Изменящата се земя

Глава 10

Когато Дилвиш заобиколи стаята откъм североизток, картината се изясни — прекатурен мангал, тъмна диаграма, търсещо пипало, полуразголена девойка, положена в ръчна количка, слабо блещукащи отпечатъци от сцепени копита…

Той пъхна меча в ножницата възможно най-тихо, защото разбра, че няма да му бъде от голяма полза срещу притежателя на такъв крайник. Реши, че ще е по-добре двете му ръце да бъдат свободни и бързо се запъти да хване дръжките на количката. Върхът на пипалото докосна колелото в почти същия миг. Дилвиш вдигна количката и я дръпна. Пипалото се хлъзна встрани. Откъм водите долу долетя звук на мятащо се тяло. Той продължи да отстъпва.

Внезапно откъм ръба на кратера се издигна пипало, високо почти два пъти колкото него. Дилвиш рязко свърна вляво, докато отстъпваше. Пипалото се стовари със силен пляскащ звук на мястото, където щеше да се намира, ако бе продължил направо. То започна бясно да се мята наоколо, но Дилвиш скоро излезе извън обсега му и се оказа близо до началото на източния коридор. Обърна количката и я забута напред. Зад него плискащите звуци продължаваха.

Едва сега, докато бързаше да се отдалечи, има време да огледа товара си. Рязко затаи дъх и спря, наведе количката и заобиколи към предната й част. Гърдите на Арлата леко се повдигаха и спускаха. Той загърна туниката, взря се в лицето й.

— Арлата?

Тя не помръдна. Той повтори името й по-високо. Никаква реакция. Плесна я леко. Главата й се килна встрани и остана така.

Дилвиш се върна зад количката и отново започна да я бута напред. Първата стая, до която стигна, се оказа склад, пълен с инструменти. Той продължи и огледа още няколко. Четвъртата стая бе килер за бельо, препълнен със сгънати завеси, одеяла, кувертюри, килими, кърпи. Червен проблясък премина зад единствения малък прозорец, докато бутна Арлата вътре и я освободи от ремъците. Премести я върху куп чаршафи и разгъна едно одеяло да я завие.

Като затвори вратата зад себе си, той зави по коридора и се вгледа. Пред очите му осветлението стана по-силно, като цялата яркост идваше от няколко малки прозорчета. В тази ярка светлина той отново забеляза следите от сцепени копита. Проследи ги, докато пътя му пресече застлан с килим коридор, където те се губеха. За момент спря нерешително. После сви рамене и тръгна наляво. Пътят пред него изглеждаше дълъг, прав и светъл, но тогава се случи нещо странно. Въздухът потрепери, после притъмня на около шест стъпки напред. Появи се някаква димяща материя и той внезапно се озова пред каменна стена. Засмя се.

— Добре — каза той.

Обърна се кръгом и се насочи към останалото от коридора разклонение, като провери в движение дали мечът лесно се вади от ножницата.

Одил, Ходжсън и Деркон се наядоха до насита в килера, който бяха намерили.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Деркон, като посочи с един овнешки бут малката ивица небе, която изведнъж припламна в ярък червен цвят.

Останалите погледнаха натам, после отвърнаха очи, когато червенината избледня, а яркостта остана.

— Да няма пожар? — зачуди се Одил. Изведнъж всичко изчезна и настъпи мрак.

— Мисля, че е нещо много по-просто — отвърна Ходжсън.

— Не разбирам — каза Одил.

— Изглежда, всичко отвън се случва безброй пъти по-бързо от нормалното.

— И ние сме тези, които са го направили — когато развалихме поддържащото заклинание?

— Така бих казал.

— Мислех, че само ще срути някоя стена или нещо подобно.

Деркон се изсмя.

— Но ако сега излезем оттук, това ще ни убие! Ще ни изхвърли в пустошта, в лапите на чудовища, или по-лошо…

Деркон отново се изсмя и му подхвърли една бутилка.

— Вземи! Имаш нужда да пийнеш нещо. Започваш да схващаш картинката.

Одил я отвори и отпи дълга глътка. После запита:

— Какво ще правим? Ако не можем да се измъкнем оттук…

— Точно така. Каква е алтернативата? Спомняш ли си първоначалното ни намерение?

Одил, който бе надигнал бутилката за още една глътка, я свали; очите му се разшириха.

— Да отидем при онова нещо и да се опитаме да го подчиним? Само ние тримата? В състоянието, в което сме?

Ходжсън кимна.

— Ако не успеем да накараме Вейн да се осъзнае или не намерим Дилвиш, оставаме само ние тримата.

— Каква полза ще имаме от него сега, дори да успеем?

Ходжсън сведе поглед. Деркон изръмжа:

— Вероятно никаква. Но Древният е единственото нещо под ръка, което притежава някаква сила, способна да промени това, което става, и да ни върне обратно.

— Как ще го направим?

Деркон сви рамене и погледна към Ходжсън, сякаш търсеше съвет. Когато такъв не последва, той рече:

— Е, мисля си, че модификацията и комбинирането на няколко от най-мощните подчинителни заклинания, които знам…

— Те са за демони, нали? — поинтересува се Одил. — Този тук обаче не е демон.

— Не е, но принципът за подчиняване на каквото и да било е един и същ.

— Така е. Но обикновените имена на Силата вероятно няма да могат да овладеят Древния. Ще трябва да се допиташ до Старите Богове за необходимите термини.

Деркон се плесна по бедрото.

— Хубаво! Накарах ви да се замислите за това! — каза той. — Вие изгответе нужния списък от имена, докато аз обмисля модификациите. Ще ги приложим, когато стигнем там и овържем момъка здравата!

Одил поклати глава.

— Не е толкова лесно…

— Опитай!

— Ще ти помогна — каза Ходжсън, когато Одил погледна със съмнение. — Не мога да измисля никакъв друг план.

Те го обсъдиха, докато довършваха храната си и Деркон състави заклинанието. Накрая запита:

— Защо да протакаме?

Останалите кимнаха. Излязоха от килера и спряха.

— Дойдохме оттам — каза Ходжсън и се намръщи, докато поставяше ръка върху стената отдясно. — Нали така?

— И аз така мисля — каза Деркон, като хвърли поглед към Одил, който кимна.

— Така е. Обаче… — той се обърна наляво. — Това сега е единственият път, по който можем да минем.

И те тръгнаха в тази посока. Ходжсън прочисти гърло.

— Нещо очевидно се опитва да ни отклони от нашата цел — каза той, докато минаваха през широка, ниска зала. — Или Джелерак се е завърнал и си играе с нас, или Древния е усетил нашите намерения и се опитва да ни отведе другаде. В случай, че е така…

— Не — каза Деркон. — Аз съм достатъчно чувствителен да усетя, че зад това се крие нещо друго.

— Какво?

— Не знам, но като че ли не е злонамерено към нас.

Като излязоха от залата и завиха отново, стигнаха до един малък алков. Върху тежка дървена маса в него бяха положени три меча с различна дължина; за всеки меч имаше ножница и пояс.

— Нещо такова — каза той. — Обзалагам се, че за всеки от нас ще има по един подходящ.

— По-подходящ не би могъл и да бъде — отбеляза Одил, когато се приближиха и ги вдигнаха.

Тъмното създание се метна напред върху спуснатия крепостен мост; очите му пламтяха под бледото, опушено, жълто небе. То изхвърли глава и огледа пулсиращия пейзаж от пясък и камък. Около него брулеха свирепи ветрове.

— Дойдох тук — каза то по специален начин, — където можем да разговаряме. Ще ти помогна.

— Може би — долетя отговорът от всички страни.

— Какво значи „може би“?

— Човекът мисли, че си демон, малко братче.

— Остави го. Имаме други проблеми.

— Наистина. Така че нека следваме Хрътките.

— Не разбирам.

— Тъкмо затова трябва да слушаш.

Баран леко накуцваше, докато приближаваше прага на главната зала. Зад гърба му се затваряше всеки коридор, но пред него не се откриваше друг път. Видя Вейн в същия миг, когато и той го забеляза. Баран се поколеба. Вейн — не.

Размахвайки меч, с проклятие на уста, Вейн се втурна напред.

Когато бе преминал половината от разделящото ги разстояние, зад него се раздаде раздиращ звук и от тъмното V, което се бе отворило във въздуха над него, се протегна гигантска ръка. Тя го сграбчи през кръста, вдигна го над пода и го метна през залата. Той отскочи и се плъзна, а ръждивото му оръжие се освободи от хватката и се завъртя. Ръката го метна със сила срещу стената, по която бяха накачени огледала. Вейн се свлече и застина.

Ръката се носеше из въздуха, докато Баран тежко влизаше в залата. Вейн извърна глава към него и тихо простена.

Ръката бавно се сви в юмрук и се насочи към падналия мъж.

— Това е Вейн!

— А този там е Баран!

— Дръж го!

Погледът на Баран се стрелна към дъното на залата, където се бяха появили три фигури. Той разпозна бившите затворници и незабавно установи, че са въоръжени. Те хукнаха към него; лицата им се умножаваха от огледалата от двете страни.

Баран измъкна меча си, докато се обръщаше към тях, но го остави да виси свободно от дясната си страна. Счупената му лява ръка все още бе здраво прихваната зад колана.

Огромната Ръка, готова да нанесе удар на Вейн, се разтвори широко и се понесе из въздуха към приближаващите мъже. Като я видя, Одил се приведе, изви се встрани и тя го пропусна. Халоса Деркон, събори го и го блъсна в Ходжсън — и двамата мъже останаха проснати на земята. Ръката незабавно се обърна и се втурна към Одил с изкривени пръсти и наведен палец.

Одил почти бе стигнал до Баран с вдигнат меч, когато здрава хватка го стисна иззад гърба и го издигна над пода. От носа му рукна кръв, ребрата му силно пращяха, когато замахна надолу и удари един от пръстите.

Изведнъж, далеч вдясно, Баран забеляза зелен отблясък. Беше новият затворник, онзи, около когото Семирама бе вдигнала толкова шум…

Ръката се сви конвулсивно, стисна здраво и Одил издаде кратък, бълбукащ вик, преди да увисне в хватката й; мечът се изплъзна от пръстите му. Тогава Ръката се стрелна напред, разтвори се и метна смазаното тяло на Одил към Дилвиш.

Той отстъпи встрани и продължи да напредва, докато тялото на Одил прелетя край него и се приземи с трясък. Но сега Ръката се бе устремила право към Дилвиш.

Той бе видял Ходжсън и Деркон да се изправят на крака и бе доловил слабо движение откъм поваления Вейн. Разбра, че никой от тях не би могъл да му помогне в този момент. Той преглеждаше магическия си арсенал за някакво оръжие, дори когато се гмурна и претърколи под Ръката. Зелените му ботуши удариха пода и той незабавно се озова на крака, завъртя се, вдигна меч и отсече малкия пръст от приближаващата Ръка.

Конвулсии разтърсиха чудовищното творение. Пръстът, от който капеше някаква бледа течност, превърнала се в дим, се удари в пода и се претърколи.

Баран вдигна своя меч и отстъпи. Ръката се изпъна, снижи се и със замах загреба през пода към Дилвиш.

Той я прескочи и замахна надолу с меча, когато тя премина — успя да резне вътрешната страна на палеца. Щом стъпи на земята, Деркон и Ходжсън застанаха до него.

— Разпръснете се! — нареди той. — Удряйте от всички страни! Не се събирайте!

Ръката замря, докато замахваше назад, защото срещу нея се издигаха три меча под различен ъгъл. Дилвиш се втурна напред и удари. Тя се пресегна към него и той отскочи назад. В същото време, Ходжсън и Деркон я атакуваха. Тя ги помете встрани, но Дилвиш се стрелна и отново я разсече. От няколкото прорезни рани се заиздига дим.

Докато отскачаше назад, Дилвиш забеляза в огледалото, че Вейн бавно пълзи напред с меч в ръка.

Деркон, който вече бе дошъл на себе си, отново нападна Ръката и Дилвиш тръгна да се присъедини към него. Но в този миг творението се издигна високо във въздуха извън обсега им: Като видя, че Баран възнамерява да ги удари отгоре един по един, Дилвиш моментално вдигна меч. Останалите сториха същото. Дилвиш вече бе избрал магическото си оръжие и с нетрепващ глас започна да реди древните слова.

Беше едно от по-незначителните от Ужасните Проклятия, което целеше да наложи непрогледен мрак над дадено място за цял ден. Дилвиш усети как Деркон затаи дъх, щом долови една фраза.

Ръката описа кръг. На няколко пъти се скри. Внезапно звук като печална въздишка изпълни залата. Температурата рязко падна. Когато Дилвиш спря да говори, светлината започна да се вълнува, сякаш премина поредица вълни.

Потънаха в абсолютен мрак.

— Да го хванем! — прошепна Дилвиш и тръгна бързо.

Насочил меч напред, той се втурна към мястото, където преди бе застанал Баран. Чу силен свистящ звук да се разнася надолу и се просна на земята. Звукът изчезна.

Пълзейки, той се изправи на крака и продължи напред. Дочу някой наблизо да си поема дълбоко дъх. Но това не се повтори и той не бе сигурен от коя посока бе станало. Чу кратко боричкане. Ходжсън и Деркон едновременно изругаха. Очевидно се бяха сблъскали един в друг. Зад него отново се раздаде свистене и трясък, когато Ръката удари пода.

Баран можеше да се е преместил отляво, отдясно или отзад. Но преместването назад най-вероятно щеше да го е отвело до някой ъгъл. Лявата страна сякаш предоставяше най-голяма свобода и затова Дилвиш се обърна и тръгна напред, размахвайки меча пред себе си.

Би могъл да се закълне, че откъм дневната стая до него достига слаба светлинка. Но това бе невъзможно. Ужасното Проклятие трябваше да е обезвредило всеки източник на светлина.

Светлината ставаше все по-ярка.

Смътните очертания сега станаха доловими. Нещо не бе наред. Не знаеше да има сила, която да надделее някое Ужасно Проклятие. И все пак слабо осветление определено пропълзяваше в залата.

Високо над главата му Ръката призрачно опипваше въздуха. След няколко минути можеше да се спусне върху него. Той неистово въртеше очи наоколо. Имаше движение, фигури на клекнали мъже. Но кои?

Внезапно отново се дочу звук на боричкане, но този път завърши с кратък вик. Започна отново. Идваше отпред и някак отдясно. Да! Там!

Две тела се гърчеха на пода. Отново се дочу вик, когато Дилвиш предпазливо се отправи нататък.

Мракът продължаваше да се разрежда. Нещо отгоре привлече погледа му. Ръката, сега ясно различима, се свиваше и разтваряше; започна спазматично да потръпва. Стрелна се надолу и се издигна няколко пъти.

Най-после видя огромното тяло на Баран да лежи върху Вейн. Краят на тъпия меч на Вейн бе наполовина забит в шията му. И двете фигури бяха неподвижни, но Ръката отново се сниши.

Пръстите се протегнаха и тя подхвана по-горното застинало тяло. Потрепвайки, тя вдигна Баран във въздуха. Отдолу Дилвиш видя, че мечът на Баран стърчи от гърдите на Вейн.

Като непрекъснато се тресеше, Ръката се издигна нагоре в усилващата се светлина. Черното V зад нея отчетливо се открояваше срещу топящия се мрак. Ръката започна да се скрива в този отвор, като отнасяше Баран със себе си.

Дилвиш и останалите наблюдаваха бавното изчезване, докато не останаха видими само върховете на три гигантски пръста. После и те се изплъзнаха от погледа и процепът се затвори с грохот.

Мъжете незабавно усетиха движение навсякъде около тях.

Дилвиш се обърна и видя множество гигантски лица в огледалата, които обрамчваха стените — черни, червени, жълти, бледи; някои почти човешки, други — много далеч от всякаква прилика с хора; някои бяха развеселени, други — спокойни, трети се мръщеха; всичките бяха окъпани в свръхестествена светлина; с толкова властни погледи, че бе невъзможно да им се отвърне. Той погледна встрани. В същия миг лицата изчезнаха и жълтата светлина с пълна сила отново озари залата.

Дилвиш се разтърси и потри очи, като се чудеше дали останалите са видели същото, което й той.

— В тази малка стая имаше кушетка — чу Ходжсън да казва на Деркон.

— Да.

Прибра меча в ножницата и ги последва, когато изнесоха тялото на Вейн от залата. Докато го полагаха на кушетката, той смъкна една драперия, върна се обратно и покри останките на Одил. После тръгна към дъното на залата.

— Дилвиш! Почакай!

Той спря и скоро двамината дойдоха при него.

— Цели ли сме? — запита го Деркон.

— Поне физически, за момента — каза Дилвиш. — Но аз все още не съм си свършил работата тук, а тя може да се окаже доста по-гадна от тази.

— О, така ли — каза Деркон и добави: — Как предлагаш да се измъкнем след това?

Дилвиш поклати глава.

— Нямам представа — отвърна той. — А може би и няма да бъда в състояние.

— Това звучи ужасно пораженчески…

Подът започна да вибрира. Стените сякаш се люшнаха и мощно стенание се надигна от вътрешността на замъка. Призрачни фигури прелитаха бързо през стаята, минавайки през някое огледало или стена. Светлината се стабилизира. Деркон стисна рамото на Ходжсън, за да се задържи, когато замъкът потрепери за последен път, преди да се успокои.

Възцари се тишина, която скоро бе нарушена — съвсем лекичко — от тиктакането на голям часовник.

— Тук винаги става нещо, нали? — отбеляза Деркон и слабо се усмихна.

Огромните врати в дъното на залата се затресоха сякаш под мощен порив на вятъра. Дилвиш бавно се извърна натам като хипнотизиран.

— Чудя се — каза той — дали е утихнало.

Тръгна назад. След моментно колебание останалите го последваха.

Преди да стигнат средата на залата, чуха трясък, последван от грохот отвън. С приближаването си се усилваше; после внезапно спря. Вратата отново се разтресе.

Дилвиш продължи, мина покрай часовника, влезе в дневната, без да поглежда към тялото на кушетката, стигна до вратата и сграбчи дръжката.

— Излизаш навън? — запита Ходжсън.

— Искам да погледна.

Дилвиш отвори вратата и ги лъхна хладен ветрец. Оказа се, че се намират в центъра на обширна, бледа равнина, обградена от множество мъгляви, червеникави планини, които избледняваха в сумрачното небе. Трябваха им няколко минути да разберат, че сгърченият сламенозлатист диск, който почти се бе издигнал до средата на небето и беше основният източник на светлина, всъщност са останките от слънцето. Звездите бяха ясно видими на разстояние около три пъти диаметъра му. Метеоритен дъжд внезапно проряза перспективата вляво от планините. Жълт облак прах изплува и се снижи, отново се издигна, завихри се, изчезна. Ходжсън се закашля. Въздухът имаше хладен метален вкус.

Внезапно сред равнината изникнаха две гигантски канари, отскочиха няколко пъти и застинаха. Измина почти половин минута, преди тътенът им да достигне до тях. Но преди това огромна червена ръка изскочи от небето, прибра ги в шепа и ги разтърси с грохот над главите на наблюдателите.

Дилвиш проследи с поглед червено-кафявата ръка до мъгливата област, където след кратко взиране успя да различи силуета на колосална коленичила фигура, смътно наподобяваща човек; звездите прозираха през нея; през косите й прелитаха метеори. Едва тогава кубичната форма на скалите се вряза в съзнанието на Дилвиш и той разбра какво представляват.

Погледна встрани. Очите му, сега привикнали към мащаба на нещата и към съответните им дължини на вълните, по-лесно различиха и други монолитни същества — огромна черна фигура, подпряла глава на едната си ръка, обхванала с две ръце гръдния си кош, докато пръстите на четвърта ръка поглаждаха югоизточните планински върхове, на които се бе облегнала. Сенчеста бяла фигура с едно око и празна очна кухина се подпираше на гега, която стигаше по-високо от слънцето, а звездите бяха накацали като светулки по провисналата й шапка; бавно валсираща жена с множество гърди; същество с глава на чакал; вихреща се огнена кула…

Дилвиш погледна към спътниците си и видя, че те също се взират; на лицата им се четеше неописуем ужас.

Заровете бяха хвърлени отново и около тях се издигна прах. Небесните фигури се приведоха напред. Черната се ухили и протегна една от ръцете си да вземе заровете. Червената се изправи и се оттегли. Дилвиш затвори вратата.

— Старите Богове… — каза Ходжсън. — Никога не съм мислил, че ще ми бъде позволено да ги видя…

— Какъв — попита Деркон предпазливо и с ужас — би могъл да е залогът на играта им?

— Тъй като не съм присъствал на тайния съвет на боговете — отвърна Дилвиш, — не мога да кажа със сигурност. Но имам чувството, че ще е по-добре да си свърша работата възможно най-бързо.

Тътнещият звук отново стигна до тях и големите врати се разтърсиха.

— Господа, моля да бъда извинен — каза Дилвиш, обърна се и излезе от стаята.

Ходжсън и Деркон се спогледаха за миг, после забързаха след него.

— Искате да ме придружите? — запита Дилвиш, когато те го настигнаха.

— Въпреки опасностите, които спомена, имам чувството, че в края на краищата за нас ще е по-безопасно да сме заедно — отвърна Деркон.

— Съгласен съм — каза Ходжсън. — Но ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш накъде сме тръгнали?

— Не знам — отвърна Дилвиш, — но съм готов да се доверя на гения на това място, който и да е той, и отново ще се оставя да ме води. Възможно е да имаме еднаква цел.

— Ами ако е Джелерак, който те води към гибел?

Дилвиш поклати глава.

— Сигурен съм, че Джелерак не би прекъснал представлението, за да ми предложи отличната храна, която получих, идвайки насам.

Те навлязоха в задния коридор, по който преди бе минал Дилвиш, докато бягаше от по-долните етажи. Вратата още поскърцваше, но дължината на коридора бе едва около четвърт от предишната. В края му нямаше десен завой, а отляво бяха изчезнали помещенията на прислугата. Стаята на синия пламък изобщо бе изчезнала. Всички стени бяха облицовани в тъмно дърво, а прозорците в дървени рамки притежаваха правоъгълни механизми, които се плъзгаха нагоре и надолу; имаха също необичайни сенници и бяха закрити с бели дантелени пердета. Изкачиха се по дървена стълба. На стените висяха още от картините в онзи странен, ярък, предизвикателен стил, който Дилвиш бе забелязал по-рано.

Отвън отново долетя тътенът на заровете, последван този път от нещо като титаничен изблик на смях.

След още един завой попаднаха в една от галериите — по-тясна и застлана в средата с пътека. Тук прозорците бяха още по-тесни, макар че стените и подовете си оставаха каменни.

— Не ви ли се струва, че всичко се смалява пред очите ни? — запита Ходжсън.

— Да — отвърна Дилвиш и погледна назад. — Изглежда се превръща в нещо друго. И освен това забелязахте ли, че нямаше варианти, нямаше избор по кой път да тръгнем? Сега е съвсем ясно.

Дилвиш долови поредица чуруликащи звуци пред тях. Спря рязко. Ходжсън и Деркон сториха същото, вдигнаха ръце и опипаха наоколо. Нещо им преграждаше пътя.

Въздухът пред тях затрептя. Стана непроницаем. Притъмня още повече. Дилвиш усети, че докосва каменна стена.

Той се обърна. Въздухът трептеше на около шест стъпки зад него. Тръгна натам заедно с останалите. Явлението се повтори. Прозорецът осигуряваше осветлението на внезапния им затвор, но един бърз оглед им разкри, че нямаше начин да стигнат до някой от другите прозорци, разположени по гладката външна стена.

— Ти беше казал — отбеляза Деркон, — че се доверяваш на гения на мястото.

Дилвиш се обърка.

— Има си причина. Трябва да има причина! — отсече той.

— Времето — каза Ходжсън. — Мисля, че е времето. Дошли сме прекалено рано.

— За какво? — попита Дилвиш.

— Ще разберем, когато тази стена се отмести.

— Мислиш ли, че така ще стане?

— Разбира се. Предната стена е достатъчна да ни попречи да продължим. Задната трябва да не ни позволи да излезем оттук.

— Интересно хрумване.

— Така че ви предлагам да се обърнем към стената отпред и да сме готови на всичко.

— Има нещо в това, което казваш — заяви Дилвиш, зае позиция и взе меча в ръка.

Отново дочуха заровете на боговете и смеха. Но този път смехът продължаваше и продължаваше, ставаше все по-силен, докато разтърси стените на сградата и им се стори, че идва директно отгоре.

Стената затрептя и избледня в мига, когато някъде зад нея се разнесе стенещ, пукащ звук. Един бърз поглед разкри на Дилвиш, че задната стена си беше там.

Щом пътят беше чист, те се отправиха напред. Но спряха само след няколко крачки, смразени от гледката в залата пред тях.

Безброй гъвкави пипала над ръба на кратера поддържаха нещото, което частично се бе показало отгоре. До североизточния край на ямата бе застанал мъжът, когото Дилвиш познаваше като Уилиънд; пред очите му минаваше ивица яркочервено стъкло. Зад него стоеше Семирама, абсолютно неподвижна, докато двамата гледаха издигащото се тяло на Туалуа. Над главите им покривът бе разцепен и докато Дилвиш и спътниците му гледаха, гигантски пръсти се промъкнаха вътре, извиха се, хванаха част от покрива, отчупиха го с едно движение и го хвърлиха. Паднаха няколко дебели греди. Изведнъж видяха звездното небе. На фона му се извисяваше великанската фигура на многогърда жена; тялото й излъчваше свръхестествена светлина. Тя се пресегна отново надолу през отвора, който бе направила и деликатно, почти нежно подхвана гротескната фигура, свита върху кратера, издигна я и внимателно я промуши нагоре през ръбестия отвор.

— Не! — изкрещя Джелерак, свали очилата около врата си и погледна свирепо нагоре, въртейки очи. — Не! Върни ми го! Той ми е нужен!

Магьосникът се втурна към кратера, където едната от съборените греди стигаше от пода до отвора горе. Той я сграбчи и започна да се катери.

— Върни го, казвам ти! — извика той. — Никой не може да открадне нещо от Джелерак! Дори и богиня!

Като спря по средата на гредата, той измъкна аления жезъл и го насочи.

— Казах, спри! Върни го!

Ръката продължи бавно да се изтегля. Джелерак направи знак и от върха на жезъла изскочи бяла светлина, която окъпа горната част на ръката в небето.

— Това е Джелерак! — извика Дилвиш и хукна напред.

Ръката се бе спряла и Джелерак отново се закатери, приближавайки разрушения покрив.

Дилвиш стигна до ръба на кратера, заобиколи го.

— Върни се, копеле! — извика той. — Имам нещо за теб!

Над катерещата се фигура се появи още една ръка и се снижи.

— Заповядвам ти да ми се подчиниш! — изкрещя Джелерак и тогава видя пръстите, които се разтваряха и се пресягаха към него.

Той вдигна жезъла и ръката се обля в бяла светлина. Жезълът не произведе някакъв друг очевиден ефект и скоро бе изтръгнат от хватката му, а самия Джелерак бе сграбчен и издигнат, все още протестирайки, към сумрачното небе.

— Той е мой! — извика Дилвиш, когато стигна до гредата. — Понесох толкова много, за да се откажа сега! Върни го!

Но ръцете вече не се виждаха и фигурата беше се извърнала.

Дилвиш протегна ръце като да се закатери по гредата, но усети нечия длан на рамото си.

— Не можеш да го стигнеш оттук — каза Семирама. — Какво искаш — справедливост или отмъщение?

— И двете! — извика Дилвиш.

— Е, тогава поне едното ти желание е изпълнено. Той е в ръцете на Старите Богове.

— Не е честно! — каза Дилвиш през зъби.

— Честно? — Семирама се изсмя. — Ти ми говориш за честност — на мен, която току-що открих въплътена старата си любов, а смъртта на Джелерак или покоряването на волята му ще сложи край на съществуването ми?

Дилвиш се обърна и я погледна; след това отмести поглед встрани. Високо отгоре долетя гръмовен изблик на смях, който се отдалечаваше.

Блек и Арлата току-що бяха влезли в залата. Дилвиш хвана ръката на Семирама и бавно коленичи пред нея. Дочу чаткането на копита.

— Дилвиш, какво става тук? — долетя гласът на Блек. — Допреди малко пътят ни към тази зала бе преграден.

Дилвиш го погледна, пусна ръката на Семирама и посочи към покрива.

— Той изчезна. Уилиънд беше Джелерак, но Старите Богове го отнесоха.

Блек изпръхтя.

— Знаех кой е той. Почти го бях докопал по-рано, докато бях в човешки облик.

— Бил си в какво?

— Заклинанието, върху което работех след Кървавата Градина — използвах го да се освободя от положението си на статуя. Все още бях в съзнание, когато Джелерак ме вкамени, за да освободи Арлата — той кимна към девойката, която се приближаваше, и продължи:

— Разпознах го като Джелерак в мига, в който го направи. Щом се освободих, продължих насам. Намерих нея и коня и ги освободих. Трябваше да използвам заклинание да я държа настрани. Оставих я в една пещера долу на склона и й осигурих известна защита. Тогава…

— Дилвиш, кое е това недоразвито хлапе? — запита Семирама.

Дилвиш се изправи, докато Арлата бързо поправяше парцаливата си туника.

— Кралице Семирама от Джандар — започна той, — това е лейди Арлата от Маринта, която срещнах на път към това място. Тя поразително прилича на някого, когото много, много отдавна познавах добре…

— Все още не съм загубила чувството си за хумор — каза Семирама, усмихна се и протегна ръка с китката надолу. — Дете мое, аз…

Усмивката й се стопи, тя рязко отдръпна ръка и я закри с другата.

— Не… — тя се извърна. — Не!

Вдигна ръце да прикрие лице и се втурна към източния коридор.

— Какво направих? — попита Арлата. — Не разбирам…

— Нищо — каза й Дилвиш. — Нищо. Стой тук!

Той хукна към коридора, по който преди бе бутал количката с Арлата. Когато стигна, откри, че мястото сега е празен алков с бели стени; дървена стълба водеше надолу и надясно. Той бързо слезе.

Останалите видяха някаква сянка да преминава над тях и да се спуска огромна черна ръка. Деркон изтича до северната галерия да погледне през най-близкия прозорец. Ходжсън го последва, както и Арлата малко по-късно. Блек наведе глава да огледа нападалите части от покрива.

Щом погледнаха през прозореца, те видяха могъщата черна ръка да се придвижва бавно, много бавно към една отдалечена стена. Сякаш почти спря, преди да я докосне, и все пак те усетиха вибрации навсякъде около себе си и целият замък отекна — само веднъж — като огромна кристална камбана.

Небесата затанцуваха и земята леко се размести. Мъжете погледнаха нагоре и видяха тъмното усмихващо се лице да избледнява, докато изчезна съвсем.

Слънцето се гмурна на запад.

— Божичко! — извика Деркон. — Отново започва!

Наблизо, от дясната им страна, въздухът затрептя и взе да се сгъстява.

Дилвиш се втурна презглава по стълбите, зави и потърка очи, объркан. Малка сводеста врата в подножието извеждаше в дъното на главната зала там, където преди се намираше скърцащата врата на задния коридор. Той бързо я прекоси и откри падналата Семирама близо до средата на стаята.

Докато бързаше към нея, тялото й започна да се изменя, сгърчи се, стана по-ъглесто. Косата й бе напълно побеляла. Отворената й рокля разкриваше пергаментова кожа и очертания на кости.

Но преди да я доближи, някакво сияние във въздуха над нея го накара да забави ход. За миг усети ужасяващото присъствие на създанието, което бе видял да кръжи над кратера, преди небесната ръка да го отнесе. Дори успя да различи неясния силует на Древния, протегнал пипала към нея. И все пак в жеста нямаше нищо заплашително. Тъкмо обратното. Като че ли създанието се пресягаше да утеши, да окаже някакво свръхестествено благоволение. Видението се задържа само за миг почти на границата, където би могло да бъде възприето като заблуждение поради светлината или замъгляване на ретината. После изчезна и дребната фигура на пода се превърна в прах пред очите му.

Когато стигна дотам, не бе останало много за гледане. Дори дрехите се бяха разпаднали до тънък контур в нозете му. Само…

Някакво движение отляво привлече вниманието му…

Огледалото…

Огледалото вече не отразяваше главната зала във вида, в който бе около него. Вместо друго огледало на отсрещната стена, сега се виждаше широко, извито стълбище от бял камък, по което бавно се изкачваха две фигури. Жената несъмнено бе Семирама — такава, каквато я помнеше преди смъртта да я застигне. Ала мъжът…

Макар че в него имаше нещо познато, трябваше да обърне глава и погледите им да се срещнат, за да разбере Дилвиш, че можеха да бъдат братя. Другият бе малко по-едър от него и може би малко по-възрастен, но чертите им бяха еднакви. Лека усмивка играеше по устните на мъжа.

— Селар… — прошепна Дилвиш.

И тогава звук като биенето на огромна кристална камбана изпълни въздуха. През огледалото като черни мълнии се разбягаха пукнатини и парчета от него започнаха да падат, докато целият замък се тресеше конвулсивно.

Последното, което Дилвиш видя от двамата на стълбата, бе тяхното спокойно изкачване и преминаването им през тъмносини завеси, които изчезнаха след тях, преди парчето огледало да се плъзне надолу. Семирама бе хванала мъжа за дясната ръка. Нито веднъж не се обърна.

Дилвиш падна на едно коляно и протегна ръка към купчината прах пред себе си. Вдигна верижка, на която бе окачен малък медальон. Пъхна го в джоба си.