знам какво да мисля. Сега излизам. Ще се опитам да наловя малко щурци.

Джерард проследи с поглед брат си и се замисли. Какво да прави? Ще може ли да се справи сам?

Докато се обличаше, мислите му отново се върнаха към четиристишието. „Нагоре, нагоре, качи се нагоре и своите тайни аз ще отворя.“ Не изглеждаше сложно, но всъщност беше сложно. Какво означаваше този стих? Къде да се качва? Нагоре в къщата? Нагоре към покрива? Нагоре по някакво дърво? А може би нямаше никакъв смисъл да си губи времето с разни стихчета. Може би те изобщо нямаше да му помогнат.

Ала докато Саймън хранеше своите животни, а Мелъри се мяташе, привързана към леглото, Джерард не знаеше какво да прави и пак се върна на въпроса колко „нагоре, нагоре, нагоре“ трябва да се изкачи. Добре де, каза си той, защо не взема да се кача на тавана, нищо няма да ми стане, ако се разходя дотам.

Боята на стълбите беше съвсем изтрита, а стъпалата така изскърцаха, че Джерард изтръпна. Като нищо можеше да пропадне надолу!

Таванът беше обширен, с нисък скосен покрив. На пода в единия му край зееше дупка и се виждаше една от пустите спални. По цялата дължина на помещението минаваше тънко въже, на което бяха закачени стари чували. От гредата под самия покрив висяха навързани една за друга къщички за птици — бяха най-различни, с всякакви големини и форми. В ъгъла самотно стърчеше шивашки манекен. Върху голата му топчеста глава беше нахлупена дамска шапка. От средата на тавана нагоре се виеше тясна спирална стълба.

Нагоре, нагоре, качи се нагоре…

Джерард прескачаше по две стъпала наведнъж.

Стаята, в която влезе, беше малка и залята от светлина. Прозорци имаше на всичките й стени. Джерард погледна навън и видя под себе си наклонения овехтял скат на покрива. В далечината виждаше микробуса на майка си, паркиран до покритата с чакъл алея. Виждаше дори старата барака за каретите и голямата ливада, която се спускаше надолу и навлизаше в гората. Явно беше попаднал в онази част на къщата, където по покрива минаваше желязна ограда. Страхотно място! Даже Мелъри щеше да остане впечатлена, когато го види. Ако я доведе тук, може би ще я поразсее от ужаса, който преживя с косата си.

Стаята беше почти празна. Нямаше много вещи. Стар пътнически сандък, малка табуретка, потънал в прах стар грамофон, няколко топа избелял плат.

Джерард седна, измъкна от джоба измачкания лист с четиристишието и отново прочете:

Сърцето му се сви. Какви бяха тези страшни загадки? Не му се щеше да намери забравен труп, та дори това да беше страхотно приключение.

Огледа се. Ярката слънчева светлина го успокои — във филмите зловещите неща обикновено не ставаха посред бял ден. Той обаче все още се колебаеше да отвори сандъка. Май по-добре да потърси Саймън и да се върне тук с него. Но ако сандъкът е празен? Тогава щеше да си навлече подигравките на Саймън и Мелъри.

Джерард не знаеше какво да прави. Коленичи и избърса паяжините и праха от капака на сандъка. Тежки ръждясали метални ленти опасваха излинялата кожа.

В края на краищата защо да не хвърли един поглед, какво толкова. Може пък четиристишието да стане по-разбираемо, ако знае какво има в сандъка. Пое дълбоко въздух и вдигна капака.

Сандъкът беше пълен със стари, проядени от молци дрехи. Под тях имаше джобен часовник на дълга верижка, парцалива шапка и една кожена ученическа чанта за гръб, пълна с натрошени парченца въглища и стари, много особени моливи.

Нямаше нищо, което да прилича на труп, на страшна загадка и въобще на загадка. В сандъка просто нямаше нищо интересно, а стиховете май наистина бяха безсмислени.

Кое беше истина и кое беше фалшиво?

Нещо в това, което ставаше? Или нещо от нещата в сандъка? А може би самият сандък?

Той се сети за книгите с пирати, които беше чел. Пиратите често заравяха сандъци със съкровища по бреговете на самотни острови.

Стоп! Може би ставаше дума за фалшиво дъно? За сандък с двойно дъно! Джерард отново огледа сандъка и забеляза, че вътрешното му дъно е по-високо, отколкото би трябвало. Сърцето му подскочи. Нима най-после беше решил загадката?

Той коленичи и започна да изследва дъното на сандъка. Сантиметър по сантиметър пръстите му опипваха прашната кожа и търсеха някаква гънка, някакъв шев, въобще нещо, което да му позволи да отвори двойното дъно.

Не откри нищо и започна да оглежда сандъка отвън. Пръстите му напипаха малка издатина вляво. Той натисна леко и част от стената на сандъка внезапно се отвори.

Краката му се подкосиха от вълнение. Пое си дъх, за да се успокои, после пъхна ръка в отвора. Вътре имаше само един вързоп, почти квадратен и увит в мръсен плат.

Джерард измъкна вързопа, развърза го и започна да развива плата. Вътре имаше много стара книга. Кориците бяха оръфани, миришеше на изгоряло, а при докосване страниците й се ронеха. Заглавието върху кафявата кожена корица гласеше „Книга за духовете от Артър Спайдъруик. Пълен справочник за фантастичните същества, които ни заобикалят“.

Джерард разтвори книгата.

Беше илюстрирана с акварелни скици, а изписаният с мастило текст на места беше зацапан и повреден от вода. Почеркът приличаше много на този от загадъчното четиристишие.

Момчето бързо прелисти страниците. Тук-там спираше, за да чете.

Не знаеше какво да мисли. Не можеше да повярва! Книгата съдържаше невероятни сведения за духове, троли, феи, елфи.