Изменящата се земя

Глава 5

— Но моля ви, сър, как ще може едно момиче да си почине, когато непрекъснато скачате от леглото? — запита тъмнооката девойка през светлата пелена на косите, които падаха върху лицето й.

— Извинявай — каза Роук, отметна косата й назад и я погали по бузата. — Причината е в проклетия проблем на Организацията, който сега възникна. Продължавам да мисля за регистрите, които имам да проверявам. Ставам да видя какво има, не намирам нищо, връщам се при теб.

— И какъв е проблемът?

— Ммм. Нищо, с което би могла да ми помогнеш, скъпа — ръката му като на хищен звяр падна на рамото й. — Опитвам се да открия повече информация за онзи момък, Дилвиш.

— Дилвиш Освободителят, героят от Портарой? — запита тя. — Онзи, който вдигна закъсалите легиони на Шоредан да спаси града за втори път?

— Какво? Какво говориш? Кога е било това?

— Преди малко повече от година, мисля. Също е известен като Дилвиш Прокълнатия, както се пее в една популярна балада от същото това време — предполага се, че старият Джелерак го е превърнал в статуя за неколкостотин години.

— Богове!

Роук се изправи.

— Сега си спомням онази история със статуята — потвърди той. — Ето какво непрекъснато ми се въртеше из главата! Разбира се…

Той подръпна брада, прокара език между процепите на зъбите си.

— Ох, да му се не види! — изрече накрая. — Тук има нещо повече, отколкото предполагах. Чудно ми е тогава какво би имал онзи Уилиънд против такъв като него. Ако има досие за свръзка, май ще трябва да го попитам. Може всичко да се изясни, преди да докладвам отново.

Мъжът се облегна напред и прокара устни по бузата й.

— Благодаря ти, гълъбче!

За миг скочи от леглото и се озова в залата долу, като полите на нощницата му се вееха зад него.

Прекоси тичешком голямата библиотека на Организацията и стигна до някаква трудно поддаваща се на описание мебел. Започна да се рови в едно от чекмеджетата. По някое време се изправи, държейки в ръце плик, на който бе изписано името „Уилиънд“.

Като отвори плика, откри, че съдържа няколко кичура бяла коса, съединени с капка червен восък за запечатване на писма.

Той взе кичурите и ги отнесе до черната маса, висяща в ъгъла, като ги положи редом с едно кълбо от жълт кристал. Разположи се и се втренчи напред, като мърдаше устни, а пръстите му докосваха белите кичури.

Скоро кристалът се замъгли. Задържа се така за малко. Роук започна да повтаря името „Уилиънд“. Настъпи изясняване. Един мъж с тлъсто лице, почти плешив, надничаше към него.

— Да? — запита той.

— Аз съм Роук, който отговаря за архивите на Организацията. Извинявай, че те обезпокоих по средата на толкова важно начинание, но има нещо, което би могъл да ни изясниш.

Мъжът смръщи вежди.

— Важно начинание? — попита той. — Просто едно незначително заклинание…

— Не е нужно да скромничиш.

— … което може да е от интерес само за чародеите във ветеринарната област. Разбира се, аз много се гордея с това, което правя с крастата.

— Крастата?

— Крастата.

— Аз… Ти не си ли в подножието на Каннаис, в изменящия се пояс, близо до Вечния Замък?

— Работя в една конюшня, където конете са заболели, тук в Муркейв. Това да не е някаква шега?

— Ако е, то някой се шегува с нас, не с теб. Познаваш ли изобщо човек на име Дилвиш, който язди метален кон?

— Славата му е стигала и до мен — отвърна Уилиънд. — Говори се, че е играл съществена роля в една от войните по границата не толкова отдавна — май че беше в Портарой. Лично никога не съм го срещал.

— И наскоро не ти се е случвало да разговаряш с представител на Организацията на име Мелиаш, така ли?

Събеседникът му поклати глава.

— Знам кой е той, но също не съм го срещал.

— О! Тогава някой ни е метнал — някой с някаква цел. Не съм сигурен кой или защо. Благодаря ти, че ми отдели време. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Почакай! Поне бих искал да знам какво става.

— Аз също. Някой — човек, който ползва Умението — неотдавна си послужи с името ти. Долу на юг. Очевидно не е благоразположен към Дилвиш, който също е някъде там. Не мога да ти кажа, че разбирам какво означава всичко това.

Уилиънд поклати глава.

— Сигурно са съперници — каза той — и онзи, който е използвал името ми, очевидно има нещо лошо наум. Ще ми кажеш какво става, нали? Аз имам добро име и не ми се ще то да бъде опетнено.

— Непременно. Успех с крастата.

— Благодаря.

Кристалът отново се замъгли и Роук остана да се взира в дълбините му, опитвайки се да подреди мислите си. Накрая се надигна и се върна в леглото.

Потънала в мечтания по отдавна отминали дни и съзерцавайки пъстрия свят отвъд, Семирама оглеждаше Изменящата се земя. Почти бе дошло времето следващата вълна — изключително мощна и разрушителна — да се понесе по земята. Тя се усмихна. Планът й действаше. Веднъж само нещата да се решат тук и тя щеше да се наслаждава на сегашното превъплъщение на света. Какви ли дрехи са на мода сега, запита се тя.

Долу забеляза две фигури на кон да се появяват откъм затъмнената област, като цапаха из водите на все още тихото, но вероломно езеро.

Защо продължават да напредват, зачуди се тя. Нищо не беше се променило и те трябваше да са наясно, че всичките им предшественици са се провалили. Алчност и глупост, реши тя. Всички благородни чувства несъмнено бяха отмрели с нейното време. И все пак…

Ето!

Конят заседна близо до брега. Още двама жадни за власт търсачи на щастие щяха да обогатят света с отсъствието си.

Тя лениво се приведе напред и прокара ръка странично на прозореца, произнасяйки заклинанието за въздействие и го фокусира точно върху двамината на коня.

Картината подскочи напред, а лицето на Семирама се вцепени. Докосна прозореца веднага и прошепна още няколко думи за фино настройване.

Девойката елф си беше съвсем обикновена. Една от светлорусия тип, от родовете Маринт или Мират. Но мъжът…

— Селар! — прошепна тя, ръката й обхвана шията, очите й се разшириха. — Селар…

Момичето бе слязло от коня. Мъжът я следваше.

— Не!

Семирама бе скочила на крака. Юмруците й бяха стиснати. Сега и двете фигури бяха във водата и се боричкаха. И още нещо…

Вълната на промяната! Надигаше се!

Извръщайки се, тя се втурна към залата на Кратера, фрази на чуруликащия език на Древните вече се надигаха към устните й. Като влезе във вонящата зала, забеляза демона, когото Баран по-рано бе укротил, да се спотайва в един ъгъл, глозгайки някакъв кокал.

Семирама отсечено произнесе няколко къси думи на мабрахоринг към него и той раболепно се присви.

Доближи ръба на кратера и произнесе три къси цвърчащи ноти. След малко пак ги повтори. Тъмна, аморфна форма разкъса повърхността и като се усукваше, се надигна нагоре. Издаде един-единствен музикален тон. Тя му отвърна със сложна ария, на която получи много кратък отговор.

Семирама въздъхна и се усмихна. Размениха още няколко звука. Едно пипало се плъзна край нея и тя го прегърна. Задържа го доста дълго, стоейки неподвижно, и постепенно плътта й започна леко да сияе.

Когато накрая го пусна с прощална нота и се извърна настрани, бе станала някак по-висока, по-силна, по-необуздана. Очите й светеха, когато се приближи до демона в ъгъла. Той изпусна кокала си и приклекна, щом тя насочи пръст към него, различните му очи се въртяха и стрелкаха.

— Оттук — каза тя, посочвайки галерията, откъдето току-що бе дошла. — Остани с мен!

Той се подчини, но щом минаха през вратата, се втурна да бяга на куцукащите си крака. Магьосницата отново вдигна пръст и този път ярък пламък заструи от него и обгърна тварта. Специфичната й аура леко отслабна.

Демонът беше спрял и запищя. Тя сви пръст и пламъците изчезнаха.

— Сега трябва да правиш, каквото ти кажа — каза тя и се приближи до него. — Разбираш ли?

Той се просна пред нея, нежно обхвана десния й глезен и постави стъпалото й на главата си.

— Много добре — отбеляза тя. — Човек винаги трябва да определя взаимоотношенията си от самото начало.

Тя стъпи на земята.

— Стани! Искам да ме придружиш до прозореца. Има нещо, което трябва да видиш.

Семирама се върна на предишния си наблюдателен пост и погледна надолу. Сега момичето газеше по брега на езерото, а мъжът все още беше във водата, до коня, потънал почти до рамене. Девойката бе затънала до кръста.

— Виждаш ли онзи мъж със зелената кърпа до коня? — запита тя. Когато демонът изгрухтя в знак на съгласие, тя каза:

— Искам го!

Тя се пресегна и положи ръка върху главата на създанието.

— Налагам ти повелята да не намериш покой, докато не го намериш и донесеш, жив и невредим!

Демонът отстъпи.

— Но… аз… също… ще… потъна — изгъргори той и се разтрепери. — Освен… това… не… обичам… водата — добави.

Господарката се изсмя.

— Съчувствам на вкусовете ти — каза тя. — Но все пак виждам, че е необходимо нещо по-твърдо.

Обърна се към средата на галерията, откъдето минаваха количките и каруците с товара от конюшнята. Тя се огледа нагоре-надолу, тръгна наляво към мястото, където нападалите от количките нечистотии бяха най-дълбоки. Като извади и разгъна една кърпичка, тя се приведе, постла я на пода и започна да слага пълни шепи от разронената пръст. Когато в средата й се натрупа доста голяма купчинка, допря върха й с пръст. Сякаш още от призрачната светлина се отдели от нея. Сега изглеждаше по-дребна, по-малко стихийна, по-човешки. Но песъчливата пирамидка слабо блестеше.

Повдигна ъглите на кърпичката и ги завърза. После се обърна и я постави пред създанието.

— А сега ме чуй! Трябва да вземеш това със себе си. Когато стигнеш мястото, където започват плаващите пясъци, хвърли малко върху тях. Те ще замръзнат много дълбоко и ще можеш да преминеш. Постъпи по същия начин с водата и ще си имаш мост от лед. Не трябва да се боиш да го употребяваш, но трябва да си доста бърз. Може да не действа особено добре, когато има живи същества. И все пак, ще е по-благоразумно да го вземеш. Така че — дръж!

Ноктестата лапа се протегна и хвана вързопчето за възлите.

— Ако той се съпротивлява и не иска да те придружи — добави тя, — можеш да го свалиш в безсъзнание с рязък удар ей тук — по костта точно зад ухото. Обаче не го удряй толкова силно, че да му разбиеш черепа. Помни, че го искам цял и невредим!

Тя се извърна.

— Сега ме последвай! Трябва да тръгнеш от малката дневна встрани от главната зала. Мястото е свободно по това време на деня. Побързай!

Нищо необичайно не ставаше в замъка или околностите му. Но Семирама бе изгубила сиянието.

Баран заповяда да му приготвят богато угощение, да сервират в покоите и реши да се поразходи наоколо, докато чакаше да се изпълнят заповедите. Отново се сети за Семирама, но този път като за довереница и ухо на Джелерак през отминалите дни, а не като за възможна любовница. Той се изкачи до третия етаж, спря пред вратата й, нагласи одеждите си и почука.

Лиша отвори незабавно.

— Господарката ти тук ли е? — попита той.

Лиша поклати глава.

— Излезе. Не съм сигурна къде отиде и кога ще се върне.

Баран кимна.

— Когато го направи — каза той, — кажи й, че съм се отбил да продължим един предишен спор. Все още чувствам, че от това ще има полза.

— Ще й предам, сър.

Той се извърна. Храната му едва ли беше готова.

Изкачи още стълбища и стигна до стаята, където робът се взираше в огледалото.

— Някакви промени? — попита Баран.

— Не, сър. Още си е тук.

— Много добре.

Той затвори вратата и заслиза по стълбите. За миг се изкиска, после се намръщи.

„Само да можех да държа дъртото копеле навън, докато придобия власт над Туалуа; след това да го пусна вътре и да го предизвикам. Ако не се яви, бих тръгнал да го търся. После дори Организацията трябва да внимава да не ме настъпи. Тогава сигурно ще мога да ги смажа. Дори и той никога не се е опитвал да го направи. От друга страна, и от тях има някаква полза. Дали пък няма да е по-добре да ги оглавя…?“

Той спря, облегнат на парапета, и се загледа в просторната зала с висок таван; врати с различна височина обрамчваха стените й, но не водеха никъде; полустълбища бродеха към пустотата; фонтанът в средата й бе пресъхнал. Както и на много други неща в замъка, Баран никога не можа да отгатне предназначението им. Помисли си, че Джелерак сигурно го знае, както и много други неща, които за самия него винаги щяха да останат тайна. В този миг се стресна, усети внезапно виене на свят, което го накара да се отмести от парапета.

„Ами ако тя знаеше? Ами ако Семирама вече държи ключа, ако владее силата и просто си играе с мен, ако само се преструва, че съществуват затруднения в общуването с Туалуа?“

Той продължи да слиза по стълбата, опирайки се на стената, без да гледа към парапета.

„И кой би могъл да разбере? Тя трябва да е единственото човешко същество на този свят, което може да използва езика на Древните. Дори Джелерак не го знаеше добре; не беше му трябвал. Имаше си заклинания, с които да държи съществото в подчинение. Докато то не обезумя. Нямаше да се налага да използват тези дълги, сложни церемонии, необходими да съживят Семирама, ако самият той бе в състояние да го разбере и да му говори. Гадна, хлъзгава твар, плуваща в лайна. Сигурно и ги ядеше. Ха! В рода му това си беше наследствено. Жреци и жрици на Древните, Трябва да са знаели много неща, за които ние, та дори и великите магьосници не сме и чували. Също толкова лукави и долни, каквито бяха задълженията им. И силата също. Няма да вбесявам Семирама, освен ако не съм сигурен. Може да го нахрани с мен…“

Той се притисна по-близо до стената.

Добре де, ако знае, ако може да го контролира, какво чака тогава? Ако е така, играта е много сложна. Наистина ли е последната от рода си? Трябва да проверя. И все пак е странно… Защо точно тя, щом Джелерак може да съживи, когото си поиска от семейството й? Защото я е познавал отпреди, затова. Чудно ми е колко добре. Никога не съм си мислил, че старата торба с кокали е яздил нещо по-различно от метла, но и той някога е бил млад… Тя си има всичко, каквото трябва, наистина. Сигурно е била и доста похотлива. Ще ми се някой ден да я изненадам с Ръката… Чудя се дали някога са го правили и дали това е причината тя…?

Той стигна до някаква площадка, зави, спря се и потръпна.

„Ама тия стълби са си стръмни. Тъмни. Не съм минавал от тука с години.“

Седна на най-горното стъпало, спусна крака надолу, наведе се към следващото и се смъкна. Лицето му бе мокро. Стискаше зъби.

„Не и преди да съм се родил, майко! Защо сега? Значи е било… Дано никой не мине насам да ме види… Ох, по дяволите!“

Мъжът продължи сантиметър по сантиметър надолу по стълбите.

„Мисли за нещо друго, направи го по-лесно…“

Размърда ръце и крака, цялото си тяло, приведе се. И пак…

„Тогава да предположим, че е вярно? Да предположим, че тя владее положението и просто чака предишният й любовник да се завърне? Да предположим, че всички тези… ефекти… са чиста измишльотина? За да ме баламосат? Всеки ден научавам по нещо ново. Тя се усмихва, кима ми и ми подхвърля нещичко. А когато Джелерак си дойде, ще ме прати да се пържа в някакъв много специален Ад… Просто ако си представя…“

Още една стъпка. Той спря да изтрие длани в ръкавите си.

„Да си представим. Просто да си представим… Ако всичко това е вярно, какво да правя?“

Още една стъпка. И пак. Той притисна буза в стената. Дишаше тежко.

„Трябва да го държа отвън, докато съм силен. Как? Да удвоя стражите в огледалото? Да сложа капани и да освободя духа? Да го пусна да влезе и незабавно да го унищожа? Само че може и да не стане. И аз губя по този начин. Трябва да има нещо друго… Ех, да разполагах с едно от онези заклинания! Отдавна беше…“

Продължи движението си надолу. Вече се виждаше площадката.

„Разбира се, това не е съвсем вероятно. Просто една догадка. Имал е избор сред кралиците на Ада. Също може да е имал… От друга страна, тя ме презря няколко пъти. Защо би правила това, ако не му е вярна?“

Още три стъпки. Бързо. Отново спря да си почине.

„Ако знаех със сигурност, че съществува тайна, която да изтръгна от нея, бих го направил. Тогава всичко друго ще ми бъде дадено… Странно! Колко тихо стана тук! Едва сега забелязах… Какво може да е това?“

Бързо прескочи последните стъпала и стъпи на крака, като хвана парапета, за да запази равновесие.

„Най-сетне, ще ида да хвърля поглед на големия гаден кратер — реши той. Явно той е в центъра на всичко.“

Отблъсна се и залитна към галерията.

„Трябва ми една добра вечеря — да оправи нещата.“

Мелиаш бе седнал на едно възвишение на известно разстояние от лагера си и изучаваше гледката, която се разстилаше пред него. Изменящата се земя бе престанала да се изменя. Нямаше мъгла, ветровете бяха стихнали, пейзажът — напълно неподвижен. Сега можеше да види по-голямата част от пустошта, застинала в разкривени форми на цяла лига до замъка, чийто рязък силует отчетливо се открояваше на фона на залязващото слънце. Потърси някакъв признак на дейност, но не откри нищо.

Ще се наложи, реши той, началникът му в това начинание — Холрън — да бъде уведомен, а ако пък не може да го намери, трябва да каже на някой друг член на Съвета. Щеше да е добре да съобщи нещо повече от голия факт, че бъркотията е свършила. Само да имаше някакъв начин да обясни инертността си…

Беше обзет от нежелание да отиде лично, за да не би внезапно дейността да се възстанови. Не бе въпрос нито на страхливост, нито на благоразумие от негова страна. Никой малодушен не би бил натоварен с такава задача, нито пък някой необуздан или прекалено предпазлив. Поддържането на постовете бе от първостепенно значение. Ако имаха нужните хора, бе много вероятно да успеят да овладеят и най-яростните изблици на онзи отвътре. Пазителите се подбираха според чувството им за дълг и предаността им към задача, която можеше да се окаже непосилна. Мелиаш не искаше да се отдалечава много от мястото, където бе забит черния жезъл.

Той въздъхна и извади кристала. Все пак бе настъпил мигът да каже на Холрън, каквото имаше. Може би той щеше да предложи нещо. Може би самият Съвет ще се раздвижи да проникне в това място, в едно или друго измерение, за кратко разузнаване. И все пак едва ли биха го направили незабавно. Все още бяха прекалено докачливи към всичко, което намирисваше на Джелерак…

Докато лъскаше кристала в ръкава си, той се зачуди какво ли е станало с всички онези, които бе срещнал по пътя им към вътрешността. Възможно бе някой от тях да се е добрал и някак си да е предизвикал тази… неподвижност.

Мелиаш постави кехлибареното кълбо в скута си и се втренчи в него. То вече бе замъглено. Опита се да освободи мисълта си и да постигне контакт, но му беше трудно. Главата започна да го наболява. Прекъсна опита си. Кристалът незабавно се изясни и старият Роук му се ухили.

— Имаш болезнен вид, синко. Да не се е случило нещо?

— Може би — отвърна Мелиаш. — Сега поне разбрах какво му е на кристала. Имаш ли нещо за мен?

— Сигурно имам, щом дамата току-що ме изрита от леглото да ти го кажа. Защо се примиряваме с всичко това?

— Мъдрецът може да промени очевидното. А може би не. Какво е посланието й?

— Първо, трябва да ти кажа, че онзи, който е минал през твоя пост под името Уилиънд, лъже. Преди малко разговарях с истинския Уилиънд. Той е в една конюшня в Муркейв, сред болни коне. После, възможно е твоят Дилвиш да е онзи, когото Джелерак превърна в камък приблизително по времето, когато нашият изчезна от старите регистри. Предполага се, че е оживял наскоро и се е отличил в сблъсък на границата при Портарой, като е вдигнал легионите на Шоредан и се е притекъл на помощ на града. За това даже се пее песен. Тя ми я изпя, преди да ме изрита от леглото. Споменава за метален кон на име Блек и намеква за продължителна вражда с магьосника.

— Щастлив съм, че си се заслушал.

— Песента беше възбуждаща… сега би ли ме извинил…

— Почакай! Какво мислиш за всичко това?

— О, тя вероятно е права. Обикновено е. Обаче подозренията й са малко мелодраматични.

— Все пак бих искал да ги чуя.

Роук изтри слюнката, която се бе събрала в ъгъла на устата му.

— Е, сигурен съм, че добре ще се посмееш. Аз поне го направих. Тя мисли, че Уилиънд е предрешен Джелерак и че той се опитва да проникне в собствения си замък, но е прекалено слаб поради скорошните си поражения на север да използва обичайните си мощни средства.

— Тя откъде знае какво е станало на север?

— Говоря насън. Както и да е, той знае, че Дилвиш е по следите му, счита тя, и затова ти е казал това — надявал се е, че ще позабавиш врага му. Какво да правя с такава жена?

— Предложи й поста си — каза Мелиаш.

— Мислиш ли, че в това има нещо?

— Възможността не трябва да се отхвърля. Ако изобщо има нещо, мисля, че ние… Е, добре. Кой знае? Благодари й от мое име. Благодаря и на теб.

— Радвам се, че мога да ти помогна. Между другото…

— Да?

— Ако срещнеш отново този Дилвиш, кажи му, че не си е платил вноските.

Роук прекъсна контакта и Мелиаш върна поглед към кулите на Вечния Замък. За това място също му бе нужна информация. Но сега нямаше време.

Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор рядко биваше използван от земни адепти, защото произнасянето на името на демона бе необходимо за церемониите, които го принуждаваха да им служи. Една пропусната сричка и заклинателят излизаше от кръга усмихнат, за да установи, че демонът също се усмихва.

После, като разхвърляше артистично останките около омагьосания кръг, демонът се завръщаше в адските бездни, като понякога си отнасяше по някой малък сувенир от забавната интерлюдия.

Но за беда на Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор, Баран бе роден в Блекуолд, където се говореше сложен, аглутинативен език. Ето как той се оказа в служба на обитателите на Вечния Замък — едно рисковано, нестабилно, временно творение, което го плашеше дори повече от онова, което се срещаше по родните му места. Това беше и причината сега да си избира път надолу през начупената местност, изпратен на мисия в онзи лепкав район, който досега успешно му се бе отдавало да избягва. И то по повеля на жената, от която се боеше повече от всички в това измерение заради обкръжението й. Затова се страхуваше от провал много повече, отколкото от изнурението и напрежението в кривите си нозе, иначе добре адаптирани към странностите на собственото му малко кътче необичайна земя.

Когато ругаеше, проклятията му звучаха като най-благочестиви, възвишени слова в превод на езика мабрахоринг. А сега той правеше тъкмо това, защото пътят бе стръмен и каменист. Здраво стисна кърпичката и изрепетира дадените му наставления, докато напредваше към езерото. То все още бе тихо и на повърхността му стърчаха като шахматни фигури върху синя покривка части от хора и един кон.

Трябваше да й отнесе едното от човешките същества. Да. Мъжът. Ей там, по-отдалеченият.

Демонът мина покрай една горичка, покрай мястото, където започваше плажът и заобиколи по периферията му. Когато се озова срещу затъналите, спря да развърже кърпичката. Хората вече го бяха зърнали и сега си крещяха един на друг. Той се замисли дали му е позволено да изяде девойката или поне коня. Обаче си припомни припряността в гласа на Семирама и реши, че ще бъде по-благоразумно да се въздържи от тези удоволствия.

Като загреба пълна шепа от заледяващия прах, той го хвърли на брега пред себе си и загледа как пясъците се набръчкаха и напукаха. Опита пътя, установи, че ще може да издържи тежестта му и се отправи напред.

Приближавайки, демонът се ухили на девойката и спря. Не можеше да мине покрай нея. Като че ли невидима бариера бе преградила пътя му. Той протегна сензорните си приспособления към няколко съседни равнини и накрая определи, че е обградена от множество защитни заклинания, чиито ефект се простираше в радиус на около шест фута. Изруга на мабрахоринг и гребна още малко пясък, — за да си подсигури обходен път. Всичко, което искаше, бе една хубава хапка от дясното й рамо.

Разхвърля пясъка пред себе си, заобиколи момичето, хвърли още малко във водата и се вслуша в бързите звънтящи звуци, докато пред него растеше леден мост. Отново спря рязко и протегна сензори напред. Нещо в положението на раменете на мъжа го безпокоеше. Освен това, макар и невъзможно, лицето му се стори познато.

Аха! Той усети метала. Мъжът държеше меча си изваден, скрит под водата.

Демонът стисна още една шепа прах и се поколеба. Ако замразеше мъжа, после трябваше да го сече оттам. Това нямаше да свърши работа, особено щом дамата искаше бърза доставка.

Той разпръсна светещия пясък в полукръг наляво, където ръката с меча не можеше да достигне. Изтанцува по него веднага щом се втвърди, взе още една шепа нечистотии и продължи кръга зад гърба на мъжа, като се вглеждаше в очите, които го следяха, в това лице…

— Смей се, хиено! — каза мъжът на перфектен мабрахоринг. — Докуцукай насам! Почти съм твой, но не съвсем. Не още. Веднъж да се плъзнеш и много бързо ще те пратя у дома. Погледни надолу, ледът поддава!

Демонът затопурка наоколо, залитна, клекна напред и се изтегли сам с протегната ръка, като преди да се изправи отново хвърли гаден поглед на мъжа.

— Добре го направи — призна той. — С удоволствие бих изял сърцето ти. А пък и добре говориш. Знаеш ли Тел Талионски?

— Да.

— Още по-жалко. Би ми харесало да си поговоря с теб.

С тези думи той подскочи до края на ледения мост, мина зад мъжа и го удари с мазолестия си юмрук по костта зад ухото, както му бе наредено.

Сграбчи Дилвиш за косата, когато се стовари напред, после го хвана под мишниците и започна да го тегли нагоре. Водата потъмня и щом го освободи, заизлизаха мехури. Демонът преметна мъжа на гръб, обърна се и се отправи към брега, все още ухилен.

Момичето крещеше към него молби и оскърбления на елфски. Докато минаваше покрай нея, той замислено погледна рамото й. Толкова близко и все пак толкова далеч…