Книга за духовете

Глава пета

Джерард откри Мелъри и Саймън на ливадата. Двамата се дуелираха. Конската опашка на Мелъри стърчеше изпод защитния шлем и Джерард забеляза, че е много по-къса, отколкото беше досега. Сестра му се биеше яростно. Явно се опитваше да компенсира слабостта, която беше проявила тази сутрин. Саймън не можеше да нанесе нито един удар, беше безпомощен и Мелъри го притискаше до стената на старата полуразрушена барака за карети. Едва успяваше да отбие атаките й.

— Вижте какво намерих! — извика Джерард.

Саймън извърна глава. Мелъри използва тази грешка и заби в гърдите му обвития с гума връх на шпагата си.

— Три на нула! — тържествуваше тя. — Направо те разбих.

— Това не беше честно! — възрази Саймън.

— Защо да не е честно? Ти защо се разсейваш? Никога не го прави! Такава фатална грешка може да струва живота ти! — упрекна го Мелъри.

Саймън свали шлема си, хвърли го на земята и ядосано се извърна към Джерард.

— Много ти благодаря!

— Извинявай… — отвърна Джерард.

Саймън се ядоса още повече.

— Е, и какво като се извиняваш? И от къде накъде аз трябва да се фехтувам с Мелъри? Това въобще не ми е работа! Ти си тоя, който винаги се фехтува с нея. Аз дойдох, само за да си наловя попови лъжички, но вместо това трябваше да те замествам.

— Имах си работа — ядоса се и Джерард. — Това, че не се грижа като тебе за една камара тъпи животни, не означава, че нямам работа.

— Млъквайте веднага! И двамата! — изкомандва Мелъри и свали шлема си. Лицето й беше зачервено като домат, по челото й се стичаше пот. — Е, Джерард, казвай какво си намерил!

Джерард се опита да си върне поне част от въодушевлението, с което дойде преди малко.

— Намерих една книга. Открих я на тавана. Книга за духове и феи. За истински духове. Вижте ги колко са грозни.

Мелъри взе книгата от ръцете му и започна да я прелиства.

— Това е бебешка книга — изсумтя тя презрително. — Книга с приказки.

— Въобще не е книга с приказки — възрази Джерард. — Това е справочник. Като справочник за птици например. Помага ти да различаваш видовете…

— Я не си измисляй! Да не би да искаш да кажеш, че някаква фея или някакъв дух ми е вързал косата за леглото? — изсмя се Мелъри. — Мама смята, че ти си ме вързал и че откакто татко ни напусна, се държиш особено. Има предвид всичките ти подвизи и училищни побои, в които се замеси…

— Но ти не мислиш като мама, нали, Мел? — попита Джерард с надежда. — Нали и ти постоянно се замесваш в разни истории…

Мелъри пое дълбоко въздух.

— Виж какво, Джерард, не мисля, че си толкова глупав, та да посмееш да ми вържеш косата, защото… — и тя сви изразително юмрук. — От друга страна обаче, едва ли това е работа на феи. Или на духове.

По време на вечерята майка им беше необичайно мълчалива и някак разсеяно досипа в чиниите от пилето и картофеното пюре. Мелъри също мълча почти през цялото време, затова пък Саймън не млъкваше. Той не спря да се хвали какви чудни попови лъжички е наловил, колко необикновени са, колко хубави са и колко бързо ще се превърнат в жаби, защото вече имат малки крачета.

Джерард беше видял поповите лъжички. Много време им трябваше, докато станат жаби, а израстъците, които Саймън наричаше крачета, по-скоро приличаха на току-що появили се пъпки.

— Мамо — осмели се да попита Джерард, — имаме ли роднина, който се казва Артър?

Майка му вдигна глава от чинията си и го изгледа подозрително.

— Не, мисля, че нямаме. Защо питаш?

— А, нищо, просто така. Просто се чудех. Ами Спайдъруик?

— Спайдъруик е фамилията на вашата пралеля Лусинда — отвърна майка му. — Това беше и моминското име на моята майка. Може би този Артър, за когото питаш, е бил някой техен роднина. Но защо те интересува всичко това? Какво е станало?

— Нищо. Просто намерих на тавана някои негови неща.

— На тавана? Ти си ходил на тавана! — Майка му подскочи така, че разплиска чая. — Джерард Грейс, ти ме съсипа! Знаеш, че подът на втория етаж е толкова изгнил, че при най-малката грешка ще се сринеш в дневната на първия етаж. Забранила съм ви да ходите там!

— Аз бях на безопасната страна — оправда се Джерард.

— На тавана няма безопасни места! Колко пъти трябва да ви повтарям? Не искам да играете горе! Особено пък ти! — развика се майка му.

Той прехапа устни. Ето пак — особено ти! До края на вечерята Джерард не промълви нито дума.

— Цяла нощ ли ще четеш тази книга? — попита Саймън.

Той седеше на пода в своята половина на стаята. Двете мишки — Джефри и Лимоновата капка, се гонеха по дебелото, подплатено с вата одеяло, проснато на земята, а новите попови лъжички дремеха в един от многото аквариуми за рибки.

— Е, и? Защо да не чета цяла нощ? Да не би да имаш нещо против? — измърмори Джерард.

Книгата го шашна. От всяка чуплива, ронеща се страница той научаваше невероятни неща. Нима в тази къща наистина има духове? И елфи в градината? И водни нимфи в потока? Страница след страница той все повече се убеждаваше, че тези същества са напълно реални и че действително съществуват, но сега не му се щеше да говори с никого за това, дори и със Саймън. Искаше само да чете.

— Хмм… — обади се отново Саймън. — Не мога да те позная. Струва ми се, че досега трябваше да ти писне. Обикновено не обичаш да четеш.

Джерард вдигна поглед от книгата. Вярно беше. От тях двамата четящият беше Саймън. Специалитетът на Джерард беше да се замесва в неприятности. Той въздъхна.

— Защо пък да не чета? Виждаш, че ако искам да чета, мога — каза Джерард и отгърна следващата страница.

Саймън се прозя.

— Страх ли те е да заспиш? — попита той. — Искам да кажа, страх ли те е, че през нощта може да се случи нещо?

— Виж това. — Джерард бързо отметна няколко страници и се върна почти в началото на книгата. — Виж, този дух се нарича брауни.

Той тикна книгата пред брат си. Върху пожълтялата хартия беше нарисувано спретнато мъничко човече, което държеше четка за почистване на прах. До тази рисунка имаше още една, също на дребно човече. То беше грозно и прегърбено, а в ръката си държеше счупено стъкло.

— А това какво е? — попита Саймън, силно заинтригуван от второто човече.

— Според Артър Спайдъруик това е богърт. Сега ще ти обясня. Брауните са домашни духове. Те не са лоши и помагат в къщната работа, но ядосаш ли ги, побесняват. Започват да вършат всевъзможни гадости и никой не е в състояние да ги спре. Тогава вече се превръщат в богърти. Е, мисля, че сега ние си имаме работа с богърт.

— Мислиш, че сме го вбесили, като разрушихме къщата му, така ли? Онази в стената.

— Може би… А може да си е бил бесен и преди ние да дойдем. Погледни този брауни — и Джерард потупа с пръст по портрета на спретнатия дух. — Той едва ли би живял в онова потънало в прахоляк и паяжини гнездо, украсено с мъртви хлебарки. То сигурно открай време си е било къща на богърт.

Саймън кимна и продължи да разглежда портретите на двата домашни духа.

— Ти намери тази книга в тази къща. Значи е почти сигурно, че този богърт на рисунката е нашият богърт от гнездото в стената, не мислиш ли? — прошепна той.

— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна Джерард.

— А в книгата пише ли какво може да направим?

Джерард кимна.

— Има различни съвети как може да се хване богърт. Искам да кажа, не да го хванеш, а просто да го видиш… Или да събереш сигурни доказателства, че съществува. Ако искаш, може да опитаме.

— Джерард, мама забрани да излизаме от стаята — каза Саймън. — Не й давай основание да мисли, че ти си направил онзи ужасен номер на Мелъри.

— Тя така или иначе е сигурна, че съм бил аз. Ако и тази нощ се случи нещо, тя пак ще мисли, че аз съм виновен.

— Няма, защото ще й кажа, че цяла нощ си бил тук и не си си подавал носа навън. А освен това само така можем да сме сигурни, че няма да ни се случи нищо лошо.

— Ами Мелъри?

Саймън сви рамене.

— Тоя богърт трябва да е луд, за да се заяде с Мелъри. Преди да си легне, тя сложи в леглото си една шпага. Лично аз не бих искал да си имам работа с нашата Мел.

— Прав си… — Джерард отново се пъхна в леглото и отвори книгата. — Ще почета още малко.

Саймън кимна с облекчение и се надигна, за да прибере мишките в кафезите. После легна, придърпа завивката над главата си и сънливо измърмори лека нощ.

Джерард продължи да чете. Страница след страница той навлизаше все повече в удивителния свят на околните гори и потоци, които гъмжаха от фантастични същества. Те ставаха все по-реални, почти истински и започваше да му се струва, че докосва хлъзгавите люспести опашки на русалките и грапавата кожа на караконджулите. Джерард почти усещаше горещия дъх на тролите и чуваше ударите на чукове от ковачниците на джуджетата.

Когато затвори последната страница, беше късна нощ. Свит на кълбо, Саймън спеше дълбоко. Джерард се ослуша. В притихналата къща се чуваше само свиренето на вятъра по покрива и шумоленето на водата във водопроводните тръби. Никакво скимтене, никакво топуркане. Дори животните на Саймън спяха и не издаваха звук.

Джерард отново взе книгата и отгърна страницата за богъртите: „Богъртите с настървение преследват и измъчват онези, които доскоро са защитавали. Заради тях млякото се вкисва, храната се разваля, вратите скърцат и хлопат зловещо, кучетата започват да куцат, стените пропукват. Богъртите са причина за много ужасни и необясними нещастия. Те често се забавляват, като правят номера, които приписват на някой друг“.

Джерард отново се замисли. Макар и с известни резерви Саймън все пак му вярваше, но майка му и Мелъри нямаха никакво доверие в него. Трябваше да им докаже, че не е виновен, че не той е завързал косата на Мелъри, че го е направил богъртът.

Джерард прочете съвета в книгата: „Ако посипете по пода захар или брашно, богъртът може да мине през тях и да остави следи от стъпки“.

Ако покажа на мама и на Мелъри отпечатъци от стъпките на богарта, ще ги накарам да ми повярват, помисли си Джерард. Той стана, отвори вратата и предпазливо се прокрадна надолу по стълбите.

В кухнята беше тъмно и тихо. Момчето прекоси на пръсти студените плочки и потърси брашното. Майка му го държеше върху бюфета в старинна аптекарска стъкленица.

Той бръкна, загреба няколко шепи от финия бял прах и го разпръсна по пода. Не знаеше дали брашното ще свърши работа, защото не беше сигурен, дали стъпките на богърта ще се отпечатат добре по него. Кой знае, богъртът можеше дори да не мине по пода на кухнята. Досега той се движеше само в стените.

Джерард се замисли за онова, което беше научил от книгата за богъртите. Те бяха хитри. Бяха зли, изпълнени с ненавист и омраза. Беше трудно да се отървеш от тях. Да, но във формата на брауни тези духове бяха добри и отзивчиви. Срещу купичка мляко вършеха всякаква домакинска работа. Ами ако…

Джерард бързо отиде до хладилника, отвори го и наля мляко в една малка чинийка. Може би млякото щеше да изкуши богърта да излезе от стените и да остави следи в брашното.

Докато оставяше чинийката с мляко на пода, Джерард неочаквано се почувства раздвоен. От една страна, трябваше да заложи този капан, за да докаже, че богъртът съществува. От друга страна, капанът го караше да се чувства лош. Той, Джерард, много добре знаеше какво значи да си доведен до бяс, знаеше колко лесно е да се сбиеш, когато си засегнат, колко лесно е да се нахвърлиш дори срещу някой, който не ти е виновен. Струваше му се, че богъртът се чувства именно така.

Той си тръгна, стигна до коридора и се обърна. О, ужас! Собствените му следи се нижеха в брашното от чинийката до коридора.

— Какъв глупак съм! — наруга се Джерард и тръгна за метлата.

В този миг блесна ослепителна светлина.

— Джерард! Пак ли ти! — прозвуча гласът на майка му от стълбищната площадка на втория етаж.

Джерард знаеше, че изглежда ужасно гузен.

— Веднага се връщай в леглото!

— Мамо, чуй ме… Просто се опитвах да уловя… — започна той, но майка му го прекъсна.

— Не искам никакви обяснения. Веднага се прибирай в стаята си! Моментално!

По-късно Джерард се радваше, че майка му не му позволи да говори. Идеята му за богърта едва ли щеше да я очарова.

Сега той хвърли поглед през рамо към посипания с брашно под и бавно се затътри нагоре по стълбата.