Изменящата се земя

Глава 2

Ходжсън напрегна всичките си сили срещу веригите. Те се врязаха в китките и глезените му, но теглото, което бе загубил през месеца на затворничество, му предостави желаната хлабина. С големия пръст на десния си крак той продължи линията, която бе започнал да вписва в песъчливия под и най-сетне я съедини с тази, която най-близкият му съсед бе очертал. Отпусна се и увисна във веригите, дишайки тежко.

Отсреща, близо до входа, Одил — който бе по-нисък от останалите — се бореше по същия начин да изрисува фигурата в неговата част от схемата.

— Побързай! — извика черният маг Деркон, който висеше от дясната страна на Ходжсън. — Струва ми се, че един от тях е на път.

Двамина по-низши магове, приковани към същата пейка до стената отляво кимнаха.

— Май ще е по-добре да я скрием — предложи един от тях. — Одил знае къде минава неговата част.

— Да — отвърна Ходжсън, като с усилие отново се надигна. — Скрийте проклетата фигура от проклетата твар!

Като изпъна десния си крак, той довлачи топка слама до центъра на диаграмата.

— Внимавайте! Да не я повредим!

Другите се присъединиха към него да подритват стиски слама от пода, за да покрият своята част. Одил добави още една линия към фигурата си. Стаята се озари от свръхестествен син блясък и една бледоцветна птица, която преди не беше там, се заблъска от ъгъл в ъгъл, докато накрая намери вратата и изчезна.

Блясъкът намаля, Деркон промърмори нещо, Одил се справи с още един знак.

— Струва ми се, че чувам нещо — каза някой отляво, близо до вратата.

Те замряха, вслушвайки се. Слаб прещракващ звук се понесе отвън.

— Одил — каза меко Ходжсън — моля те…

Дребният мъж се напрегна отново. Другите бързаха да прикрият докрай своите фигури. Хриптящ звук долетя до тях някъде отвън. Одил начерта две успоредни линии, втората от които по-дълга от първата, после внимателно добави перпендикуляр към нея. Веднага щом свърши, се отпусна тежко, лицето му бе мокро от пот.

— Готово! — каза Деркон. — Освен, ако и това заклинание не е изменило характера си.

— Ще можеш ли да го направиш? — запита го Ходжсън.

— Това ще бъде първото ми удоволствие, откакто съм тук — отвърна събеседникът му и започна да напява полугласно определени встъпителни слова.

Измина доста време преди нещо да се случи. Те постоянно поглеждаха към празните вериги, където бе висял Джоаб, към мрачните ръбести стени. Деркон бе завършил първия етап от работата си и сега погледът в бледите му, немигащи очи, взиращи се право напред, бе станал отнесен. Ходжсън се бе привел към него, като от време на време промърморваше нещо, сякаш се опитваше да му прехвърли остатъка от собствените си сили. Неколцина от останалите правеха същото.

Създанието изскочи внезапно от вратата и незабавно се метна към Ходжсън, който бе прикован точно срещу него. Чудатото му, с щръкнали стави тяло бе червено и имаше тлъста опашка. Бе увенчано с еленови рога, а червените му очи пламтяха, докато изваждаше тъмните си нокти. Щом докосна средата на прикритата площадка, то изпищя неистово и се разплеска като хвърлено върху невидима стена, а матовобелите остриета на постоянно озъбената му муцуна се трошаха шумно.

Деркон изрече една-единствена дума, твърдо, безпристрастно.

Създанието изпищя и потъмня. Плътта му започна да се сбръчква, като че ли я изгаряха невидими пламъци. Започна да се мята, като ужасяващо кривеше лице. После внезапно проблесна ярка светкавица и то изчезна.

Всички въздъхнаха едновременно. След няколко минути вече се усмихваха.

— Действа… — прошепна някой.

Деркон се извърна към Ходжсън и кимна, като някак си успя да внуши израз на церемониален поклон.

— Не е зле за бял магьосник. Не мислех, че наистина ще може да се направи.

— Аз самият не бях сигурен — отвърна Ходжсън.

— Хубава гледка — каза единият от двамата отляво.

— Ето че си направихме действащ капан за демони — добави другият.

— Сега, като си осигурихме още малко живот — започна Ходжсън, — трябва да обмислим начин да се измъкнем оттук и да решим какво да правим, след като вече сме свободни.

— Аз искам само да се измъкна, да обърна гръб на всичко и да си ида у дома — каза Вейн, по-близкият от двамата на пейката. — Непрекъснато опитвах и двете заклинания, които знам за падане на окови и за освобождаване от плен. Никое от тях не действа тук.

Седящият до него Голт кимна.

— Опитвам се да претрия най-слабата брънка от веригата ми — както и всички вие, предполагам — в продължение на седмици, защото нищо друго не действа — каза Голт. — Има някакъв напредък, но като че ли ще са нужни седмици, докато успея. Май никой не може да предложи по-добър начин!

— Не и аз — отвърна Одил.

— Изглежда, че може да използваме само физически средства — каза Деркон. — Всички трябва да продължим да трием, докато не се появи нещо по-добро. Но да речем, че стане — или се освободим по трудния начин. После какво? Ходжсън е прав. Дали просто да избягаме? Или ще пробваме да се справим тук?

Чародеят Лорман — най-възрастният — от дълго време висеше мълчалив в мрачния си ъгъл. Сега заговори с грачещ глас.

— Да. Трябва да се опитаме да се освободим с физически средства. Приливите на Туалуа правят магията несигурна. И все пак, нека продължим да опитваме със заклинанията, защото понякога той си почива и има кратки промеждутъци, когато нещата може да станат както трябва. Нашето разположение спрямо неговия кратер е неблагоприятно. Силата му се насочва в тази посока, преди да започне завихрянето. В този замък има места, където влиянието му не се простира — например в една дълга галерия близо до кратера.

— Откъде знаеш това? — заинтересува се Деркон.

— Силата, която блокира нашата магия, не може да попречи на способността ми да усещам нещата в други проекции — отвърна старецът. — Видях това… и други неща.

— Тогава защо не ни каза по-рано?

— Каква полза бихме имали? Не мога да предскажа кога ще има прекъсване в потока, нито колко ще продължи.

— Ако ни кажеш кога възниква прекъсване, поне бихме могли да опитаме заклинанията си — каза Ходжсън.

— И какво от това? Бях почувствал, че сме обречени.

— Използваш минало време — отбеляза Деркон.

— Да.

— Значи си видял нещо, което дава надежда?

— Може би.

— Способността ти да виждаш е, много по-добра от нашите, Лорман — каза Ходжсън. — Ще трябва да ни обясниш.

Старият чародей вдигна глава. Очите му бяха жълти и фокусирани върху нещо, което не беше там.

— Съществува едно съвършено заклинание — с огромно въздействие, от много отдавна, което държи това място да не се разпадне…

— На Туалуа? — запита Вейн.

Лорман бавно поклати глава.

— Не. Не е негово дело. Може Джелерак сам да го е измайсторил. Не мога да кажа. Не го разбирам. Просто усещам присъствието му. Много е старо и някак крепи това място.

— Как би могло да ни помогне това, като даже не си сигурен в действието му?

— Няма значение дали го разбираме. Какво бихте направили, ако оковите ви паднат в този миг?

— Ще си ида вкъщи — отвърна Вейн.

— Ще излезеш през портата? Ще се поразходиш? Колко стражи, роби, зомби и демони обитават това място? Но да речем, че успееш да минеш покрай тях. Как ще ти се хареса разходката през Изменящата се земя?

— Веднъж вече минах — каза Вейн.

— Сега си по-слаб.

— Наистина. Извинявай. Продължавай. Как би могло съвършеното заклинание да ни помогне?

— Не би могло. Но липсата му може.

— Да обезсилим заклинание, в което не си сигурен — такова, дето свързва нещата? — запита Деркон.

— Точно така.

— Ако успеем да го направим, това би могло да ни унищожи всичките.

— Но може и да не го направи. Докато, ако стоим така, почти със сигурност сме загубени.

— Какво ще правим? — попита Ходжсън. — Обикновено, за да се обезсили едно заклинание, трябва да се знае точното му естество.

— С просто, но мощно насочено заклинание. Ако се доберем до галерията и обединим усилията си…

— Какво точно ще насочваме срещу него? — заинтересува се Ходжсън.

— Как какво — единственото наоколо, което се носи с огромна сила — еманациите на самия Туалуа.

— Да речем, че успеем — каза Деркон — и да предположим, че това ще разбие съвършеното заклинание — имаш ли поне някаква представа какъв може да бъде резултатът?

— Това място е известно в древното учение като Вечния Замък — каза Лорман. — Никой не знае как и кога е създаден. Подозирам, че заклинанието е предпазващо. Ако бъде обезсилено, той може да се разпадне около нас, да се разсипе на прах и камъни.

— И с какво ще ни помогне това? — попита Голт.

— Повече няма да има замък, от който да бягаме — само купища камънак. Туалуа ще поеме действителния ответен удар на въздействието, защото неговата сила ще бъде насочена срещу съвършеното заклинание. Той ще бъде съществено обезсилен от него ще прекрати еманациите. Изменящата се земя ще се стабилизира и нашата магия отново ще действа. А ние ще си тръгнем, готови да се справим с всяко нормално предизвикателство.

— Ами ако — попита Ходжсън — вместо да го омаломощи, то накара Туалуа да побеснее? Ами ако той реши да помете всичко?

Лорман се усмихна едва-едва, после сви рамене.

— Шестима магьосници по-малко на света — рече той. — Разбира се, че е рисковано. Но обмислете алтернативата.

— Използваш единствено число — каза Деркон. — Може да има и повече от една алтернатива.

— Ако имаш по-добър план, моля, сподели го.

— Не мога да предложа нищо по-добро, но едно ме безпокои, — каза Деркон. — Ако успеем да се освободим, мога да си представя насоченото заклинание, за което говориш, да съкруши съвършеното заклинание. Но да предположим, че всичко се разпадне и ние оцелеем, и Туалуа е обезсилен — точно тук не си представям бягството ни. Тогава ще бъдем в завидно положение — шестима магьосници, обединени и напълно владеещи силите си, и един от Древните — безпомощен в нозете ни. Ще бъдем глупаци, ако не се заемем да го обвържем тогава, както всеки един от нас първоначално бе планирал. В действителност, шансовете ни за успех изглеждат добри.

Лорман задъвка мустак.

— Такъв начин на действие също ми беше хрумнал — изрече той накрая — и не бих могъл да предложа разумно възражение. Но все пак, имам чувството, и то много силно чувство, че най-доброто, което можем да направим, е да се махнем далеч оттук по възможно най-бързия начин. Не мога да предскажа същността на опасността, която ще възникне, ако останем наоколо, ала съм уверен, че ще бъде доста сериозна.

— Но ти твърдиш, че това е само предчувствие, безпокойство.

— И то много силно.

Деркон изгледа останалите.

— Вие какво ще кажете? — попита ги той. — Ако се стигне дотам, ще се преборим ли за наградата или ще бягаме?

Одил облиза устни.

— Ако се опитаме и се провалим — каза той, — всички сме мъртъвци… или по-лошо.

— Вярно е — отвърна Деркон. — Но ние всичките сме били изправени пред почти същото решение няколко пъти — най-вече, когато сме обмисляли идването си тук, а всички дойдохме. В действителност ще бъдем в по-силна позиция по начина, който ви предложих — съюзени.

— И все пак, до скоро не бях осъзнавал пълната величина на мощта на Туалуа — отвърна Одил.

— Което прави наградата за успеха по-ценна.

— Наистина…

Той погледна Вейн.

— Май си струва да се опита — каза същият.

Голт кимна, докато говореше.

— Ходжсън?

Ходжсън огледа всички на свой ред, като че ли едва сега осъзнавайки колко важен ще се окаже изборът му. Деркон бе отявлен последовател на най-тъмните разновидности на Умението. Лорман също, но на стари години изглежда от време на време се колебаеше. Останалите все още не бяха определили своето призвание, както по-голямата част от практикуващите. Само Ходжсън се бе обявил за последовател на белия път.

— Планът ти има достойнства — обърна се той към Деркон. — Но да речем, че успеем. Нашите цели ще се окажат различни. Всички ние ще имаме наум различни приложения, ще искаме да използваме силата по различен начин. Следващата борба ще е между нас.

Деркон се усмихна.

— Конфликти между които и да било от нас биха могли да възникнат и при нормален ход на нашите начинания — каза той. — Но в този случай поне имаме възможност да обсъдим нещата, преди да предприемем нещо прибързано.

— И непременно рано или късно ще възникне някакъв спор.

— Такъв е животът — каза Деркон, свивайки рамене. — Можем да изгладим различията си в момента на появата им.

— Което ще рече, че ако овладеем положението тук, само един от нас ще е жив достатъчно дълго да му се порадва.

— Не е задължително да е така…

— Но ще стане. Ти знаеш, че ще стане така.

— Е… какво трябва да се направи?

— Съществуват няколко много силно обвързващи клетви, които могат да ни защитят един от друг — каза Ходжсън.

Той забеляза, че лицето на Одил светна, докато го изричаше — също и тези на Вейн и Лорман. Деркон преглътна насмешката си, като забеляза тази реакция.

— Май това ще се окаже единствения начин да си осигурим пълно сътрудничество — каза той след минута. — И ще направи живота ни малко по-безинтересен.

Но, от друга страна, може пък да го удължи — изсмя се той. — Е, добре. Аз съм „за“, ако и другите са съгласни.

Забеляза, че Голт кима.

— Да започваме тогава — рече той.

Семирама влезе в залата на Кратера. Кафявите купчини бяха значително намалели. Лопатите бяха подпрени на близката стена. Робите ги нямаше. Баран бе в кабинета на Джелерак и се опитваше да изтръгне забравени заклинания от плесенясали томове.

Бавно, тя пристъпи към ръба на кратера. Долу воднистата повърхност бе спокойна. Огледа стаята още веднъж. После се наведе напред и изпя остър, чуруликащ зов.

Колебливо пипало наруши блатистата повърхност. Миг по-късно на екзотичната й реч бе отвърнато по същия начин.

Тя се позасмя и се настани на ръба на кратера като краката й висяха от вътрешната страна. Запя поредица чуруликащи звуци, като от време на време спираше да чуе също такива в отговор. След малко едно дълго пипало се протегна и леко полегна на крака й, гальовно, нарастващо.

Арлата от Маринта поведе коня си на бавен ход. Скоро след като бе преминала между двата оранжеви върха, вятърът се усили и периодично запращаше мощни пориви, които прехвърляха наметалото й около лицето и сковаваха движението на ръцете й. Накрая тя го затъкна частично зад колана си. Придърпа качулката ниско, да закрие очите си и го завърза здраво. Мъглите вихрено бяха отплавали, но видимостта по-скоро се влоши, отколкото да просветне, защото огромни облаци прах и пясък се носеха из въздуха. Кафеникава вълна се понесе над земята и тя се подслони откъм подветрената страна на невисок рид от оранжев камък.

Изтръска пясъка от дрехите си. Конят пръхтеше и риеше земята. Дочуха се нежни, звънтящи звуци.

Като погледна надолу, Арлата съзря бледо сияние в подножието на камъка. Озадачена слезе от коня и се пресегна към земята близо до копитото му. Вдигна едно счупено цвете от жълто стъкло и се взря в него.

В този миг звук, напомнящ смях, долетя сред воя на вятъра. Като вдигна очи, Арлата съзря чудовищен лик сред вихър от пясък, който се бе издигнал пред убежището й. Огромната му, куха уста бе изкривена в нещо като усмивка. Зад очните му кухини цареше непрогледен мрак. Щом се изправи на крака, тя забеляза, че от онова, което би могло да се нарече брадичка, до мястото, където челото се сливаше с вихрещия се прахоляк, той бе по-висок от нея. Стъкленото цвете се изплъзна от пръстите и се разби в нозете й.

— Кой си ти? — запита тя.

В отговор воят на вятъра се усили, очите се присвиха и устата се закръгли. Сега тя пропускаше звуците като през фуния.

Искаше й се да запуши уши, но се овладя. Лицето заплува към нея и тя погледна през него. Призова защитното си заклинание и започна заклинание за прогонване.

Лицето отлетя. Остана само вятърът.

Арлата яхна коня и отпи от сребърната манерка, която висеше отдясно на финото зелено седло. Не след дълго вече яздеше напред, като подмина гръдния кош, дясната ръка и главата на кристализирал човешки скелет, които бяха изложени на вихрушките.

Премина покрай огнена река и отново спря до една желязна стена.

— Сипвайте — каза Мелиаш — гладен съм!

Той се разположи на масата и започна да нанася случилото се сутринта в регистъра, който водеше. Слънцето се бе вдигнало, беше се постоплило. Две малки кафяви птици си виеха гнездо в дървото над главата му. Когато храната дойде, той бутна регистъра встрани и започна да се храни.

Беше започнал втората купичка, когато усети вибрациите. Това не бе необичайно за Изменящата се земя и той дори не се ослуша, докато топеше сухия хляб в соса. Чак когато птиците нервно излетяха и вибрациите се разсеяха в редуващи се звуци, вдигна глава, изтри мустаците си и потърси посоката им. От изток… Прекалено тежко за конски копита и все пак…

Беше конски тропот. Той се надигна. Другите бяха стигали до лагера му безшумно, но този не се опитваше да се промъкне. Каквото или който и да беше, се движеше с трясък през храсталака като тежка колесница. Никаква изтънченост, никакъв финес…

Забеляза тъмния силует сред дърветата. Забавяше ход едва след като почти беше стигнал лагера. Огромен. Прекалено голям за кон…

Той докосна камъка на гърдите си и отстъпи крачка назад.

Тъмният силует рязко се закова, все още частично закрит от дърветата. Забелязал един ездач да слиза от тъмен жребец, Мелиаш тръгна към него през внезапно възцарилата се тишина. Ездачът се бе насочил към лагера, без да издава никакъв шум…

Мелиаш спря и го зачака да се приближи, щом излезе от гората. Бе по-висок от обичайното, строен, светлокос, ботушите и наметалото му бяха зелени. Докато се приближаваше, мъжът отвърна на разпознавателния знак по начин, който някога е бил в употреба, но от няколко века не се използваше. Мелиаш го разпозна само защото историята отдавна беше една от страстите му.

— Аз съм Мелиаш — каза той.

— А аз съм Дилвиш. Ти ли си Пазителят на Братството в този район?

Мелиаш вдигна вежди и се усмихна.

— Не знам откъде може да си дошъл — рече той, — но вече от петдесет-шестдесет години не сме известни под това име.

— Така ли? — запита събеседникът му. — И как се наричаме сега?

— Организацията.

— Организацията?

— Да. Кръгът на Чародейките, Заклинателките и Вълшебниците вдигна шум и накрая стигнахме до това. Не се смята за проява на добър вкус да се използва старият знак.

— Ще го запомня.

— Би ли искал да хапнеш мен?

— С удоволствие — отвърна Дилвиш. — Пътуването бе дълго.

— Откъде? — запита го Мелиаш, докато вървяха към лагера и масата.

— От разни краища. Напоследък бях далеч на север.

Те се разположиха и скоро им бе поднесена храна.

Мелиаш лакомо се нахвърли, като че ли не бе излапал току-що две купи задушено. Дилвиш с охота се включи в угощението.

— Думите ти, одеждите ти, външността ти — заговори Мелиаш, когато приключиха — всичко говори за произход от Елфите. Но на север няма от вашите хора, доколкото ми е известно.

— Доста съм попътувал.

— … и си решил да изминеш този път и да се опиташ да добиеш силата.

— Каква сила?

Мелиаш остави лъжицата си и загледа изпитателно лицето му.

— Не се шегуваш — заключи той след малко.

— Не.

Мелиаш смръщи вежди и се почеса по слепоочието.

— Боя се, че не те разбирам изцяло — рече той. — Нали си дошъл тук, с цел да стигнеш до замъка в средата на — той посочи — пустошта?

— Точно така — отвърна Дилвиш и си отчупи още едно парче хляб.

Мелиаш се облегна назад.

— Знаеш ли защо съм тук?

— За да помагаш да се владее заклинанието, което е създало феномена, предполагам — отговори Дилвиш. — Да не му позволиш да се разпространи.

— Какво те кара да мислиш, че заклинание е създало всичко това?

Сега другият изглеждаше озадачен. После сви рамене.

— Какво друго би могло да бъде? — запита той. — Джелерак пострада по-рано — на север. Дошъл е тук да си ближе раните. Сътворил е това за самозащита, докато се възстановява. Може и да е самопродължаващо се заклинание. Братството, извинявай, Организацията, не иска да го остави да се променя, както си ще, ако той издъхне вътре. Затова си тук. Така мисля.

— Има смисъл в това, което казваш — отвърна Мелиаш, — но грешиш. Това място наистина е било една от неговите крепости. Някъде навътре се намира един от Древните — старият мекотел роднина на Древните богове, наречен Туалуа. Джелерак дълго го е контролирал, като е насочвал мощта му за свои цели. Не ни е известно дали самият Джелерак е там сега. Това, което знаем е, че Туалуа очевидно се е побъркал — състояние, не толкова рядко срещано сред себеподобните му, ако преданията казват истината — и че всичко наоколо — той хвърли поглед към Изменящата се земя — е негово дело.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Организацията бе в състояние да определи чрез специални магически действия, че феноменът, който съзерцаваш, произтича от еманациите на същество, магическо по своята същност, а не от някое определено заклинание. Напоследък такива неща рядко се наблюдават и затова създадохме тези постове.

— Значи не сте тук, за да го контролирате, ако се разрасне и започне да представлява опасност извън този район?

— И затова също, разбира се.

— Не сте тук, за да го използвате като някаква примамка за Джелерак?

Мелиаш се изчерви.

— Позицията на Организацията към Джелерак винаги е била неутрална — заяви той.

— И все пак му попречихте да се завърне в Ледената Кула, за да запазите срещу него Ридли в резерв.

Мелиаш се намръщи и се загледа в Дилвиш. Внезапно дясната му ръка се вмъкна в един процеп на дрехата му и метна шепа златен прах към госта. Като разпозна веществото, Дилвиш остана неподвижен и усмихнат.

— Толкова ли си нервен? — отбеляза той. — Виждаш, че запазвам формата си. Аз съм това, което изглеждам — не предрешен Джелерак.

— Тогава откъде знаеш какво е ставало в Ледената Кула?

— Както ти казах, доскоро бях на север.

— Действията, предприети на север — каза Мелиаш — не бяха одобрени от Организацията. Те бяха дело на група членове, действащи по собствена инициатива. По този въпрос също сме неутрални.

Дилвиш се изсмя.

— Запазвате си правото за нещо по-съществено? — полюбопитства той.

— Безкрайно е трудно да се накара група темпераментни индивидуалисти да вземат позиция по каквото и да било. Говориш, като че ли ти самият не си член. Като става дума за това, ти ми подаде остарял отговор — прекалено остарял.

— Дълго време бях далеч. Но някога бях високопоставен член на Братството, макар и от по-нисък ранг.

— Продължаваш да ме озадачаваш. Искаш да прекосиш опасна земя към опасно място. Всеки друг, който е минал по този път, е вярвал, че ще има шанс да подчини Туалуа на собствените си цели — сега, когато той не се владее напълно и Джелерак или го няма, или е прекалено слаб да се защитава. Контролът върху това магическо същество наистина би дарил огромна сила. Не е ли това, което искаш?

— Не — отвърна Дилвиш.

— Във всеки случай това е една приятна промяна. Ще те засегна ли, ако те запитам за целта ти? Правя нещо като проучване…

— Дошъл съм да убия Джелерак.

Мелиаш го зяпна.

— Ако не желаеш да отговориш, аз, разбира се, нямам никакво право да настоявам… — започна той.

— Вече ти отговорих — каза Дилвиш, ставайки. — Ако той е там, вътре, ще се изправя срещу него. Ако го няма, ще потърся начин да разбера къде е и ще опитам отново.

Той обърна гръб на гората.

— Благодаря за угощението.

Усети ръката на Мелиаш на рамото си.

— Вярвам ти — дочу го да казва, — но не съм сигурен, че разбираш срещу какво се изправяш. Да предположим, че успееш да преминеш и той наистина е вътре или пък го докопаш другаде. Дори и отслабен, Джелерак е най-опасният магьосник на света. Той ще те прокълне, изпепели, ще те превърне в нещо друго, ще те изсели. Никой, изпитал гнева му, не е останал жив.

— Изпитвал съм гнева му. Затова искам той да изпита моя.

— Трудно ми е да го повярвам.

Дилвиш отърси ръката на Мелиаш.

— Вярвай, каквото искаш. Аз следвам целта си.

— Мислиш, че само магията на Елфите ще се окаже достатъчна?

— Може да разполагам с нещо по-силно.

— Какво? — попита Мелиаш, като го последва.

— Казах всичко, което исках — отвърна Дилвиш. — Още веднъж благодаря за гощавката. Сега ще тръгвам.

Мелиаш спря, гледайки го как се връща към гората. Като че ли няколко думи бяха разменени там — първо с гласа на Дилвиш. Отговорът, който последва, бе на по-плътен глас. После тежки стъпки се разнесоха откъм лявата му страна и за миг той зърна силуета на огромен черен звяр, яхнат от Дилвиш. В този момент светлината падна върху него по такъв начин, сякаш беше от метал. Конският тропот се ускори, обхождайки лагера и се отправи на запад към Изменящата се земя.

Мелиаш ровеше из кожената кесия, докато се връщаше към лагера. Там се настани, измъкна кристала и го постави пред себе си върху празната кесия. Заговори тихо и твърдо. Изчака, после повтори думите. След кратка пауза започна за трети път.

Кристалът се проясни, преди да беше завършил, и разкри продълговато, слабо лице, с мрежа от бръчки, на което се открояваше мъртво, побеляло ляво око. Лицето се мръщеше. Устните мърдаха. Мелиаш почувства думата:

— Да?

— Да не те обезпокоих, Роук?

— Всъщност, да — отвърна той, като хвърли поглед назад през рамо. — Какво искаш?

— По работа на Организацията. Това, което правя…

— Ти налага да се консултираш с архивите?

— Опасявам се, че е така.

Роук въздъхна.

— Добре. Тя ще почака. Какво ти трябва да знаеш?

Мелиаш вдигна ръце. Изобрази знак.

— Това някога беше отговорът на разпознавателния сигнал — каза той.

— Светът тогава беше много по-млад — отвърна другият. — Спомням си…

— Ако можеш да си припомниш кога точно този беше в употреба, бих искал да преровиш архивите за регистрацията на членовете от този период. Провери дали сме имали брат на име Дилвиш. Елф. Един от по-низшите рангове, предполагам. Ако е имало, дали е изпадал в някакви крайности? Виж също дали се споменава нещо за метален кон или подобен звяр? Искам да знам всичко, което имаме за него.

Роук извади перо, топна го в мастило и си записа.

— Добре. Ще го направя и ще те потърся.

— Още нещо.

— Е?

— Докато се занимаваш с това, виж какво имаме за един сегашен член — Уилиънд от Муркейв.

Пак си записа.

— Ще направя и това. Първият ми звучи някак познато. Не мога да кажа защо.

— Е, добре, кажи ми, като разбереш.

— Как е положението там?

— Изглежда непроменено.

— Добре. Може да се оправи от самосебе си.

— Имам чувството, че няма.

— Късмет, тогава.

Кристалът потъмня.

Мелиаш го прибра и отиде да огледа обгърнатата с мъгли област, която закриваше замъка. Самотен ездач върху нещо тежко и черно се отдалечаваше, избледнявайки.