Книга за духовете

Глава втора

Можеха да използват само три от спалните на горния етаж. Заради течовете от покрива подът на останалите стаи беше прогнил и ги правеше опасни за влизане. Госпожа Грейс зае една от здравите спални, Мелъри се настани в другата, а Джерард и Саймън трябваше да си поделят третата.

След като разопаковаха вещите си, рафтовете на гардероба и нощното шкафче на Саймън се задръстиха от стъкленици, аквариуми, сандъчета и клетки. В някои от тях имаше риби, в други бяха затворени мишки, гущери и разни други животни. За да ги пренесе дотук, Саймън ги беше натъпкал в кафези.

Майка им се гнусеше от мишки, затова беше разрешила на Саймън да вземе всичките си животни, но не и мишките. Те обаче също бяха тук. Саймън ги беше спасявал от капана на господин Левът, който живееше точно под тях, и за нищо на света не можеше да ги изостави и да ги изложи на угрозата да попаднат пак там. Сега майка им просто се преструваше, че не забелязва мишките.

Джерард се въртеше неспокойно върху неудобния дюшек. Натисна глава с възглавницата. Почти щеше да се задуши, но и това не помогна. Колкото и да се мъчеше, не можа да заспи. Нямаше нищо против да е в една стая със Саймън, но съжителството с многобройните кафези с животни, които писукаха, цвърчаха, скимтяха и дращеха, беше много по-ужасно от това да спи сам в някоя от стаите на зловещата къща. Скимтенето и цвърченето го подсещаха за нещото в стената. В града Джерард също беше живял в една стая със Саймън и безбройните му гадинки, но там шумът на животните се губеше сред шума на хората и автомобилите и писъка на клаксоните. Тук всичко беше различно и непознато.

Неочаквано вратата изскърца. Джерард подскочи като ужилен и седна в леглото. На вратата се мержелееше странна фигура с дълга черна коса и безформена бяла дреха. Джерард не разбра как се плъзна по леглото и се изтърколи на пода, свит на кълбо.

— Спокойно, аз съм — прошепна бялата фигура. Беше Мелъри по нощница. — Стори ми се, че чух твоята катерица.

Докато се изправяше, Джерард се чудеше как ще бъде оценено светкавичното му изхлузване от леглото — че е страхливец, или че просто има добри рефлекси. Саймън спокойно похъркваше в съседното легло.

Мелъри ядосано махна с ръка.

— Хайде, по-бързо. То няма да ни чака да се натуткаме, за да го хванем.

Джерард хвана Саймън за рамото и го разтърси.

— Саймън… Събуди се. Имаш нов домашен любимец. Любимееееееец!

Саймън се размърда и изръмжа, придърпа завивката и опита да се покрие презглава.

— Саймън… — Джерард се наведе още по-ниско над своя близнак и зашепна енергично. — Саймън… Катерица! Катерица!

Саймън отвори очи.

— Толкова сладко бях заспал. Какво има? Каква катерица?

— Ставай и ще видиш. Мама отиде за мляко и ми заръча да се грижа за вас. Скоро ще се върне, нямаме много време! Ставай! — изкомандва припряно Мелъри и издърпа завивките от брат си.

Тримата бавно пъплеха през тъмните коридори на къщата. Най-отпред вървеше Мелъри. На всеки две-три крачици тя спираше, ослушваше се и отново продължаваше. От време на време през стените прошумоляваха тихи стъпки или се чуваше драскане.

Шумоленето стана по-силно, когато наближиха кухнята. Джерард забеляза, че неизмитата тенджера със засъхналите остатъци от вечерята е още в мивката.

— Мисля, че е тук. Слушайте — прошепна Мелъри.

Шумът спря. Настъпи мъртва тишина.

Мелъри грабна метлата и насочи дървената дръжка като бейзболна бухалка.

— Ще разбия стената — заяви тя.

— Като се върне от магазина, мама ще види дупката — предупреди Джерард.

— В тази надупчена къща! Ха! Никога няма да забележи.

— Ами ако удариш катерицата? — намеси се и Саймън. — Може да я нараниш…

— Стига! — изшътка Мелъри.

Тя прецапа през кухнята с босите си крака, стигна до стената и замахна към нея с дръжката на метлата. В стената зейна дупка, а във въздуха се разнесе облак прах като брашно. Той се посипа по косата на Мелъри и тя придоби още по-призрачен вид. Без да обръща внимание на прахоляка, Мелъри протегна ръка към дупката и откърти парче мазилка. Джерард пристъпи по-близо и усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Между гредите в стената бяха натъпкани стари дрипи.

Мелъри издърпа няколко парцала и зад тях се появиха странни неща: остатъци от перде, разнищена коприна и дантели, опърпани ширити, галончета, връвчици. По гредата бяха забити карфици. Те образуваха загадъчна редица, която се виеше като змия нагоре към тавана. В единия ъгъл се блещеше глава на кукла, между гредите като гирлянди висяха мъртви хлебарки. По дъските се търкаляха малки оловни войници с разтопени ръце и стъпала. Приличаха на покосени от безпощадна вражеска армия. Тук-там бляскаха назъбени парченца огледало, залепени по гредата с пожълтяла дъвка.

Мелъри се пресегна и измъкна един медал. Беше сребърен, със синя панделка, награда от състезание по фехтовка.

— Този медал е мой! — възкликна тя.

— Катерицата го е отмъкнала — кимна Саймън.

— Едва ли. Не е катерица. Катериците не правят такива неща — прошепна Джерард.

— Даяна Бекли има порове, които постоянно й крадат куклите Барби — каза Саймън. — Много животни обичат лъскавите неща.

— Я виж това. — Джерард посочи хлебарките. — Какъв е тоя сръчен пор, който си прави такива джунджурии?

— Да махнем тия боклуци оттук — предложи Мелъри. — Ако това чудо остане без гнездо, ще бъде много по-лесно да го държим вън от къщата.

Джерард се поколеба. Не искаше да бърка с ръце в стената. Ами ако онова нещо все още е там? Ако го ухапе? Може би наистина не познава добре катериците, но все пак мислеше, че те не са толкова страшни и не могат да предизвикат ужаса, който изпитваше сега.

— Мисля, че не трябва да правим това — каза той. — Не трябва да пипаме нищо.

Мелъри не го слушаше. Тя се опитваше да измъкне една смачкана консервна кутия, а Саймън започна да скубе топки мърляви парцали.

— Няма никакви изпражнения. Това не е нормално. — Саймън изхвърли боклука, който държеше в шепата си и отново бръкна в дупката. Като стигна до оловните войници, той спря. — Страхотни са, нали, Джерард? Какво ще кажеш?

Джерард кимна, нямаше как.

— Но все пак щеше да е по-добре да имат ръце — преглътна той.

Саймън пъхна няколко войничета в джоба на пижамата си.

— Саймън, чувал ли си някога за такова животно? — попита Джерард. — Искам да кажа, че някои от тези боклуци тук са доста странни. Тая катерица трябва да е изкукала колкото леля Лусинда.

— Ъхъ, вярно! Май е куку! — закиска се Саймън.

Мелъри изръмжа предупредително, но изведнъж млъкна.

— Шшшт! Чувам го отново!

— Кое? — попита Джерард.

— Шумът. Шъ-ъ-ът! Ето там е! — Мелъри отново сграбчи метлата.

— По-тихо! Не мърдай! — изхриптя Саймън.

— Не мърдам! — изсъска му Мелъри.

— Шъ-ъ-ът! — ядоса се Джерард. — Ще млъкнете ли най-после?

Тримата се промъкнаха на пръсти до мястото, откъдето идваше шумът.

Точно тогава звукът се промени. Вместо драскане на нокти по дърво, сега съвсем ясно се чуваше стържене по метал.

— Вижте! — Саймън се наведе и драсна по малка метална вратичка в стената. Звукът беше почти съшия като звука от нещото. — Какво е това?

— Кухненски асансьор — обясни Мелъри. — Прислугата го е използвала, за да изпраща подносите със закуска направо на горните етажи. В някоя от горните спални трябва да има вратичка като тази. Оттам са взимали храната, която идва от кухнята, и са я сервирали в спалните.

— Шъ-ъ-т! Това нещо, дето шумоли, май е нагоре в шахтата — ослуша се Джерард.

Мелъри се напъха до кръста в асансьора, но почти веднага се измъкна обратно.

— За мен е много тясно. Ще трябва да влезе някой от вас.

Саймън я изгледа, явно се колебаеше.

— Ъ-ъ-ъ… Не знам. Ами ако въжетата са протрити и се скъсат?

— И да се скъсат, ще паднеш от ниско — успокои го подигравателно Мелъри.

Двете момчета я изгледаха учудено. Сестра им прекаляваше, но наистина трябваше да направят нещо. Накрая Джерард пристъпи напред.

— Е, добре, аз ще вляза.

Той беше страшно доволен, че най-после е открил нещо, което Мелъри не може или се страхува да направи. В кухненския асансьор беше мръсно, миришеше на старо дърво. Джерард седна, сви се и наведе глава към коленете. Побра се, но едва-едва.

— Чуваш ли нещо? Тази… ъ-ъ-ъ… катерица още ли е в асансьорната шахта? — Гласът на Саймън беше тъничък и звучеше някак отдалече.

— Не чувам нищо — отвърна тихо Джерард и се заслуша в ехото на гласа си.

Мелъри дръпна въжето. Кухненският асансьор трепна и като се полюшваше леко, започна да издига Джерард в кухината на стената.

— Виждаш ли нещо?

— Не — извика Джерард. Не виждаше, но чуваше дращенето, макар и някъде далече. — Тук е тъмно като в рог.

Мелъри спусна асансьора обратно.

— Тук някъде трябва да има нещо за светене — измърмори тя и започна да рови в чекмеджетата на шкафа.

В едно от тях най-после откри полуизгоряла свещ. Намери и един празен буркан, завъртя копчето на газовата печка, запали един котлон, запали свещта от него и капна малко горещ восък на дъното на буркана. После закрепи свещта във восъка и подаде буркана на брат си.

— Ето, Джерард, дръж.

— Мелъри, хайде да се откажем. Аз вече не чувам нищо — каза Саймън.

— Не чуваш, защото се крие — сряза го Мелъри и така дръпна въжето, че почти увисна на него.

Джерард опита да се свие още по-навътре в асансьора, но мястото беше малко. Щеше му се да каже, че постъпват неразумно, че се страхува и не иска да влиза в шахтата, но не промълви нито дума и се остави да го издигнат в мрака, като стискаше здраво импровизирания фенер.

Металната клетка измина около метър нагоре в стената. Слабото пламъче на свещта хвърляше зловещи сенки. Катерицата или каквото и да беше нещото, можеше да е до Джерард, аха-аха да го докосне, а той нямаше и да го види.

— Не виждам нищо! — викна Джерард надолу към брат си и сестра си, но не беше сигурен дали го чуха.

Асансьорът се изкачваше бавно. На Джерард му се струваше, че не може да диша. Чудеше се дали пламъкът на свещта не е изгълтал всичкия кислород от клетката. Коленете му се бяха забили в гърдите, а прегънатите стъпала, върху които седеше с цялата си тежест, го боляха все по-силно.

Изведнъж кухненският асансьор изскърца силно, люшна се и спря. Нещо драсна по металната му стена.

— Не може да се движи повече — извика Мелъри отдолу. — Виждаш ли нещо?

— Не — отвърна Джерард. — Мисля, че заседна.

Отново се чу дращене, този път по-силно и по-настойчиво. Като че ли нещо се опитваше да пробие с нокти тавана на асансьорната клетка. Джерард изскимтя и заудря с юмруци отвътре, за да изплаши нещото. Внезапно кухненският асансьор тръгна нагоре така неочаквано, както беше спрял. Издигна се около половин метър и отново спря. Този път беше пред стая с един-единствен малък прозорец, откъдето проникваше бледата светлина на луната.

Джерард изпълзя от асансьорната клетка в стаята.

— Готово! Успях! — извика той. — Вече съм горе.

Стаята беше ниска, по стените й минаваха рафтове, отрупани с книги. Врата нямаше. Джерард внезапно осъзна, че няма никаква представа къде се намира.