Изменящата се земя

Глава 9

Като си тананикаше тихичко, Джелерак се приведе силно напред, бутайки внимателно ръчната количка, за да не тръска товара й. Все още в транс, Арлата от Маринта лежеше в превозното средство, краката й бяха завързани за дръжките, ръцете й висяха встрани, изтеглени надолу и стегнати с ремъци близо до колелото. Под раменете й бе натъпкан чувал, за да поддържа гръдния й кош. Туниката й бе разтворена и линия червени точици разделяше на две областта между корема и гърдите. Дрънчаща торба с инструменти лежеше на стомаха й.

Джелерак вървеше през коридора, водещ към Залата на Кратера от изток на запад, и пълчища гадини го следваха с весело цвърчене. Докато напредваше, въздухът се затопли и овлажня, а миризмата на мястото стана по-осезаема. Усмихвайки се, той тласна количката нататък в мрака и през ниската арка се озова в самата зала.

Продължи през омазания с тор под и внимателно разположи количката близо до източния ръб на кратера. Изправи се, протегна се, въздъхна и се прозя, преди да отвори торбата и да измъкне три дълги метални пръчки и скоба, от които чевръсто сглоби триножник. Постави го на пода между дръжките на количката, разположи отгоре любимата си месингова купа и натрупа в нея тлеещи дървени въглища, които взе от малка надупчена кофа, окачена на дясната дръжка на количката. Раздуха ги, докато получи весел пламък, и от няколко малки торбички извади различни прахове и билки, които хвърли отгоре. Гъст, отровен дим, ухаещ сладко, се разнесе бавно из залата.

Плъхове наизлизаха от потайни кътчета и се завъртяха в пирует по плочите, щом той отново затананика, извади от торбата къс, широк тристенен нож и опита върха и ръбовете му с палец. Постави го за миг в началото на линията, която бе нарисувал между розовите гърди на Арлата, усмихна се и кимна. После извади четка и няколко малки запечатани гърненца, изтръска торбата, постла я на пода до себе си, отвори едно от гърненцата и коленичи.

Прилепи се спускаха и стрелкаха едновременно с движението на ръката му и той започна с уверен, опитен замах да рисува сложна фигура в червено.

Докато работеше, усети внезапна студена тръпка и плъховете застинаха в танца си. Пискливите, чуруликащи звуци секнаха и настана миг на пълна тишина, изпълнена с ужасно напрежение. Беше сякаш звук, далеч отвъд границите на доловимост, бавно повишаващ височината си към точка, където скоро щеше да се превърне в непоносим писък. Той вдигна глава и се вслуша. Погледна към кратера. Сигурно беше някое от високопарните излияния на Древния. Това скоро щеше да бъде оправено — веднага щом изтръгне сърцето на девойката и излее жизнената й сила като масло върху бурните води на съзнанието на Древния. Поне за известно време. Достатъчно дълго, за да получи подкрепата, която самият той щеше да изиска от насочената и стабилна енергия на митичното създание. После…

Джелерак се зачуди как същество като него би могло да умре. Да се повлияе на сегашното му състояние щеше да изисква много усилия. Но скоро Туалуа щеше да стане опасен не само за останалата част от света, но и лично за него, Джелерак. Облиза устни, като си представи епичната битка, която щеше да се разгори в някой близък ден. Знаеше, че няма да излезе невредим от нея, но също така му беше известно, че ако успее да източи жизнените енергии на Древния, силата му ще достигне връх, какъвто никога досега не бе постигал — богоравен. Би могъл да съперничи на самия Хохорга…

Лицето му се намръщи при мисълта за бившия му враг и по-сетнешен господар. Мимоходом се сети за Селар, който бе дал живота си да унищожи това могъщо създание. Странно как чертите му се бяха предавали през поколения, за да се появят на лицето на мъжа, когото беше пратил в Ада, мъжът, който някак си се бе върнал от това пъклено място, мъжът, който го бе спасил от Изменящата се земя, както много отдавна Селар го беше изтеглил от бездната Нунген — Селар, който беше спечелил благоволението на Семирама… Дилвиш вероятно още беше някъде наоколо, даже наблизо и затова отново бързо се нуждаеше от пълната си мощ. Дилвиш беше от род на богоубийци и за първи път караше Джелерак да усеща пристъп на страх.

Продължи чертането на ритуалната диаграма, вече без да тананика и отвори друго гърне с боя, когато първото се изчерпа.

Тогава, понесен от блуждаещ през свръхестествената тишина полъх, до него долетя неясен звук. Като че ли мъжки хор изпълняваше натрапчиво познат псалм. Той застина в средата на движението си и се напрегна да долови поне вида му.

Насочващо заклинание. Съвсем посредствена работа…

Но кои бяха те? И какво се опитваха да насочат?

Той погледна надолу към почти готовата фигура. Не беше хубаво да се извършват прекалено много магически операции на едно и също място. Понякога се случваше да си пречат една на друга. И все пак в този момент никак не му се искаше да остави собствената си работа недовършена, толкова близо до края. Джелерак се съсредоточи, за да пресметне възможните потенциали и да балансира силите.

Нямаше да има значение. Енергията, която щеше да се отприщи тук, беше от такъв мащаб, че много малко бяха нещата, които биха разстроили работата му, дори и да се намираха съвсем наблизо. Задуши го едва сдържан гняв. Веднага щом нещата тук потръгнеха, проклетият хор щеше да разбере нещо за участ, по-лоша от смъртта. Той си представи няколко възможности, за да се успокои и развлече, докато чертаеше последната част. Надигна се, огледа работата си и реши, че е добре свършена.

Отстъпи назад, остави приспособленията си за рисуване встрани и влезе във фигурата по съответния начин. Премина към южната страна на количката, отдясно на Арлата. Мангалът пушеше и изпускаше изпарения от дясната му страна. Изчисти съзнанието си, изрече няколко думи да призове силата, пресегна се надолу и вдигна жертвения нож.

Прилепите и плъховете отново се раздвижиха, когато той започна встъплението към инструкциите, които щяха да оформят заклинанието, и освети острието, което щеше да го пробуди за живот. Из залата се разнесоха трясъци и нещо драскащо прекоси тавана. Той вдигна острието докато изричаше словата, заглушавайки гласове в далечината — или пък те вече бяха спрели по своя воля? Димът се сниши и пресече фигурата като любопитно влечуго. Стените запращяха.

Едва доловимия устрем, който бе усетил по-рано, щеше всеки момент да прелее в глас. Той здраво стисна острието и отчетливо произнесе следващите единадесет думи с удивителна звучност.

Изведнъж застина, потръпвайки, като чу името си изречено от един мъж с къдрава брада, който трябваше да наведе глава, за да мине под свода.

— Значи тук си бил, Джелерак, както трябваше да се досетя — заобиколен от жаби, прилепи, змии, паяци, плъхове и отровни изпарения, до голяма локва с лайна, готов да изтръгнеш сърцето на девойка.

Джелерак свали ръката с ножа.

— Те са само някои от любимите ми неща — каза той, усмихвайки се, — но ти, дръвнико, не си между тях!

Острието заискри от адски огън, когато го насочи към великана до вратата. Изведнъж пламъците угаснаха и залата потъна в мрак, а писъкът вече можеше да бъде чут — пронизителен и непрекъсващ. Накара двамата мъже да се хвърлят на пода и огромният Туалуа да започне да се мята в кратера си. Накрая достигна височина, която оглуши всички чули я, преди да загубят съзнание.

В утихналата стая се появи бледа светлинка. Тя ставаше все по-ярка и по-ярка, после избледня и угасна. Появи се отново…

Ходжсън дойде на себе си с ужасно главоболие. Известно време остана да лежи, като се опитваше да си припомни заклинание срещу болката. Но мислите му течаха мудно. Дочу стенание и тихо ридание. Отвори очи.

Бледа светлина озаряваше алкова. Тя се усили осезаемо, докато се оглеждаше наоколо. Старият Лорман лежеше наблизо; главата му беше извита встрани, под отворената му уста се виждаше локва кръв. Не дишаше. Деркон бе проснат малко по-встрани от него. Ходжсън бе дочул неговите стонове. Одил дишаше, но очевидно още бе в безсъзнание.

Обърна глава наляво, към източника на ридания.

Вейн седеше, опрял гръб на стената, и бе положил главата на Голт в скута си. Чертите на Голт бяха застинали в агония. Крайниците му висяха отпуснати като на човек, застигнат от внезапна смърт. Гърдите му не се повдигаха. Вейн го гледаше, нежно го люлееше и дишаше учестено, а очите му блестяха от влага.

Стана светло като по пладне.

Тъй като не можеше да направи нищо за Лорман и Голт, той пропълзя покрай тях и се приближи до Деркон. Прегледа главата му за разкъсвания и откри зачервена, отекла област високо вляво на челото.

Изведнъж се сети за малко оздравително заклинание. Повтори го три пъти, преди стоновете да престанат. Собственото му главоболие започна да преминава, докато го изричаше. Дотогава светлината забележимо бе намаляла.

Деркон отвори очи.

— Получи ли се? — запита той.

— Не знам — отвърна Ходжсън. — Не съм сигурен какъв трябва да е резултатът.

— Имам известна представа — каза Деркон, седна, разтри главата и врата си и се изправи. — Можем да проверим след малко.

Той се огледа. Пристъпи напред и ритна Одил отстрани.

Одил се претърколи по гръб и погледна нагоре към него.

— Вземи се събуди някой ден — каза Деркон.

— Какво… какво стана?

— Не знам. Но Голт и Лорман са мъртви — той погледна към прозореца, взря се, потри очи и бързо се отправи нататък. — Елате! — извика той.

Ходжсън го последва. Одил все още се опитваше да седне.

Ходжсън стигна до прозореца тъкмо навреме, за да види как слънцето се гмурва и изчезва от погледа отвъд западните планини. Небето бе изпълнено с виещи се точици светлина.

— Най-бързият залез, който някога съм виждал — отбеляза Деркон.

— Като че ли цялото небе се преобръща. Виж звездите.

Деркон се опря на рамката на прозореца.

— Земята се е успокоила — каза той.

Разкъсано бяло кълбо се претърколи от небето и се скри зад планините.

— Дали е това, което си мисля?

— На мен ми прилича на луна — каза Ходжсън.

— Ох, да му се не види! — каза Одил, залитна напред и се облегна на перваза точно в мига, когато бледа светлина обагри небесата и звездите изчезнаха. — Хич не ми е добре.

— Естествено — отсече Деркон. — Трябваше ти цяла нощ да стигнеш дотук.

— Не разбирам.

— Погледни — каза Деркон и посочи натам, където сенки обгръщаха всеки детайл от пейзажа, а облаци разцъфваха и после бързо се разкъсваха. Златно огнено кълбо прекоси небето като комета.

— Мислиш ли, че се ускорява? — запита Ходжсън.

— Може би. Да. Наистина е така.

Слънцето се скри зад планините и отново се спусна мрак.

— Прекарахме тук цял ден — каза Ходжсън на Одил.

— Божичко! Какво сме направили? — попита Одил, който не можеше да откъсне очи от въртящите се небеса.

— Развалили сме задържащото заклинание на Вечния Замък — отвърна Ходжсън. — Сега поне знаем какво е задържало.

— И защо са го наричали Вечен — добави Деркон.

— Какво ще правим сега? Ще се опитаме да го закрепим?

— По-късно. Първо ще се опитам да намеря нещо за ядене — каза Деркон, като се върна обратно. — От няколко дни…

Не след дълго останалите го последваха. Вейн все още леко се поклащаше и галеше челото на Голт. Още една нощ отмина.

Дилвиш се събуди върху дебел килим с ярки шарки, все още здраво стиснал меча в дясната си ръка. Беше му трудно да я разтвори. Разтри ръката си, след това върна меча в ножницата и се опита да си припомни какво се беше случило.

Беше чул писък. О, да. Вопъл на болка и гняв. Беше спрял пред открехнатата врата на някаква стая, когато започна. Тази стая ли беше?

Седна и през отворената врата успя да зърне западния прозорец в коридора, както и източния прозорец на стената в далечния край на стаята. Стана свидетел на любопитен феномен. Първо, прозорецът отдясно се озари, докато левият все още бе тъмен. После десният потъмня, а левият се обагри. После левият потъмня. Много бързо десният се озари отново и редуването се повтори. Той седеше неподвижен; само ръката му неволно се свиваше, когато явлението се повтори още няколко пъти.

Най-сетне се изправи и стигна до източния прозорец тъкмо навреме да съзре небето, вписано в безкрайно количество ярки концентрични кръгове. Миг по-късно те се разбягаха пред стената от пламъци, която се надигна от изток и се възкачи към средата на небето.

Той поклати глава. Самата област сякаш се бе успокоила. Какъв бе този нов замисъл? Дело на врага му? Или нещо друго?

Дилвиш се извърна, излезе през вратата и отново се озова в залата. Редуването на светлина и мрак продължи зад редицата прозорци отляво. Когато погледна назад, не видя вратата, през която току-що бе излязъл; на мястото й имаше гола стена.

Той продължи, накъдето му се беше сторило, че има друг коридор под прав ъгъл на онзи, по който вървеше. Вместо това се озова в горната част на стълба, застлана с пътека в цвят на тъмно вино и с дървен парапет от двете страни.

Бавно заслиза. Стаята бе пълна с тапицирани мебели и картини, каквито никога не бе виждал преди, поставени в широки, украсени и позлатени рамки.

Прекоси стаята. Когато докосна с ръка облегалката на един от столовете, от нея се издигна гъст облак прах.

Дилвиш зави надясно и мина под дървен свод. Следващата стая бе малка, с ламперия, мебелирана по подобен начин, и щом влезе, долови звук, наподобяващ възглас.

В малката камина изведнъж се разгоря огън. Върху ниска кръгла маса близо до огнището бяха подредени бутилка вино, парче сирене, малка пита и кошница с плодове. Столът до масата изглеждаше удобен. В храната сигурно имаше отрова. Вражески трик?

Той се приближи, отчупи парченце сирене, подуши го и го опита. Разположи се и започна да се храни.

Главата и очите му не преставаха да се движат, докато ядеше, но не забеляза никого, нито пък нещо враждебно. И все пак усещаше едва доловимо благоразположено присъствие, което го пазеше и му желаеше доброто. Усещането стана толкова силно, че следващия път, когато устата му бе празна, той промърмори едно „благодаря“. Пламъците незабавно се удължиха и огънят запращя. Полъх от приятна топлина достигна до него.

Когато свърши, той се изправи, погледна назад и с неудоволствие откри, че пътят, по който бе дошъл в стаята, бе изчезнал. Ламперия покриваше стената, а върху нея бе окачена една от странните картини — обляна от слънцето гора. След миг на вглеждане, всички детайли се замъглиха от необичаен вид мазки гъста боя.

— Добре де — огледа се той, — който и да си ти, приемам, че имаш добро отношение към мен. Нахрани ме и, изглежда, желаеш да стигна до някакво място. Знам, че трябва да се отнасям с подозрение към всичко, разположено сред тези стени, и все пак съм склонен да ти се доверя. Ще изляза през единствената врата, която виждам. Води ме! Ще те следвам.

Той стигна до вратата и излезе от стаята. Озова се в продълговата, мрачна зала с висок таван. Имаше много врати, но само зад една от тях се виждаше мека светлина. Дилвиш се отправи нататък и светлината се отдалечи. Премина къс коридор и попадна в друга зала, подобна на предишната. Този път светлината се появи зад врата далеч отляво. Прекоси залата по диагонал, следвайки я.

Щом стигна дотам, откри коридор, водещ отдясно наляво. Сега светлината бе някъде далеч долу. Тръгна натам.

След няколко завоя пътят го изведе в широк, нисък коридор с множество равномерно разположени тесни прозорци откъм по-близката му страна. Поколеба се, огледа се наляво и надясно.

Изведнъж пред него премина бледа светлинка и се насочи надясно. Премигна почти веднага, щом той тръгна нататък. Дилвиш се втурна след нея. Светлинката изчезна, когато той намери пътя.

Прозорците му разкриха гледка, в която плуващи облаци бяха изгубили очертанията си и небето бе придобило зеленикав оттенък; тясна яркожълта ивица се бе извила като дъга от хоризонт до хоризонт като дръжка на пламтяща кошница.

Дилвиш бързо тръгна напред; светлината в прозорците едва пулсираше.

Коридорът бе дълъг, но накрая го отведе до друг — галерия с широки прозорци, които позволяваха по-широк изглед към странния пейзаж: бури, които трябваше да бушуват по цял ден, утихваха, докато мигнеш; дърветата пулсираха в зелено, златисто и кремаво, земята бе едновременно бяла и тъмна, а зелени ивици присветваха и угасваха. Областта отново бе започнал да се изменя, но по коренно различен начин от преди. Онова, което по-рано бе едва доловимо поскърцване, сега бе равномерно жужене.

Някаква външна миризма стигна до ноздрите му и той се удиви на мръсната следа, която минаваше през средата на пода. Отпред се намираше просторна зала с висок таван и той неволно забави ход, щом я приближи. Лошо предчувствие го изпълни. Като че ли мрачна зла аура бе надвиснала в стаята, като че ли нещо тягостно, злокобно и някак си отчаяно я обитаваше, дебнеше и изчакваше възможността да извърши нечувано зло. Той потръпна и докосна дръжката на меча, а щом доближи свода, водещ навътре, тръгна още по-бавно.

Осъзна, че се придвижва наляво, докато не се оказа притиснат до стената, вървейки странично, и накрая спря в тъмния ъгъл точно пред входа.

Направи стъпка напред, стисна здраво оръжието и надникна в стаята. Отначало мракът не му позволи да види нищо, но после очите му свикнаха и той различи голямата, тъмна падина в средата й. Нещо стоеше до левия ръб, някакъв малък предмет, който той не можа да разпознае. За миг то бе докоснато от блясъка, който Дилвиш бе следвал досега, но светлината се отдалечи незабавно и той все още не можеше да разбере какво му бе посочила.

Все още се колебаеше, когато едно тънко пипало се протегна от тъмната зона и започна да опипва ръба близо до предмета, който Дилвиш разглеждаше. Почти мокър от пот, той се застави да влезе, а зелените му ботуши го понесоха безшумно по плочите.

Баран поклати глава, изплю парче зъб, преглътна. Слюнката му имаше вкус на кръв. Изплю се още няколко пъти и се закашля. Лявото му око бе залепнало и полузатворено. Когато го потърка започна да се лющи нещо тъмно и засъхнало. Огледа ръката си. Оказа се засъхнала кръв. А пък и това почти вцепенено, тъпо пулсиращо място…

С върха на пръстите опипа челото си. Болката отново се появи. Завъртя глава насам-натам. Легна настрани в подножието на стълбата. Значи така било, когато накрая те сполети… Той премести тежестта си, като опита да се надигне и веднага се строполи назад от болката в лявата си ръка и крак. „По дяволите — помисли си той. — Дано не са счупени! Не знам никакви заклинания за счупени кости…“

Направи нов опит, подпрян само на дясната ръка, и се претърколи до седнало положение, като протегна крака напред. Добре, много по-добре…

Опита се внимателно да сгъне крака си и го опипа. Болката не намаля, но като че ли нямаше нищо счупено. Едва тогава леко упражни магьосническите си умения върху него. След няколко движения болката започна да утихва и се превърна в слаби пробождания. Тогава насочи внимание към главата си и повтори процедурата със същия резултат.

Следващото, което направи, бе да опипа ръката си и рязка болка го прониза, когато леко стисна лявата предмишница.

Добре.

Внимателно, даже прекалено внимателно, той постави лявата си ръка между широкия колан и дебелия си корем.

Започна отново упражнението, което щеше да успокои болката. Когато свърши, Баран предпазливо се изправи на крака, опрял здравата си ръка на стената. Цяла минута остана с наведена глава, като дишаше тежко.

Накрая се изправи, направи няколко крачки, спря и се огледа. Нещо не беше съвсем в ред. Отляво трябваше да има стена, а не мраморна балюстрада. Той я проследи с поглед. Беше дълга осем-девет стъпки и стигаше до началото на широко стълбище. Доста далеч оттатък започваше отново.

Отвъд балюстрадата имаше огромна, дълга стая, обгърната в сенки, с изкусно изработени корнизи, с изсечени капители. Отделни кътчета бяха мебелирани; през средата й бе постлана дълга, тясна пътека.

Баран се дотътри и се подпря на балюстрадата. От предишното замайване не беше останало и следа. Сигурно бе преминало след падането. Може да е било предчувствие за падането…

Странно, колко странно… Той отмести поглед. Преди тук нямаше такава стая. Никога и не бе виждал такава стая — нито във Вечния Замък, нито другаде. Какво се бе случило?

Погледът му откри далечния ляв ъгъл и застина. Зад няколко стола с високи облегалки, в един участък, натежал от сенки, бе застанало нещо огромно, черно и неподвижно и се взираше в него. Той можа да го различи, защото очите светеха в мрака с червен блясък и срещнаха неговите през пространството, без да мигат.

Гърлото му се сви, сдържайки вик, който би могъл да прерасне в истерия. Каквото и да беше съществото, стоеше срещу магьосник-майстор. Той вдигна ръка и призова затишието, предшестващо бурята, която щеше да предизвика.

Бледа светлина заигра по върховете на пръстите му, докато повтори заклинанието, като изрече само ключовите думи от него. Когато събра пръсти, ръката му заприлича на конусовидна свещ разпръскваща светлина. После ги разпери, а сред тях остана изкривена надолу равнина от светлина, която припламна нагоре по кривата. Върна се, образува пламтяща бяла сфера, към която той изпрати водеща дума и после я хвърли направо към спотайващото се в сенките създание.

Като разпръскваше искри, горящата сфера полетя бавно напред, почти плувайки към целта си.

Мрачната фигура не помръдна, дори когато тя се приближи. Светлината се разпадна и угасна точно преди да стигне до нея. Изведнъж нежен глас, сякаш идващ някъде отблизо, произнесе: „Твърде нелюбезно, твърде нелюбезно“ и създанието се завъртя, преминавайки през съседната врата с рязък дрънчащ звук.

Баран бавно свали ръка, после я вдигна към устата си, защото отново се закашля. Проклетият таласъм! И все пак, кой го беше призовал? Нима наистина Джелерак се бе завърнал?

Той се отдалечи от балюстрадата и се отправи към стълбището.

Когато слезе долу, той огледа ъгъла. В прахта откри отпечатък от сцепено копито.

Холрън изруга и легна по корем, придърпа възглавницата върху главата си и здраво я дръпна надолу.

— Не! — изкрещя той. — Не! Няма ме! Махни се!

Застина неподвижно, докато сърцето му биеше учестено. После напрежението постепенно го напусна.

Отдръпна ръка от възглавницата. Дишането му стана равномерно.

Внезапно тялото му отново се стегна.

— Не! — изкрещя той. — Аз съм само един клет незначителен магьосник, който се опитва да поспи! Оставете ме на мира, по дяволите!

Думите му бяха придружени от ръмжене и скърцане със зъби. Накрая лявата му ръка се стрелна към едно инкрустирано сандъче от слонова кост в горната част на леглото му. Пъхна вътре ръка, потършува за миг и измъкна малък кристал.

Претърколи се по гръб, нагласи възглавницата си и се сви в полуседнало положение. Постави искрящото кълбо на корема си и погледна надолу към него през полузатворените си, лепнещи за сън очи. Измина доста време, докато в него се появи образ.

— Направи го хубаво — измърмори той. — Направи го да си струва риска от трансформация в по-низша форма на живот, страдаща от отвратителни язви, сърбящи хемороиди и хорото на свети Вит. Дано да си струва демоните мъчители, нашествието от скакалци и солта в раните. Нека…

— Холрън — каза Мелиаш, — важно е.

— Дано да е така. По-съсипан съм от кралска курва след революция. Какво искаш?

— Той изчезна.

— Много хубаво. И без това не трябва на никого.

Протегна ръка, готов да прекъсне връзката, но се спря.

— Какво е изчезнало? — запита той.

— Замъкът.

— Замъкът? Целият проклет замък?

— Да.

За миг остана безмълвен. После се надигна още нагоре, потърка очи, отметна назад коса.

— Разкажи ми за това — каза той, — по възможност с прости думи.

— Изменящата се земя престана да се изменя за известно време. После отново започна, по-яростно от когато и да било преди. Избрах си удобен пункт за наблюдение. След малко отново престана. Замъкът беше изчезнал. Сега всичко е спокойно и хълмът е празен. Не знам какво стана. Не знам как стана. Това е всичко.

— Мислиш ли, че Джел… че той би могъл да го премести? И ако е така, защо? Или пък може би Древния?

Мелиаш поклати глава.

— Отново говорих с Роук. Той гледа на нещата по-материалистично. Съществува стара легенда, че сградата е вечна, че някак си е закотвена във времето и се движи заедно с него. Ако тази котва някак си е била вдигната, той би могъл да отплува по реката на вечността.

— Дяволски поетично, но какво означава всичко това?

— Не знам.

— Мислиш ли, че точно така е станало?

— Не знам. Може би.

— Лайно!

Холрън разтри слепоочия, въздъхна, вдигна кристала и прехвърли крака през ръба на леглото.

— Добре де — каза той. — Добре. Трябва да му хвърля един поглед, щом се е стигнало до там. Но първо ще се поизмия и ще хапна нещо. Говори ли с другите пазители?

— Да. Те нямат какво да добавят към наблюденията ми.

— Хубаво. Дръж мястото под око. Свържи се с мен незабавно, ако се случи нещо ново.

— Разбира се. Възнамеряваш ли да уведомиш Съвета?

Холрън направи гримаса и прекъсна връзката, като се зачуди дали на Съвета не може да му бъде вдигната котвата и да бъде изпратен във вечността.

Вейн беше престанал да ридае и от доста време седеше, потънал в мисли, без да гледа към Голт. Вместо това се взираше в редуването на светлина и мрак в небето отвъд прозореца. Накрая се раздвижи.

Нежно положи главата на Голт на пода и се изправи. Като се приведе, той преметна вцепененото тяло на своя приятел през раменете си.

Тръгна напред, излезе от алкова, огледа се надясно, потръпна и зави наляво. Бавно се отправи по галерията, докато не стигна до ниско стълбище, което водеше нагоре. След като изследва един къс коридор с няколко отворени врати над стълбището, той се заизкачва.

Движейки се по-бавно и предпазливо, Вейн огледа стаите. Нямаше никой. Втората и третата бяха спални, а първата — дневна. Той влезе в третата и като се наведе, издърпа покривката на леглото с една ръка. Постави Голт на леглото и го нагласи. Надвеси се и го целуна, после го покри. Обърна се и излезе от стаята, без да поглежда назад, като затвори вратата зад себе си. Стигна края на коридора, където нисък свод отвеждаше към тясно стълбище. Слезе по него и се озова в тържествена трапезария с четири стола, разположени в единия край на дълга маса. В горната й част имаше кошничка с хляб. Сграбчи хляба и започна да яде. На един поднос под салфетка имаше малко нарязано месо. Вейн започна лакомо да го поглъща. В глинено гърне откри червено вино и го изпи направо от съда. Докато обикаляше масата, за да се нахрани, постепенно застана с лице в посоката, от която беше дошъл.

Стълбището беше изчезнало. Там, откъдето бе влязъл, имаше монолитна стена. Все още дъвчейки енергично, той отиде до нея и я почука на няколко места. Не звучеше кухо. Потрепери и се отдръпна от нея. Това място…

Обърна се и хукна през двойната врата в дъното на стаята. Коридорът бе широк, както и стълбището, водещо надолу. Беше украсено с коприна и оръжие, а на места застлано със зелен килим. Вейн се пресегна към меча на стената, който му се видя най-полезен — късо, тежко оръжие с раздвоен край и обикновена ръкохватка. Когато го взе в ръце и го размаха да го усети в движение, видя, че вратата, през която току-що беше излязъл от трапезарията, бе изчезнала — бе заменена от прозорец, през който проникваше мека, перленосива светлина.

Върна се по стъпките си и надникна през прозореца. Планинска верига потъваше на място, където преди изобщо не бе имало такава. Сега цветът на небето бе равномерно мъртвобял, без слънце и без звезди, а различните оттенъци на светлината сякаш се излъчваха от него. Сребриста субстанция се втурна напред, спря, отново се понесе. Беше му необходимо известно време да разбере, че е вода, която приближава. Той се откъсна от прозореца и се насочи към стълбището.

Опита се да овладее паниката, която усещаше, като я замени с омраза към замъка и всичко, намиращо се в него. Когато стигна подножието на стълбището, тръгна през едно антре, изкусно обзаведено в стил, който не можа да разпознае, макар че се гордееше с познанията си в тази област. Спря на прага на главната зала.

В това помещение също нямаше никой. Беше му познато, защото го преведоха през него, когато робите от замъка го заловиха. Голт и той бяха довлечени при управителя на замъка, Баран, след което се отнесоха по обичайния лош начин и ги затвориха долу. Ръката му стисна ръкохватката на меча, когато си спомни този ден. Закрачи през залата покрай големите порти и се насочи към дневната, където имаше по-малък допир с външния свят.

Когато я приближи, спря озадачен. Високият дървен предмет с кръгъл циферблат, издаваше висок, скимтящ звук. Отиде да го разгледа и видя, че непосредствено над циферблата висеше закръглена, вибрираща материя. Вейн не можа да определи характера и произхода й, макар че не му изглеждаше заплашителна.

Реши да не се забърква с непознати магии и мина покрай нея.

Като стигна до вратата на дневната, постави ръка на дръжката и се поколеба. Отвън ставаха странни неща. Но същото можеше да се каже и за вътрешността на замъка.

Дръпна резето и отвори вратата.

До ушите му долетя вой, причинен сякаш от бушуващ вятър. Във всяка посока, докъдето погледът му стигаше, имаше вода. Но вълните и леката набразденост, които са присъщи на огромните водни маси, тук не се виждаха. Вероятно бе мъгла от фини пръски, които обгръщаха всичко…

Мъжът протегна меча напред към влажната мъгла. Миг по-късно го дръпна обратно.

Върхът му бе напълно ръждясал. Щом докосна окисления метал, той се превърна на прах в пръстите му и падна. Оглушителното скрибуцане продължи. Небето все още представляваше непрекъсвана от нищо седефена шир.

Вейн затвори вратата и пусна резето. Застана с гръб към нея. Разтрепери се.

След като бе събрала скъпоценностите и одеждите, с които бяха я погребали, в малък пакет и го бе пъхнала под кревата, Семирама крачеше из стаята, като се мъчеше да реши какво още си струва да вземе. Грим?

Някой почука на вратата. Тъй като беше наблизо, тя сама я отвари.

Джелерак й се усмихна.

— О!

Тя се изчерви.

— Ще имам нужда от лингвистичните ти способности — заяви той.

Чифт розово оцветени очила висяха около врата му. Дебелият край на ален жезъл се подаваше от дълга, тясна ножница на колана. Той се поклони, посочи наляво и надолу към коридора.

— Моля, заповядай с мен!

— Да… разбира се.

Тя пристъпи напред и тръгна редом с него в тази посока. През прозореца хвърли поглед към едно перлено небе над безкрайно море.

— Нещо е станало? — запита тя накрая.

— Да. Имаше… намеса — отвърна той.

Внезапно над главите им се разнесе стремителен звук, наподобяващ чаткането на копита.

— Огромен тъмнокос мъж ме прекъсна в средата на заниманията ми — обясни той.

— Това ли бе причината за… спазъма? И всички останали ефекти?

Той поклати глава.

— Не, някой е развалил задържащото заклинание и вече не следваме нормалния ход на времето.

— Мислиш ли, че Туалуа го е направил? Или пък непознатият?

Той се спря да погледне през друг прозорец. Морето се бе оттекло почти напълно и сега, докато гледаше, се заиздигаха планински вериги.

— Не вярвам, че Туалуа е бил в състояние да го направи. И освен това мисля, че непознатият бе толкова изненадан, колкото и аз. Но успях да получа представа за духа му, преди да загубя съзнание. Той е нещо стихийно, демонично, което само временно е придобило човешки облик. Затова хукнах веднага, щом се свестих — да си взема някои инструменти, които бях скрил.

Джелерак прокара палец през горната част на жезъла.

— Това е оръжието, с което се разправям с такива като него. Сигурен съм, че някога, много отдавна, си виждала такъв…

Тя затаи дъх. Цялото небе припламна в ярък малинов оттенък, после стана ослепително бяло. Закри очи с ръка и погледна встрани, но вече бе започнало да се смрачава.

— Какво… какво беше това?

Джелерак махна ръка от очите си.

— Вероятно свършекът на света — каза той.

Те гледаха как небето продължава да притъмнява, докато не придоби опушен, жълтеникав цвят. Така и остана. Джелерак се извърна.

— Във всеки случай — продължи той, — онзи сигурно е отмъкнал оригиналните ми средства за довършване умиротворяването на Туалуа. Така че — той докосна очилата — ще използвам ето това. Имаше време, когато можех да го очаровам само със собствения си поглед и глас, но сега имам нужда да подсиля погледа си. Ти трябва да го призовеш, да го накараш да се издигне, така че за миг да се погледнем очи в очи.

— И после какво?

— Трябва да възстановя задържащото заклинание.

— Кой е успял да го развали?

— Първо ще трябва напълно да възвърна силата си, да намеря това лице и да се разправя с него.

Мъжът отново тръгна. Семирама вървеше в крачка редом с него.

— Тогава ние наистина сме хванати в капан — каза тя. — Дори и да извършиш всичко, което си намислил, къде ще ни отведе това?

Той дрезгаво се изсмя.

— Дори знанието може да има граници. От друга страна, вярвам, че изобретателността не познава такива. Ще видим.

Те продължиха, изкачиха едно стълбище, завиха.

— Джелерак — запита тя. — Кой е създал това място?

— Това също бихме могли да разберем — отвърна той. — Не знам със сигурност, макар че започвам да вярвам, че то е… някак си… живо.

Тя кимна.

— Аз също имах някои странни усещания. Ако е така, на чия страна би застанало?

— Предполагам, че на своята собствена.

— То е могъщо, нали?

— Погледни, през който и да е прозорец. Да, прекалено много могъщи сили действат тук. Не ми харесва. Веднъж вече волята ми бе подчинена на по-голяма сила…

— Знам.

— … и няма да допусна това да се случи отново. Това би било краят и за двама ни, както и за още много неща.

— Не разбирам.

— Ако волята ми бъде подчинена, плътта ти ще се превърне в праха, от който я възкресих, както и безброй други неща, които зависят от мен — всичко ще бъде разрушено.

Тя го хвана за ръката.

— Трябва да внимаваш.

Джелерак отново се изсмя.

— Битката едва сега започва.

Семирама стисна ръката му по-здраво.

— Но пътуването може би свършва. Погледни!

Тя посочи напред към един прозорец, през който се виждаше появата на много блед слънчев свод сред сумрачно небе.

Усети, че той застина.

— Бързо! — извика Джелерак.

При следващия завой тя се огледа назад; зад гърба им имаше само гола стена.