Изменящата се земя

Глава 6

Семирама бе позвънила на прислугата веднага щом демонът тръгна да изпълнява поръчката й. Когато един от тях се яви в стаята до главната зала, тя го изпрати да потърси останалите и те започнаха да се появяват с чисти парчета плат, легени с вода, кърпи, храна, вино, сух халат и лекарства за студен компрес, като се стараеха да действат бързо и потайно.

Всичко това бе донесено и подредено около един диван, застлан с коприни от Изтока в бледи цветове, когато демонът се завърна в стаята, преметнал Дилвиш през рамо. Слугите се отдръпнаха обезпокоени.

— Сложи го на дивана — нареди тя. После се обърна към слугите. — Ти, почисти калта от ботушите и панталоните му. А ти ми донеси компресите. Ти ще отвориш виното.

Демонът положи Дилвиш на дивана и се оттегли в дъното на стаята. Семирама се взря в лицето на мъжа, после бавно седна до него и положи главата му в скута си. Без да поглежда встрани, тя протегна дясната си ръка и каза:

— Донесете ми влажна кърпа!

Почти незабавно исканото бе поставено в ръката й. Тя започнала мие лицето. После прокара пръсти по извивката на веждите му, по бузите и брадичката.

— Мислех, че никога няма да те видя отново — изрече тихо — и все пак ти се завърна. Компрес! — каза малко по-високо и пусна мократа кърпа на пода.

Един прислужник побърза да й го подаде.

Като обърна главата на Дилвиш, тя намери мястото, където бе ударен, хвърли зъл поглед към демона, разгъна кърпата, от която се разнасяше остра миризма, направи компрес и го постави зад ухото му.

— Ей ти, избърши ножницата му и токата на колана. Ти излей малко от това вино върху чиста кърпа и я донеси тук.

Кралицата изтриваше устните му с кърпата с вино, когато Баран влезе в стаята.

— Сега пък какво става? — настойчиво запита той. — Кой е този мъж?

Семирама внезапно вдигна поглед, очите й се разшириха. Слугите се отдръпнаха. Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор клекна в един ъгъл, ужасен от лингвистичните способности на Баран.

— Защо? Той е само един от многото, които идват тук — каза тя — да се сдобият със силата на това място.

Баран се изсмя дрезгаво и пристъпи напред, като ръката му се премести към ръкохватката на късия меч, затъкнат в колана.

— Е, нека му демонстрираме малко сила, да го изпроводим и да се отървем от още един досадник.

— Той стигна до нас жив — каза тя с равен глас. — Трябва да бъде запазен и предаден на съда на твоя господар.

Баран се спря, припомняйки си някои предишни свои разсъждения. Но после отново се изсмя.

— Но защо не позволим на демона да го изяде веднага? — каза той. — Защо да караме бедния човек да извърви целия път до затворническото подземие?

— Какво искаш да кажеш? — запита тя.

— Не може да не знаеш откъде се сдобиват с лакомства за пиршествата си.

Тя вдигна ръка към устата си.

— Никога не съм мислила за това. Затворниците?

— Точно така.

— Това не трябва да става! Предполага се, че ние сме техни тъмничари.

Баран сви рамене.

— Това е само един голям замък в един жесток свят.

— Демоните са си твои — каза тя. — Обясни им.

Той отново се разсмя, но забеляза погледа й и усети мигновен сблъсък със сила, която не разбираше. Отново се сети за връзката й с Джелерак и замайването му се върна.

— Ще го направя — каза той и погледна надолу към мъжа, изучавайки го.

— Знаеш ли защо дойдох тук? — попита той. — Минавах по галерията. Оставила си прозореца фокусиран върху езерото. Почудих се, че си спасила мъжа и си оставила жената. Той е доста привлекателен, нали?

За първи път от незапомнено време насам Семирама се изчерви. Като забеляза това, Баран се усмихна.

— Срамота е да ги изпуснем — добави той. После се обърна към демона.

— Върни се при езерото — заповяда той на мабрахоринг. — Донеси ми жената! Аз самият бих могъл малко да се разтоваря.

Демонът се удари в гърдите и се поклони толкова дълбоко, че главата му докосна пода.

— Господарю, тя е защитена чрез заклинание срещу такива като мен — обясни той. — Аз не мога да се доближа до нея.

Баран се навъси. Споменът за профила на Арлата за първи път разтревожи съзнанието му.

— Много добре. Аз сам ще си я взема — каза той.

Баран прекоси стаята и блъсна вратата. Няколко ниски стъпала водеха към една пътека. Бързо ги прескочи и за няколко минути се озова до към ръба на склона, откъдето демонът по-рано бе слязъл.

Слънцето клонеше на запад. Вече беше се скрило зад замъка и дългите сенки се сливаха, като разгръщаха сумрачно наметало през стръмния каменист път. Баран направи няколко крачки напред към мястото, където склонът рязко се скосяваше.

Бавно се приближи до подветрената страна на огромна канара и опря гръб на нея, гледайки надолу. Измърмори някакво заклинание, но то не подейства. Перспективата се разми пред погледа му.

— Май не е много добра идея — каза той едва чуто, като дишаше тежко. — … Не. Да върви по дяволите! Не си струва.

Но все пак остана като залепен за канарата. Скалите изглеждаха по-остри, отколкото бяха само преди миг и сякаш се протягаха да го достигнат.

„Какво чакам? Я просто да се върна и да кажа, че не си е струвало усилието…“

Дясното стъпало го засърбя. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Гневът и похотта го бяха напуснали. Отново си помисли за момичето в капана долу. Лицето й го тревожеше. Не бе само красотата й…

Бледа искрица благородни чувства, за които той би се заклел, че никога не са съществували или поне са угаснали преди много години, се разгоря в гърдите му. Отвори очи и потръпна, като погледна надолу.

— Е добре, де! Ще отида да я измъкна.

Отблъсна се към пътеката и тръгна.

Не е толкова зле, колкото изглежда. И все пак…

Бе слязъл на около четиридесет стъпки, преди пътят да направи завой. Спря да се облегне на някаква скала отляво — позиция, която му предоставяше по-ясен изглед към езерото.

Мъжът се втренчи в тази посока за няколко минути, преди да осъзнае, че момичето е изчезнало. Както и конят. Разсмя се. Спря рязко.

— Добре… добре… добре…

Обърна се и се потътри нагоре по хълма.

— … да върви по дяволите!

Когато Баран се върна в дневната, нещата не бяха се променили особено. Мъжът все още беше в безсъзнание, но бледността му бе по-слаба отпреди.

Семирама обърна глава и се усмихна.

— Толкова скоро, Баран?

Той кимна.

— Отидох прекалено късно. Тя изчезна. Ако е за въпрос, конят й също…

— Утеши се с някоя робиня.

Той се приближи.

— Този момък веднага отива в мазето — каза той. — Права си. Трябва да го оставим да изчака присъдата на господаря.

— Искам да бъда сигурна, че ще оживее да го направи — каза тя.

В този миг Дилвиш тихо простена.

— Ето на — каза Баран с усмивка. — Жив е. Двамина от твоите глупаци ще го вдигнат на крака и ще ме последват.

Семирама се изправи и застана по-близо до него от обикновено.

— Виж сега, Баран, може би е по-добре да изчакаме още малко.

Той приближи дясната си ръка до гърдите й, после изведнъж щракна с пръсти.

— По-добре за кого? — попита той. — Не, миличка. Той е затворник като всички останали. Трябва да изпълним дълга си и добре да го пазим. Ти ми отвори очите.

Обърна се към двамата роби, които бяха преметнали ръцете на Дилвиш през раменете си и го вдигаха. Главата му висеше, краката му се влачеха.

— Оттук — извика Баран и се приближи до вратата. — Аз лично ще му окажа честта.

Семирама го последва.

— И аз ще дойда — каза тя — да се уверя, че ще се оправи.

— Не можеш да откъснеш поглед от него, а?

Тя не отговори, но прекоси стаята и главната зала заедно с тях. Погледът й се отклони за момент, защото отново се зачуди на странната украса и мебелировка, които я правеха толкова изключителна — могъщото стъклено дърво, което висеше от тавана с короната надолу; гоблените, изобразяващи млади мъже с бяла коса, прибрана назад, почти като някакво украшение, и дами с невъзможно високи прически и поли, които се спускаха на невероятни дипли; изкусно резбовани инкрустирани маси; столове с масивна дърворезба, целите извити, тапицирани само на отделни места, с пъстроцветни медальони, втъкани в материята; издължени огледала; странно съчетани плочки на пода; дълги, тежки завеси; някаква абсурдна мебел с клавиатура, издаваща мелодични звуци, когато натиснеш клавишите.

Имаше нещо в тази стая, което я правеше неестествена дори в това най-неестествено от всички места. Понякога, когато преминаваше през нея, тя бе зървала в дълбините на огледалата отражение на хора и предмети, които не се намираха в стаята — недоловими, избледняващи, мяркащи се прекалено бързо, за да бъдат разпознати. А и бе дочула силна музика и смях, и реч на чужд език, който не успя да определи, да се разнасят от залата. Като възнамеряваше или да се присъедини към тържеството, или да взриви тълпата от свръхестествени натрапници с два протегнати пръста, тя бе слязла по стълбите, бе прекосила коридора и бе влязла. Музиката секна. Залата бе празна. Но в огледалата се отразяваше пъстроцветна тълпа от елегантно облечени хора, в забавено движение. Главите им бяха извърнати да я огледат. Тя забеляза един висок мъж в някаква светла униформа. Ярка лента преминаваше диагонално през гърдите му, а той бе отклонил поглед от събеседника си и й се усмихваше. Тя се поколеба само за миг, после се приближи до огледалото в желанието си да влезе и да се присъедини към тях. Цялата група незабавно изчезна и остави огледалото празно, като залата, като ръцете й — едно отражение на магьосническа мисъл.

Когато бе разпитала Туалуа за това, той не знаеше или просто не го интересуваше какво се бе случило. Замъкът, беше обяснил той, докато се извиваше с наслаждение във вонящото си езеро, винаги си бе съществувал и винаги щеше да съществува. Той съдържаше много необикновени неща и много необикновени неща преминаваха през него. Но нито едно от тях не беше от значение.

Докато излизаха от голямата зала, откъм мебелта с клавиатурата се разнесоха четири ноти, макар че там нямаше никой. Баран се спря, огледа се назад, погледна нататък, погледна към Семирама, сви рамене и продължи пътя си.

Тя ги последва до дъното на залата. Дилвиш, който все още бе в безсъзнание, простена отново и тя протегна ръка, сграбчи го за китката и се успокои, щом усети, че пулсът му е равномерен.

— Не можеш да откъснеш и ръцете си от него — каза Баран, като забеляза жеста й.

Зад тях Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор изпищя и се втурна към друг изход. Беше забелязал нещо в огледалото и то го бе уплашило.

Те се отправиха към стълбището, което водеше в подземието. Баран подряза фитила на фенера и го запали от близкия канделабър. После ги поведе надолу към мрачните дълбини, очевидно необезпокоен от пристъпите на временно замайване.

Докато слизаха, пленникът им показа признаци на живот, като наклони глава и се опита да намери опора. Семирама се пресегна и докосна бузата му.

— Всичко ще бъде наред, Селар — каза тя, — всичко ще бъде наред.

Дочу, че Баран се киска.

— Как си представяш, че ще осъществиш обещанието си, миличка? — запита той.

Дали пък не се преструва, запита се тя внезапно. Да е събрал вече сили и да се готви да се освободи и да изчезне в мрака. Баран е силен и въоръжен, а Селар дори не знае къде се намира. Ако избяга сега, Баран ще претърси всичко и това ще доведе до смъртта му. Как да му кажа да изчака, да продължи уловката, да остане пленник известно време?

Стигнаха до края на стълбата и завиха наляво. Мракът бе натежал от хладен, подгизнал от влага въздух. Сивите камъни на стената отляво блестяха в светлината на фенера от стичащата се по тях вода.

Историята на Корбриант и Тизелда бе много популярна по нейно време. Тя разказваше за девойката, която била принудена да се преструва на тъмничар на любимия си, за да не го убие баща й. Зачуди се дали все още я знаеха и дали Баран изобщо бе чувал за нея. Беше елфска приказка… И дали Баран разбираше изискания елфски език, който беше труден и не приличаше на нито един от езиците, които тя владееше или за които бе чувала.

Пресегна се и хвана дясната ръка на Дилвиш. Мускулът му се стегна.

— Известна ли ти е съдбата на Корбриант? — запита тя бързо и тихо на този език.

Последва дълга пауза. После дочу:

— Да.

— Такава съм и аз за теб — обясни му тя.

Почувства, че ръката му се отпуска. Надяваше се, че той брои стъпките си и отбелязва завоите. Стисна ръката му й го пусна.

Минаха през множество пресичащи се коридори, в някои от които отекваха бързи потракващи и грухтящи звуци. Когато доближиха един от тях, звуците сякаш бързо ги достигнаха отдясно. Баран вдигна глава и спря. Намали светлината на фенера.

Толкова чевръсто, че тя почти не разбра какво става, край тях премина пълчище от грамадни, зурлести, прилични на прасета твари, които тичаха на задните си крака и издаваха сумтящи, задъхани звуци. Някои от тях като че ли носеха големи възглавници и глинени халби. Щом се отдалечиха, на нея й се стори, че запяват.

— Малките гадини са се развихрили — отбеляза Баран. — Няколко от тях винаги успяват да се доберат горе и да ме безпокоят, когато съм в библиотеката.

— Мен никога не са ме безпокоили — отвърна тя. — Но аз пък си чета в моята стая. Гротескни малки създанийца…

— Обзалагам се, че са доста вкусни. Което пък ми напомня, че вечерята ми изстива. Ела…

Той продължи и накрая стигна просторна зала, където една от факлите пламтеше, друга се стичаше, а две бяха напълно изгорели в гнездата. Той извади две нови от вързопа до стената, запали ги от пламтящата и ги закачи в празните гнезда. Отправи се към третия проход от ляво, който нямаше врата.

— Донеси вериги — каза той.

Близо до купчината факли се намираше поставка с вериги и полица, на която имаше пранги. Робът отляво на Дилвиш се пресегна и сграбчи чифт вериги, докато минаваха покрай тях. Семирама заобиколи Дилвиш и подбра вериги от полицата.

— Аз ще ги нося — каза тя. — Ръцете ти са заети.

Човекът кимна и продължи пътя си с веригите в ръце. Тя последва групата до залата, където Ходжсън, Дерком, Одил, Вейн, Голт и Лорман бяха приковани към вдлъбнатите стени. Май трябваше да има още един…

Баран вдигна фенера и кимна по посока на празните окови и спечената от мръсотия стена, където бе висял дебелият магьосник, когото демонът вече храносмилаше.

— Ей там — каза той. — Приковете го към онзи пръстен!

Другите затворници наблюдаваха в пълно мълчание, без да помръднат от положението, в което бяха замръзнали при влизането на Баран.

Робите полудовлякоха, полудоведоха Дилвиш до мястото в стената и прокараха веригите през масивния пръстен, който бе закрепен там, без да обръщат внимание на онези, които висяха свободни във влажния камък.

— Сега ще знаеш точно къде е по всяко време, щом ти потрябва — отбеляза Баран, — ако компанията не ти пречи.

Тя се извърна и изгледа Баран отгоре до долу.

— Отдавна престана да ми бъдеш забавен — каза тя. — Сега те намирам само вулгарен и малко повече от отвратителен.

После се обърна и се доближи до мястото, където робите поставяха веригите около крайниците на Дилвиш. Подаде им оковите и те му ги поставиха. Тя ги заключи. Баран я последва и провери здравината им.

Изгрухтя одобрително, докато проверяваше последната. Раздрънка веригите, хвърли кос поглед към Семирама и лукаво се усмихна.

— Вдигат доста шум — отбеляза той. — Ако дойдеш тук, целият замък ще разбере какво си намислила.

Семирама покри уста с ръка и се прозя.

— Взима ти дъха, а?

Тя се усмихна и се обърна към Дилвиш.

— Това ли искаш да видиш? — подхвърли към Баран.

Прегърна Дилвиш и го целуна силно по устата, като притисна цялото си тяло към него. Секундите минаваха. Баран се размърда от неудобство. Робите гледаха встрани. Накрая тя се отдръпна със смях.

— Разбира се, аз съм страстно привързана към този непознат, който се промъкна като престъпник да ни ограби — каза тя. Извърна се рязко и удари Дилвиш. — Високомерно псе! — изрече тя, а цялото й лице бе олицетворение на ярост. Напусна килията с надменна походка, без да се обърне назад. Баран хвърли поглед към Дилвиш и се ухили. Взе фенера от рафта, където го беше поставил, и излезе, следван от робите.

Отвън Семирама крачеше напред-назад в края на коридора, по който бяха дошли.

— Знаех, че ще изчакаш осветлението — отбеляза Баран, като я наближи.

Тя не отвърна.

— Нямаш представа колко необичайно изглеждаше — каза той, щом се изравни с нея.

— Една целувка? — отвърна тя изненадано. — Наистина, Баран…

— Да те гледам как ухажваш оня дървеняк — наблегна той.

— Не исках да умре.

— По-рано или по-късно? Защо не?

— Той е рядкост… първият елф, който идва тук. Те са странен народ. Обикновено са много затворени. Човек би казал арогантни. Помислих си, че на господаря ти ще му е забавно да установи причините за идването му тук.

— А пък някой друг би казал „неудачник“ — каза Баран. — Но може да бъде и опасен.

— И аз така съм чувала. Е, този поне е обезвреден.

— Когато влязох и те видях да се грижиш за един натрапник по такъв начин — естествено е това да ме обезпокои…

— Да не би да се опитваш да ми се извиниш за гнусните си дребни намеци?

Баран се отправи надолу по коридора. Сянката му танцуваше в светлината на фенера.

— Да — гласът му достигна до нея.

— Добре — каза тя и го последва. — Не го направи толкова учтиво, колкото се полага на кралица, но без съмнение това е най-доброто, което мога да очаквам от теб.

Баран изгрухтя и продължи. Не се разбра дали възнамерява да отвърне по някакъв начин, защото спря внезапно, а грухтенето му потъна сред вълна от по-силни подобни звуци.

Той постави фенера по-ниско и се притисна до стената. Семирама и робите сториха същото. Шумът в напречния коридор се усили.

Изведнъж, отправяйки се в посоката на предшествениците си, покрай тях в мрака притичаха сенчестите фигури на единадесет от приличните на прасета твари. Бивните им блестяха. Всичките бяха облечени в одежди с дълги ръкави, наподобяващи туники, и с изписани по тях странни цифри. Едно от съществата носеше човешки череп под горния си преден крайник.

— Вечерята ми сигурно изстива — отбеляза Баран, като повдигна фенера. — Да се махаме оттук!

Няколко минути по-късно вече вървяха нагоре по дългото стълбище. В горната му част се мерна сянка. Баран вдигна фенера.

Веднага щом лицето стана видимо, той извика:

— Мисля, че те оставих да наблюдаваш огледалото. Какво правиш тук?

— Един човек от прислугата ми каза, че сте тук долу, господарю. Светлинката, която ме оставихте да следя — няма я!

— Какво? Толкова скоро? Незабавно трябва да призова заместник. Е, добре. Свободен си.

— Спри! — заповяда Семирама.

Робът я погледна и в сърцето му се прокрадна страх.

— За кое точно огледало ставаше дума? — запита тя, докато изкачваше последните няколко стъпала. — Сигурно не за онова в северната стая на горния етаж — онова в желязната рамка?

Човекът пребледня.

— Да, Ваше височество — отвърна той. — Същото.

Баран вече бе загасил фенера и го постави на един рафт. Обърна се към Семирама със слаба усмивка. Тя внезапно се бе изправила и очите й горяха. Той осъзна магическото значение на жеста, който започваше да оформя с лявата си ръка, макар никога да не бе подозирал, че тя може да притежава такава мощ.

— Почакай, кралице! Потърпи! — извика той. — Не е това, което си мислиш! Дай ми възможност да ти обясня! — и той се зачуди дали ще може да призове другата ръка, преди тя да е завършила жеста.

Тя се спря.

— Хайде, обяснявай!

Баран въздъхна.

— Докато се опитвах да намеря решение на проблема с повреденото огледало — каза той, — изпратих вътре в него един дух да проучи друга астрална повреда. Тъкмо се готвех да поговоря с него и да разбера размера на щетите. Оставих този човек да наблюдава в случай, че стане нещо необичайно. Току-що чу неговото съобщение. Веднага трябва да отида там и да се опитам да разбера какво е станало. Може да ни даде ключа, от който се нуждаем, за да отворим огледалото отново.

Тя отпусна ръка.

— Да. По-добре ще е да вървиш. И ме уведоми какво си научил.

— Непременно. Непременно ще го направя.

Той се обърна и хукна.

Семирама изгледа двамата роби, които бяха помагали да пренесат Дилвиш, а също и онзи, който току-що бе донесъл вестта на Баран.

— Какво чакате? — запита тя. — Залавяйте се за работа или се върнете в жилищата си, както щете.

Те бързо се оттеглиха. Тя изчака да се скрият от погледа й. Едва тогава се обърна и тръгна през голямата зала.

Със залеза в залата се бе смрачило, защото прозорци имаше само високо на западната стена. Като се насочи към източната й част, тя усети неясно движение встрани. Силуетът на светлокос мъж, който не се намираше в залата, се отразяваше в огледалото, застанал до бяла колона, каквато също нямаше там. Тя се спря и се вгледа.

Беше мъжът, когото съзря в нощта на невидимото празненство, но сега сам, облечен в зелена дреха, и се усмихваше. Предишния път не бе осъзнала колко е красив, колко много приличаше на…

Той вдигна ръка и й махна. Част от повърхността на огледалото започна да потрепва и тя почти усети, че оттам би могла да премине при него.

Кралицата сви рамене и поклати глава, като му се усмихна. Защо точно сега трябваше толкова да бърза…

Като излезе от залата, тръгна бързо по коридора, където прислужници палеха тънки конусовидни свещи в канделабри и високи свещници. Продължи обратно към потъналия в сенки център на мястото, докато стигна галерията, която опасваше предната част на сградата и най-сетне я отведе до Залата на Кратера. Спря се само за миг да погледне през прозореца към мястото, където го беше видяла за първи път.

Езерото все още беше в ясен, близък план, но момичето и конят наистина бяха изчезнали. Какво ли означаваше тя за него зачуди се Семирама, като се пресегна да промени фокусиращото заклинание.

В езерото се отразяваха планините, част от замъка и залязващото слънце. Тънката пясъчна ивица блестеше с бяла мека светлина; скалите по склона представляваха случайни тъмни образувания. За миг й се стори, че долавя бързо движение отдолу и далеч отдясно.

Тя се поколеба, промени фокуса на прозореца и приближи този участък от склона. Проучи го за няколко минути, но движението не се повтори.

Семирама леко се усмихна, доволна, че не е изненадала някой друг търсач на щастие наблизо. Това обаче й налагаше да бърза в сегашното си начинание, реши тя, като пренастрои стъклото и перспективата се плъзна назад и встрани.

Като се отдели от прозореца, тя забърза по галерията. Пясъкът хрускаше под сандалите й. До нея достигна специфичната миризма на мястото. Когато влезе в помещението, я лъхна влажната топлина на кратера.

Приближи до него, седна на ръба му и извиси глас в зов. Минутите летяха и въпреки че тя го повтори няколко пъти, не получи отговор. Това не бе необичайно, защото понякога той медитираше, като оттегляше съществена част от съзнанието си от света. Все пак Семирама се надяваше, че Туалуа не навлиза в някое от периодичните си състояния на сънливост. Щеше да е избрал много неподходящ момент за това.

Тя отново повтори призива. Съществуваха и други обяснения, но сега не й се искаше да мисли за тях. Наведе се ниско напред и добави нота на настойчивост.

Изведнъж усети присъствието му в съзнанието си — приближаващо, набиращо сила, необяснимо тревожно. Тя се подготви за чисто умствено общуване, което не се осъществи. Вместо това водата започна да ври. Тя зачака, но мина още време, а той все още не се появяваше. Тогава започнаха да я обливат вълни от усещания — мрачни, зложелателни. Заиздигаха се като прилепи от кратера, докосваха я съвсем леко и неволно с чувство на игривост и любопитство, каквито обикновено преобладаваха тук.

— Какво става? — запита тя на чуруликащия език, който използваше.

Отново не получи отговор, но вълните от усещания и емоции нараснаха. Атмосферата на мястото стана мрачна и зловеща. После изведнъж се промени и се надигна почти бодро усещане, примесено с триумфална нотка, която набираше сила, докато помете другите и ги изтласка на заден план. Водите отново се развълнуваха и част от аморфния мрачен силует се появи на повърхността. Смътна перлена аура просветваше слабо около него, замъглени форми се стрелкаха постоянно във вътрешността му, като изкривяваха движещата се под тях маса.

— Сестро, любима, жрице, приветствам те от многото места, които обитавам — достигна до нея официалния поздрав на същия език.

— Привет и на теб от намиращата се тук, Туалуа, родственик на Древните. Ти си разтревожен. Каква е причината? Кажи ми.

— Кралице на това място, Семирама, това е болезненият цикъл на растеж на тези от моя вид. Родственик на тъмата и светлината, аз притежавам и двете същности.

— Както и всички ние, Туалуа.

— Да, но хората успяват да ги обединят през краткия промеждутък на дните си. Това сигурно прави живота много по-прост.

— Това създава своите проблеми.

— Да, но нашите обхващат епоха подир епоха на самообвинение, всеки път заради предишния цикъл, когато противоположното е преобладавало — до онзи дългоочакван, невъзможен ден, когато нашите същности се сливат и ние можем да последваме близките си в места отвъд този ад от противоречия.

Вълна на почти непоносима тъга се разля върху нея и тя се разрида неудържимо. Едно пипало се надигна почти свенливо и върхът му докосна стъпалото й.

— Не тъгувай за мен, дете! По-добре оплаквай човешкия род. Когато злата воля ме обсеби, а аз се разкайвам за това време, мощта ми ще се понесе по земята и всички хора ще страдат — освен ти, която ми служиш, защото ще станеш силна и ярка, и твърда и студена като утринна звезда. А аз ще бъда по-силен от когато и да било преди и основите на света ще потреперят, както в старите времена, когато други от моя вид в цикъл на раздвоение са се борили за човешката душа.

— Нищо ли не може да се направи? — запита тя.

— Все още го забавям и ще се опитвам колкото е възможно по-дълго.

— Ами добрият магьосник Джелерак и дълга, който всички от твоя вид имат към него от стари времена?

— Какъвто и дълг да е имало, Семирама, отдавна е изплатен, повярвай ми. А пък и той не е същият човек, когото някога си познавала.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е… променен. Вероятно също има своите тъмни и светли страни.

— Трудно ми е да го повярвам, макар че напоследък до мен достигат разни слухове. Последното, което знам за него отпреди, е, че боледувал от дълго време — може би години — след падането на Хохорга…

— Тогава може би ще е най-любезно да се каже, че никога не е оздравявал.

— Той се отнасяше към мен много внимателно, когато ме призова отново…

— Естествено. Има нужда от теб. Ти притежаваш едно изключително умение за човешко същество. А има и нещо друго… Това, за което най-много съжалявам — продължи той — е, че скоро аз и той доста ще си заприличаме.

— Току-що преобърна моя свят с главата надолу — каза тя.

— Съжалявам, но няма никакъв начин да предвидя кога промяната ще започне да ме връхлита. Все още ще ти помагам с всичко, което пожелаеш, по всякакъв начин, на който съм способен, докато мога.

Тя се пресегна и докосна пипалото.

— Ако мога с нещо да ти помогна…

— С нищо — каза той. — Никой смъртен не може да ми помогне. Иронията е, че ще бъда напълно луд за известно време през преходния период. Ще те отпратя, преди това да ме връхлети, на място, което съм определил за теб, отвъд времето и пространството, където ще познаеш много радост. Моето друго „аз“ несъмнено ще си спомни за теб, когато има нужда от услугите ти.

— Натъжавам се като слушам тези неща.

— И аз, като ти ги казвам. Така че хайде да си поговорим за онова, което те е довело тук сега.

— Нещата се объркаха още повече — рече тя — от това, което ми каза. Баран прави нещо с огледалото. Поставил е най-малко един дух вътре в него. В момента вероятно инсталира още някой…

— Обръщам малко внимание на делата на смъртните, освен ако не ми наредиш. Така че кажи ми сега кой е този Баран и защо нещата, които може да направи на някакво огледало, биха имали значение за теб.

— Баран е мургавият едър мъж, който понякога ме придружава тук.

— Оня с Ръката?

— Да. Джелерак го е оставил да управлява това място. Огледалото — в една стая горе в северната кула — е средството за придвижване на Джелерак из многото му жилища. Той бе наранен в един магьоснически дуел преди известно време и ние си мислехме, че ще се върне тук. Щях да те помоля за силата да го изцеря. Докато очаквахме пристигането му, много други, които го смятаха умрял или омаломощен, се опитаха да завладеят мястото и да те подчинят на собствените си цели.

Усещане за развеселяване премина като вълна покрай нея.

— И тогава се замислих за причината Джелерак да ме възкреси — да ти помагам, докато боледуваше миналото лято…

— Моят пръв пристъп на лудост от векове. Дотогава му предоставях всякаква сила, от която се нуждаеше, заради онези услуги от едно време, за които ти спомена. Той не разбра какво става. Но тогава и аз не разбирах.

— Нито пък аз. Макар че се сещам за някои много стари мрачни легенди, никога не съм наблюдавала това състояние преди. Но когато натрапниците се появиха, си помислих, че няма да е зле да повториш въздействията си върху земята наоколо, докато си в съзнание, за да ги възпра. Знаех, че това няма да навреди на Джелерак, защото той винаги може да използва огледалото и да стигне дотук. Можех да споделя стратегията си с Баран, но тогава ми се стори, че вниманието му е обезпокоително. По-добре беше да го оставя да вярва, че е възникнала ситуация, по-сложна от онази миналото лято, и че аз съм единствената, която може да се справи с нея ефикасно. Измамата ми предостави повече власт върху него. Но през цялото време вярвах, че огледалото е в добро състояние. Вече не съм толкова сигурна. Струва ми се, че може изцяло да го блокира.

— Защо би направил такова нещо?

— Когато раздвижи земята наоколо, ти прегради всякакъв лесен достъп дотук, освен чрез огледалото. Ако е намерил начин да го блокира, значи сме напълно изолирани и Джелерак не може да се завърне за обновлението, което му е необходимо. Целта, която си е поставил Баран, не го отличава от натрапниците — той иска да запази това място за себе си, докато търси начин да те накара да му служиш.

— Тогава той не разбира, че служих на Джелерак с охота, а не по принуда — тъй като делата на хората означаваха твърде малко за мен през всичките тези години.

— Не. Никога не съм му казвала. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Тогава какъв е проблемът?

— Сега и самата аз не съм сигурна. Отначало исках да те помоля да отвориш пътя през огледалото и да го държиш открит въпреки всички опити, които той може да направи да го изолира отново. Исках Джелерак да може да се завърне, да си почине и да се разправи с Баран, както намери за добре. Но сега, след всичко, което ми каза за Джелерак, просто не знам какво да мисля.

— Не би било никак трудно да отблокирам огледалото, макар че не мога да обещая да го държа отворено, ако ме връхлети друг пристъп на лудост.

— Искаше ми се да те помоля също да възстановиш еманациите и да раздвижиш земята отново. Поне докато дам възможност на Джелерак да влезе през огледалото, както и да убедя Баран, че все още си неконтролируем, за да не ми досажда да му ставам съучастница в безплодно начинание.

— А сега?

— Сега се стигна до там да избирам между двете злини. Просто не знам. Баран е глуповат, а освен това ме харесва. Вярвам, че ще ми е лесно да го контролирам. И все пак чувствам някаква лоялност към Джелерак. Независимо от това, което ми каза за него, той винаги се е отнасял добре с мен.

— Независимо от ситуацията, винаги можеш да разчиташ на това.

— Поради уважение към сана ми, безспорно. Той бе добре познат на кралския двор на Джандар.

— Това може и да е така, но имах предвид нещо по-лично.

Тя застина. После се изсмя.

— Това вече не мога да повярвам. Джелерак? Той винаги е бил толкова примитивен в предпочитанията си. И изцяло отдаден на Умението си.

— Той би могъл да възкреси, която и да било от прославения ти род, за да общува с мен.

— Така е.

— Неговата истинска любов е властта и господството над човешкия дух. И все пак съществуват две човешки привързаности, от които не се е лишил напълно — нищожното братско чувство към проповедниците от Бабригор и известна преданост към теб. Ти винаги си била недостижимата кралица и жрица.

— Значи добре го е прикривал.

— Но не и от Туалуа, защото аз съм прониквал до дълбините на сърцето му и съм виждал всичко, което се крие там, дори и онова, което самият той не осъзнава. Но сега неслучайно ти казвам всичко това. Волята ми се руши и аз искам да се погрижа за себе си, преди да съм напълно рухнал. Дори и докато си говорим, хвърлям поглед към линиите на бъдещето. Там има някакво тъмно петно, в което не мога да проникна. Струва ми се, че по някакъв начин той е забъркан оттатък. Първото ми намерение бе да те изпратя на мястото, което съм приготвил за теб — да си в безопасност.

Мислите й се втурнаха към окования мъж.

— Няма да отида — заяви тя.

— Аз също разбрах това. Ето защо ти казах за човешката слабост на магьосника към теб. В най-добрия случай тя е толкова крехка, че самият той едва я осъзнава и не я разбира напълно. Предупреждавам те да не разчиташ на това, но то може да ти послужи по някакъв начин в труден час.

Тя прегърна пипалото.

— Туалуа! Туалуа! Ти сигурно си по-силен, отколкото си мислиш. Не можеш ли да надделееш злата воля и да й се наложиш?

Атмосферата около нея се сгъсти и стана по-тягостна, още докато говореше.

— Това — накрая отвърна Туалуа — не е обичайно за моя род, както аз го разбирам. Опитвам се и ще продължавам да се опитвам. И все пак се боя, че моята борба само влошава нещата.

— Не се предавай! Дръж се, колкото можеш по-дълго! Призови себеподобните си, Древните Богове, ако трябва!

Нещо като смях разтърси свода.

— Моите прославени предци отдавна вече са напуснали измеренията, към които съм прикован. Те не биха ме чули във възвишените места, които обитават. Не, трябва да се подготвя за изпитанието и отново да се заинтересувам от човешките деяния, защото ги чувствам равностойни на собствените си. А сега се вслушай в това, което казвам, защото чувствам, че лудостта отново се надига…

Парата от горещата вода в облицования с ярки плочки басейн покриваше тялото на Холрън точно над раменете, а уханието на екзотичен тамян изпълваше въздуха около него. Чертите на лицето му бяха ъгловати; очите му — сега полупритворени — бяха тъмни, но изразителни и се стрелкаха с любопитство. Устата му, дори докато си почиваше, дяволито се изкривяваше в почти зловеща усмивка. Сега се бе привел, защото една от любимките му, коленичила зад него, разтриваше раменете му под водата. Друга му подаде разхладителна напитка в инкрустиран, извит рог на отдавна изчезнал хищник. Той отпи от него и й го върна, като прокара върховете на пръстите си по ръката на момичето, докато тя се оттегляше.

Когато кристалът му го призова, той тихо изруга и прекара ръка през гъстата си рошава кафява коса, отблъсна другото момиче и се обърна към големия глобус, който беше поставил в стената, сред мозайка от фини плочки, наредени във формата на гигантско око. Концентрира вниманието си и изображението на Мелиаш се появи в зеницата му.

— Извинявай, че те безпокоя — започна Мелиаш.

— Трябва да свикваш, когато си най-младият член на Съвета. А пък и е добре, предполагам, ако искаш да свършиш нещо. На онези дърти изсъхнали мумии ще им трябва цяла вечност да се решат да се оттеглят. Някой трябва да ги погне с нажежен ръжен, ако нещо се случи и аз съм избраният за това. Как са нещата в Сангарис? Аз…

— В Каннаис.

— А, да, в Каннаис. Наистина ти завиждам, че си там, на място, знаеш ли? Тези административни задължения… е, все пак някой трябва да ги поеме.

Той прекъсна внезапно и се взря, като започна да се усмихва.

— Да — каза Мелиаш. — Напоследък тук станаха някои промени и ми се струва, че Съветът трябва да бъде уведомен за тях. Освен това попаднахме на много интересна информация. Всъщност, мисля, че най-сетне е дошло времето Съветът да предприеме някакви действия по отношение на проблеми, пряко свързани с Джел…

— Тихо! Тихо! — Холрън изведнъж се надигна с изправена ръка и момичето, което го разтриваше, се втурна да наметне халат върху раменете му. — И въздухът има уши, както и всичко останало. Така ми се струва понякога. Чакай да се свържа с теб чрез другия кристал. Защитен е с такива заклинания, че просто няма да повярваш. Ще те потърся.

Той махна с ръка и изображението на Мелиаш избледня.

Холрън излезе от басейна и стъпи в сандалите си. Напусна пещерата и слезе по наклонен тунел, вдигна два пръста до устните и изсвири високо и пискливо.

Бледа светлина засия по широките ивици от бял камък, разположени от двете страни на тунела.

Усмихвайки се, той зави и влезе в Г-образна стая, издълбана в камъка на две нива. Щракна с пръсти и в нишата пред него запламтяха цепеници, а от назъбената цепнатина, заградена от оранжеви сталактити, се заизвива дим; сталактитите бяха омотани с дълги вериги, върху които гравирани тела излъчваха еротични импулси на широки спирали. Дебели свещи пращяха на високи поставки и осветяваха богато мебелирана стая, съдържаща почти всички магически приспособления, използвани от над тридесет националности и племена. Всяко видимо кътче на пода, на сводестия таван и овалните стени бе обозначено с магически символи.

Холрън незабавно се отправи към един рафт вляво, откъдето свали малко сандъче от лимоново дърво и го отнесе до поставка в ъгъла близо до огъня. С крак придърпа по килима украсена с геометрични фигури ниска табуретка, застлана със сива кожа. Като отвори сандъчето, извади замъглен, почти черен кристал. После се разположи на табуретката, пое си дълбоко дъх и произнесе една-единствена дума:

— Мелиаш!

Кристалът леко се избистри и фигурата на Мелиаш смътно се очерта в него.

— Как е? — запита Холрън.

— Чуваш се ужасно отдалеч — долетя тихичък, писклив гласец.

— Няма друг начин. Защитните заклинания са ни обградили като кредитори на погребение. Но можеш да говориш спокойно. Какво беше онова „Съветът да предприеме нещо във връзка с Джелерак?“

— Струва ми се, че точно тази сутрин той мина оттук, като се представи за някой друг и че сега се опитва да проникне в замъка.

— А бе, човече! Че това си е неговият дом. Ако прибирането вкъщи е най-лошото, което е намислил напоследък, не виждам къде…

— Не ме разбра. Сега той е по-слаб, отколкото някога се помни да е бил. Сигурен съм, че се опитва да иде там, за да достигне един от най-главните си източници на сила и да се възстанови. И възможността да го направи не е толкова добра — не и ако Туалуа е в един от периодичните си пристъпи на лудост. А мисля, че случаят е точно такъв. Освен това…

Холрън махна с ръка.

— Почакай. Всичко това е много интересно, но не разбирам за какво намекваш. Дори и загубил сили, той може да бъде съкрушителен враг. Има най-различни тайни проучвания и гадания за резултата от възможен сблъсък с него.

— Ти знаеш какво представляват всички те — каза Мелиаш. — Рано или късно този човек ще разруши цялата организация, както направи с много отделни нейни членове или ще извърши преврат. Известно ми е, че сред нас има цял блок привърженици, а и ти много добре го знаеш. Рано или късно ще трябва да се разправим с него и мисля, че това е най-благоприятният случай, който някога ни се е отдавал. Чувал съм те да казваш, че би искал това да се случи по твое време.

— Виж сега, не отричам. Но то си беше между нас и не е записано. Съветът е консервативна сбирщина. Затова те провеждат тази политика на ненамеса към него от години.

— Има още нещо.

— Да го чуем.

— Един човек се отправи натам тази сутрин с явното намерение да убие Джелерак.

Холрън изпръхтя.

— Това ли е всичко? — запита той. — Знаеш ли колко много са се опитвали? А знаеш ли колко малко дори са се доближавали до него? Не, всичко това няма кой знае какво значение.

— Името му е Дилвиш и язди метален кон. Едва напоследък разбрах кой е той.

— Дилвиш Прокълнатия? Той е там? Сигурен ли си? Наполовина елф? Висок? Светлокос? Обут в зелени ботуши?

— Да. И някога е бил член на Организацията…

— Знам, знам! Дилвиш! О, богове! Никак не ми се иска да го видя да умира толкова близко до целта си. Той беше един от героите на моето детство — Пълководецът от Изтока. И когато се завърна от Ада… Той може и да го докопа, знаеш ли? Ако аз трябваше да му избирам убиец, нямаше да търся друг. Дилвиш…

— Това, за което си мислех е, че ако Организацията иска да избегне директен сблъсък, просто би могла да намери начин да помогне на този човек и същевременно да остане встрани.

Сега Холрън не гледаше към него. Взираше се в пространството.

— За какво мислиш? — попита Мелиаш.

— Разкажи ми за мястото. Какво му е особеното?

— Движенията престанаха. Сега областта наоколо е спокойна. Мога да видя замъка в далечината. Запалиха светлините. В архивите може да има карта на вътрешността му. Ще трябва да проверя при Роук. Заместникът на Джелерак там е Баран от Блекуолд, един сравнително добър магьосник…

— Има ли нещо необичайно в самото място? Повечето стари замъци си имат история.

— Историята на този се губи в легендите. Носи му се име, че е най-старата постройка в света, предшестваща човешката раса. Говори се също, че е претъпкан с духове и какво ли не. Може и да има връзка с Древните Богове.

— Един от онези, а? Добре, слушай. Успя да ме заинтригуваш. Засега не казвай на никого и не прави глупости. Незабавно ще обсъдя положението със Съвета на извънредна сесия. Ще се опитам да ги накарам да изменят стратегията си. Но не възлагай големи надежди на това. Повечето от тях няма да схванат положението, дори и чергата им да гори под тях. Ще ти се обадя веднага, щом имам някакъв резултат, и тогава ще решим какво да правим по-нататък.

Той прекъсна връзката, надигна се, за момент се взря в огъня, усмихна се и прекоси стаята.

— А, стига бе!

Щракна с пръсти и светлините угаснаха.